АНЕТ МАРИ – Тъмни изкуства и едно Дайкири ЧАСТ 7

Глава 6

Днес беше денят. Не, не денят на преместването. Иска ми се. Ако беше денят на преместването, щях да съм весело развълнувана, а не да вибрирам от притеснение и да се чудя дали свитият ми стомах няма да изхвърли вечерята ми.
Утре беше денят на преместването. Чисто новият ми договор за наем беше подписан, ключовете от апартамента бяха в чантата ми, а оскъдните ми вещи – опаковани. Вчера бях ходила да пазарувам матраци и бях изпразнила банковата си сметка, за да купя ново легло, което щеше да бъде доставено следващата седмица. Ако не заловим Призрака и не съберем наградата му, през месеца щях да ям само безплатната храна за гилдията.
Днес – или по-точно тази вечер – беше нощта, в която ще се срещна с Призрака.
По-рано вечерях в гилдията и се запознах с нашия екип: Зора, яка магьосница със склонност към масивни оръжия; Андрю, защитен боен магьосник от средата на петдесетте, който винаги беше в отбора на всички, защото беше много надежден; и двойка магьосници, които не познавах, Жи и Минг. Екипът от брат и сестра беше поискал да се присъедини към залавянето на Призрака – очевидно имаше някаква лоша история. Според Аарон Жи беше най-младият пълноправен магьосник на „Врана и чук“ на двадесет и седем години, а двадесет и пет годишната Минг почти беше приключила чиракуването си.
Екипът ни се допълваше от двама екстрасенси. Тейе имаше дарбата телетезия, която му позволяваше да следи хората по свръхестествен начин; щом хванеше следите на Призрака, хлъзгавият червей нямаше да може да избяга. И накрая, Брайс, телепат. Да, типът, който чете мисли, и не бях сигурна колко се вълнувам, че ще работя с него.
Десет души, включително и аз. Това беше голям екип за една цел, но Кай – нашият ръководител на екипа – не поемаше никакви рискове. Не знаехме какво може да направи Призракът, така че се подготвяхме за всичко.
Стомахът ми направи още едно неприятно салто и аз притиснах ръка към него.
– Добре ли си, Тори?
Усмихнах се на Аарон.
– Да. Напълно добре.
Той се усмихна.
– Това е духът. Ще го хванем този гад.
И щяхме да върнем Надин у дома. Тя беше това, което имаше значение. Вече два месеца беше в лапите на Призрака и не исках да бъде негов пленник нито ден повече от необходимото.
Един подъл глас в задната част на съзнанието ми добави: „Ако приемем, че тя все още е жива“.
Захлопнах мислено вратата на този глас. Не беше вариант, който обмислях.
Аарон и аз седяхме един до друг на пейка в парка, а клоните на дърветата се преплитаха над главите ни. Бяхме се отделили от екипа, за да не би Призракът да ме е издирил преди срещата, макар че това ми се струваше малко вероятно. Останалата част от екипа щеше да се премести на позиция в девет и трийсет, а аз щях да се отправя към мястото на срещата малко след това. Аарон щеше да остане с мен дотогава.
За разлика от останалите, той не изглеждаше подготвен за битка, но щеше да има няколко минути да вземе оръжията си, преди да започне представлението. Чудех се дали ще се въоръжи с големия си меч Шарпи.
– Искаш ли отново да преминем през плана? – попита той.
– Всички да заемат позиции, а аз да се насоча към мястото на срещата. Ще мина покрай Брайс по пътя, за да може да се ориентира в мислите ми. – Думите прозвучаха глупаво, като цитат от лош филм, но точно така ги беше описал Кай. – Ако Призракът вече чака, тогава се измъквам от пътя, за да можете вие да се нахвърлите. Ако не се е появил, тогава чакам. Щом се появи, ще го разсея с разговор, докато екипът се придвижи.
Аарон кимна заедно с него.
– И когато Брайс ти даде команда, тичаш като дявол от тамян право оттам.
– Да.
– Виждаш ли? Ще бъде лесно.
– Добре. – Издърпах краката си на пейката и обгърнах коленете си с ръце, съзерцавайки парка и светещите светлини на околните небостъргачи, които бележеха централната част на града. „Врана и чук“ се намираше на по-малко от десет пресечки; „Призрак“ действаше точно под носа на гилдията. Пешеходците се провираха покрай нас, пресичайки парка на път за където и да е.
Аарон се облегна на пейката зад мен.
– Опитай се да не се притесняваш, Тори. Един човек, колкото и да е силен, не може да спечели срещу мен, Кай и Езра. Ние постоянно тренираме заедно и се бием като отбор.
Погледнах го с ъгълчето на окото си.
– Не искам да те наранят.
Забавлението му изчезна.
– Не се притесняваш за себе си, нали? Притесняваш се за нас.
– Разбира се. Аз няма да се бия с този човек.
Той прокара топлата си ръка по рамото ми.
– Ще се справим, Тори.
Кимнах, но не можех да забравя спомена за него със завързани очи и завързан за стол, докато лидерът на съперническата гилдия насочваше пистолет към главата му. Той не беше непобедим. Той, Кай и Езра може и да имаха страшно силна магия, но бяха само смъртни. Можеха да бъдат наранени. Можеха да бъдат убити.
А Призракът имаше силата – и нагласата – да ги убие.
Вкарах ръка в джоба на дънките си от вехтия магазин и докоснах картата си „Дама Пика“. Вероятно не беше полезна, но беше единственото нещо, което носех със себе си на мисията. Поне имах един инструмент.
Когато хладният бриз ни обля, Аарон се загледа в тъмното небе.
– Радваш ли се за новото си място?
Настроението ми се подобри при споменаването на апартамента ми.
– Екстаз. Дори с неочаквания съквартирант.
Той се засмя.
– Да, това не се получи по план. Как брат ти прие новината, че се изнасяш?
– Не съм сигурна. Откакто започнах да търся квартира, Джъстин е някак… намусен. Все ми казва да не бързам. Аз не го разбирам. Мислех, че ще се радва да се отърве от мен.
Аарон повдигна вежди.
– Какво?
– Не е ли очевидно? Брат ти не иска да си тръгнеш, защото се радва на компанията ти или защото настаняването ти успокоява вината му, че те е оставил миналия път. Или и двете.
Облегнах брадичка на коленете си.
– Тогава ще трябва да избера вариант Б. Никой не се радва толкова много на компанията ми.
– Аз го правя.
Сърцето ми се завъртя зад ребрата ми.
– Само защото не ти се налага да живееш с мен.
– Ако имахме допълнителна стая, вече щях да те поканя да се преместиш при нас. – Той ми хвърли още една очарователна полуусмивка. – Очаквам обаче, че щеше да ми откажеш. Знам, че това е важно за теб – да имаш собствено жилище.
Аарон беше единственият човек, пред когото бях разкрила обстоятелствата около пристигането си в града преди почти година. Бях му разказала как Джъстин ме беше спасил от баща ни, как в продължение на три години закърпваше разбитата ми душа, а после я разби отново, когато се изнесе и ме остави за втори път. Аарон знаеше, че най-голямата ми цел е независимост – да отговарям за живота и бъдещето си – и да се сдобия със собствено жилище беше голяма част от това. Не исках никой да има властта да ми отнеме дома.
Това беше ли нещо, което Надин също ценеше? Беше ли избягала от дома на родителите си в търсене на бъдеще, което може да контролира – само за да се окаже под контрола на някой много по-лош?
– Кога е партито за новодомците? – Попита Аарон. – Не съм имал такова за моята къща.
– За твоята къща? Не я ли наемаш заедно с Кай и Езра?
– Не. Те наемат стаи от мен. Мястото е моя собственост.
– Уау, ти го притежаваш? – Не можех да помогна на шока си. Цените на недвижимите имоти тук щяха да са справедливи само ако къщите бяха построени от чисто злато.
– Трябваше да бръкна в доверителния си фонд, но си заслужаваше.
Точно така. Родителите му бяха заможни. Почесвайки се по носа, попитах:
– Има ли нещо останало в доверителния ти фонд?
– Ммм, да, покупката на къщата не е направила нищо, ако трябва да съм честен.
– Защо се занимаваш с опасни награди, ако вече си осигурен за цял живот?
Той наклони глава.
– Защо се изнасяш, след като можеш да живееш с брат си евтино? Не съм докосвал доверителния си фонд, откакто купих къщата. Може и да е на мое име, но това са парите на родителите ми. Искам сам да си проправя път.
Това можех да го разбера.
– Разбирам.
– Помислих си, че е така. – Усмивката му прониза центъра ми. По дяволите. Трябваше да се овладея.
Или не трябваше? Отдръпнах се от него и огледах пиромага от глава до пети, опитвайки се да го видя като непознат. Висок, със солидно телосложение, твърди мускули, които се виждаха в ръцете му и се загатваха в гърдите му под черната тениска. Разрошена медночервена коса и червеникава сянка по силната му челюст.
Да, беше секси. Мм-хм.
Аарон ме наблюдаваше как го разглеждам с очевидно любопитство и нотка на несигурност. Стомахът ми трепна от пеперуди, когато позволих на погледа ми да се издигне до неговия.
Въпреки че беше импулсивен, пакостлив и безразсъден, Аарон беше забележително проницателен – и търпелив. Никога не се оплакваше от това, че се преобръщам между парливия интерес и апатията към всяка форма на запознанство. Честно казано, не знаех какво ме възпираше, защо не се хвърлих направо към него, но така или иначе, не можех да отрека, че той беше най-горещият мъж, когото някога съм целувала.
Неусетно очите ми се насочиха към устата му – и той веднага се изостри. Виждаш ли какво имах предвид за възприемчивостта?
– Тори? – Промърмори той, вероятно опитвайки се да разбере какво се случва в главата ми. Проблемът беше, че и аз не знаех какво се случва в главата ми. За щастие, имах лесно решение за подобни дилеми: да спра да мисля и просто да действам.
Така че го целунах.
Той се стъписа от изненада, но за половин секунда се съвзе. Устните му се притиснаха към моите, а аз се наведох към него, искайки да бъда по-близо. Докато ръката му се плъзгаше в къдриците ми, устата му се движеше по моята, гореща и гладна, и аз загубих способността да мисля изобщо.
Пръстите му се вкопчиха в косата ми, а другата си ръка плъзна около кръста ми и ме дръпна. Следващото нещо, което разбрах, беше, че съм разкрачена в скута му, а твърдата пейка е под коленете ми. Ръцете ми се увиха около врата му. Докосването му се плъзна под ръба на тениската ми, погали кожата ми и устата му отново ме хвана. Устните ми се разтвориха и целувката ни се задълбочи.
Тогава бедрото му завибрира под крака ми и аз почти подскочих във въздуха.
– Кажи ми, че това беше телефонът ти, а не някаква неразкрита магическа способност.
– Съжалявам, че ще те разочаровам, но не мога да вибрирам. – Усмивката му беше похотливо обещание. – Но знам няколко други трика, които може да ти харесат.
Ръката му, все още притисната към гърба ми, се затопли с няколко градуса. Той плъзна горещите си пръсти нагоре по гръбнака ми и аз се задъхах, трепереща от главата до петите от страхотното усещане.
– О – издишах. – Това е… ммм. Това ми харесва.
Той дръпна главата ми надолу и ме целуна отново. Главата ми се завъртя и трябваше да откъсна устата си от него.
– Какво е съобщението на телефона ти?
– Вероятно сигналът да се изнеса. Трябваше да ме прескочиш по-рано. – С последна гореща ласка той измъкна ръката си от тениската ми и провери телефона си. – Екипът е на позиция. Готова ли си?
Това беше всичко, което беше необходимо, за да облее либидото ми във вълна от студени опасения. Слязох от скута му.
– Хайде да го хванем този гад.
– Обзалагам се, че ще го направим. Върви бавно, внимавай и не поемай никакви рискове. Ако интуицията ти подсказва да се измъкнеш, направи го. Безопасността ти е най-важна.
Кимнах и докоснах картата „Дама Пика“ в джоба си.
– Готова съм.
– Отиди да го направиш. Ще бъда наблизо през цялото време.
Очите ни се срещнаха, през мен премина гореща тръпка, след което се отдалечих от него. Следвайки пътеката от парка, завих на север. Това беше моментът. Щяхме да спасим Надин. Аз щях да спася Надин. Това се случваше благодарение на мен.
Улиците бяха тъмни, а движението на пешеходци намаля, докато часовникът наближаваше десет. Движех се бързо, главата ми се въртеше, докато проверявах сенките. Нямаше следа от съотборниците ми, но не очаквах да ги видя. Едва след като Призрака се появи, те щяха да се приближат.
Стигнах до едно кръстовище, пресякох го по диагонал и забързах по тротоара, който вървеше успоредно на бяла стена, покрита с плочки в азиатски стил. Към мен вървеше познат мъж – тъмна коса, къса брада, прошарена със сребърни нишки, макар че не изглеждаше по-възрастен от трийсет и пет, и ръце, прибрани в джобовете. Разминахме се, без да се поздравим.
Тори“?
Смътно познатият глас прошепна в съзнанието ми и аз едва не се спънах и не паднах по лице. Улових равновесието си и продължих да вървя, докато формирах ясна мисъл в съзнанието си.
Брайс“?
Точно така, заключени сме. Всички са на мястото си. Можеш да тръгнеш“.
Изтръпнах, като чух гласа на друг човек в главата си. Беше ужасно странно. Бяхме направили пробен опит в гилдията, така че знаех как работи. Донякъде. Докато „слушаше“ съзнанието ми, Брайс чуваше всички силни, ясни мисли. Това означаваше, че ако исках да запазя тайни, трябваше да не мисля за тях – например как съм се целувала с Аарон преди едва пет минути и колко неудобно щеше да бъде, ако Брайс разбере.
Забелязвали ли сте как щом се опитате да не мислите за нещо, веднага се сещате за него още повече?
Съсредоточи се, Тори“.
По дяволите“.
Игнорирайки смехотворната нотка в телепатичния му глас, погледнах нагоре и надолу по улицата. Като не видях свидетели, излязох на тревата и се приближих до електрическата кутия до бялата стена. Разтрих ръцете си, за да се подготвя, хванах метала и се качих на кутията. Оттам стигнах до облицования с плочки връх на стената и се покатерих на него. Легнах по корем и надникнах през ръба.
Вътре имаше красива китайска градина с голямо езеро, оградено от върби, чиито листни клони се влачеха във водата. На ръба на езерото, срещу моето местоположение, се намираше беседка, построена в традиционна азиатска архитектура.
На дневна светлина градината беше изпълнена с много зеленина, но през нощта сенките се придържаха към всичко. Бях посетила това място, докато разглеждах най-добрите туристически дестинации в града. Частният парк беше затворен през нощта, недостъпен, освен ако не се изкачиш по стената, както бях направила аз.
Не мога да видя никого“ – помислих си гласно. – „Влизам“.
Разбирам. Зора и Тейе са вперили очи в теб“.
Като устоях на желанието да сканирам покривите за наблюдаващите ме митици, се плъзнах от стената и се приземих на тревата с трясък. Сърдечният ми ритъм се ускори, докато се впусках предпазливо между две дървета. Прекосих поддържаната трева, спрях на ръба на езерото и огледах обстановката. Нямаше движение. Никакви признаци на живот. Ще дойде ли Призръка?
Част от мен се страхуваше, че ще дойде. Същата част от мен се страхуваше, че няма да дойде. Не можех да проваля Надин.
Последвах езерото до пешеходната пътека и краката ми заскърцаха по финия чакъл, а звукът отекна в тъмнината. Паркът беше открит и същевременно осигуряваше уединение, но дори и тогава ми се стори странно място, където да изпратиш тийнейджъри, за да бъдат отвлечени. Бих очаквала тъмна алея, където да хвърли жертвите си в багажника на колата – или в някой от онези микробуси за отвличане на деца без прозорци. Да, един от тях. Мога да си го представя.
Преди да се разсея твърде много от тази допирна точка, се съсредоточих.
Има ли следи от него, Брайс“?
Все още не“. – Пауза, сякаш проверяваше с някой друг. – „Продължавай да се движиш, но бавно“.
Почти кимнах, но после осъзнах, че това ще изглежда странно. Продължих по пътеката, като се движех колкото се може по-бавно. На открито светлините от центъра се отразяваха от езерото и осветяваха парка, но сред дърветата цареше абсолютен мрак. Там можеше да се крие всеки.
Пътеката водеше до дървен мост, който пресичаше най-тясната част на езерото. От другата страна малката беседка с бели стълбове и покрив от остри керемиди стоеше като самотен страж на брега на водата.
Дървото тупна глухо под обувките ми и аз погледнах към неподвижната вода. Страховито, страховито, страховито. Въпреки топлата вечер голите ми ръце бяха настръхнали и ми се искаше да носех яке. Излязох на чакълената пътека, а тъмната беседка беше точно пред мен.
Тори“. – Гласът на Брайс се разнесе в главата ми. – „Къде си“?
Адреналинът се стрелна в мен.
Точно тук. Току-що пресякох пешеходния мост“.
Зора не може да те види. Тейе“ – пауза – „Тейе също те е изгубила“.
Тейе ме е изгубил? Как би могъл да ме загуби? Проследяването на хората беше негова ясновидска способност. Ако преди са ме виждали на пътеката, би трябвало да могат да ме видят и сега. Все още бях на открито.
Нещо не е наред“ – излая Брайс. – „Не мърдай. Просто изчакай“.
Сърцето ми заби в ребрата. Елегантни дървета и грижливо оформени храсти заобикаляха беседката, закривайки гледката ми. Втренчих се в постройката. Една сянка, по-тъмна от останалите, се криеше под покрива.
Тори“? – Попита Брайс. – „Усещам страха ти. Какво е това“?
Отговорът на въпроса му разцъфна в съзнанието ми, толкова всепоглъщащ, че почти прошепнах думите на глас.
Той е тук“.

Назад към част 6                                                                  Напред към част 8

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!