***
Четири нощи ни отне да стигнем до Киев. Само в ранните часове преди разсъмване ловувахме. Гробовете си правехме в истински гробища, в подземията на старите занемарени замъци и в гробниците под изоставени и разрушени църкви, където сега светците не обичаха да крият добитъка и сеното си.
Има истории, които бих могъл да разкажа за това пътешествие, за онези храбри крепости, които обикаляхме близо до утрото, за онези диви планински села, където откривахме злодея в грубата му бърлога.
Естествено, Мариус виждаше поуки във всичко това, учеше ме колко лесно се намират скривалища и одобряваше бързината, с която се придвижвах през гъстата гора, и не се страхувах от разпръснатите примитивни селища, които посещавахме заради жаждата ми. Той ме похвали, че не се стряскам от тъмните прашни гнезда от кости, в които лягахме през деня, като ми напомни, че тези погребения, след като вече са били разграбени, са най-малко вероятни за хора, които да създават проблеми дори на слънчева светлина.
Модните ни венециански дрехи скоро бяха изцапани с мръсотия, но за пътуването бяхме снабдени с дебели плащове с кожена подплата и те покриваха всичко. Дори в това Мариус видя поука, че не трябва да забравяме каква крехка и безсмислена защита ни осигуряват дрехите. Смъртните хора забравят как да носят леко дрехите си и че те са просто покривало за тялото и нищо повече. Вампирите никога не бива да го забравят, защото ние сме много по-малко зависими от дрехите си, отколкото хората.
До последната сутрин преди пристигането ни в Киев познавах твърде добре скалистите северни гори. Страшната северна зима беше навсякъде около нас. Бяхме се натъкнали на един от най-интригуващите ми спомени: наличието на сняг.
– Вече не ме боли да го държа – казах аз, като събрах мекия пухкав студен сняг в ръцете си и го притиснах към лицето си. – Вече не ме смразява, когато го виждам, и наистина колко е красив, покривайки с покривалото си най-бедните градове и колиби. Учителю, виж, виж как отразява светлината дори на най-слабите звезди. – Намирахме се на ръба на земята, която хората наричат Златната орда – южните степи на Русия, които в продължение на двеста години, от завладяването им от Чингиз хан насам, са били твърде опасни за земеделеца, а често и причина за смъртта на армията или рицаря.
Някога Киевска Рус е включвала тази плодородна и красива степ, простираща се далеч на изток, почти до Европа, както и на юг от град Киев, където бях роден.
– Последният участък няма да е нищо – каза ми моят учител. – Правим го утре вечер, така че да си отпочинал и свеж, когато зърнеш за първи път дома.
Докато стояхме на един скалист хълм и гледахме към дивата трева, която се стичаше от зимния вятър под нас, за първи път през нощите, откакто бях станал вампир, почувствах ужасен копнеж по слънцето. Исках да видя тази земя под светлината на слънцето. Не смеех да го призная на господаря си. В края на краищата колко благословии може да иска едно същество?
През последната нощ се събудих малко след залез слънце. Бяхме намерили скривалище под пода на една църква в село, в което сега изобщо не живееше никой. Ужасните монголски орди, които бяха унищожавали родината ми отново и отново, отдавна бяха изгорили този град до основи, или поне така ми беше казал Мариус, а тази църква дори нямаше покрив. Тук не беше останал никой, който да краде камъните на пода с цел печалба или строеж, и затова се спуснахме по забравено стълбище, за да легнем при монасите, погребани тук преди около хиляда години.
Надигайки се от гроба, видях високо над небето правоъгълник, където моят учител беше отстранил мраморна плочка, несъмнено надгробен паметник, за да мога да се изкача. Задвижих се нагоре. Тоест свих колене и с всички сили се изстрелях нагоре, сякаш можех да летя, и преминах през този отвор, за да се приземя на крака. Мариус, който неизменно се издигаше преди мен, седеше наблизо. Той веднага издаде очаквания одобрителен смях.
– Нима си пазил този малък трик за такъв момент? – Каза той. Бях замаян от снега, докато се оглеждах наоколо. Колко се страхувах, само като гледах замръзналите борове, които навсякъде бяха израснали върху руините на селото. Не можех да говоря.
– Не, – успях да кажа. – Не знаех, че мога да го направя. Не знам колко високо мога да скоча и колко сила имам. Ти обаче си доволен?
– Да, защо да не съм доволен? Искам да бъдеш толкова силен, че никой никога да не може да те нарани.
– И кой би го направил, Учителю? Ние пътуваме по света, но кой знае кога отиваме и кога идваме?
– Има и други, Амадео. Има и други тук. Мога да ги чуя, ако искам, но има основателна причина да не ги чувам. – Не разбрах.
– Отваряш съзнанието си, за да ги чуеш, и те знаят, че си там?
– Да, умнико. Готов ли си сега да се прибереш у дома? – Затворих очи. Направих кръстния знак по нашия стар начин, като докоснах дясното рамо преди лявото. Помислих си за баща си. Бяхме в дивите полета и той стоеше високо в стремената с гигантския си лък, лък, който само той можеше да огъне, като на митичния Одисей, стреляше стрела след стрела по нападателите, които гърмяха срещу нас, яздеше така, сякаш самият той беше един от турците или татарите, толкова голямо беше умението му. Стрела след стрела, извадени с бързо щракване от торбичката на гърба му, влизаха в лъка и се изстрелваха по високата вееща се трева, докато конят му галопираше с пълна скорост. Червената му брада се развяваше от свирепия вятър, а небето беше толкова синьо, толкова наситено синьо, че…
Прекъснах тази молитва и едва не загубих равновесие. Моят Учител ме задържа.
– Моли се, много бързо ще приключиш с всичко това, – каза той.
– Дай ми целувките си – казах аз, – дай ми любовта си, дай ми ръцете си, както винаги, имам нужда от тях. Дай ми напътствията си. Но ми дай ръцете си, да. Позволи ми да облегна главата си на теб. Имам нужда от теб, да. Да, искам това да стане бързо и да свърши, а всичките му уроци тук, в съзнанието ми, да бъдат отнесени у дома.
Той се усмихна.
– Домът сега е Венеция? Толкова скоро си взел решението?
– Да, знам го дори в този момент. Това, което се намира отвъд, е родната земя, а тя не винаги е дом. Ще тръгнем ли?
Събра ме в прегръдките си и се издигна във въздуха. Затворих очи, дори се лиших от последния си поглед към неподвижните звезди. Сякаш спях срещу него, безметежно и безстрашно.
След това ме постави на краката ми.
Веднага познах този голям тъмен хълм и безлистната дъбова гора със замръзналите си черни стволове и скелетни клони. Виждах блестящата ивица на река Днепър далеч долу. Сърцето ми се сви в мен. Огледах се за мрачните кули на високия град, градът, който наричахме Владимир, който беше старият Киев.
Само на метри от мястото, където стоях, се виждаха купчини отломки, които някога са били градски стени.
Поведох пътя, лесно се изкачих по тях и се разходих сред разрушените църкви – църкви, които са били легендарно величествени, когато хан Бату е опожарил града през 1240 г.
Бях израснал сред тази джунгла от старинни църкви и разрушени манастири, като често бързах да чуя месата в нашата катедрала „Санта София“, един от малкото паметници, които монголите бяха пощадили. Навремето тя беше зрелище от златни куполи, които доминираха над всички останали църкви, и се говореше, че е по-величествена от едноименната в далечния Константинопол, тъй като е по-голяма и пълна със съкровища. Това, което познавах, беше величествен остатък, ранена черупка. Сега не исках да влизам в църквата. Достатъчно беше да я видя отвън, защото сега, от щастливите си години във Венеция, знаех каква точно е била някога славата на тази църква. От великолепните византийски мозайки и картини в „Сан Марко“ и от старата византийска църква на венецианския остров Торчело разбрах каква слава е имало някога тук, за да я видят всички. Когато си мислех за оживените тълпи на Венеция, за нейните студенти, учени, адвокати, търговци, можех да нарисувам плътна жизненост на тази мрачна и опустошена сцена.
Снегът беше дълбок и дебел и малцина руснаци бяха излезли навън в тази мразовита ранна вечер. Така че го бяхме оставили за себе си, вървяхме през него с лекота, без да се налага да си проправяме път като смъртните.
Стигнахме до дълъг участък от разрушена крепостна стена, безформен парапет, който сега се намираше под снега, и застанал там, погледнах надолу към долния град, града, който наричахме Подил, единствения истински град на Киев, който беше останал, града, в който в една груба къща от дървен материал и глина, само на няколко метра от реката, бях израснал. Погледнах надолу към дълбоките скатни покриви, покрити със слама от чистия сняг, към димящите комини и към тесните криволичещи улици, пълни със сняг. Голяма мрежа от такива къщи и други постройки отдавна се беше оформила срещу реката и беше успяла да оцелее пожар след пожар и дори най-страшните татарски набези. Градът се състоеше от търговци и занаятчии, всички свързани с реката и съкровищата, които тя донасяше от Ориента, както и с парите, които някои плащаха за стоките, които тя пренасяше на юг в европейския свят.
Баща ми, неукротимият ловец, търгуваше с мечи кожи, които сам бе донесъл от вътрешността на голямата гора, която се простираше на север. Лисица, кукумявка, бобър, овца – с всички тези кожи той търгуваше, като силата и късметът му бяха толкова големи, че нито един мъж или жена от нашето семейство никога не продаде ръчния си труд или не поиска храна. Ако гладувахме, а ние гладувахме, то беше, защото зимата изяде храната, месото изчезна и нямаше какво да се купи със златото на баща ми.
Долових миризмата на Подил, когато застанах на бойните стени на града на Владимир. Долових миризмата на гниеща риба и добитък, на мръсна плът и речна кал.
Придърпах коженото си наметало около себе си, като издухвах снега от козината, когато тя стигаше до устните ми, и погледнах назад към тъмните куполи на катедралата на фона на небето.
– Да вървим нататък, да минем покрай замъка на Воеводата – казах аз. – Виждаш ли онази дървена сграда, в честна Италия никога не биха я нарекли дворец или замък. Тук това е замък.
Мариус кимна. Той направи малък успокояващ жест. Не му дължах никакво обяснение за това извънземно място, от което бях дошъл.
Воеводата беше нашият владетел, а по мое време това беше литовският княз Михаил. Не знаех кой щеше да бъде сега.
Учудих се на себе си, че използвах правилната дума за него. В предсмъртното си видение нямах съзнание за езика и странната дума за владетел, „воевода“, никога не беше минавала през устата ми. Но тогава го бях видял ясно в кръглата му черна далекоизточна шапка, тъмната му дебела кадифена туника и филцовите му ботуши.
Аз поведох по пътя.
Приближихме се до приземената сграда, която изглеждаше повече като крепост, отколкото като нещо друго, тъй като беше построена от такива огромни трупи. Стените ѝ имаха грациозен наклон, докато се издигаха; многото ѝ кули имаха четириетажни покриви. На фона на звездното небе видях централния покрив – огромен петоъгълен дървен купол, който имаше ясни очертания. Факли пламтяха на огромните му врати и по външните стени на загражденията му. Всички прозорци бяха запечатани срещу зимата и нощта.
Беше време, когато си мислех, че това е най-величествената сграда, която все още стои в християнския свят.
Не беше никаква задача да заслепя стражите с няколко бързи меки думи и стреловидни движения, да ги подмина и да вляза в самия замък.
Намерихме пътя през едно задно складово помещение и тихо се насочихме към наблюдателен пункт, откъдето можехме да шпионираме малката тълпа от облечени в кожи благородници или лордове, които се бяха скупчили в Голямата зала, под голите греди на дървения таван около бумтящия огън. Върху огромна разстлана маса от блестящи турски килими те седяха на огромни руски столове, чиито геометрични резби не бяха загадка за окото ми. Пиеха от златни чаши, като виното се доставяше от двама облечени в кожи слуги, а дългите им препасани дрехи бяха в цветовете на синьото, червеното и златното, също толкова ярки, колкото и многобройните мотиви по килимите. Европейските гоблени покриваха грубо измазаните стени. Същите стари сцени на лов в безкрайните гори на Франция, Англия или Тоскана. На дълга дъска, подредена с пламтящи свещи, седеше проста трапеза от кокали и птици.
Стаята беше толкова студена, че тези лордове носеха руските си шапки. Колко екзотично ми изглеждаше в детството, когато ме водеха с баща ми да застана пред княз Михаил, който беше вечно благодарен за храбрите подвизи на баща ми, когато сваляше вкусен дивеч в дивите полета или доставяше пакети с ценности на съюзниците на княз Михаил в литовските крепости на запад.
Но това бяха европейци. Никога не съм ги уважавал.
Баща ми твърде добре ме беше научил, че те са само лакеи на хана, които плащат за правото да ни управляват.
– Никой не се изправя срещу тези крадци – беше казал баща ми. – Затова нека пеят своите песни за чест и храброст. Това не означава нищо. Ти слушай песните, които аз пея.
И баща ми можеше да пее някои песни.
При цялата си издръжливост на седлото, при цялата си ловкост с лъка и стрелите и при цялата си груба сила с широкия меч, той умееше с дългите си пръсти да изтръгва от струните на стара арфа и да пее с ум повествователни песни от древните времена, когато Киев е бил велика столица, църквите му са съперничели на тези във Византия, а богатствата му са били чудо за целия свят.
След миг вече бях готов да тръгвам. Хвърлих последен поглед към тези мъже, сгушени над златните си чаши за вино, с големи кожени ботуши, стъпили на луксозни турски подложки за крака, с прегърбени рамене, със сенки, които се трупаха по стените. И после, без да знаят, че сме били там, се измъкнахме.
Вече беше време да отидем в другия град на върха на хълма – Печерск, под който се намират многобройните катакомби на Пещерния манастир. Треперех само при мисълта за това. Струваше ми се, че входа на манастира ще ме погълне и ще трябва да се заровя във влажната Майка Земя, вечно търсейки светлината на звездите, и никога да не намеря изход. Но аз отидох там, провирайки се през калта и снега, и отново с копринената лекота на вампир получих достъп, като този път водех, безшумно чупех ключалките с превъзходната си сила и повдигах вратите, докато ги отварях, за да не падне тежест върху скърцащите им панти, и бързо препусках през стаите, така че смъртните очи да не виждат нищо повече от студени сенки, ако изобщо виждаха нещо.
Въздухът тук беше топъл и неподвижен, благословия, но паметта ми подсказваше, че не е било толкова страшно топло за смъртно момче. В скрипториума, при димящата светлина на евтиното масло, няколко братя се бяха навели над наклонените си бюра и работеха върху преписите си, сякаш печатарската машина не ги засягаше, а със сигурност не беше така.
Виждах текстовете, върху които работеха, и ги познавах – Патерикът на манастира „Киевски пещери“, с неговите чудни разкази за основателите на манастира и за многобройните му колоритни светци.
В тази стая, работейки над този текст, се бях научил да чета и пиша напълно. Сега се промъкнах покрай стената, докато очите ми не попаднаха на страницата, която един монах преписваше, а лявата му ръка крепеше разпадащия се модел, по който работеше.
Знаех тази част от Патерика наизуст. Това беше „Сказание за Исаак“. Демоните бяха измамили Исаак; бяха дошли при него като красиви ангели и дори се бяха престорили на самия Христос. Когато Исаак се беше хванал на уловките им, те бяха танцували с радост и му се подиграваха. Но след дълги размишления и покаяние Исаак се изправил срещу демоните. Монахът току-що беше потопил перото си и сега написа думите, с които Исаак говореше:
Когато ме измамихте в образа на Исус Христос и ангелите, вие бяхте недостойни за този чин. Но сега се появихте в истинския си цвят, аз погледнах встрани. Не прочетох останалото. Прилепвайки се там така добре към стената, можех да продължа да бъда невидим завинаги. Бавно погледнах към другите страници, които монахът беше преписал и които бяха оставени да изсъхнат. Намерих един по-ранен пасаж, който никога не бях забравил, описващ Исаак, както лежи, откъснат от целия свят, неподвижен и без храна в продължение на две години:
Защото Исаак беше отслабнал духом и телом и не можеше да се обърне настрани, да се изправи или да седне; просто лежеше на една страна и често под бедрата му се събираха червеи от екскрементите и урината му. Демоните бяха довели Исаак до това с измамата си. Такива изкушения, такива видения, такова объркване и такова покаяние аз самият се надявах да изпитам до края на живота си, когато влязох тук като дете.
Слушах как перото драска по хартията. Оттеглих се, незабелязано, сякаш никога не бях идвал. Погледнах назад към моите ученолюбиви братя.
Всички бяха измършавели, облечени в евтина черна вълна, миришеща на стара пот и мръсотия, а главите им бяха почти обръснати. Дългите им бради бяха тънки и невчесани.
Струваше ми се, че познавам един от тях, дори донякъде го бях обикнал, но това ми се струваше далечно и не си струваше повече да го разглеждам.
На Мариус, който стоеше до мен вярно като сянка, доверих, че не бих могъл да издържа, но и двамата знаехме, че това е лъжа. По всяка вероятност щях да го понеса и щях да умра, без да познавам друг свят.
Преместих се в първия от дългите тунели, където бяха погребани монасите, и като затворих очи и се вкопчих в калната стена, се заслушах в сънищата и молитвите на онези, които лежаха погребани живи заради любовта към Бога.
Не беше нищо друго освен това, което можех да си представя, и точно това, което си спомнях. Чух познатите, вече не загадъчни думи, прошепнати на църковнославянски. Видях предписаните образи. Почувствах искрящия пламък на истинската преданост и истинския мистицизъм, разпален от слабия огън на живота в пълно отрицание.
Назад към част 12 Напред към част 14
