Ан Райс – Вампирът Арманд ЧАСТ 6

***

Той каза, че трябва да отида в публичните домове, да науча какво означава да правиш двойка както трябва – не само в игра, както правехме сред момчетата. Във Венеция имаше много такива места, много добре управлявани и посветени на удоволствието в най-луксозна среда. Твърдо се вярваше, че подобни удоволствия не са нищо повече от малък грях в очите на Христос, и модните младежи посещаваха тези заведения, без да го крият. Знаех за един дом на особено изискани и опитни жени, където имаше високи, пищни, много бледолики красавици от Северна Европа, някои, чиито руси коси бяха почти бели, смятани за малко по-различни от късите италиански, които виждахме всеки ден. Не знам дали различието беше толкова важен приоритет за мен, тъй като откакто бях дошъл, бях донякъде заслепен от красотата на италианските момчета и жени. Венецианските момичета с лебедова шия в причудливите си рокли с глава на възглавница и обилни полупрозрачни воали бяха много близо до неустоими за мен. Но тогава в публичния дом имаше всякакви жени и играта се състоеше в това да се кача на колкото се може повече от тях.
Моят господар ме заведе на това място, плати за мен цяло състояние в дукати и каза на пищната чаровна господарка, че ще ме прибере след няколко дни.
Дни!
Бледнеех от ревност и горях от любопитство, докато го гледах как си тръгва – обичайната царствена фигура в познатите му малинови одежди, как се качва в гондолата и ми намига хитро, докато лодката го отнася.
Оказа се, че съм прекарал три дни в дома на най-сладострастните налични девойки във Венеция, спях до късно сутрин, сравнявах маслинова кожа с бледа и се отдавах на небрежно разглеждане на косите на всички красавици, като различавах по-копринените от жилавите и по-плътно накъдрени.
Научих се на малки тънкости на удоволствието, като например колко е сладко да хапеш зърната (леко, а това не бяха вампири) и да подръпваш нежно косата под мишниците, от която имах съвсем малко, в подходящите моменти. Златист мед беше изсипан върху долните ми части, за да бъде облизан от кикотещи се ангели. Имаше и други по-интимни похвати, разбира се, включително зверски действия, които строго погледнато бяха престъпления, но в този дом бяха просто различни допълнителни аксесоари към цялостните здравословни и съблазнителни пиршества. Всичко се правеше с изящество, горещите парфюмирани вани идваха често в големи дълбоки дървени съдове, по повърхността на розовата вода плуваха цветя, а аз понякога се облягах на милостта на множество жени с меки гласове, които гукаха над мен като птици в стрехите, докато ме ближеха като много котенца и разресваха косата ми със пръстите си, за да направят къдрици.
Бях малкият Ганимед на Зевс, ангел, изпаднал от по-неприличните картини на Ботичели (много от които, между другото, се намираха в този публичен дом, спасени от огнищата на суетата, издигнати във Флоренция от непреклонния реформатор Савонарола, който настоявал великият Ботичели просто да… изгори красивите си творби! ), малък херувим, паднал от тавана на катедрала, венециански принц (какъвто технически нямаше в Републиката), предаден в ръцете им от враговете си, за да бъде превърнат в безпомощен от желание. Аз се разгорещих от желание. Ако човек трябваше да бъде човек до края на живота си, това беше голямо забавление, да се мяташ сред турските възглавници с нимфи, каквито повечето мъже зърват само в сънищата си из вълшебните гори. Всяка мека и пухкава цепнатина беше нова и екзотична обвивка за моя скитнически дух.
Виното беше вкусно, а храната – чудесна, включваща сладки и подправени ястия от арабите, които бяха доста по-екстравагантни и екзотични от тези, които господарят ми сервираше у дома. (Когато му казах, той нае четирима нови готвачи.)
Очевидно не бях буден, когато моят Учител пристигна да ме прибере, а аз бях отнесен от него вкъщи по неговия тайнствен и непогрешим начин и отново се озовах в леглото си.
Знаех, че искам само него, когато очите ми се отвориха. И като че ли плътските пиршества през последните няколко дни само ме бяха направили още по-гладен, по-разгорещен и по-нетърпелив да видя дали омагьосаното му бяло тяло ще откликне на по-нежните трикове, които бях научил. Хвърлих се върху него, когато той най-сетне влезе зад завесите, разкопчах ризата му и засмуках зърната му, откривайки, че при цялата си обезпокоителна белота и студенина те са меки и очевидно тясно свързани по привидно естествен начин с корена на желанията му.
Той лежеше там, грациозен и тих, оставяйки ме да си играя с него, както моите учителки си бяха играли с мен. Когато най-накрая ме целуна кръвно, всички спомени за човешки контакт бяха заличени и аз както винаги лежах безпомощен в ръцете му. Изглеждаше, че нашият свят тогава не беше просто свят на плътта, а на взаимна магия, на която всички природни закони отстъпваха.
Към сутринта на втората нощ го потърсих там, където рисуваше сам в ателието, а разпръснатите чираци бяха заспали като неверните апостоли в Гетсимания.
Той не се спря пред въпросите ми. Застанах зад гърба му, сключих ръце около него и като се изправих на пръсти, прошепнах въпросите си в ухото му.
– Кажи ми, учителю, трябва да ми кажеш, как се сдоби с тази вълшебна кръв в теб? – Ухапах го по ухото и прокарах ръце през косата му. Той не спираше да рисува. – Роден ли си в това състояние, толкова ли греша в това, че да предположа, че си бил преобразен …
– Престани, Амадео, – прошепна той и продължи да рисува. Работеше яростно върху лицето на Аристотел, брадатия, оплешивяващ старец от великата му картина „Академията“.
– Има ли някога в теб самота, господине, която те тласка да кажеш на някого, на когото и да било, да имаш приятел на собствената си мяра, да довериш сърцето си на някой, който може да разбере?
Той се обърна, за пореден път изненадан от въпросите ми.
– А ти, разглезено ангелче – каза той, като сниши гласа си, за да запази нежността му, – мислиш, че можеш да бъдеш този приятел? Ти си невинен! Ще бъдеш невинен през всичките си дни. Имаш сърце на невинен. Отказваш да приемеш истината, която не отговаря на някаква дълбока бушуваща в теб вяра, която те прави винаги малък монах, акъл…
Отстъпих назад, толкова ядосан, колкото никога досега не съм бил на него.
– Не, няма да бъда такъв! – Заявих. – Аз вече съм мъж в образа на момче и ти го знаеш. Кой друг мечтае за това, което си, и за алхимията на твоите сили? Бих искал да мога да изсмуча от теб една чаша от кръвта ти и да я изследвам, както биха могли да направят лекарите, и да определя какъв е съставът ѝ и по какво се различава от течността, която тече във вените ми! Аз съм твой ученик, да, твой студент, да, но за да бъда такъв, трябва да бъда човек. Кога ще търпиш невинността? Когато си лягаме заедно, наричаш ли това невинност? Аз съм мъж.
Той избухна в най-учуден смях. Беше удоволствие да го видиш толкова изненадан.
– Разкажи ми твоята тайна, господине, – казах аз. Обгърнах шията му с ръце и положих глава на рамото му. – Имало ли е Майка, бяла и силна като теб, която те е изродила, Богоносецо, от небесната си утроба?
Той хвана ръцете ми и ме отдръпна от себе си, за да може да ме целуне, а устата му за миг беше настоятелна и страшна за мен. После се премести върху гърлото ми, засмука плътта ми и ме накара да стана слаб и с цялото си сърце да бъда всичко, което той пожелае.
– От луната и звездите, да, аз съм направен, от онази суверенна белота, която е субстанция както на облаците, така и на невинността – каза той. – Но никоя майка не ме е родила така, ти знаеш, че е така; някога съм бил човек, човек, който напредва в годините си. Виж… – Той вдигна лицето ми с две ръце и ме накара да изуча лицето му. – Виждаш тук остатъци от линиите на възрастта, които някога ме бяха белязали, тук, в ъглите на очите ми.
– Просто нищо, господине – прошепнах аз, мислейки да го утеша, ако това несъвършенство го тревожи. Той сияеше в своя блясък, в своята полирана гладкост. Най-простите изрази проблясваха в лицето му в луминисцентна топлина.
Представете си фигура от лед, съвършено изработена като Галатея на Пигмалион, хвърлена в огъня, която сипе огън, топи се и все пак чертите ѝ са чудно непокътнати… е, такъв беше моят Учител, когато го заразяваха човешки емоции, както сега.
Той притисна ръцете ми с наслада и ме целуна отново.
– Малък човек, манекен, елф, – прошепна той. – Ще бъдеш ли такъв за вечни времена? Не си ли лежал с мен достатъчно често, за да знаеш на какво мога и на какво не мога да се наслаждавам?
Спечелих го, пленник на мен, през последния час, преди да си тръгне. Но на следващата вечер той ме изпрати в един по-потаен и още по-луксозен дом на удоволствията, дом, който държеше за страстите на другите само млади момчета.
Беше издържан в източен стил и според мен съчетаваше египетския лукс с вавилонския – малките стаи бяха изградени от златни решетки, а месинговите колони, обсипани с лазурит, поддържаха драпериите на таваните в цвят сьомга, разположени над канапета от позлатено дърво и пух с покритие от дамаска. От тамяна въздухът натежаваше, а светлините бяха успокояващо слаби.

Назад към част 5                                                                   Напред към част 7

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!