Глава 8
Изправих се разтреперано, отметнах дрехите си и без изненада забелязах, че стаята е също толкова съвършена, колкото и когато влязохме в нея. Битката очевидно се бе водила в някакво друго царство. Но какво беше това царство?
О, само ако можех да намеря Дейвид. Оставаха ми по-малко от три часа до зимната зора и веднага тръгнах да го търся.
Тъй като не можех да прочета мислите на Дейвид, нито да го повикам, разполагах само с един телепатичен инструмент, а именно да сканирам съзнанието на смъртни на случаен принцип, за да намеря някакъв образ на Дейвид, когато той минава през някое разпознаваемо място.
Не бях изминал и три пресечки, когато осъзнах, че не само улавям силен образ на Дейвид, но и че той идва към мен от съзнанието на друг вампир.
Затворих очи и с цялата си душа се опитах да осъществя някакъв красноречив контакт. За секунди двойката ме припозна, Дейвид чрез този, който стоеше до него, а аз видях и разпознах гористото място, където се намираха.
В моите дни пътят през Байоу водеше през тази местност в провинцията и веднъж съвсем близо дотук Клодия и Луи, след като бяха направили опит за убийството ми, бяха оставили останките ми във водите на блатото.
Сега местността представляваше голям разсечен парк, пълен през деня, както предполагах, с майки и деца, в който се намираше музей с понякога много интересни картини, а в тъмната част на денонощието представляваше гъста гора.
Някои от най-старите дъбове на Ню Орлиънс се намираха в пределите на тази зона, а една прекрасна лагуна, дълга, змиевидна, сякаш безкрайна, се извиваше под живописен мост в сърцето й.
Намерих ги там, двамата вампири, които общуваха помежду си в гъстия мрак, далеч от утъпканата пътека. Дейвид беше, както и очаквах, обичайно облечен както подобава.
Но гледката на другия ме изуми.
Това беше Арманд.
Той седеше на каменната пейка в парка, момчешки, непринуден, с едно изкривено коляно, гледаше ме с предвидимата невинност, прашен навсякъде, естествено, косата му беше дълга, заплетена каша от кестеняви къдрици.
Облечен в тежки дънкови дрехи, тесни панталони и яке с цип, той със сигурност минаваше за човек, може би за уличен скитник, макар че лицето му сега беше пергаментово бяло и дори по-гладко, отколкото при последната ни среща.
В известен смисъл той ме накара да си спомня за детска кукла с блестящи слабо червено-кафяви стъклени очи – кукла, намерена на тавана. Искаше ми се да го излъскам с целувки, да го изчистя, да го направя още по-сияен, отколкото беше.
– Това е, което винаги искаш – каза той тихо. Гласът му ме шокира. Ако в него беше останал някакъв френски или италиански акцент, не го чувах. Тонът му беше меланхоличен и в него изобщо нямаше подлост.
– Когато ме намери под Les Innocents – каза той, – искаше да ме изкъпеш с парфюм и да ме облечеш в кадифе с големи бродирани ръкави.
– Да – казах аз, – и да ти разреша косата, твоята красива руса коса. – Тонът ми беше гневен.
– Изглеждаш ми добре, проклети дяволе, добре за прегръщане и добре за обичане.
Погледнахме се един друг за момент. И тогава той ме изненада, като се изправи и се приближи към мен точно в момента, в който се преместих, за да го взема в обятията си. Жестът му не беше несигурен, но беше изключително нежен. Можех да се отдръпна. Но не го направих. За миг се държахме здраво един друг. Студът прегръщаше студа. Твърдото прегръщаше твърдото.
– Херувимче, – казах аз. Направих нещо смело, може би дори предизвикателно. Протегнах ръка и разроших сплътените му къдрици.
Той е по-малък от мен физически, но изглежда нямаше нищо против този жест.
Всъщност той се усмихна, поклати глава и възстанови косата си с няколко небрежни движения на ръката си. Бузите му изведнъж станаха ябълковидни, а устата му омекна, след което вдигна десния си юмрук и закачливо ме удари силно по гърдите.
Наистина силно. Показност. Сега беше мой ред да се усмихна и аз го направих.
– Не си спомням нищо лошо между нас – казах аз.
– Ще си спомниш, – отвърна той. – И аз също. Но какво значение има какво ще си спомним?
– Да, – казах аз, – и двамата все още сме тук.
Той се засмя направо, макар че беше много тихо, и поклати глава, хвърляйки поглед на Дейвид, който подсказваше, че се познават много добре, може би твърде добре. Не ми харесваше, че изобщо се познават. Дейвид беше моят Дейвид, а Арманд беше моят Арманд.
Седнах на пейката.
– Значи Дейвид ти е разказал цялата история – казах аз, като погледнах Арманд и после Дейвид.
Дейвид поклати отрицателно глава.
– Не и без твое разрешение, братко принце – каза Дейвид малко презрително. – Никога не бих си позволил това. Но единственото нещо, което доведе Арманд тук, е притеснението за теб.
– Така ли е? – Отговорих. Вдигнах вежди. – Ами?
– Знаеш много добре, че е така – каза Арманд. Цялата му осанка беше непринудена; предполагам, че се е научил да се бие по света. Вече не приличаше толкова много на църковно украшение. Беше сложил ръце в джобовете си. Малко твърдо момче.
– Пак си търсиш неприятности – продължи той по същия бавен начин, без гняв или подлост. – Целият свят не е достатъчен за теб и никога няма да бъде. Този път си помислих, че ще се опитам да поговоря с теб, преди колелото да се завърти.
– Не си ли ти най-внимателният ангел-хранител? – Казах саркастично.
– Да, така е – каза той, без да мигне. – И така, какво правиш, искаш ли да ми съобщиш?
– Ела, искам да влезем по-навътре в парка – казах аз и двамата ме последваха, докато вървяхме със смъртоносна скорост в гъсталака от най-старите дъбове, където тревата беше висока и занемарена и дори най-отчаяното бездомно сърце не би потърсило почивка.
Направихме си малка полянка, сред вулканичните черни корени и доста хладната зимна земя. Вятърът от близкото езеро беше свеж и чист и за миг сякаш нямаше мирис на Ню Орлиънс, на който и да е град; бяхме тримата заедно и Арманд отново попита:
– Ще ми кажеш ли какво правиш? – Той се наведе близо до мен и изведнъж ме целуна, по начин, който ми се стори напълно детски и също така малко европейски. – Ти си в голяма беда. Хайде. Всички го знаят. – Стоманените копчета на дънковото му яке бяха ледено студени, сякаш за броени мигове беше дошъл от някоя далеч по-страшна зима.
Никога не сме напълно сигурни в силите си. Всичко това е игра. Не бих го попитал как е стигнал дотук и по какъв начин, както не бих попитал смъртен мъж как точно прави любов с жена си.
Гледах го дълго, съзнавайки, че Дейвид се е разположил на тревата, облегнат на лакътя си, и ни изучава и двамата.
Накрая заговорих:
– Дяволът дойде при мен и ме помоли да отида с него, за да видя Рая и Ада.
Арманд не отговори. После се намръщи съвсем леко.
– Това е същият Дявол – казах аз, – в когото ти казах, че не вярвам, когато ти вярваше в него преди векове. Бил си прав поне по един въпрос. Той съществува. Срещал съм го. – Погледнах Дейвид. – Той ме иска за свой асистент. Дал ми е тази вечер и утре вечер да потърся съвет от други хора. Той ще ме отведе в Рая и след това в Ада. Твърди, че не е зъл.
Дейвид погледна надалеч в тъмнината. Арманд просто се взираше в мен, вцепенен и мълчалив.
Аз продължих. Тогава им разказах всичко. Повторих историята за Роджър пред Арманд и за призрака на Роджър, а след това разказах и на двамата подробно за моето блудкаво посещение при Дора, за размяната на реплики с нея и как я напуснах, а после как Дяволът ме преследваше и ме дразнеше, и как се скарахме.
Записах всяка подробност. Отворих съзнанието си, без да изчислявам, позволявайки на Арманд да види каквото може за себе си.
Накрая седнах.
– Не ми казвай неща, които са унизителни – изрекох аз. – Не ме питай защо съм избягал от Дора или съм й разправял всичко това за баща й. Не мога да се отърва от присъствието на Роджър, от усещането за приятелството на Роджър към мен и за любовта му към нея. А този Мемнох Дявола, това е един разумен и кротък индивид, при това много убедителен. Що се отнася до битката, не знам какво се случи, освен че му дадох нещо, за което да мисли. След две нощи той ще се върне и ако не ме лъже паметта, а тя неизменно ме лъже, каза, че ще дойде за мен, където и да се намирам по това време.
– Да, това е ясно – каза Арманд с много тих глас.
– Не се наслаждавате на моето нещастие, нали? – Попитах с лека въздишка на поражение.
– Не, разбира се, че не – каза Арманд, – само че, както обикновено, ти всъщност не изглеждаш нещастен. На прага си на приключение и този път си просто малко по-предпазлив, отколкото когато остави онзи смъртен да избяга с твоето тяло, а ти взе неговото.
– Не, не съм по-предпазлив. Ужасен съм. Мисля, че това същество, Мемнох, е дяволът. Ако бяхте видели виденията, също щяхте да мислите, че е Дяволът. Не говоря за омагьосване. Ти можеш да омагьосваш, Арманд, правил си го с мен. Аз се борех с това нещо. То има някаква същност, която може да обитава истински тела! Самото то е обективно и безтелесно, в това съм сигурен. Останалото? Може би всичко това бяха заклинания. Той намекна, че може да прави заклинания, както и аз.
– Разбира се, ти описваш ангел – каза Дейвид небрежно, – а този твърди, че е паднал ангел.
– Самият Дявол – замисли се Арманд. – Какво искаш от нас, Лестат? Искаш съвет от нас? На твое място не бих тръгнал с този дух по собствена воля.
– Какво те кара да кажеш това? – Попита Дейвид, преди да успея да измъкна и дума.
– Виж, знаем, че има земни същества – каза Арманд, – които ние самите не можем да класифицираме, да открием или да контролираме. Знаем, че има видове безсмъртни и видове бозайници, които изглеждат като хора, но не са. Това същество може да е всичко. И има нещо много подозрително в начина, по който те ухажва… виденията, а след това и любезността.
– Или това – каза Дейвид, – или просто е напълно логично. Той е Дяволът, той е разумен, такъв, какъвто винаги си предполагал, Лестат – не морален идиот, а истински ангел, и иска да ти съдейства. Той не иска да продължава да прави нещата с теб насила. Той е използвал силата като свое въведение.
– Не бих му повярвал – каза Арманд. – Какво означава това – той иска да му помогнеш? Че ще започнете да съществувате едновременно на тази земя и в Ада? Не, бих го отбягвал заради образността му, ако не заради друго, то заради речника му. Заради името му. Мемнох. Звучи зле.
– О, всичко това са неща – признах аз, – които някога съм ти казвал, повече или по-малко.
– Никога не съм виждал Принца на мрака със собствените си очи – каза Арманд. – Виждал съм векове наред суеверия и чудеса, извършени от демонични същества като нас. Ти си видял малко повече от мен. Но си прав. Точно това ми каза преди и аз ти го казвам сега. Не вярвай в Дявола или в това, че си негово дете. Това казах и на Луи, когато веднъж дойде при мен, търсейки обяснения за Бога и Вселената. Аз не вярвам в Дявола. Затова ти напомням. Не му вярвай. Обърни гръб.
– Що се отнася до Дора – каза Дейвид тихо, – постъпил си неразумно, но е възможно това нарушение на предсмъртното благоприличие да бъде излекувано по някакъв начин.
– Не мисля така.
– Защо? – Попита той.
– Нека ви попитам и двамата… вярвате ли в това, което ви казвам?
– Знам, че казваш истината – каза Арманд, – но ти казах, че не вярвам, че това същество е самият Дявол или че ще те отведе в Рая или Ада. А и съвсем откровено казано, ако това е вярно… е, това е може би още една причина да не отиваш.
Дълго го изучавах, борейки се с тъмнината, която нарочно търсех, опитвайки се да извлека от него някакво впечатление за цялостната му нагласа по този въпрос, и разбрах, че е искрен. В него нямаше нито завист, нито стара обида към мен; нямаше обида, нито измама, нито нищо. Всички тези неща бяха отминали, ако някога са го обсебвали. Може би са били мои фантазии.
– Може би е така – каза той, отговаряйки директно на мислите ми. – Но си прав, че ти говоря директно и истински, и ти казвам, че не бих се доверил на това същество, нито на предложението, че трябва по някакъв начин да си сътрудничиш вербално.
– Средновековна концепция за договор – каза Дейвид.
– Което означава какво? – Попитах. Не исках да е толкова грубо.
– Да сключиш договор с Дявола – каза Дейвид, – знаеш, да се съгласиш на нещо с него. Това е, което Арманд ти казва да не правиш. Не сключвай договор.
– Точно така, – каза Арманд. – Това, че той прави такъв морален въпрос от твоето съгласие, събужда най-дълбоките ми подозрения. – Младото му лице беше силно смутено, хубавите му очи за секунда бяха много живи в сенките. – Защо трябва да се съгласяваш?
– Не знам дали това е на място, или не, – казах аз. Бях объркан. – Но си прав. Самият аз му казах нещо, нещо за това, че това се играе по правила.
– Искам да поговоря с теб за Дора – каза Дейвид с тих глас. – Трябва много бързо да излекуваш това, което си направил там, или поне да ни обещаеш, че няма да го направиш…
– Няма да ви обещавам нищо за Дора. Не мога да го направя, – казах аз.
– Лестат, не унищожавай тази млада смъртна жена! – Каза Дейвид решително. – Ако сме в ново царство, ако духовете на мъртвите могат да ни молят, тогава може би могат да ни навредят, мислил ли си за това?
Дейвид седна, смутен, ядосан, прекрасният британски глас се напрягаше да запази благоприличие, докато говореше:
– Не наранявай смъртното момиче. Баща ѝ те е помолил за вид попечителство, а не че ще разклатиш здравия ѝ разум до основи.
– Дейвид, не продължавай с речта си. Знам какво искаш да кажеш. Но ти казвам точно сега, че съм сам в това. Аз съм сам. Сам съм с това същество Мемнох, Дявола; а вие двамата ми бяхте приятели. Вие сте били сродни. Но не мисля, че някой може да ме посъветва какво да правя, освен Дора.
– Дора! – Дейвид беше изумен.
– Искаш да й разкажеш цялата тази история? – Попита плахо Арманд.
– Да. Точно това смятам да направя. Дора е единствената, която вярва в дявола. Мили Боже, точно сега имам нужда от вярващ, от светец, а може би и от теолог, и отивам при Дора.
– Ти си извратен, упорит и с вродена разрушителност! – Каза Дейвид. Той имаше тон на проклятие. – Ще правиш каквото си искаш! – Той беше бесен. Можех да го видя. Всичките му причини да ме презира се разгаряха отвътре и наистина нямаше какво да кажа в своя защита.
– Чакай – каза Арманд нежно. – Лестат, това е лудост. Това е като да се консултираш със Сибила. Искаш момичето да действа като оракул вместо теб, да ти каже какво според нея, смъртната, трябва да направиш?
– Тя не е обикновена смъртна, тя е различна. Тя изобщо не се страхува от мен. Не се страхува. И не се страхува от нищо. Сякаш е друг вид, но тя е от човешкия вид. Тя е като светица, Арманд. Тя е като Жана Д’Арк, каквато сигурно е била, когато е предвождала армията. Тя знае нещо за Бога и Дявола, което аз не знам.
– Говориш за вяра, а тя е много съблазнителна – каза Дейвид, – точно както беше с твоята спътница монахиня Гретхен, която сега е направо луда.
– Преследвача е мълчаливо луд, – казах аз. – Тя не казва нищо друго освен молитви, или поне така пише във вестниците. Но преди да се появя аз, Гретхен всъщност не вярваше в Бог, имай го предвид. Вярата и лудостта за Гретхен са едно и също нещо.
– Нима никога не се учиш! – Каза Дейвид.
– Какво да науча? – Попитах. – Дейвид, аз отивам при Дора. Тя е единственият човек, при когото мога да отида. И освен това не мога да оставя нещата при нея, както направих! Трябва да се върна и аз се връщам. А сега от теб, Арманд, едно обещание, очевидното нещо. Около тази Дора съм хвърлил защитна светлина. Никой от нас не може да я докосне.
– Това се разбира от само себе си. Няма да нараня малката ти приятелка. Ти ме нарани. – Той изглеждаше истински огорчен.
– Съжалявам, – казах аз. – Знам. Но знам какво е кръв и невинност и колко вкусни могат да бъдат и двете. Знам колко много ме изкушава момичето.
– Тогава ти трябва да си този, който да се поддаде на това изкушение – каза Арманд кръстосано. – Вече никога не избирам жертвите си, знаеш това. Мога да застана пред някоя къща, както винаги, и от вратите ще излязат онези, които искат да бъдат в обятията ми. Разбира се, че няма да я нараня. Ти наистина пазиш стари обиди. Мислиш, че живея в миналото. Не разбираш, че всъщност се променям с всяка епоха, винаги съм се променял както мога. Но какво, за Бога, може да ти каже Дора, което ще ти помогне?
– Не знам, – казах аз. – Но утре вечер отивам директно. Ако ми оставаше време, щях да тръгна още сега. Отивам при нея. Дейвид, ако нещо се случи с мен, ако изчезна, ако… ти имаш цялото наследство на Дора.
Той кимна.
– Имаш моята честна дума за най-добрите интереси на момичето, но не трябва да отиваш при нея!
– Лестат, ако имаш нужда от мен… – каза Арманд. – Ако това същество се опита да те вземе със сила!
– Защо те е грижа за мен? – Попитах. – След всички лоши неща, които ти направих? Защо?
– О, не бъди такъв глупак, – помоли той нежно. – Ти отдавна ме убеди, че светът е една дива градина. Помниш ли старата си поезия? Казваше, че единствените верни закони са естетическите, че това е всичко, на което можеш да разчиташ.
– Да, помня всичко това. Страхувам се, че е вярно. Винаги съм се страхувал, че е вярно. Страхувах се от него, когато бях смъртно дете. Една сутрин се събудих и не вярвах в нищо.
– Е, тогава в Градината на диваците – каза Арманд, – ти блестиш прекрасно, приятелю. Ходиш така, сякаш това е твоята градина, с която можеш да правиш каквото си поискаш. И в моите странствания винаги се връщам при теб. Винаги се връщам, за да видя цветовете на градината в сянката ти или отразени в очите ти, може би, или за да чуя за последните ти лудории и безумни мании. Освен това ние сме братя, нали?
– Защо не ми помогна миналия път, когато бях в цялата тази беда, след като бях разменил тялото си с човешко същество?
– Няма да ми простиш, ако ти кажа – каза той.
– Кажи ми.
– Защото се надявах и се молех за теб, че ще останеш в това смъртно тяло и ще спасиш душата си. Мислех, че си получил най-големия дар, че отново си човек, сърцето ме болеше за твоя триумф! Не можех да се намеся. Не можех да го направя.
– Ти си дете и глупак, винаги си бил такъв.
Той сви рамене.
– Е, изглежда, че ти се дава още един шанс да направиш нещо с душата си. Най-добре ще е да бъдеш в най-силната си и изобретателна форма, Лестат. Не вярвам на този Мемнох, много по-зле от който и да е човешки враг, с когото си се сблъсквал, когато си бил в капан в плът. Този Мемнох звучи много далеч от Рая. Защо трябва да те пуснат при него?
– Отличен въпрос.
– Лестат – каза Дейвид, – не отивай при Дора. Ще си спомниш ли, че съветът ми миналия път можеше да ти спести нещастието!
О, там имаше твърде много за коментиране, защото съветът му можеше да му попречи някога да бъде това, което беше сега, в тази прекрасна форма, а аз не можех, не можех да съжалявам, че е тук, че е спечелил плътския трофей на Крадеца на тела. Не можех. Просто не можех.
– Мога да повярвам, че Дяволът те иска – каза Арманд.
– Защо? – Попитах.
– Моля те, не отивай при Дора, – каза сериозно Дейвид.
– Трябва да отида, а вече е почти сутрин. Обичам ви и двамата.
И двамата ме гледаха с недоумение, подозрително, несигурно.
Направих единственото нещо, което можех. Излетях.
Назад към част 9 Напред към част 11
