Глава 12
Плен на Призраци, ден тринадесети.
Докато миех ръцете си, изучавах отражението си в огледалото. Бях укротила дивите си къдрици на конска опашка и бях прихванала бретона си от лицето. Кремаво-бледият ми тен се беше затоплил след толкова много дни, прекарани на слънце, но тенът беше нищо в сравнение с експлозията от лунички по носа, бузите и раменете ми.
Вгледах се в лешниковите си очи, кехлибарените и кафявите, изпъстрени със зелено. Шестнайсетгодишното ми „аз“ ме гледаше обратно, преследвано и безнадеждно.
В капан. Бях в капан и всички грозни чувства, които бях оставила зад гърба си преди години, се прокрадваха обратно.
Събрах се, изсуших ръцете си върху кърпата и излязох от банята. В коридора се спрях, когато от кухнята отекна хихикащ смях. Стомахът ми се сви в по-тесен възел.
Въпреки зловещия въпрос на Призрака какво да прави с мен и Надин след приключението ни в гората, той не беше направил нищо. Почти не го бях виждала и ако не знаех, че се държи настрана, щях да предположа, че ме избягва. През последните три дни Морган ме беше назначил на работа в обора, а Надин беше прехвърлена в кухнята, така че и с нея почти не бях разменяла думи. Бяхме разговаряли за кратко, преди да заспя, но с другите две момичета в стаята не бяхме говорили за нападението на тъмни феи – или за това, че бяхме зърнали лицето на Призрака.
Облегнах се на стената и се заслушах в следобедните разговори в кухнята. Какво правех тук? Исках да спася Надин, но не можех да спася дори себе си. Бях безпомощна и мразех това.
Тринадесет дни. Аарон, Кай и Езра сигурно са се побъркали от притеснения за мен. Кой знаеше какво са правили, за да ме намерят? А после имаше и брат ми. Той нямаше да има представа защо съм изчезнала, а и като полицай не беше от тези, които седят вкъщи и чакат да им се обадя.
Главата ми се удари в стената и аз затворих очи. Болезнено отчаяние ме връхлетя. Чакането беше станало невъзможно за понасяне. Бягство. Трябваше да избягам. Как? Как?
– Тори?
Отворих очи. Надин стоеше в края на коридора с плетена кошница в ръце.
– Добре ли си? – Тя вдигна кошницата си. – Искаш ли да ми помогнеш да отрежа няколко корена?
– Разбира се. – В този момент бих приела всяко разсейване. И колкото и да е странно, Морган не беше успяла да ми възложи никакви задължения за следобеда.
Надин взе от кухнята допълнителен нож за рязане на корени и седнахме отвън на верандата с кошницата между нас. Жилавите корени бяха тъмнокафяви и имаха свеж, землист мирис.
– Какво е това нещо? – Промълвих.
– Мисля, че се използва за превръзки, но не го яж. Отровно е.
Сбърчих нос. Изненада, изненада, още едно отровно растение от градината на смъртта на Призрака.
– Да, не планирах да го ям.
Няколко минути работихме мълчаливо, като режехме големите корени на парчета с големина един сантиметър. Ръцете ми се движеха на автопилот и почти не виждах корените или ножа. Умът ми се въртеше насам-натам, преправяйки всичко, което бях научила за това място.
– Чувстваш ли се добре? – Попита Надин накрая.
Повдигнах леко рамене.
– Просто съм неспокойна, предполагам.
– Отначало и аз се чувствах така. Толкова ми се искаше да си тръгна.
– Искаше?
Тя се усмихна гузно, докато отрязваше един дебел корен.
– Мислех, че съм направила огромна грешка, но това беше просто шок. Голям преход е да преминеш от обикновен живот – да живееш в града, да ходиш на училище, да се занимаваш с домашна работа – към живот в ранчо насред нищото. А и хората тук в началото изглеждат странни, нали?
Не мога да не се съглася. Макар че не бяха чак толкова странни, колкото митиците на Врана и Чук.
– Отне ми три-четири седмици, за да свикна с новата рутина, но вече съм тук от два месеца и ми харесва. – Очите ѝ светнаха с чувство за хумор и тя сниши глас. – Освен това, ако знаех колко сериозно красив е, никога нямаше да си помисля да напусна.
Устата ми се изкриви. Надявах се, че няма да имам онзи звезден, супер влюбен поглед, когато си помисля за него.
– Да го видиш как се бие беше много яко – прошепна тя. – Попитах Морган – внимателно, за да не разбере защо я питам – и мисля, че всяка руна по ръцете му е магически дар от фея. Като сила, която са му дали в замяна на нещо.
В замяна на какво обаче? Отрови и черна магия?
– Нямам представа за крилата обаче. Това беше лудост. Мислиш ли, че може да лети? – Очите ѝ станаха още по-големи, бузите ѝ се зачервиха и можех да видя как влюбеността ѝ се задълбочава в увлечение, докато говореше. – Веднага щом имам възможност, искам да го попитам…
– Той не е такъв!
Думите избухнаха в яростно съскане и аз веднага съжалих за тях, когато предпазливостта замени нетърпеливото ѝ вълнение.
– Какво означава това? – Хладно попита тя.
По дяволите. Е, след като вече бях изригнала неправилно, можеше и да го направя. Наведох се по-близо, като намалих гласа си.
– Той не е човекът, който си мислиш, че е, Надин. Той има градина, пълна с отровни растения, прави смъртоносни отвари в кухнята си, търгува с черна магия с тъмни. Той… – Преглътнах тежко и продължих. – Преди да дойда тук, чух някои неща за него. Той е издирван престъпник. Убивал е хора. Децата, които взима, никога повече не се виждат – никога.
Тя ме изгледа мълчаливо, след което попита:
– Ако си чувала за него това, защо прие предложението му?
– Бях отчаяна, – отговорих честно. Отчаяно исках да я спася.
– Аз също бях отчаяна. – Тя хвърли един корен в кошницата. – Родителите ми никога не са били това, което бих нарекла любящи. Винаги съм се чувствала като проект или нещо такова – нещо, което искат да подобрят, но никога не могат да направят съвършено. Колкото по-възрастна ставах, толкова по-зле се отнасяха към всичко. Нищо от това, което правех, не беше достатъчно добро. Бях мършава, бях слаба, бях глупава, бях доверчива, бях грозна.
Все думи на насърчение, които бях чувала от баща си, когато бях на нейната възраст. Нищо чудно, че бях видяла толкова много от себе си в нея.
– Това не беше достатъчно, за да ме накара да си тръгна – продължи тя. – Но тогава, на шестнадесетия ми рожден ден, получих голям плик по пощата. Нямаше обратен адрес, но си помислих, че е подарък за рождения ден, и го отворих. – Тя се вгледа в ножа. – И разбрах, че всичко, което знаех за себе си, е било огромна лъжа.
– Какво имаш предвид?
Тя взе друг корен.
– Нямаше писмо или нещо подобно, но вътре в плика имаше стари изрезки от вестници, полицейски доклади и разпечатки. Първата новинарска статия беше от лондонски вестник за двойка, която загинала при автомобилна катастрофа, и как едногодишната им дъщеря оцеляла. Имаше и полицейски доклад, в който се говореше за подозрителни обстоятелства около произшествието.
Отворих уста, но не знаех какво да кажа.
– Имаше копие от акт за раждане на някаква Надин Емрис. Тя е родена в Чешънт. Това е градче извън Лондон – в Англия. Двойката, която е починала, е била Стивън и Малинда Емрис. – Тя заби ножа си в корена, сякаш искаше по-скоро да го издълбае до смърт, отколкото да го нареже. – Другите неща в плика бяха по-трудни за разбиране. Копия на документи за осиновяване с моето име, но подробностите бяха грешни. Мисля, че документите са подправени.
Издърпах ножа от ръцете ѝ, преди да се е наранила. Тя сякаш не забеляза.
– Последните няколко страници – прошепна тя – бяха най-странните. Имаше разпечатка от некролог. „С огромна тъга магьосниците от Белингам съобщават за неочакваната кончина на нашия почетен майстор на гилдията, Стивън Емрис, и неговата любима съпруга Малинда. Те оставят след себе си малката си дъщеря“. По-нататък се разказваше за постиженията на Стивън и Малинда… много постижения. Звучаха като важни хора.
– Били са магьосници, – промърморих аз. – Това е била тяхната гилдия.
Тя стисна ръката си около корена и той се счупи наполовина.
– Последните два документа бяха от една и съща гилдия. Разследване на убийствата на Стивън и Малинда и доклад за отвличането на бебето Надин Емрис от дома на настойниците ѝ в Лондон.
Мълчанието вибрираше между нас. Поколебах се, после докоснах рамото ѝ.
– Смяташ ли, че твоят… – Поколебах се дали да ги нарека родители. – Мислиш ли, че двойката, с която си израснала, те е осиновила незаконно?
Тя вдигна поглед, а очите ѝ бяха призрачни.
– Мисля, че са убили истинските ми родители и са ме отвлекли, когато съм била бебе. Нищо друго няма смисъл. В противен случай как щях да стигна от Англия до тук?
– Но… защо?
– Не знам, но когато го осъзнах, се изплаших. Те не бяха вкъщи – не се интересуваха, че е рожденият ми ден – и се ужасих, че ще се върнат и ще ме убият, когато разберат, че знам истината. Бях изпаднала в пълен срив и тогава на вратата се позвъни.
Тя изпъшка със слабо забавление.
– После си спомних, че съседката ми беше обещала да ме посети. Беше ми донесла торта за рождения ден. Но аз бях толкова изплашена, че грабнах раницата и плика и избягах през задния вход. Трябваше просто да отворя вратата. Бягството беше глупаво, а и Варвара щеше да ме приюти.
– Варвара? – Повторих, изненадан от необичайното име.
– Варвара Николаева – каза Надин с прохождащ руски акцент. – Обикновено я наричам татушка. Тя беше… тя е страхотна съседка. Мисля, че щеше да ми помогне, но по това време вече бях избягала и ме беше страх да се приближа отново до къщата си. Затова вместо това отидох в приют за младежи. Един съветник забеляза, че проучвам магьосници, и ми уреди среща с друида.
– Какво се случи тогава?
Изражението ѝ се смекчи.
– Нямах представа кой е той. Страхувах се от него, но повече се страхувах от родителите си. Разказах му всичко. Той ме изслуша, а после… – Напрежението ѝ се стопи, гръбнакът ѝ се огъна, а раменете ѝ се отпуснаха. – Той каза, че мога да отида с него, и обеща, че ще бъда в безопасност.
– Не ти е казал репликата „тръгни си или ела с мен и никога не се връщай“?
– Направи го, но аз не исках да се връщам, така че това не ме притесняваше.
– А сега?
Тя примигна объркано.
– Искаш ли да си тръгнеш? – Уточних, думите бяха тихи, но наситени. – Ти отиде с него, когато беше уплашена и уязвима, но ако можеше да си тръгнеш оттук и пак да си в безопасност, би ли го направила?
– Не искам да си тръгвам. Харесва ми тук.
– Но… – Разочарованието ме изгаря. Знаех, че не трябва да я притискам, но не можех да се спра. – Той те измъкна от обсега на родителите ти, но това не го прави герой. Той те използва за собствените си цели, точно както използва всички останали тук. Не искаш ли да избягаш?
Тя ме погледна за дълъг миг, после се изправи на крака и вдигна кошницата с корени.
– Ти не го разбираш, Тори – каза тя, а тонът ѝ беше изненадващо благ. – Не ми е нужно да бягам. Не съм в капан тук. Никой не е.
Ръцете ми се свиха в юмруци, но иначе не помръднах, докато тя вървеше към вратата.
Като я отвори с крак, тя погледна назад.
– Ако искаш да си тръгнеш, просто го помоли.
Тя изчезна в къщата, а аз останах на мястото си, загледана в слънчевата долина. Не съм ли попаднала в капан тук? Просто ме попита дали искам да си тръгна? Да, точно така. Може би тя вярваше, че всички предишни пленници, които са изчезнали, са тръгнали по своя весел път, за да започнат нов живот другаде, но аз знаех по-добре. Призракът не би позволил на бившите си пленници да се скитат в широкия свят, където биха могли да разкажат за него и за страховития му култ.
Поклонниците му не можеха да видят решетките около себе си. Мислеха, че са тук по своя воля, а всичко беше жестока манипулация.
Но какво, по дяволите, трябваше да направя по този въпрос?
Мрачно размишлявах над този въпрос, докато трясъкът на вратата не ме изкара от мислите ми. Разговаряйки развълнувано, всички почитатели на Призрака се изнизаха от къщата, а намръщената ми физиономия се задълбочи. Морган и Терънс излязоха последни, веднага след Надин. Тя махна весело с ръка, докато групата се спускаше по стълбите и излизаше на пътеката.
– Хей! – Скочих аз. – Какво става?
Докато останалите продължаваха по пътеката, някои носеха кошници с ясно изразения вид на предстоящ пикник, Морган се отдръпна, а носът ѝ се набръчка така, както винаги, когато говорехме.
– Къде отиват всички? – Поисках.
– Тръгваме към града – обясни тя кратко.
– Чакай. – Потърках с ръка лицето си. – Чакай, чакай, чакай. Вие отивате в града? Просто… отивате? Той го позволява? – Уф, сега и аз правех това с „той“.
– Да. Макар че, за да е ясно, не ти е позволено. Той не ти е дал разрешение за еднодневна екскурзия. – Тя провери часовника си. – Ще се върнем, хм, след полунощ. Отиваме в киното за късен филм.
– На кино? – Изпсувах.
Приемайки шока ми за разочарование, тя ме потупа покровителствено по рамото.
– Всеки месец си правим по едно пътуване. Може би следващия път ще ти позволи да се присъединиш към нас.
– Но…
– Приятно изкарване.
Все още зяпах, когато тя побърза да се отдалечи. Отърсих се и побягнах надолу по стълбите, докато тя тичаше, за да настигне останалите.
– Чакай! Ти просто ме оставяш тук сама?
Заобикаляйки ъгъла на къщата, едва не паднах на лицето си от нов шок. Голям бял ван беше паркиран на тревата, а митиците вече бяха натоварени в него. Теранс седеше зад волана, а докато стоях като идиот, Морган скочи на пътническата седалка. Страничната врата се затръшна и двигателят изръмжа.
Не можех да правя нищо друго, освен да гледам как микробусът се движи към дърветата, където очевидна, макар и обрасла пътека пресичаше гората. Вчера там не беше имало път. Дали бях загубил ума си?
Ако бях, то бях загубил ума си наистина добре, защото след като микробусът изчезна сред дърветата, черният път ставаше все по-трудно видим, докато три минути по-късно гората не си го върна. Вече дори не бях сигурна къде е бил пътят.
По дяволите. Може би Надин беше права. Никой тук не беше в капан – освен аз.
Стъпвайки яростно, заобиколих обратно към верандата. Слънцето печеше, красивото синьо небе се простираше между планинските върхове. Не бях виждала толкова много последователни слънчеви дни, откакто се преместих на крайбрежието, и ме дразнеше, че навън е толкова хубаво. Трябваше да е тъмно и мрачно. Може би гръмотевични бури. Или урагани.
Погледнах към входната врата. Не исках да седя сама в празната къща и да слушам тишината. Исках да бъда в този ван, който се отправя към града – към който и да е град, нямаше значение – където щях да имам първия си истински шанс да избягам.
Но онзи гад знаеше, че ще си тръгна на мига, ако ми се отдаде такава възможност.
Тръгнах си от къщата. В продължение на половин час се лутах из имота, като накрая се озовах до оградата на пасището. Подпряла лакти на дървото, наблюдавах конете и говедата, които пасяха спокойно. Тъй като ме обзе безнадеждност, глупави сълзи заляха очите ми.
– Яздиш ли?
Почти изкрещях. Завъртях се и паднах наполовина в оградата, а сърцето ми се разтуптя. Мислех, че съм сама. Но не, беше останал един човек, който бях забравила да преброя – и последният, с когото исках да се занимавам точно сега.
Назад към част 12 Напред към част 14
