Ан Райс – Вампирът Арманд ЧАСТ 17

***

През следващите месеци научих повече, отколкото мога да разкажа тук. Изучавах енергично и обръщах внимание дори на управлението на града, което по принцип ми се струваше досадно като всяко управление, и четях жадно големите християнски учени, като допълвах времето си с Абелар, Дънс Скот и други мислители, които Мариус ценеше. Мариус ми намери и купчина руска литература, така че за пръв път можех да изучавам писмено това, което в миналото познавах само от песните на чичовците и баща ми. Отначало сметнах, че това е твърде болезнено за едно сериозно изследване, но Мариус постави нещатата и то мъдро. Присъщата стойност на темата скоро погълна болезнените ми спомени и резултатът беше по-голямо познание и разбиране. Всички тези документи бяха на църковнославянски, писмения език на моето детство, и скоро се впуснах да чета това с изключителна лекота. Светците на походите на Григорий ме възхитиха, но обикнах и писанията, преведени от гръцки, на свети Йоан Златоуст. Наслаждавах се и на фантастичните разкази за цар Соломон и за слизането на Богородица в ада – творби, които не са част от одобрения Нов завет, но които много силно въздействат на руската душа. Прочетох и нашата велика хроника, „Сказание за отминалите години“. Прочетох и „Орисон за падането на Русия“ и „Сказание за разрушаването на Риасан“. Това упражнение, четенето на родните истории, ми помогна да ги разгледам в перспектива заедно с другите знания, които придобих. Накратко, то ги изведе от сферата на личните мечти. Постепенно прозрях мъдростта на това. Правех докладите си за Мариус с по-голям ентусиазъм. Поисках още от ръкописите на църковнославянски и скоро имах за четене „Разказ за благочестивия княз Довмонт и неговата храброст“ и „Героичните дела на Меркурий Смоленски“. В крайна сметка започнах да смятам произведенията на църковнославянски за чисто удоволствие и ги пазех за часовете след официалното обучение, когато можех да прелиствам старите приказки и дори да съчинявам от тях собствените си траурни песни. Понякога ги пеех на другите чираци, когато заспиваха. Езикът им се струваше много екзотичен, а понякога чистата музика и тъжният ми изказ ги разплакваха.
Междувременно Рикардо и аз отново станахме близки приятели. Той никога не ме попита защо сега съм нощно същество като Учителя. Никога не съм звучал в дълбините на съзнанието му. Разбира се, бих го направила, ако се наложи, заради моята безопасност и тази на Мариус, но използвах вампирския си ум, за да го шлифовам по друг начин, и винаги го намирах за предан, безпрекословен и верен. Веднъж попитах Мариус какво мисли Рикардо за нас.
– Рикардо ми е твърде голям длъжник, за да поставя под съмнение всичко, което правя – отговори Мариус, но без никаква надменност или гордост.
– Тогава той е много по-добре възпитан от мен, нали? Защото аз ти дължа същото, а поставям под съмнение всичко, което казваш.
– Да, ти си умен, дяволски наперен зевзек, – призна Мариус с лека усмивка. – Рикардо беше спечелен в игра на карти от пияния си баща от един зверски търговец, който го турмозеше денонощно. Рикардо мразеше баща си, което ти никога не си правил. Рикардо беше на осем години, когато го купих на цената на една златна огърлица. Беше видял най-лошото от мъжете, което не трогва децата с естествено съжаление. Видя какво ще правят мъжете с плътта на децата за удоволствие. Това не е толкова лошо. Рикардо, неспособен да повярва, че едно нежно малко дете може да трогне някого към състрадание, не вярваше в нищо, докато не го обвих в безопасност и не го изпълних с познание, и не му казах с думи, на които можеше да разчита, че е мой принц.
– Но за да ти отговоря по-скоро по начина, по който задаваш въпроса, Рикардо смята, че аз съм магьосник и че с теб съм избрал да споделя заклинанията си. Той знае, че си бил на прага на смъртта, когато съм ти дарил тайните си, и че аз не се подигравам нито с него, нито с другите с тази чест, а я смятам по-скоро за нещо с тежки последици. Той не се стреми към нашето знание. И ще ни защитава с живота си. – Аз приех това. Нямах нужда в себе си да се доверявам на Рикардо, както беше с Бианка.
– Чувствам нуждата да го защитя – казах на учителя си. – Моли се той никога да не трябва да ме защитава.
– Така чувствам и аз, – каза Мариус. – Чувствам това за всички тях. Бог даде на твоя англичанин голяма милост, че не беше жив, когато се прибрах у дома, за да намеря малките си деца убити от него. Не знам какво щях да направя. Това, че те беше наранил, беше достатъчно лошо. Това, че беше сложил пред вратата ми две детски жертви на своята гордост и озлобление, това беше още по-подло. Ти беше правил любов с него и можеше да се бориш с него. Но те бяха невинни, които се изправиха на пътя му.
Кимнах.
– Какво стана с останките му? – Попитах.
– Толкова просто нещо, – каза той с вдигане на рамене. – Защо искаш да знаеш? Аз също мога да бъда суеверен. Разкъсах го на парчета и разпръснах тези парчета на вятъра. Ако са верни старите приказки, че сянката му ще тъгува за възстановяването на тялото му, то душата му се скита по ветровете.
– Учителю, какво ще стане с нашите сенки, ако телата ни бъдат унищожени?
– Само Бог знае, Амадео. Аз се отчайвам да знам. Живял съм твърде дълго, за да мисля за самоунищожение. Моята съдба може би е същата като съдбата на целия физически свят. Че може да сме дошли от нищото и да се върнем в нищото, това е напълно възможно. Но нека се наслаждаваме на илюзиите си за безсмъртие, както смъртните се наслаждават на своите.
Достатъчно добре.

Назад към част 16                                                                                 Напред към част 18

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!