Глава 5
Зилас заобиколи руините на къщата, после спря, за да вдиша. Стъпките му се движеха бавно, със зловеща грация, и той се отправи към дърветата в далечния край на имота. Над нас се сгъстиха сенки и дори от няколко крачки разстояние той се смеси с мрака. Заобиколи един висок смърч с увиснали под тежестта на тъмнозелените си иглички клони.
– Пайлас – изръмжа той тихо – прекалено си шумна.
– Нищо не казвам – изсъсках аз.
– Ходиш с твърде много шум.
Погледнах надолу към зимните си ботуши. Стъпвах внимателно, а земята беше толкова мокра от непрестанния декемврийски дъжд, че листната маса се беше превърнала в каша. Кашата беше тиха.
Той отново се плъзна напред, като някак си се движеше сред дърветата, без да издава дори шепот, а аз вървях на пръсти след него, осъзнавайки всяко мъничко скърцане, което издаваха ботушите ми.
Имотът завършваше с осемметрова ограда. Зилас се хвана за горния край и се издърпа достатъчно, за да надникне над нея. Пътят сигурно беше свободен, защото той падна обратно, само за да изскочи нагоре. Приземи се на върха на оградата в клек, перфектно балансиран, а опашката му се размахваше настрани.
– Ароматът е по-силен – промърмори той, след което скочи от оградата и се приземи безшумно от другата страна.
– Зилас! – Изсъсках и се втурнах напред. – Зилас, върни се тук!
Главата му се появи отново над оградата, едната му ръка беше закачена отгоре.
– Мълчи, Пайлас.
– Помогни ми.
– Не. Остани там.
Загледах се в него.
– Ако не ми помогнеш да прескоча оградата, ще започна да крещя.
Той оголи зъби, заострените му кучешки зъби блеснаха. Задържах се на мястото си, изчаквайки.
– Мейлешката – изръмжа той.
Преметна се през оградата и се приземи до мен. Хвана ме за кръста, преметна ме през бронираното си ляво рамо, отскочи от земята и извърши плавен скок с една ръка през осемметровата преграда. Падна чинно на земята, свали ме от рамото си и ме захвърли в краката си – безмълвно.
Без да каже и дума, той отново се задвижи. Тръгнах след него, хриптейки от скорошното притискане на диафрагмата ми. Имотът на съседите беше гъсто обрасъл в сравнение с този на чичо Джак и аз се провиквах при всяко приглушено скърцане под краката. Изминахме десетина метра, преди Зилас отново да спре.
– Опитвам се да… – Започнах с отбранителен шепот.
Той се обърна, преметна ръка около мен и притисна устата ми с другата си ръка. Спрях се, носът ми се напълни с аромата му на сяра и кожа.
– Чувам движение – изсъска той почти беззвучно. – Усещам мирис на кръв, но не от тази посока.
Ръката му се стегна около средата ми, повдигайки краката ми от земята, и той се плъзна в един замръзнал гъсталак. Той потъна в клек, като ме повлече със себе си, и стисна челюстта ми предупредително, преди да ме пусне.
Клекнах, с топлината му на гърба си, и напрегнах уши. Долових същия слаб шум, който издавах, докато вървях през мократа листна маса. На трийсетина метра пред мен сред дърветата се движеше сянка – мъж, който си проправяше път през храстите. Приклекнал зад мен, Зилас се премести на краката си, а брадичката му беше почти на рамото ми, докато наблюдаваше фигурата.
Той се изправи.
Задъхах се, когато той се завъртя в противоположната посока на мъжа в дърветата. Завъртях се и зърнах разгъващите се нокти на Зилас и светкавицата от стомана през листата.
– Спри! – Изкрещях.
Зилас замръзна, както и дребната жена с масивния си широк меч, насочен към гърдите на демона. Дълъг миг никой не помръдна, после жената отпусна стойката си и опря острието на меча си в земята.
– Зора? – Осмелих се, без да съм сигурна дали да вярвам на очите си. Какво, по дяволите, правеше тя тук?
– Робин. – Тя се усмихна извинително. – Не е това, което очаквах тук! Значи това е твоят демон?
Тя го огледа с любопитство. Той се премести в неутрална позиция, гледайки втренчено като послушен роб на волята ми. Задъхах се, надявайки се Зора да приеме, че изкрещяната от мен команда е била насочена към нея, а не към моя демон. Изпълнителите не контролираха демоните си с вербални заповеди.
Зад гърба ми изскърцаха клони и аз подскочих уплашено, като едва не се блъснах в Зилас. Един мъж се промъкна през гъсталака, за да се присъедини към нас. Беше набит и мускулест, с бръсната коса отстрани на главата, а останалата част беше вчесана право назад.
– Какво е това? – Попита той изненадано. – Демон?
– Помниш ли Робин, новия ни изпълнител? – Зора опря меча си на рамото като бейзболна бухалка. – Робин, това е Дрю, днешният ми партньор.
– Здравей – промълвих аз. – Какво правиш тук?
– Лов – каза тя ярко. – Макар че сигурно сме го подплашили с целия този шум.
– Изплаши… какво?
– Вампира.
Загледах се в нея. Зора ловуваше вампир… а Зилас беше проследил миризмата на прясна кръв. Това вероятно не беше съвпадение.
– Значи – изрече тя, забелязвайки шокираното ми изражение – предполагам, че не ловуваш вампир. Тогава какво те доведе чак дотук?
– Ехх… – Прочистих гърлото си. – Разследвам един… слух за Демоника. Нелегална Демоника.
Очите ѝ светнаха, сякаш бях разкрила, че в този заден двор има заровено съкровище.
– Ооо, вълнуващо. Нашата гилдия обикновено прескача публикациите за Демоника, тъй като нямаме – или не сме имали – изпълнители. Какви са подробностите за…
– Зора – прекъсна я сухо Дрю – първо трябва да се справим с вампира. Той е близо.
– Добре, да се върнем към лова. Искаш ли да дойдеш с нас, Робин?
– А? Аз?
– Разбира се. Никога досега не съм виждала демон да се справя с вампир. Ще бъде интересно.
Преглътнах, несигурна дали мога да откажа, без да предизвикам подозрение.
– Не знам нищо за вампирите.
– Тогава изкарай бърз курс! Ходи и говори, моето момиче.
Тя мина покрай мен и Зилас, който не беше мигнал по време на разговора ни. Свивайки се, аз застанах в крачка до нея, а Зилас я последва, вървейки дървено. Дрю се вряза странично в дърветата, поемайки по друг път.
Зора погледна назад.
– Трябва да кажа, че това е малко страшно. Помислих си, че си сложила демона отпред, за да можеш да видиш какво правиш с него.
Усмихнах се вяло.
– Пряката видимост е полезна, но не е необходима за изпълнителя.
Слава богу, че бях проучила как става всичко това – макар че не бих искала да рискувам да говоря с друг изпълнител.
– И така, хм, вампири? – Запитах я, преди да успее да ме попита нещо друго.
Тя измъкна от колана си нещо, което приличаше на къса пръчка с червено топче на края. Кълбото блестеше слабо.
– Най-важният инструмент за лов на вампири: кръвоследник. Това бебе е закърмено да реагира на близките вампири. Ако свети, значи вървим по правилния път. Колкото по-ярко свети, толкова по-близо е вампирът.
Докато говореше, тя го размаха настрани. Сиянието намаляваше, когато го насочваше на изток, и се засилваше, когато го насочваше на север.
Погледнах към облачното небе, прикрито от клоните на дърветата, но не попитах дали вампирите могат да излизат на слънце. Никога не бях ги изучавала, но „Древни разкази за митични ловци“, един от любимите ми текстове по история, включваше разказ за двама известни ловци на вампири от петнадесети век – магьосница и хелиомаг. Част от техниката им била да откриват гнездата на вампирите през деня, когато те били по-бавни и слаби.
– Вампирите, общо взето, са малко по-бързи от хората – обясни Зора, насочвайки артефакта си за проследяване на кръвта. – През нощта или непосредствено след хранене те са доста по-бързи. Не са особено силни обаче.
– Добре – съгласих се аз, без изобщо да се успокоявам, след като всеки възрастен двуног на планетата вече беше по-силен от мен.
– Най-важното е да не му позволиш да те ухапе – предупреди тя, като сниши глас, докато кръвният проследяващ уред светеше по-ярко. – Слюнката им ще…
Високочестотен крясък проряза хладния въздух.
Зора пъхна артефакта в колана си и се хвърли напред, с меч, готов за бой. Погледнах назад към Зилас с широко отворени очи, а той леко наклони глава в стил „иди вече“.
Тръгнах след мечоноската, а Зилас ме следваше по петите. Той можеше лесно да изпревари всички хора, но сякаш предпочиташе да подходи предпазливо. Това или пък не беше сигурен колко добре можем да поддържаме фарса на договора ни със свидетелите.
Зора се вряза в един поддържан жив плет, когато се разнесе нов пронизителен вик. Този път разпознах, че това не е човешки глас, а животински. Тръгнах след нея, след което спрях.
Малка беседка се бе сгушила сред дърветата до езерото, а стъпалата се виеха към обширното имение нагоре по склона. Пред беседката, с прегърбен гръб към нас, се беше сгушил мъж в овехтели дрехи – дънки, тениска, без обувки.
Зора атакува бързо и безшумно. Мъжът се изправи и се завъртя. В едната си ръка държеше малко космато животно. Кръвта бе размазала устата и челюстта му под кухите бузи. Лакътните му стави бяха най-дебелите части на ръцете му, а дланите му бяха обезпокоително големи до измършавелите му китки.
Но очите му бяха това, което ме ужаси – сякаш някой ги беше обърнал. Склерите му бяха черни, а ирисите и зениците – перлено бели с най-слабото червено кръгче, граничещо с двата цвята.
Той захвърли куцото животно настрани и се хвърли към Зора със зейнала уста и извити зъби, обагрени в червено. Помислих си, че вампирът ще се стовари върху острието ѝ, но той се извъртя в последния момент и острието го пропусна, докато се хващаше за лицето ѝ.
Тя се измъкна от хващащата я ръка и се завъртя, а острието ѝ потъна дълбоко в задната част на бедрото му. Вампирът направи една зашеметяваща крачка, след което се хвърли към нея. Тя се стрелна назад.
От дърветата излетя малък предмет и се заби в черепа на вампира с отвратително хрущене.
Вампирът се преобърна настрани. От дърветата излезе мъж – Дрю, партньорът на Зора. Той беше протегнал и двете си ръце, а лицето му беше твърдо и съсредоточено. Над вампира стоманено кълбо с размерите на топка за софтбол се издигна на още един метър, след което се спусна надолу.
Мърморейки влажно, вампирът се изтърколи миг преди кълбото да се удари в земята с достатъчна сила, за да изхвърли гейзер от кал. Той се препъна на крака и се поколеба несигурно. Докато се обръщаше, стомахът ми скочи в гърлото.
Първият удар на стоманеното кълбо беше срутил дясното слепоочие на вампира. Как създанието все още стоеше на краката си?
Той се ориентира отново – някак си, въпреки че част от мозъка му беше разпилян – и зловещите му очи прекосиха Зора и Дрю, после намериха мен и Зилас, застанали на ръба на дърветата.
Устата на вампира се отвори, а зъбуте му се показаха. Със стържещо ръмжене той скочи към нас, толкова бързо, колкото се беше движил, преди Зора да посече крака му, а Дрю да му разбие черепа. Отдръпнах се с ужасяващо дишане.
Зилас пристъпи напред, ръката му светкавично се вдигна нагоре. Дланта му се удари в лицето на вампира и той блъсна съществото назад. Тялото хвръкнаха към земята.
– Перфектно! – Изкрещя Зора. – Дръж го там!
Зилас държеше гърчещия се вампир за лицето, докато Зора спринтираше насам. Тя вдигна меча си с острие, насочено надолу, и го заби в гърдите на вампира. Борбата му се успокои.
Тя издърпа меча си, без да обръща внимание на кръвта, докато аз се борех да задържа стомаха си там, където му беше мястото. Зилас пусна вампира и се отдръпна, за да застане до мен като неодушевена марионетка.
– Ако искаш да спреш вампир, махни главата – каза тя лаконично, извади парцал от задния си джоб и избърса острието си. – Ако искаш да убиеш вампирския дух, пронижи го в сърцето.
– О – казах слабо. – Това е… разбирам.
– За секунда си помислих, че си замръзнала, но си накарала демона си да се раздвижи навреме. Той е бърз, а? Хубаво изпълнение.
– Да – съгласи се Дрю и се присъедини към нас. – Добра работа, Робин.
Необичайното му оръжие висеше до десния му лакът с лекота като сапунен мехур и можех само да предположа, че е телекинетик. Зачудих се колко ли тежи това стоманено кълбо.
Погледът ми се плъзна надолу към вампира.
– Той… не е умрял от… от… от…
– Познайте откъде всъщност идват историите за зомбита? – Зора преметна оръжието си през рамо. – Вампирският дух ще поддържа тялото в движение, дори да е смъртно ранено. За да го убиеш, трябва да откъснеш главата или да повредиш сърцето. Макар че, ако му нанесеш смъртоносни наранявания, в крайна сметка ще спре да се движи – след няколко часа.
Изтръпнах силно.
– Под вампирски дух имаш предвид обладаване от фея, нали?
– Да. – Тя побутна мъртвия вампир с ботуша си. – Този човек е бил обладан и превърнат преди много време. Можеш да го разбереш по това колко изтощен и болнав изглежда, плюс поведението му. Старите вампири са най-кръвожадни и диви. Когато вече не могат да се преструват на хора, те бързо се влошават. Ще нападнат всичко.
Всичко – като това малко животно. Обърнах се и се стрелнах към беседката. В тревата лежеше тъмна фигура и аз клекнах до нея. Жертвата на вампира беше млада котка – крачещо, полуразвито коте с черна козина и три бели лапички. Гърдите ми се свиха, когато погалих окървавената му козина.
От него се изтръгна мъничко мяукане. Беше живо?
Разкопчах палтото си и го свалих. Пренебрегвайки студения вятър, който прорязваше пуловера ми, завързах котето и го вдигнах в ръцете си.
– Котките не могат да се превърнат във вампири, нали? – Попитах Зора.
– Не, но не съм сигурна, че една котка може да оцелее след…
– Трябва да тръгвам. Хайде, З… – улових се, че прехапвам името на Зилас. – Искам да кажа, идваш ли, Зора? Или оставаш тук?
– Трябва да съобщим за убийството и да изчакаме почистването на полицията – отвърна Зора. – Ако останеш, можеш да получиш част от наградата. Направила си…
– Това е добре. Всичко е твое. – Забързах покрай тях, като мълчаливо помолих Зилас да ме последва. – Ще се видим по-късно!
Те се сбогуваха с мен, докато аз излизах през дърветата, с моя демон по петите и скъпоценния пакет в ръцете ми.
Назад към част 5 Напред към част 7
