***
Те идваха за мен. Беше сградата до тяхната собствена, изоставена купчина. Бенджамин я позна. С няколко слаби телепатични шепота го бях помолил да донесе чук и кирка, за да разбие леда, какъвто беше останал, и да има големи меки одеяла, с които да ме завие. Знаех, че не тежа изобщо. Болезнено усуквайки ръцете си, разчупих още от прозрачната покривка. Усетих с ноктестата си ръка, че косата ми се е върнала, гъста и червено-кафява, както винаги. Вдигнах кичур на светлината, а после ръката ми не издържа повече на изгарящата болка и я пуснах, без да мога да затворя или да помръдна изсъхналите си и изкривени пръсти. Трябваше да хвърля заклинание, поне когато дойдоха за първи път. Те не можеха да видят нещото, което бях, това черно чудовище. Никой смъртен не би могъл да понесе гледката на това, независимо какви думи излизаха от устните ми. Трябваше да се предпазя по някакъв начин.
А като нямах огледало, как можех да знам как изглеждам и какво точно трябва да направя? Трябваше да мечтая, да мечтая за старите венециански дни, когато бях красавец, добре познат на шивашките огледала, и да проектирам това видение направо в съзнанието им, дори и да ми трябва цялата сила, която притежавах; да, това, и трябва да им дам някои инструкции. Лежах неподвижно, загледан в мекия сняг, който се състоеше от малки снежинки, толкова различни от ужасните виелици, които идваха по-рано. Не смеех да използвам разума си, за да проследя напредъка им.
Изведнъж чух силен трясък, като от счупено стъкло. Далеч долу се хлопна врата. Чух неравните им стъпки, които се втурнаха нагоре по металното стълбище, прескачайки площадките.
Сърцето ми биеше силно и при всяка малка конвулсия в мен се вливаше болка, сякаш самата ми кръв ме пареше. Изведнъж стоманената врата на покрива се отдръпна. Чух ги да се втурват към мен. В слабата светлина на високите кули наоколо видях двете им малки фигурки – тя, жената-приказка, а той, дете на не повече от дванадесет години, да бързат към мен. Сибел! О, тя излезе на покрива без палто, косата ѝ се развяваше, ужасно жалко, а Бенджамин не беше по-добър в тънката си ленена джелаба. Но пък имаха голяма кадифена завивка, която ме покриваше, и аз трябваше да си направя илюзия.
Дайте ми момчето, което бях, дайте ми най-хубавия зелен сатен и ресни върху ресни от причудлива дантела, дайте ми чорапи и плетени ботуши, а косата ми да е чиста и блестяща.
Бавно отворих очи и погледнах от едното към другото от малките им бледи и възторжени лица. Като двама нощни скитници те стояха в преспите сняг.
– О, но Диббук, ти толкова много ни притесни, – каза Бенджамин с диво развълнувания си глас, – а теб те гледам, прекрасен си.
– Не, не си мисли, че е това, което виждаш, Бенджамин, – казах аз. – Побързай с инструментите си, посечи леда и сложи покривалото върху мен. – Сибел беше тази, която взе железния чук с дървена дръжка и с две ръце го удари в леда, като веднага раздроби мекия горен слой. Бенджамин сечеше всичко с кирката, сякаш се беше превърнал в малка машина, като забиваше наляво и надясно отново и отново, изпращайки парчетата.
Вятърът улови косата на Сибел и я запрати в очите. Снегът полепна по клепачите ѝ.
Държах образа – безпомощно дете, облечено в сатен, с обърнати меки розови ръце, на които не можех да помогна.
– Недей да плачеш, Диббук – заяви Бенджамин, като хвана с две ръце огромна тънка плоча лед. – Ще те измъкнем, не плачи, сега си наш. Ние те имаме.
Той захвърли настрани блестящите назъбени счупени листове, а после самият той сякаш замръзна, по-твърд от всеки лед, загледан в мен, а устата му беше съвършено О на удивление.
– Диббук, ти променяш цветовете си! – Извика той. Протегна ръка, за да докосне илюзорното ми лице. – Недей да го правиш, Бенджи – каза Сибел.
За пръв път чувах гласа ѝ и сега видях преднамереното смело спокойствие на побелялото ѝ лице, вятърът караше очите ѝ да се насълзяват, макар че самата тя оставаше непоклатима. Тя откъсна леда от косата ми.
Обхвана ме ужасен студ, който потуши горещината, да, но изпрати сълзите по лицето ми. Кървави ли бяха?
– Не ме гледай – казах аз. – Бенджи, Сибел, гледайте настрани. Просто сложете одялото в ръцете ми. – Нежните ѝ очички се присвиха, докато гледаше, непокорно, неотклонно, едната ѝ ръка беше вдигната нагоре, за да затвори яката на тънката си памучна рокля срещу вятъра, а другата беше изправена над мен.
– Какво се случи с теб, откакто дойде при нас? – Попита тя с най-милия си глас. – Кой ти е направил това?
Преглътнах тежко и накарах видението да се появи отново. Изтласках го нагоре от всичките си пори, сякаш цялото ми тялото беше способно да диша.
– Не, не го прави повече, – каза Сибел. – Това те отслабва и страдаш ужасно.
– Мога да се излекувам, мила моя – казах аз, – обещавам, че мога. Няма да бъда винаги такъв, дори скоро няма да бъда такъв. Само ме свалете от този покрив. Вземи ме от този студ и ме заведи там, където слънцето няма да може да ме достигне отново. Слънцето е това, което направи това с мен. Само слънцето. Вземи ме, моля те. Не мога да вървя. Не мога да пълзя. Аз съм нощно същество. Скрийте ме в тъмнината.
– Стига, не говори повече, – извика Бенджи.
Отворих очи, за да видя как огромна вълна от блестящо синьо се настанява над мен, сякаш лятното небе е слязло, за да ме обгърне. Усетих мекия пух на кадифето и дори това беше болка, болка върху пламтящата кожа, но това беше болка, която можеше да се понесе, защото техните служещи ръце бяха върху мен, и за това, за тяхното докосване, за тяхната любов, бих издържал всичко.
Усетих, че се повдигам. Знаех, че съм лек, и все пак колко страшно беше да съм толкова безпомощен, докато ме обвиваха.
– Не съм ли достатъчно лек, за да ме носят? – Попитах. Главата ми се отметна назад и отново видях снега, а когато изострих поглед, ми се стори, че виждам и звездите, високо горе, които се забавляват отвъд мъглата на една малка планета.
– Не се страхувай – прошепна Сибел с устни близо до завивките. Миризмата на кръвта им изведнъж стана богата и гъста като мед. И двамата ме държаха, вдигнат на ръцете им, и тичаха заедно по покрива. Бях се освободил от болезнения сняг и лед, почти свободен завинаги. Не можех да си позволя да мисля за кръвта им. Не можех да позволя на това хищно обгорено тяло да се разпорежда. Това беше немислимо. Спуснахме се през металното стълбище, правейки завой след завой, краката им потропваха по крехките стоманени стъпала, а тялото ми беше шокирано и пулсираше от агония. Виждах тавана горе, а после миризмата на кръвта им, която се смесваше, ме завладя и аз затворих очи и стиснах изгорелите си пръсти, чувайки как кожата ми се пропуква при това движение. Забих нокти в дланите си.
Чух Сибел до ухото си.
– Имаме те, държим те здраво, няма да те пуснем. Не е далеч. О, Боже, но виж се, виж какво е направило слънцето с теб.
– Не гледай! – Каза Бенджи троснато. – Просто побързай! Мислиш ли, че такъв могъщ Диббук не знае какво си мислиш? Бъди мъдра, побързай. – Бяха стигнали до долния етаж и до счупения прозорец. Усетих как ръцете на Сибел ме вдигат под главата и под изкривените ми колене и чух гласа на Бенджи отвъд, който вече не отекваше по ограждащите стени.
– Така е, сега ми го дай, мога да го задържа! – Колко яростно и развълнувано звучеше той, но тя беше минала с мен през прозореца, това можех да кажа, макар че умът на моя умен Диббук беше напълно изчерпан и аз не знаех нищо, нищо освен болката и кръвта, и пак болката, и пак кръвта, и че те бягат през дълга тъмна алея, от която не виждах нищо на Небето.
Но колко сладко беше. Люлеенето, люлеенето на изгорелите ми крака и мекото докосване на успокояващите й пръсти през одеялото, всичко това беше порочно чудно. Това вече не беше болка, а просто усещане. Покривката падна върху лицето ми.
Забързаха нататък, краката им хрущяха в снега, Бенджи се подхлъзна веднъж със силен вик, а Сибел го сграбчи. Той си пое дъх. Какъв труд беше за тях в този студ. Трябва да се измъкнат от него. Влязохме в хотела, в който живееха. Острият топъл въздух се втурна да ни завладее още докато вратите се отваряха и преди да се затворят, коридорът отекна от острите стъпки на малките обувки на Сибел и бързото потропване на сандалите на Бенджи. С внезапен изблик на агония през краката и гърба си усетих, че се удвоявам, коленете ми се повдигат, а главата се накланя към тях, докато се тълпим в асансьора. Прехапах писъка в гърлото си. Нищо не можеше да има по-малко значение. Асансьорът, миришещ на стари двигатели и масло, започна своето клатушкащо се дрънкащо движение нагоре.
– Вкъщи сме, Диббук – прошепна Бенджи с горещия си дъх върху бузата ми, малката му ръчичка ме сграбчи през покривалото и болезнено натисна скалпа ми. – Вече сме в безопасност, взехме те и те имаме.
Щракване на ключалки, крака по дървени подове, аромат на тамян и свещи, на богат женски парфюм, на богата политура за изящни вещи, на стари платна с напукана маслена боя, на свежи и всепоглъщащо сладки бели лилии.
Тялото ми бе положено нежно в пухеното легло, одеялото се разхлаби, така че потънах в пластове коприна и кадифе, а възглавниците сякаш се разтопиха под мен.
Това беше самото разхвърляно гнездо, в което я бях зърнал с окото на ума си, златна и заспала в бялата си рокля, и тя го беше отдала на такъв ужас.
– Не отдръпвай покривалото – казах аз. Знаех, че малката ми приятелка искаше да го направи.
Неудържим, той внимателно я дръпна. Аз се мъчех с единствената си възстановена ръка да го хвана, да го върна обратно, но не можех да направя нищо повече от това да свивам изгорелите си пръсти.
Те стояха до леглото и ме гледаха отвисоко. Светлината се завихряше около тях, смесена с топлина, тези две крехки фигури, гальовното порцеланово момиче, синините изчезнали от млечнобялата му кожа, и малкото арабско момче, бедуинското момче, защото сега разбрах, че то наистина е такова. Безстрашно се взираха в това, което сигурно е неописуемо за човешките очи.
– Толкова си лъскав! – Каза Бенджи. – Боли ли те?
– Какво можем да направим! – Каза Сибел, така приглушено, сякаш самият ѝ глас можеше да ме нарани. Ръцете ѝ покриха устните ѝ. Непокорните кичури на косата ѝ права бледа коса се движеха на светлината, а ръцете ѝ бяха посинели от студа навън и тя не можеше да не трепне. Бедно резервно същество, толкова деликатно. Нощницата ѝ беше смачкана, от тънък бял памук, прошита с цветчета и обточена с тънка здрава дантела, нещо за девойка. Очите ѝ преливаха от съчувствие.
– Познай душата ми, ангеле мой, – казах аз. – Аз съм зъл човек. Бог не би ме взел. И дяволът също не би го направил. Отидох на слънцето, за да могат да вземат душата ми. Беше любящо нещо, без страх от адски огън или болка. Но тази Земя, точно тази Земя беше моят чистилищен затвор. Не знам как съм дошъл при вас преди. Не знам каква беше силата, която ми даде тези кратки секунди, за да застана тук, в тази стая, и да застана между теб и смъртта, която беше надвиснала като сянка.
– О, не – прошепна тя уплашено, а очите ѝ блестяха на слабата светлина в стаята. – Той никога не би ме убил.
– О, да, би! – Казах, а Бенджамин изрече точно същите думи в унисон с мен.
– Беше пиян и не му пукаше какво прави – каза Бенджи в мигновена ярост, – а ръцете му бяха големи, тромави и злобни, и не му пукаше какво прави, а след като последния път те удари, ти лежа като мъртва в същото това легло два часа, без да помръднеш! Мислиш ли, че един диббук убива собствения ти брат за нищо?
– Мисля, че той ти казва истината, хубавото ми момиче, – казах аз. Беше ми толкова трудно да говоря. С всяка дума трябваше да повдигам гърдите си. В безумно отчаяние изведнъж ми се прииска да имам огледало. Хвърлих се на леглото и се сковах от болка.
Двамата бяха изпаднали в паника.
– Не мърдай, Диббук, недей! – Бенджи ме молеше. – Сибел, коприната, всички копринени шалове, извади ги, навий ги около него.
– Не! – Прошепнах. – Сложи покривалото върху мен. Ако трябва да виждаш лицето ми, остави го голо, но покрий останалата част от мен. Или…
– Или какво, Диббук, кажи ми?
– Повдигни ме, за да мога да се видя и да видя как изглеждам. Застани пред едно дълго огледало.
Те замълчаха в недоумение. Дългата жълта коса на Сибел лежеше ленена и сплескана надолу върху големите ѝ гърди. Бенджи сдъвка малката си устна. Цялата стая плуваше в цветове. Вижте синята коприна, запечатана върху мазилката на стените, купчините богато украсени възглавници наоколо, погледнете златните ресни, а там отвъд – клатещите се балони на полилея, изпълнен с блестящите цветове на спектъра. Струваше ми се, че чувам звънливата песен на стъклото, когато тези балони се докосваха. На мен ми се струваше, че никога не бях виждал такова просто великолепие, че през всичките си години бях забравил колко блестящ и изящен е светът.
Затворих очи, отнасяйки със себе си в сърцето си образа на стаята. Вдишах, борейки се с аромата на кръвта им, сладкия чист аромат на лилиите.
– Ще ми позволиш ли да видя тези цветя? – Прошепнах. Дали устните ми бяха овъглени? Можеха ли да се видят кътните ми зъби и дали бяха пожълтели от огъня? Понесох се по коприната под мен. Носех се и ми се струваше, че вече мога да сънувам, в безопасност, наистина в безопасност. Лилиите бяха близо. Отново се издигнах нагоре. Усетих венчелистчетата върху ръката си и сълзите се спуснаха по лицето ми. Дали бяха чиста кръв? Молих се да не е така, но чух откровеното изхлипване на Бенджи и Сибел, която издаде своя тих звук, за да го затисне.
– Бях момче на седемнайсет години, мисля, когато се случи – казах аз. – Беше преди стотици години. Бях твърде млад, наистина. Учителят ми, той беше любящ, не вярваше, че сме зли същества. Смяташе, че можем да се храним с лошотиите. Ако не бях умирал, нямаше да се случи толкова скоро. Той искаше да знам нещата, да съм готов. – Отворих очи. Те бяха омагьосани! Видяха отново момчето, което бях. Бях го направил без намерение.
– О, толкова си красив – каза Бенджи. – Толкова хубав, Диббук.
– Мъниче – казах аз с въздишка, усещайки как крехката илюзия около мен се разпада във въздуха, – отсега нататък ме наричай с името ми, то не е Диббук. Мисля, че си го взел от евреите в Палестина. – Той се засмя. Не трепна, когато отново се превърнах в ужасната си същност.
– Тогава ми кажи името си – каза той. Аз го направих.
– Арманд – каза Сибел. – Кажи ни, какво можем да направим? Ако не копринени шалове, мехлеми, тогава алое, да, алоето ще излекува изгарянията ти. – Засмях се, но само по един малък мек начин, предназначен да бъде чисто любезен.
– Моето алое е кръв, дете. Имам нужда от зъл човек, човек, който заслужава да умре. А сега как ще го намеря?
– Какво ще направи тази кръв? – Попита Бенджи. Той седна точно до мен, като се наведе над мен, сякаш бях най-очарователният екземпляр. – Знаеш ли, Арманд, ти си черен като смола, направен си от черна кожа, приличаш на онези хора, които вадят от блатата в Европа, целият лъскав, с всичко запечатано вътре. Мога да взема урок по мускули, като те гледам.
– Бенджи, спри – каза Сибел, борейки се с неодобрението и тревогата си. – Трябва да помислим как да се сдобием със зъл човек.
– Сериозно ли? – Каза той, като я погледна през леглото. Тя стоеше със скръстени ръце, сякаш в молитва. – Сибел, това е нищо. Толкова е трудно как да се отървеш от него след това. – Той ме погледна.
– Знаеш ли какво направихме с брат ѝ?
Тя сложи ръце на ушите си и наведе глава. Колко пъти самият аз бях правил точно това, когато изглеждаше, че потокът от думи и образи ще ме унищожи напълно.
– Ти си толкова лъскав, Арманд, – каза Бенджи. – Но аз мога да ти докарам един зъл човек, като този, това е нищо. Искаш зъл човек? Нека да направим план. – Той се наведе над мен, сякаш се опитваше да надникне в мозъка ми. Изведнъж осъзнах, че той гледа към кътниците ми.
– Бенджи – казах аз, – не се приближавай повече. Сибел, отведи го.
– Но какво направих?
– Нищо, – каза тя. Тя сниши гласа си и каза отчаяно: – Той е гладен.
– Повдигни отново завивките, ще го направиш ли? – Попитах я. – Повдигни ги и ме погледни, нека те гледам в очите и нека това бъде моето огледало. Искам да видя колко е зле.
– Хм, Арманд – каза Бенджи. – Мисля, че си луд, побъркан или нещо такова. – Сибел се наведе и с двете си внимателни ръце отлепи покривалото назад и надолу, разкривайки дължината на тялото ми.
Влязох в съзнанието ѝ.
Беше по-лошо, отколкото някога съм си представял.
Лъскавият ужас на блатен труп, както беше казал Бенджи, беше напълно верен, с изключение на ужаса от падналата глава с червено-кафява коса и огромните яркокафяви очи без клепачи, както и белите зъби, подредени идеално под и над свитите устни. По плътно изрисуваната черна кожа на лицето имаше тежки червени ивици кръв, които бяха моите сълзи.
Отметнах глава настрани и се забих дълбоко в пухкавата възглавница. Усетих как завивките се надигат над мен.
– Това не може да продължи за теб, дори и да можеше да продължи за мен – казах аз.
– Не е това, което бих искал да видиш в друг момент, защото колкото по-дълго живееш с това, толкова повече ти прилича да живееш с каквото и да било. Не. Това не може да продължи.
– Каквото и да е, – каза Сибел. Тя приседна до мен. – Хладна ли е ръката ми, ако я сложа на челото ти? Нежна ли е, ако докосна косата ти? – Погледнах я с едното си око.
Дългият ѝ тънък врат беше част от нейната трепереща и изтощена прелест. Гърдите ѝ бяха сладострастни и високи. Отвъд нея, в прекрасното топло сияние на стаята, видях пианото. Помислих си за тези дълги нежни пръсти, докосващи клавишите. Чувах в главата си пулсацията на „Апасионато“.
Чу се силно щракане, пращене, щракане, а след това и богат аромат на фин тютюн. Бенджи се разхождаше напред-назад зад нея, с черната си цигара на устните.
– Имам план – заяви той, като без усилие се държеше напред с цигарата, здраво стисната между полуотворените му устни. – Слизам на улицата. За нула време срещам един лош, лош човек. Казвам му, че съм сам тук, в този апартамент, горе в хотела, с един мъж, който е пиян, слюноотделящ и луд, и имаме да продаваме целия този кокаин, а аз не знам какво да правя и имам нужда от помощ за това.
Започнах да се смея въпреки болката.
Малкият бедуин сви рамене и вдигна длани нагоре, изпушвайки черната цигара, а димът се извиваше около него като магически облак.
– Какво мислиш? Ще се получи. Виж, аз съм добър съдник на характерите. А сега ти, Сибел, се махни от пътя и ме остави да доведа един нещастен чувал с мръсотия, този лош човек, когото примамвам в капана си, право до самото легло и го подхвърлям по лице, ето така, спъвам го с крак, ето така, и той пада, боц, право в ръцете ти, Арманд, какво мислиш за това?
– А ако се обърка? – Попитах.
– Тогава моята красива Сибел го удря с чука си по главата.
– Имам по-добра идея – казах аз, – въпреки че Бог знае, че това, което току-що измислихте, е ненадминато гениално. Разбира се, казваш му, че кокаинът е под завивката в спретнати малки найлонови торбички, разпънати навън, но ако не се хване на тази стръв и не дойде тук, за да се увери сам, тогава нека нашата красива Сибел просто отхвърли завивката и когато види какво наистина се крие в това легло, ще се изнесе оттук, без да мисли да вреди на никого!
– Това е! – Извика Сибел. Тя плесна с ръце. Бледите ѝ светещи очи бяха широки.
– Това е перфектно – съгласи се Бенджи.
– Но, не носете със себе си медна монета по улиците. Ако имахме само малко от злия бял прах, с който да примамим звяра.
– Но ние имаме, – каза Сибел. – Имаме точно това – малко, което взехме от джобовете на брат ми. – Тя ме погледна замислено, без да ме вижда, но прекарвайки плана през стегнатите спирали на мекия си и податлив ум. – Извадихме всичко, за да може, когато го оставим да бъде намерен, да не намерят нищо у него. В Ню Йорк има толкова много хора, които са останали по този начин. Разбира се, че беше неописуема работа да го влачим.
– Но ние имаме този зъл бял прах, да! – Каза Бенджи, като я стисна внезапно за рамото и след това се измъкна от погледа ми, за да се върне след миг с малка плоска кутия за бели цигари.
– Сложи го тук, където мога да усетя какво има вътре – казах аз. Видях, че никой от тях не знаеше със сигурност.
Бенджи отвори капака на тънката сребърна кутия. Там, сгушен в малка найлонова торбичка, сгъната с безупречна чистота, беше прахът с точно тази миризма, която исках да има. Нямаше нужда да го поставям на езика си, на който захарта щеше да има също толкова чужд вкус.
– Това е добре. Само излей половината от нея наведнъж в канала, за да остане съвсем малко, а сребърната кутия остави тук, за да не попаднеш на някой глупак, който ще те убие за нея.
Сибел потръпна от очевиден страх.
– Бенджи, аз ще дойда с теб.
– Не, това би било много неразумно, – казах аз. – Той може да се измъкне от всекиго много по-бързо без теб.
– О, толкова си прав! – Каза Бенджи, като дръпна за последен път от цигарата си и след това я смачка в големия стъклен пепелник до леглото, където в очакване на него се бяха свили още дузина малки бели угарки.
– И колко пъти й го казвам, когато излизам за цигари посред нощ? Тя слуша ли?
Той тръгна, без да чака отговор. Чух шумоленето на водата от чешмата. Беше отмил половината кокаин. Оставих очите си да обикалят стаята, отклонявайки се от мекия, изпълнен с кръв ангел-хранител.
– Има хора, които са вътрешно добри – казах аз, – които искат да помагат на другите. Ти си една от тях, Сибел. Няма да се успокоя, докато си жива. Ще бъда до теб. Винаги ще бъда там, за да те пазя и да ти се отблагодарявам. – Тя се усмихна.
Бях изумен.
Мършавото ѝ лице с добре оформени бледи устни избухна в най-свежата и силна усмивка, сякаш никога не я бяха гризели пренебрежението и болката.
– Ще ми бъдеш ангел-хранител, Арманд? – Попита тя. – Винаги.
– Тръгвам, – заяви Бенджи. С пращене и щракане той запали още една цигара. Белите му дробове сигурно бяха чували с дървени въглища. – Излизам в нощта. Но какво ще стане, ако този кучи син е болен или мръсен, или…
– За мен това не означава нищо. Кръвта си е кръв. Просто го доведи тук. Не се опитвай с това фантастично спъване с крак. Изчакай да го запратиш тук, до леглото, и когато той посегне да вдигне покривалото, ти, Сибел, го дръпни назад, а ти, Бенджи, го натисни с всички сили, така че страната на леглото да спъне подбедриците му и той да падне в ръцете ми. И след това ще го имам.
Той се насочи към вратата.
– Чакай, – прошепнах аз. За какво си мислех в алчността си? Вдигнах поглед към нямото ѝ усмихнато лице, а после към него, малкия двигател, който изпушваше черната цигара, без да има нищо друго за свирепата зима навън освен проклетата джелаба.
– Не, това трябва да се направи – каза Сибел с широко отворени очи. – И Бенджи ще избере много лош човек, нали, Бенджи? Зъл човек, който иска да те ограби и убие.
– Аз знам къде да отида, – каза Бенджи с малко изкривена усмивка. – Просто изиграйте картите си, когато се върна, и двамата. Прикрий го, Сибел. Не поглеждай часовника. Не се притеснявай за мен!
Той тръгна с трясък на вратата, а голямата тежка брава се плъзна автоматично след него.
И така, той идваше. Кръв, гъста червена кръв. Идваше. Идваше, щеше да е гореща и вкусна, щеше да е пълна с хора, и идваше, идваше за секунди.
Затворих очи и като ги отворих, оставих стаята отново да придобие форма с небесносините си драперии на всеки прозорец, които се спускаха на богати гънки до пода, а килимът представляваше голям извиващ се овал от рози. И тя, това стъбло на момиче, което ме гледаше и ми се усмихваше с простата си сладка усмивка, сякаш престъплението на нощта не беше нищо за нея. Тя падна на колене до мен, опасно близо, и отново докосна косата ми с нежна ръка. Меките ѝ разголени гърди докоснаха ръката ми. Четох мислите ѝ, сякаш четях по дланта ѝ, провирайки се през пласт след пласт на съзнанието си, виждайки тъмния криволичещ път, който отново се виеше и завиваше през долината на река Йордан, и родителите, които караха твърде бързо за тъмнината и за завоите, и арабските шофьори, които идваха, потапяйки се с още по-голяма скорост, така че всяка среща на фаровете се превръщаше в изтощително състезание.
– За да ям рибата от Галилейското езеро, – каза тя и очите ѝ се откъснаха от мен. – Исках я. Това беше моя идея да отидем там. Имахме още един ден в Светите земи и те казаха, че от Йерусалим до Назарет се пътува дълго, а аз казах: „Но Той ходеше по водата“. За мен това винаги е било най-странната история. Знаеш ли я?
– Знам, – казах аз.
– Че Той вървеше направо по водата, сякаш беше забравил, че апостолите са там или че някой може да Го види, и те от лодката казаха: „Господи!“, а Той се стресна. Такова странно чудо, сякаш всичко е било… случайно. Аз бях тази, която искаше да отиде. Аз бях тази, която искаше да яде прясна риба направо от морето, същата вода, в която Петър и другите бяха ловили риба. Това беше мое дело. О, не казвам, че е моя вината за това, че те умряха. Това беше моя работа. И всички се бяхме отправили към къщи за голямата ми вечер в Карнеги Хол, а звукозаписната компания беше подготвена да я запише, на живо. Знаеш, че вече бях правила запис. Бях се справила много по-добре, отколкото някой някога е очаквал. Но тази вечер… тази вечер, която така и не се случи, т.е. аз щях да свиря Апасионата. Това беше всичко, което имаше значение за мен. Обичам и другите сонати – Лунната, Патетичната, но за мен наистина… това беше Апасионата. Баща ми и майка ми бяха толкова горди. Но брат ми, той беше този, който винаги се бореше, винаги ми осигуряваше времето, мястото, доброто пиано, учителите, от които имах нужда. Той беше този, който ги накара да прогледнат, но тогава, разбира се, той нямаше никакъв живот и всички ние виждахме какво предстои. Говорехме за това вечер около масата, че трябва да си намери собствен живот, че не е добре да работи за мен, но после казваше, че ще имам нужда от него още години, дори не можех да си представя. Той щеше да се справи със записите, изпълненията и репертоара, както и с хонорарите, които искахме. На агентите не можеше да се вярва. Нямах представа, казваше той, колко високо ще се издигна.
Тя направи пауза, наклони глава на една страна, лицето ѝ беше сериозно, но все така просто.
– Това не беше решение, което аз взех, разбирате ли – каза тя. – Просто не бих могла да правя нищо друго. Те бяха мъртви. Просто не исках да излизам. Просто не отговарях на телефона. Просто нямаше да свиря нищо друго. Просто нямаше да слушам какво казва той. Просто нямаше да планирам. Просто нямаше да ям. Просто нямаше да си сменям дрехите. Просто свирех „Апасионата“.
– Разбирам, – казах тихо.
– Той върна Бенджи с нас, за да се грижи за мен. Винаги съм се чудила как. Мисля, че Бенджи е бил купен, нали знаеш, купен със студени пари?
– Знам.
– Мисля, че точно това се е случило. Той не можеше да ме остави сама, казваше, дори в „Кинг Дейвид“, това беше хотелът…
– Да.
– …защото казваше, че стоя на прозореца без дрехи или не позволявам на камериерката да влезе, а аз свиря на пиано посред нощ и той не може да спи. Така че той си взе Бенджи. Обичам Бенджи.
– Знам.
– Винаги правех това, което казваше Бенджи. Той никога не посмя да удари Бенджи. Едва към края той започна наистина да ме наранява. Преди това бяха само шамари, знаеш, и ритници. Или ме дърпаше за косата. Хващаше ме за косата, цялата ми коса в една ръка, и ме хвърляше на пода. Правеше го често. Но не смееше да удари Бенджи. Знаеше, че ако удари Бенджи, аз ще крещя и ще викам. Но понякога, когато Бенджи се опитваше да го накара да спре… Но не съм сигурна в това, защото бях толкова замаяна. Главата ме болеше.
– Разбирам, – казах аз. Разбира се, той беше ударил Бенджи. Тя размишляваше, тихо, очите ѝ все още бяха големи и толкова светли, без сълзи и набъбване.
– Ние си приличаме, ти и аз, – прошепна тя, като ме погледна. Ръката ѝ лежеше близо до бузата ми и тя съвсем леко притисна меката горна част на показалеца си към мен.
– Подобни? – Попитах. – За какво, по дяволите, можеш да мислиш?
– Чудовища, – каза тя. – Деца.
Усмихнах се. Но тя не се усмихна. Изглеждаше сънена.
– Толкова се зарадвах, когато дойде, – каза тя. – Знаех, че той е мъртъв. Знаех, когато застана в края на пианото и ме погледнахте. Знаех, когато застана там и ме слушаше. Бях толкова щастлива, че има някой, който може да го убие.
– Направи това за мен, – казах аз.
– Какво? – Попита тя. – Арманд, ще направя всичко.
– Отиди при пианото сега. Свири за мен. Свири Апасионата.
– Но планът, – попита тя с тих учуден глас. – Злият човек, той идва.
– Остави това на мен и Бенджи. Не се обръщай, за да го погледнеш. Просто изсвири Апасионата.
– Не, моля те, – помоли тя нежно.
– Но защо не? – Отговорих. – Защо трябва да се подлагаш на такова изпитание?
– Ти не разбираш, – каза тя с най-широките очи на света. – Искам да го видя!
Назад към част 26 Напред към част 28
