АНЕТ МАРИ – Тъмни изкуства и едно Дайкири ЧАСТ 25

Глава 24

Прегърбих рамене и се загледах в стиснатите си ръце. Тишината вибрираше в офиса, отразявайки се от рафтовете с книги, които обрамчваха бюрото в центъра. Погледнах към мъжа, който седеше зад него.
Дариус. Майсторът на гилдията. Човекът, който отговаряше. Човекът, отговорен за всеки митичен, който наричаше „Врана и чук“ своята гилдия. Моят шеф. Той ме огледа със сериозни сиви очи под изразителни вежди. Солено-пиперливата му коса беше прибрана назад, козята му брадичка беше прилежно подстригана, а аурата му на безспорен авторитет беше неоспорима както винаги.
Някой ден щях да намеря смелост да го заговоря. Може би.
– Имаш ли още нещо да кажеш, Тори?
– Това е всичко.
– Последния път, когато се срещнахме в кабинета ми, ти обясних, че животът ти не е за еднократна употреба и няма да толерирам никой, включително и теб, да го третира по този начин.
– Да, сър.
Знаех по-добре, отколкото да очаквам радостни възгласи и възторжени прегръдки от майстора на гилдията, но повечето други бяха развълнувани от завръщането ми. Откакто пристигнах за смяната си, членовете на гилдията ме заобиколиха, като всички бяха облекчени, че съм в безопасност. Много от тях бяха помогнали в търсенето, след като се предадох на Зак, и аз все още им благодарях, че хвърлиха всичко за моя сметка.
Но Дариус не беше от хората, които пропускат голямата картина, и поведението му ставаше все по-заплашително с всеки въпрос за Призрака, на който отказвах да отговоря.
Той седна обратно на стола си.
– По време на последната ни среща също така ти казах, че тъй като не си член на тази гилдия, не мога да те дисциплинирам, както бих направил с някой от моите гилдийци. Не мога да ти налагам запор на бонусите или да ограничавам привилегиите ти. Въпреки това – измърморих при тази дума – ясно е, че не си взела присърце уроците, които исках да научиш.
– Взех – промълвих аз.
Пауза.
– А така ли?
Стиснах пръсти и кимнах.
– Имах много време да мисля, докато ме нямаше, а когато се върнах… като видях колко много уплаших Аарон, Езра и Кай… като почувствах същия страх за Надин, когато я заловиха… – Преглътнах. – Осъзнавам, че съм взела невероятно егоистично решение, когато тръгнах с Призрака.
– Но вече не се страхуваш за живота на Надин, след като тя отново е под властта на Призрака?
– Не – казах просто.
Дариус поглади козята си брадичка. В продължение на дълга минута седяхме в мълчание, докато чаках той отново да ме разпита за Зак, за това защо прословутият Призрак ненужно е спасил Аарон и Кай, защо съм му позволила отново да отвлече тийнейджърка и защо не съм обяснила нищо. Но той просто ме наблюдаваше.
Накрая сви пръсти и опря лакти на бюрото.
– Тори, независимостта е възхитителна черта, но тя може да се корени в гордост, несигурност и страх толкова лесно, колкото и да произтича от сила, увереност и самостоятелност. Бъди сигурна, че знаеш какво движи твоята.
Кимнах безмълвно.
Интензивността на погледа му намаля.
– Има ли нещо друго, което искаш да обсъдим?
Седнах на ръцете си, за да не се мятам, и промълвих:
– Варвара избяга.
– Наистина е избягала. Труден противник дори за опитни митици. Ако имах възможност да подходим към нея с повече планиране, щях да избера съвсем различен екип за залавянето ѝ, отколкото трима магове с горещи глави.
Очите ми паднаха на пода.
– Кай почти умря, а Аарон и Езра вероятно също щяха да бъдат убити, ако… ако друидът не беше… – Вдигнах поглед към него. – Това е моя вина. Натиснах ги да спасят Надин веднага, без да изчакат помощ.
Внезапното забавление на Дариус ме изненада.
– И Аарон получи наказанията си за тази безразсъдност по-рано днес. Езра и Кай ще получат своите, след като бъдат освободени от способните ръце на нашите лечители.
– О…
– Техният избор не е твоя отговорност, Тори. – Той повдигна вежди. – Въпреки това не би било зле да упражняваш значителното си влияние върху тях по по-отговорен начин.
– Моето… значително влияние?
Със загадъчна усмивка той се изправи и взе лист хартия. Полуужасена, че това е писмо за прекратяване на договора, аз се загледах в хартията. Не беше чак толкова неприятно, но познатата форма беше почти толкова лоша.
– Свърши това – каза ми той, – преди полицията да почука.
– Да, сър.
Тръгнах към вратата. Когато я отворих, Дариус заговори отново.
– Между другото, Тори. – Той се облегна на бюрото си. – Работите, наградите и бонусите са само за членовете на гилдията. Напомних на Аарон за това.
Помръднах. Значи няма да имам странични доходи. Излязох навън, затворих вратата и се отправих към долния етаж. Това беше за добро. Не бях подготвена за работа в гилдията, нито магически, нито емоционално. Преди да направя нещо друго вълнуващо, трябваше да си оправя главата. Всеки път, когато се появяваше цялото това „предала си се на известен мошеник и си изчезнала за две седмици“, се чувствах малко по-глупава.
Десет минути по-късно подписвах името си в долната част на формуляра с размах, когато Аарон падна на стола до мен и опря лакът на плота на бара. Сигурно е пристигнал, докато съм била горе.
– Какво правиш? – Попита той без предисловия.
– Здравей – поздравих го, без да мога да сдържа мърморенето си. – Просто довършвам този глупав формуляр отново. Клара го е губила вече шест пъти, но мисля, че Дариус подозира, че съм ги крила или нещо подобно.
– О, тази форма. – Той подпря брадичката на ръката си. – Заявлението, с което се иска одобрение за работа на човек в гилдията. Онова, заради което ще те уволнят в момента, в който премине през бюрото на агента на полицията.
Да, това до голяма степен го обобщаваше. Загледах се в листа, почувствах се зле, но открай време знаех, че работата ми тук е временна. Дариус беше нарекъл одобрението на МПД, което никога няма да се случи, „мост, който ще преминем, когато стигнем до него“, но не разчитах, че ще извади бюрократично чудо от задника си.
Време беше да сменя темата, преди да съм изпаднала в депресия.
– Как са Кай и Езра?
– Кай все още е под наблюдение. Казаха нещо за увреждане на белите дробове или риск от пневмония или… не знам. Нищо особено. Нашите лечители са невероятни. Те могат да поправят всичко.
Притеснена въпреки уверенията му – Кай вече три дни беше при лечителите – попитах:
– А какво става с Езра?
– Изпратиха го у дома тази сутрин. Има заповед да почива през седмицата. – По лицето на Аарон се появи чувство за вина. – Дори не мога да му се скарам за това, че се е порязал, тъй като аз бях този, който го направи.
– Това не е твоя вина, Аарон. Онова заклинание, с което те удари Варвара, беше сериозно гадно.
– Знаех, че е по-добре да не се приближавам толкова близо до нея. – Той се намръщи. – Правило номер едно, когато се бориш с алхимици – не се доближавай до тях, за да те натоварят с нещо.
– Да, но ние мислехме, че тя е просто магьосница, а не… алхимичка? Сорхемист?
Аарон изхърка.
– Това е добро правило и за магьосниците.
– Е, всичко се получи, така че не се упреквай.
– Да – въздъхна той. Замислено извърна очи към тавана. – Тя е изчезнала от картата завинаги, но си мислех да се опитам отново да взема наградата на Призрака.
Дръпнах се на стола си.
– Какво?
Той ми се усмихна накриво.
– С цялата тази допълнителна мотивация, докато те издирвахме, постигнахме известен напредък в издирването на местонахождението му. И сега, след като го видях със собствените си очи, мисля, че мога да хвана гадняра – а след като го задържим, ще мога да разбера защо се страхуваш да изнесеш каквато и да е информация за него.
– Не. – Размахах и двете си ръце в движение без цел. – Не. Определено не. Лоша идея. Дори не стигай дотам.
– Но…
– Той ти спаси задника. – Опитах се да не звуча паникьосано, но в гласа ми се прокрадна пронизителна нотка. – Най-малкото, което можеш да направиш, е да го оставиш на мира. Хайде, Аарон.
Той ме изгледа, после вдигна рамене.
– Добре, добре. Ще го оставя на мира… засега.
Очите ми се присвиха подозрително, но не натиснах. Бутнах стола си назад, скочих на крака и грабнах формуляра си.
– Смяната ми започна преди десет минути. Трябва да отида на работа.
– Но не съм имал възможност да те попитам дали си свободна в неделя вечер.
Хвърлих забавен поглед през рамо.
– Свободна ли съм за какво?
– За вечеря – каза той весело и тръгна след мен. – Както казах и преди, обещавам да си изключа телефона. Този път няма да има отмени или прекъсвания в последната минута.
– Хм – размишлявах, докато вървях зад бара. – Не ме следвай, Аарон. Не ти е позволено да се вреш тук.
Пренебрегвайки това, той ме последва право през вратите на салона и в кухнята. За щастие тя беше празна, но все пак.
Спрях и сгънах ръце, а бланката стърчеше изпод лакътя ми.
– Имам планове. Обещах да прекарам деня с Джъстин. Той все още се дуе за това как го игнорирах две седмици и тъй като не мога да му кажа, че съм отвлечена, трябва да се измъчвам и да играя милата сестра за един ден.
– Тогава в понеделник вечер, – предложи той. – И на мен ми липсваше, знаеш, и бях много по-притеснен от брат ти.
Колебаех се. Не знам защо, след като нямах никакви планове освен да прекарам неделята с Джъстин.
– Добре, вечеря в понеделник. Но искам утре да се отбия и да поздравя Езра. Не съм го виждала от…
Споменът за неговия колапс премина през съзнанието ми – кръвта, обляла ризата му, дълбокият разрез в плътта му, скрит от тъмнината и хаоса. Как бе успял да стои в това състояние, камо ли да тича наоколо и да се бие, все още невярващо клатех глава. За щастие, две минути след като беше загубил съзнание, резервният екип на „Врана и чук“ беше пристигнал и започна да оказва спешна първа помощ.
Доста се радвах, че бяха пристигнали със закъснение. Четири минути по-рано и може би щяха да забележат дракона с чудовищни размери, който летеше в нощното небе, носейки прочут друид и изчезнал тийнейджър-митик.
Усмивката на Аарон беше незабавна.
– Разбира се! Кай също може да се върне дотогава. Можем да поръчаме пица с ананас и да я изядем пред него.
Намръщих се с подигравателно осъждане.
– Това е жестоко да се прави, докато той все още се възстановява. Вместо това трябва да поръчаме китайска храна… с пиле с ананас. – Докато Аарон подсмърчаше от смях, аз махнах с формуляра си. – Трябва да занеса това на Клара и да се приготвя.
Той издърпа хартията от ръката ми и я вдигна към носа си, разглеждайки внимателно текста, сякаш описваше всичките ми предпочитания за вечеря.
– Очарователно, нали? – Протегнах ръка и размахах властно пръсти. – Върни го.
Той го протегна – и избухна в пламък.
– Хей! – Изкрещях, като изтръгнах ръката си.
Усмихвайки се, той пусна огненото кълбо в мивката, където хартията почерня и се сви.
– Упс.
– Упс? – Повторих недоверчиво. – Нарочно си го правил!
Той пъхна ръце в джобовете си, все така невинен.
– Не си искала наистина да предадеш този формуляр, нали?
Гневът ми отслабна и той се наведе по-близо.
– Това, което Магиполицията не знае – прошепна той подигравателно, – не може да те уволни.
Изведнъж у мен се появи подозрението, че Клара не е толкова неорганизирана, колкото ние си мислехме. Тя не беше губила всичките ми формуляри. Някой ги беше унищожил. Може би дори трима души, които работеха съгласувано, за да ме задържат на работа в гилдията колкото се може по-дълго.
Докато го зяпах, той се засмя и закрачи през кухнята. Широко отворените ми очи се стрелнаха от него към изгорелите останки от формуляра. Дариус щеше да се разсърди, когато разбереше.
Ако разбереше.
Дали Аарон прилагаше второто правило на гилдията? Или може би…
– Хей, Аарон – извиках аз. – Какво е третото правило?
Той спря с ръка на вратата на салона, погледна назад и се усмихна, сякаш въпросът ми беше изключително приятен – сякаш беше перфектният въпрос, който да задам.
– Правило номер три: Всяко правило може да бъде нарушено.
После си тръгна, а вратата се затвори зад него.
Това беше третото правило? Сериозно? Митиците бяха ненормални, всички. Погледнах за последен път пепелта в мивката и побързах да отида в задната стая, за да си взема престилката.

***

Задушавайки прозявка, отворих задната врата. Пред мен се простираше малък двор, наполовина трева, засенчена от огромен смърч, и наполовина напукани плочки за вътрешен двор с дървена пергола. Докато пресичах към задната врата на бунгалото, хладният нощен въздух прошепна по голите ми ръце, миришейки на дъжд. Бръкнах в чантата си, извадих ключовете и отключих вратата.
Първата си нощ след пленничеството бях прекарала в къщата на Аарон, но оттогава използвах добре новия си лъскав апартамент. Все още беше шокиращо да мисля, че това място е мое. Само мое. Вмъкнах се вътре, спуснах се по стълбите и един висок писък се разнесе за поздрав.
Добре, почти изцяло мой.
Една зелена фея се запъти към мен, а листовидното ѝ тяло трепереше от вълнение. Смутена, пуснах чантата си на пода близо до стълбите. Имах пълното намерение да сложа масичка там… евентуално. Освен чисто новото ми легло, което Аарон ми беше помогнал да сложа преди няколко дни, нямах никакви мебели. Нула. Нищо. Нищо. Мястото буквално отекваше и това щеше да остане така за известно време.
Но то беше мое. На кого му трябваха мебели?
– Ти си се върнала – изпищя феята. – Не мога да повярвам!
Направих физиономия на спастичната и реакция.
– Здравей, Туиги. Аз се прибирам всяка вечер, нали знаеш.
Името и не беше Туиги. Беше Таенерпатни… нещо такова. Около петнайсет срички, които не можех да запомня, камо ли да произнеса. Така че се бяхме съгласили на Туиги. Изглежда и хареса.
– Не мога да повярвам! – Повтаряше пронизително тя. – Ти познаваш Кристалния друид.
Лицето ми изстина и замръзнах на мястото си.
– Искаш да кажеш…
– Кристалният друид – повтори Туиги с благоговейно, почти страховито затишие. – Всички феи тук знаят за Кристалния друид. Онзи, който се разхожда сред тъмните феи на Гардал’кин. Съпруг на Лалакай, господарката на сенките, великия нощен орел.
Съпруга? Надявах се, че тази дума има друго значение за феите, иначе беше твърде странно.
Все още бърборейки, Туиги се отправи към кухнята, оставяйки ме с отворена уста. Чувствайки се смътно замаяна от притока на опасения и объркване, аз тръгнах след нея и включих осветлението.
Туиги стоеше на плота, поклащаше се нагоре-надолу и развълнувано сочеше към обикновената картонена кутия, която стоеше до мивката. Картонена кутия, която не ми принадлежеше и която не беше там, когато си тръгнах тази сутрин.
Няма как да стане. Зак е бил в апартамента ми? Откъде изобщо знаеше къде живея?
Приближих се към кутията предпазливо. Разсеяно изръмжах на Туиги, разгънах горната част и повдигнах капака достатъчно, за да надникна вътре, а сърцето ми биеше като барабан в ребрата ми.
Светлината проблясваше върху нещо бледо. Затаявайки дъх, дръпнах капака докрай и го отворих. В легло от смачкана опаковъчна хартия се беше сгушило сребърно кълбо, изпъстрено с аквамарин и розово, чиято блестяща повърхност беше украсена със странни неравности и хребети. Това беше спящата фея… нещо…, което бях открила в стаята на Зак и едва не бях съборила на пода.
Върху него седеше парче хартия, наполовина изпълнено с бодлив почерк.

Това не принадлежи на моите грижи. Сега е твое. Пази го на сигурно място.
П.С. Фея е твоя съквартирантка? Ти си идиот.

Погледнах бележката. Това е тя? Той не искаше фееното кълбо да е наоколо, така че сега това беше мой проблем? Какво, по дяволите?
И кого наричаше идиот? Някои от нас не разполагаха със собствено райско ранчо в планината. Трябваше да сключваме глупави сделки с досадни феи, само за да си позволим място за живеене. Измърморих, измъкнах телефона от джоба си, извадих единственото съобщение, което му бях изпратила преди четири вечери, и пуснах нов текст. Три думи: Ти си копеле.
Стискайки телефона в двете си ръце и пренебрегвайки въпросите на Туиги за фееричното кълбо, зачаках.
Две минути по-късно телефонът ми изпищя и се появи отговор. Без думи. Само снимка.
Махайки весело на камерата, Надин седеше на горната решетка на дървена ограда, а зад нея се простираше само широко отворено зелено пасище. Усмивката ѝ беше спокойна и щастлива, кръговете под очите ѝ бяха избледнели, а тенът затопляше светлата ѝ кожа.
Празният, безнадежден поглед, който преследваше старите ѝ снимки, беше изчезнал без следа.
Изучавах снимката, като се вглеждах във всеки детайл, после пъхнах телефона обратно в джоба си и се усмихнах. Варвара все още беше някъде там, но Зак щеше да опази Надин. Добре свършена работа, дори и да не беше минала съвсем по план.
Обърнах внимание на кутията и свръхестественото ѝ съдържание и сгънах ръце. Един проблем беше решен, но друг беше доставен буквално в апартамента ми.
Въздъхнах.
– А сега какво да правя с теб?
Спящата фея не отговори, но тогава не очаквах да го направи. Размишлявайки върху непредвидените сложности на живота си, се запътих към шкафа над хладилника и го отворих, за да открия няколко бутилки с алкохол. Апартаментът ми не беше обзаведен и килерът ми беше полупразен, но все още имах на разположение алкохол по избор. Все пак бях барман.
Туиги скочи на плота до мен, а зелените и очи, подобни на скъпоценни камъни, бяха любопитно разширени.
– Какво сега?
Добър въпрос и не смятах да се притеснявам за него в скоро време. Избрах една бутилка и я поставих на плота до моята съквартирантка фея.
– Кажи ми, Туиги. – Изкривих вежди. – Опитвала ли си някога уиски преди?

 

Приключенията на Тори продължават в

ДВЕ ВЕЩИЦИ И ЕДНО УИСКИ

Назад към част 24

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

4 коментара към “АНЕТ МАРИ – Тъмни изкуства и едно Дайкири ЧАСТ 25”

  1. Разкош! Благодаря за превода! Чакам с нетърпение следващата 💋

    1. Още утре започва следващта книга, приключенията при Тори, просто са задължителни :*

  2. Благодаря за превода!🥰 Книгите са страхотни! С усмивка на уста ги чета и много са забавлявам тях.

    1. И екипа е „луднал“ по тях 🥰 нямаме търпение да разберем, как се развива историята с Тори и какво още може да й се случи 🤪

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!