Ан Райс – Вампирът Арманд ЧАСТ 9

***

Високото ехо на нашата къща, входното антре, беше съвършено прекрасно място за умиране. В него нямаше нищо, което да накърни великолепния му мозаечен под с кръгове от цветни мраморни камъчета и празничната му шарка от виещи се цветя и малки диви птици. Разполагахме с цялото поле, на което можехме да се бием, без нито един стол на пътя, който да ни попречи да се убием един друг.
Напреднах срещу англичанина, преди да имам време наистина да си призная, че все още не съм много добър с меча, никога не съм проявявал инстинкт за това, а и не подозирах какво точно би ме накарал да направя моят учител точно сега, тоест какво би ме посъветвал, ако беше тук.
Направих няколко смели удара към лорд Харлех, които той парираше толкова лесно, че трябваше да загубя ума и дума. Но тъкмо когато си помислих, че ще си поема дъх и може би дори ще избягам, той замахна с кинжала си и преряза лявата ми ръка. Порезът ме ужили и ме вбеси.
Тръгнах отново след него, като този път със значителен късмет успях да го улуча през гърлото. Беше само драскотина, но по туниката му течеше яростна кръв, а той беше толкова ядосан, колкото и аз, че съм порязан.
– Ти, ужасен, проклет малък дявол, – каза той. – Накара ме да те обожавам, за да можеш да ме нариташ и разквартируваш, когато ти е угодно. Обеща ми, че ще се върнеш!
Всъщност той поддържаше подобен словесен обстрел през цялото време, докато се биехме. Изглеждаше, че има нужда от него, по-скоро като от боен барабан и пищялка.
– Хайде, ти, подло ангелче, ще ти откъсна крилцата! – Каза той.
Той ме отблъсна с бърз залп от удари. Препънах се, загубих равновесие и паднах, но успях да се изправя отново, като използвах ниското положение, за да пробода опасно близо до скротума му, докато го правех, което го накара да се размърда. Тръгнах към него, знаейки, че сега нямаше какво да спечеля, ако се забавя.
Той избегна острието ми, изсмя ми се и ме поряза с кинжала, този път по лицето.
– Прасе! – Изръмжах, преди да успея да се спра. Не знаех, че съм толкова напълно суетен. На лицето ми, не по-малко. Той го беше порязал. Лицето ми. Усетих как кръвта бликва, както става от рани по лицето, и се втурнах отново към него, като този път забравих всички правила на срещата и размазах във въздуха с меча си в свирепа луда поредица от кръгове. После, докато той парадираше трескаво наляво и надясно, аз се измъкнах, улових го с кинжала в корема и се изтръгнах нагоре, спрян от дебелата позлатена кожа на колана му. Отстъпих назад, докато той се опитваше да ме пореже и с двете си оръжия, а после ги пусна и се хвана, както правят мъжете, за гърмящата рана. Той падна на колене.
– Довърши го! – Изкрещя Рикардо. Той се отдръпна, вече мъж на честта. – Довърши го сега, Амадео, или аз ще го направя. Помисли си какво е направил под този покрив.
Вдигнах меча си.
Мъжът изведнъж сграбчи своя с окървавената си ръка и светкавично го насочи към мен, дори когато стенеше и се превиваше от болката си. Той се изправи и се втурна към мен с един жест. Аз отскочих назад. Той падна на колене. Беше болен и трепереше. Пусна меча и отново опипа ранения си корем. Не умря, но не можеше да продължи да се бие.
– О, Боже – каза Рикардо. Той стисна кинжала си. Но очевидно не можеше да се насили да посече невъоръжения мъж. Англичанинът се преви настрани. Той вдигна коленете си нагоре. Направи гримаса и положи глава на камъка, а лицето му беше формално, докато си поемаше дълбоко дъх. Той се бореше с ужасната болка и увереността, че ще умре.
Рикардо пристъпи напред и сложи върха на меча си върху бузата на лорд Харлех.
– Той умира, остави го да умре, – казах аз. Но мъжът продължаваше да диша. Исках да го убия, наистина исках, но беше невъзможно да убиеш някого, който лежеше там толкова спокоен и толкова смел.
Очите му придобиха мъдро, поетично изражение.
– И така, всичко свършва тук – каза той с нисък глас, който може би Рикардо дори не чуваше.
– Да, свършва, – казах аз. – Приключи благородно.
– Амадео, той е убил двете деца! – Каза Рикардо.
– Вземи кинжала си, лорд Харлех! – Казах. Изритах оръжието към него. Бутнах го право в ръката му. – Вдигни го, лорд Харлех, – казах аз. Кръвта се стичаше по лицето ми и по шията ми, гъделичкаща и лепкава. Не можех да издържа. Исках повече да избърша собствените си рани, отколкото да се занимавам с него.
Той се обърна по гръб. Кръвта излизаше от устата му и от червата му. Лицето му беше мокро и лъскаво, а дишането му стана много учестено. Изглеждаше отново млад, млад като тогава, когато ме заплашваше, едно пораснало момче с големи кичури пламтящи къдрици.
– Помисли си за мен, когато започнеш да се потиш, Амадео – каза той, гласът му беше все още малък, а сега и дрезгав. – Помисли за мен, когато разбереш, че и твоят живот е приключил.
– Прекарай го, – каза Рикардо шепнешком. – С тази рана може да умре за два дни.
– И два дни няма да ти трябват – каза лорд Харлех от пода, задъхан, – с отровните резки, които ти дадох. Усещаш ли го в очите си? Очите ти горят, нали, Амадео? Отровата преминава в кръвта и поразява първо очите. Замаян ли си?
– Ти, копеле, – каза Рикардо. Той прободе мъжа с рапирата си право през туниката му, веднъж, два пъти, после три пъти. Лорд Харлех се намръщи. Клепачите му трепнаха и от устата му излезе последна струя кръв. Той беше мъртъв.
– Отрова? – Прошепнах. – Отрова на острието? – Инстинктивно опипах ръката си, където ме беше порязал. Лицето ми обаче носеше по-дълбоката рана.
– Не докосвайте меча или кинжала му. Отрова!
– Той лъжеше, ела, да те измия – каза Рикардо. – Нямаме време за губене. – Той се опита да ме издърпа от стаята.
– Какво ще правим с него, Рикардо! Какво можем да направим! Тук сме сами без Учителя. В тази къща има трима мъртви, а може би и повече.
Докато говорех, чух стъпки в двата края на голямата стая. Малките момчета излизаха от скривалищата си и видях, че с тях е един от учителите, който очевидно ги пазеше от пътя. Изпитвах смесени чувства по този въпрос. Но това бяха все деца, а учителят – невъоръжен човек, безпомощен учен. Всички по-големи момчета бяха излезли навън, както беше обичайно сутрин. Или поне така си мислех.
– Хайде, трябва да ги заведем всички на прилично място – казах аз. – Не пипайте оръжията. – Дадох знак на малките да дойдат. – Ще го пренесем в най-добрата спалня, хайде. И момчетата също. – Докато малчуганите се мъчеха да се подчинят, някои от тях започнаха да плачат.
– Ти, помогни ни! – Казах на учителя. – Пазете се от отровните оръжия. – Той ме погледна диво. – Имам предвид това. Това е отровено.
– Амадео, ти кървиш навсякъде! – Извика той пронизително в паника.
– Какви отровни оръжия? Господи, спаси ни всички!
– О, престани! – Казах. Но не можех повече да търпя тази ситуация и докато Рикардо се зае с пренасянето на телата, аз се втурнах в спалнята на моя господар, за да се погрижа за раните си.
В бързината изхвърлих цяла стомна с вода в умивалника и взех една салфетка, с която да уловя кръвта, която се стичаше по шията и в ризата ми. Лепкава, лепкава каша – проклех се аз. Главата ми се замая и едва не паднах. Хванах се за ръба на масата и си казах да не бъда глупакът на лорд Харлех. Рикардо беше прав. Лорд Харлех беше измислил тази лъжа за отровата! Отровата на острието, наистина!
Но докато си разказвах тази история, погледнах надолу и за пръв път видях драскотина, очевидно направена от рапирата му на гърба на дясната ми ръка. Ръката ми се подуваше, сякаш това беше отровно дело на насекомо. Опипах ръката и лицето си. Раните там се подуваха, а зад порязванията се образуваха големи рани. Отново се появи замайване. Потта се стичаше от мен направо в умивалника, който сега беше пълен с червена вода, приличаща на вино.
– О, Боже мой, дяволът ми направи това, – казах аз. Обърнах се и цялата стая започна да се накланя, а след това да се носи. Заклатих се на краката си. Някой ме хвана. Дори не видях кой беше. Опитах се да произнеса името на Рикардо, но езикът ми беше дебел в устата. Звуците и цветовете се смесваха в горещо, пулсиращо петно. После с изумителна яснота видях бродирания балдахин на леглото на господаря, над главата ми. Рикардо стоеше над мен.
Говореше ми бързо и някак отчаяно, но не можех да разбера какво казва. Наистина ми се струваше, че говори на чужд език, хубав, много мелодичен и сладък, но аз не можех да разбера нито дума от него.
– Горещо ми е, – казах аз. – Горя, толкова ми е горещо, че не мога да го понеса. Трябва да имам вода. Сложете ме в банята на Учителя. – Той сякаш изобщо не ме чу. Продължи и продължи с очевидното си молене. Усетих ръката му на челото си и тя ме изгори, положително ме изгори. Умолявах го да не ме докосва, но това той не чу, а и аз не го чух! Аз дори не говорех. Исках да говоря, но езикът ми беше прекалено тежък и прекалено голям. Ще получиш отрова – исках да извикам аз. Но не можех.
Затворих очи. Милостиво се унесох. Видях огромно искрящо море, водите край остров Лидо, красиви под обедното слънце. Плавах в това море, може би в малка коруба, а може би просто по гръб. Не усещах самата вода, но сякаш нямаше нищо между мен и нежните ѝ подмятания, които бяха големи, бавни и леки и ме носеха ту нагоре, ту надолу. Далеч на брега блестеше голям град. Отначало си помислих, че това е Торчело или дори Венеция и че съм се обърнал по някакъв начин и се нося към сушата. После видях, че е много по-голям от Венеция, с огромни пронизващи отразяващи кули, сякаш е направен изцяло от блестящо стъкло. О, беше толкова прекрасно.
– Отивам ли там? – Попитах.
Тогава вълните сякаш се сгънаха над мен, но не със задушаваща мокрота, а просто с тихо одеяло от тежка светлина. Отворих очи. Видях червеното на тафтата на балдахина горе. Видях златистите ресни, пришити към кадифените завеси на леглото, и тогава видях Бианка Солдерини там, над мен. Тя държеше в ръка кърпа.
– По тези остриета нямаше достатъчно отрова, за да те убие – каза тя. – Просто те е разболяла. Сега ме послушай, Амадео, трябва да поемаш всеки дъх със спокойна сила и решителност да се пребориш с тази болест и да оздравееш. Трябва да помолиш самия въздух да те направи силен и да си уверен в това, това е, трябва да дишаш дълбоко и бавно, да, точно така, и трябва да осъзнаеш, че тази отрова се изпотява от теб, и не трябва да вярваш в тази отрова, и не трябва да се страхуваш.
– Учителят ще знае, – каза Рикардо. Той изглеждаше измършавял и нещастен, а устните му трепереха. Очите му бяха залети от сълзите му. О, зловещ знак, със сигурност. – Учителят ще разбере по някакъв начин. Той знае всичко. Учителят ще прекъсне пътуването си и ще се върне у дома.
– Измий лицето му – каза Бианка спокойно. – Измий лицето му и замълчи. – Колко смела беше тя.
Раздвижих езика си, но не можех да съставя думи. Исках да кажа, че трябва да ми кажат, когато слънцето залезе, защото тогава и само тогава Учителят може да дойде. Със сигурност имаше шанс. Тогава и само тогава. Той можеше да се появи. Обърнах глава настрани, далеч от тях. Платът ме изгаряше.
– Тихо, тихо – каза Бианка. – Поеми въздух, да, и не се страхувай.
Мина дълго време, докато лежах там, витаех точно под съвършеното съзнание и бях благодарен, че гласовете им не бяха остри и докосването им не беше толкова ужасно, но потенето беше ужасно и аз напълно се отчайвах, че ще се охладя.
Повъртях се и веднъж се опитах да стана, само за да се почувствам ужасно зле, болнава до повръщане. С огромно облекчение разбрах, че са ме сложили обратно.
– Дръж се за ръцете ми – каза Бианка и аз усетих как пръстите ѝ стискат моите, толкова малки и твърде горещи, горещи като всичко останало, горещи като ада, помислих си, но ми беше твърде зле, за да мисля за ада, твърде зле, за да мисля за каквото и да било друго, освен за това да повърна вътрешностите си в някой басейн и да се прибера някъде на хладно. О, просто отвори прозорците, отвори ги през зимата; не ме интересува, отвори ги!
Струваше ми се, че е доста неприятно да умра и нищо повече. Да се чувствам по-добре беше от много по-голямо значение и нищо не ме тревожеше по отношение на душата ми или на някой бъдещ свят.
После всичко рязко се промени.
Почувствах, че се издигам нагоре, сякаш някой ме беше взел за главата от леглото и се опитваше да ме издърпа нагоре през червения плат на балдахина и през тавана на стаята. Всъщност погледнах надолу и за мое огромно учудване видях, че лежа на леглото. Видях се така, сякаш над тялото ми нямаше балдахин, който да закрива гледката.
Изглеждах много по-красив, отколкото някога съм си представял, че съм. Разберете, това беше напълно безпристрастно. Не изпитвах възторг от собствената си красота. Само си помислих: „Какво красиво младо момче. Колко е надарен от Бога. Погледнете дългите му нежни ръце, как лежат до него, и погледнете русолявата коса. И това бях аз през цялото време, а не го знаех, не мислех за него и не се замислях какъв ефект има върху онези, които ме виждаха, докато се движех през живота. Не вярвах на приказките им. Изпитвах само презрение към страстта им. Наистина, дори Учителят преди ми се струваше слабо и заблудено същество, че някога ме е желал. Но сега разбрах защо хората донякъде бяха изоставили сетивата си“.
Момчето там, умиращо на леглото, момчето, което беше причина за плач наоколо в тази голяма стая, момчето изглеждаше самото въплъщение на чистотата и самото въплъщение на младостта на прага на живота.
Това, което не ми се стори логично, беше суматохата в стаята. Защо всички плачеха? Видях свещеника на вратата, свещеник, когото познавах от близката църква, и видях, че момчетата спорят с него и се страхуват да го допуснат до мен, докато лежах на леглото, за да не се уплаша. Всичко това изглеждаше безсмислено. Рикардо не биваше да извива ръце. Бианка не биваше да работи толкова усилено с влажната си кърпа и меките си, но очевидно отчаяни думи.
О, бедно дете, помислих си. Може би щеше да изпитваш малко повече състрадание към всички, ако знаеше колко си красив, и може би щеше да се смяташ за малко по-силен и способен да спечелиш нещо за себе си. Както и да е, ти играеше лукави игри на околните, защото нямаше вяра в себе си и дори не знаеше какво представляваш.
Грешката във всичко това изглеждаше много ясна. Но аз напусках това място! Същата тяга, която ме беше измъкнала от красивото младо тяло, което лежеше на леглото, ме теглеше нагоре в тунел от свиреп, шумен вятър.
Вятърът се завихряше около мен, затваряше ме изцяло и плътно в този тунел, но виждах в него други същества, които гледаха, дори когато бяха уловени в него и се движеха от непрестанната ярост на този вятър. Виждах очи, които ме гледаха; виждах отворени усти, сякаш изпаднали в беда. Този тунел ме теглеше все по-високо и по-високо. Не изпитвах страх, но усещах фаталност. Не можех да си помогна.
Това беше твоята грешка, когато беше онова момче там долу, установих, че си мисля. Но това наистина е безнадеждно. И точно както заключих, така стигнах до края на този тунел; той се разтвори. Стоях на брега на това прекрасно искрящо море.
Не бях мокър от вълните, но ги познавах и си казах на глас,
– О, аз съм тук, дошъл съм на брега! Виж, там са стъклените кули.
Когато вдигнах поглед, видях, че градът е далеч, над поредица от дълбоки зелени хълмове, че към него води пътека и че от двете страни на пътеката цъфтят богати и разкошни цветя. Никога не бях виждал такива цветя, никога не бях виждал такива форми и образувания на венчелистчетата и никога не бях виждал такива цветове през целия си живот. В художествения канон нямаше имена за тези цветове. Не можех да ги нарека с няколкото слаби неадекватни етикета, които знаех.
О, дали художниците от Венеция някога ще се учудят на тези цветове, мислех си аз, и да си помисля как те биха преобразили работата ни, как биха възпламенили картините ни, ако само можеха да бъдат открити в някакъв източник, който да бъде смлян на пигмент и смесен с нашите масла. Но колко безсмислено е да се прави това. Нямаше нужда да се рисува повече. Цялото великолепие, което можеше да се постигне с помощта на цветовете, беше разкрито тук, на този свят. Видях го в цветята; видях го в пъстрата трева. Виждах го в безкрайното небе, което се издигаше нагоре и над мен и зад далечния ослепителен град, и то също проблясваше и светеше с тази велика хармония от цветове, преливащи се, трептящи и блестящи, сякаш кулите на този град бяха направени от чудодейна процъфтяваща енергия, а не от мъртва или земна материя или маса.
От мен струеше огромна благодарност; цялото ми същество се отдаде на тази благодарност.
– Господи, сега виждам – казах на глас. – Виждам и разбирам. – В този момент ми се стори много ясно значението на тази разнообразна и постоянно нарастваща красота, на този пулсиращ, сияен свят. Беше толкова много пълна със смисъл, че всички неща бяха отговорени, всички неща бяха напълно решени. Прошепнах думата „Да“ отново и отново. Мисля, че кимнах, а после ми се стори съвсем абсурдно да си правя труда изобщо да казвам нещо с думи.
От красотата се излъчваше огромна сила. Тя ме заобиколи, сякаш беше въздух, вятър или вода, но не беше нищо от това. Беше много по-рядка и всепроникваща и макар да ме държеше със страховита сила, все пак беше невидима и без натиск или осезаема форма. Силата беше любов. О, да, помислих си, това е любов, това е пълна любов и в своята пълнота тя осмисля всичко, което някога съм познавал, защото всяко разочарование, всяка болка, всяка грешна стъпка, всяка прегръдка, всяка целувка са били само предвестник на това възвишено приемане и доброта, защото лошите стъпки са ми казвали какво ми липсва, а добрите неща, прегръдките, са ми показвали какъв може да бъде любовта. Цял живот тази любов осмисляше, не щадеше нищо, и докато се удивлявах на това, приемайки го напълно и без спешност или въпросителни, започна един чудодеен процес. Целият ми живот дойде при мен под формата на всички онези, които някога съм познавал.
Видях живота си от първите мигове до момента, който ме доведе тук. Той не беше страшно забележителен; не съдържаше голяма тайна, обрат или обремененост, които да променят сърцето ми. Напротив, той беше само естествен и обикновен низ от безброй дребни събития и тези събития включваха всички други души, до които някога съм се докоснал; сега виждах болките, които бях нанесъл, и моите думи, които бяха донесли утеха, и виждах резултата от най-случайните и маловажни неща, които бях направил. Видях банкетната зала на флорентинците и отново сред тях видях блъскащата се самота, с която те се препъваха в смъртта. Видях изолацията и тъгата на душите им, когато се бяха борили да останат живи. Това, което не можах да видя, беше лицето на моя Учител. Не можах да видя кой беше той. Не можех да видя душата му. Не можех да видя какво означава моята любов за него или какво означава неговата любов за мен. Но това беше без значение. Всъщност го осъзнах едва след това, когато се опитах да разкажа цялото събитие. Важното сега беше само това, че разбрах какво означава да цениш другите и да цениш самия живот. Разбрах какво означаваше, когато рисувах картини, но не рубиненочервените кървящи и живи картини на Венеция, а старите картини в античен византийски стил, които някога така безхитростно и съвършено се лееха от четката ми. Тогава знаех, че съм нарисувал чудни неща, и виждах ефектите от това, което бях нарисувал… и тогава ми се струваше, че ме залива огромен обем от информация. Наистина, тя беше толкова богата и толкова лесна за възприемане, че почувствах огромна светла радост.
Знанието беше като любовта и като красотата; наистина, осъзнах с огромно триумфално щастие, че всички те – знанието, любовта и красотата – са едно.
„О, да, как може човек да не го види. Толкова е просто!“ Помислих си. Ако имах тяло с очи, щях да плача, но щеше да е сладък плач. Както и да е, душата ми беше победила над всички дребни и изтощителни неща. Стоях неподвижно и знанието, фактите, стотиците и стотици дребни подробности, които бяха като прозрачни капки магическа течност, преминаващи през мен и в мен, изпълващи ме и изчезващи, за да направят място на още от този голям дъжд от истина – всичко това сякаш изведнъж изчезна.
Там отвъд стоеше стъкленият град, а отвъд него – синьото небе, синьо като небето по пладне, само че сега изпълнено с всички известни звезди. Тръгнах към града. Наистина, тръгнах с такъв устрем и такава убеденост, че се наложи трима души да ме задържат. Спрях. Бях доста учуден. Но аз познавах тези хора. Това бяха свещеници, стари свещеници от моята родина, които бяха починали много преди аз да стигна до призванието си, всичко това ми беше съвсем ясно, знаех имената им и как са починали. Всъщност те бяха светците на моя град и на голямата къща от катакомби, в която живеех.
– Защо ме държиш? – Попитах. – Къде е баща ми? Той вече е тук, нали? – Едва попитах това, и видях своя баща. Той изглеждаше точно така, както винаги е изглеждал. Беше едър, рошав мъж, облечен в кожени дрехи за лов, с пълна брада и гъста дълга кестенява коса с цвета на моята. Бузите му бяха розови от студения вятър, а долната му устна, която се виждаше между гъстите мустаци и посивялата брада, беше влажна и розова, както си спомнях. Очите му бяха същите ярки порцеланови и сини. Той ми махна с ръка. Направи обичайното си, непринудено, сърдечно махане и се усмихна. Изглеждаше точно така, сякаш тръгва към ливадите, въпреки съветите на всички и предупрежденията на всички да ловува, без изобщо да се страхува, че монголите или татарите ще се нахвърлят върху него. В края на краищата той носеше със себе си големия си лък, който само той умееше да опъва, сякаш беше митичен герой от големите тревисти полета, имаше и наточените си стрели, и големия си меч, с който можеше да отсече главата на човек с един удар.
– Татко, защо ме държат? – Попитах.
Той погледна безучастно. Усмивката му просто избледня и лицето му изгуби всякакво изражение, а после за моя тъга, за моя ужасна потресаваща тъга, той избледня изцяло и го нямаше.
Свещениците до мен, мъжете с дълги сиви бради и черни одежди, ми заговориха с тих съчувствен шепот и казаха,
– Андрей, не е време да идваш.
Бях дълбоко огорчен, дълбоко. Наистина, бях толкова натъжен, че не можех да формулирам думи на протест. Наистина разбирах, че никакъв протест, който бих могъл да направя, няма значение, и тогава един от свещениците ме хвана за ръка.
– Не, с теб винаги е така, – каза той. – Попитай. – Той не помръдна устните си, когато говореше, но това не беше необходимо. Чух го много ясно и знаех, че не иска да ми причини лична обида. Той беше неспособен на такова нещо.
– Защо тогава – попитах аз – не мога да остана? Защо не можеш да ми позволиш да остана, щом искам и щом съм стигнал толкова далеч?
– Помисли за всичко, което си видял. Знаеш отговора. – И трябваше да призная, че в един миг наистина знаех отговора. Той беше сложен и същевременно дълбоко прост и беше свързан с цялото знание, което бях придобил.
– Не можеш да вземеш това със себе си – каза свещеникът. – Ще забравиш всички конкретни неща, които си научил тук. Но запомни общия урок, че твоята любов към другите и тяхната любов към теб, че увеличаването на любовта в самия живот около теб е това, което има значение. – Това изглеждаше чудесно и всеобхватно нещо! Не изглеждаше просто дребно клише. Изглеждаше толкова необятно, толкова фино, но и толкова цялостно, че всички смъртни трудности биха рухнали пред лицето на неговата истина. Веднага се върнах в тялото си. Веднага се превърнах в момчето с кестенявата коса, което умираше в леглото. Почувствах изтръпване в ръцете и краката си. Извих се и по гърба ми се разгоря жалка болка. Целият горях, потях се и се гърчех както преди, само че сега устните ми бяха силно напукани, а езикът ми беше разрязан и с мехури между зъбите.
– Вода, – казах аз, – моля те, вода.
Около мен се разнесе тихо ридание. То се смесваше със смях и изрази на страхопочитание.
Бях жив, а те ме бяха смятали за мъртъв. Отворих очи и погледнах Бианка.
– Сега няма да умра, – казах аз.
– Какво става, Амадео? – Попита тя. Тя се наведе и допря ухото си до устните ми.
– Не е време, – казах аз.
Донесоха ми хладно бяло вино. Беше смесено с мед и лимон. Седнах и пих глътка след глътка от него.
– Не е достатъчно, – казах тихо, слабо, но вече заспивах.
Спуснах се във възглавниците и усетих как кърпата на Бианка избърсва челото и очите ми. Каква сладка милост беше това и колко велика, за да даде тази малка утеха, която беше всичко на света за мен. Целият свят. Целият свят.
Бях забравил какво бях видял от другата страна! Очите ми се отвориха. Възстанови го, помислих си отчаяно. Но си спомних за свещеника, ярко, сякаш току-що бях разговарял с него в друга стая. Той беше казал, че не мога да си спомня. А имаше още толкова много, безкрайно много, такива неща, които само моят Учител можеше да разбере.
Затворих очи. Заспах. Сънищата не можеха да дойдат при мен. Бях прекалено болен, прекалено трескав, но по свой начин, изпънат върху съзнанието за влажното горещо легло и затормозения въздух под балдахина, върху неясните думи на момчетата и сладкото настояване на Бианка, заспах. Часовете минаваха. Знаех ги и постепенно ми дойде някакво успокоение, тъй като свикнах с потта, която задушаваше кожата ми, и с жаждата, която бодеше гърлото ми, и лежах, без да протестирам, унесен, в очакване да дойде моят господар.
Имам толкова много неща, които да ти кажа, помислих си. Ти ще знаеш за стъкления град! Трябва да ти обясня, че някога бях… но не можех да си спомням съвсем точно. Живописец, да, но какъв живописец, и как, и как се казвах? Андрей? Кога са ме наричали така?

Назад към част 8                                                                    Напред към част 10

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!