Ан Райс – Дяволът Мемнох ЧАСТ 11

Глава 9

На следващата вечер станах от таванското си скривалище и излязох директно да търся Дора. Не исках да виждам или да чувам повече за Дейвид или Арманд. Знаех, че не могат да ме спрат от това, което трябваше да направя.
Въпросът беше как ще го направя. Те неволно бяха потвърдили нещо за мен. Не бях напълно луд. Не си въобразявах всичко, което се случваше около мен. Може би си въобразявах нещо от него, но не всичко.
Какъвто и да е случаят, реших да предприема радикални действия с Дора, които нито Дейвид, нито Арманд биха могли да одобрят.
Знаейки повече от малко за навиците и местонахождението ѝ, аз настигнах Дора, когато тя излизаше от телевизионното студио на улица „Шартър“ в квартала.
Беше прекарала целия следобед в записване на едночасово предаване, а след това гостуваше на зрителите си. Зачаках на вратата на близкия магазин, докато тя се сбогуваше с последните си „сестри“ или привидни поклоннички. Те бяха млади жени, макар и не момичета, и много твърдо вярваха, че ще променят света заедно с Дора, и имаха небрежно, нонконформистко излъчване.
Те побързаха да си тръгнат, а Дора тръгна по обратния път към площада и към колата си. Тя носеше тънко черно вълнено палто и вълнени чорапи с много високи токчета, много любими за танците по нейната програма, и с малката си шапчица от черна коса изглеждаше изключително драматична и крехка, и ужасно уязвима в света на смъртните мъже.
Хванах я около кръста, преди тя да разбере какво се случва.
Издигахме се толкова бързо, че знаех, че тя не може да види или разбере нищо, и казах съвсем близо до ухото ѝ:
– Ти си с мен и си в безопасност. – След това я обвих изцяло в ръцете си, така че да не може да й навреди нито вятърът, нито скоростта, с която се движехме, и се издигнах толкова високо, колкото се осмелих да отида с нея, открита и уязвима и зависеща от мен, слушайки внимателно под воя на вятъра за правилното функциониране на сърцето и белите ѝ дробове.
Усещах как се отпуска в ръцете ми, или по-скоро, просто оставаше доверчива. Това беше толкова изненадващо, колкото и всичко останало в нея. Беше заровила лицето си в палтото ми, сякаш се страхуваше да се опита да се огледа, но в студа това беше по-скоро практичен въпрос, отколкото нещо друго. В един момент отворих палтото си, покрих я с едната му страна и продължихме.
Пътуването продължи по-дълго, отколкото предполагах; просто не можех да вдигна крехко човешко същество толкова високо във въздуха. Но не беше толкова досадно или опасно, колкото можеше да бъде, ако бяхме взели димящ, вонящ и силно експлозивен реактивен самолет.
След по-малко от час стоях с нея в стъклените врати на Олимпийската кула. Тя се събуди в ръцете ми като от дълбок сън. Осъзнах, че това е било неизбежно. Беше изгубила съзнание по ред физически и психически причини, но веднага дойде на себе си, токчетата ѝ се удариха в пода и ме погледна с огромни совови очи, а след това към „Свети Патрик“, издигащ се в цялата си непокорна слава от другата страна на улицата.
– Хайде – казах аз, – ще те заведа при нещата на баща ти. – Тръгнахме към асансьорите.
Тя забърза след мен, нетърпеливо, по начина, по който вампирите мечтаят смъртните да го направят, което никога, никога не се случва, сякаш всичко това е чудно и няма причина под небето да се страхува.
– Не разполагам с много време – казах аз. Бяхме в асансьора, който се издигаше с висока скорост. – Има нещо, което ме преследва, и не знам какво иска от мен. Но трябваше да те доведа тук. И ще се погрижа да се прибереш вкъщи в безопасност.
Обясних, че не знам за никакви входове на покрива на тази сграда; всъщност цялото място беше ново за мен, иначе щях да я доведа по друг начин, и обясних това сега, смутен, че за един час ще изминем цял континент, а след това ще се качим на дрънчащ, смучещ и блещукащ асансьор, който изглеждаше само малко по-малко чуден от дарбата на вампирския полет.
Вратите се отвориха на правилния етаж. Сложих ключа в ръката ѝ и я насочих към апартамента.
– Отваряш го и всичко вътре е твое.
Тя ме погледна за миг, на челото ѝ се появи лека бръчка, после поглади небрежно разрошената си от вятъра коса, постави ключа в ключалката и отвори вратата.
– Вещите на Роджър – каза тя с първия дъх, който пое.
Познаваше ги по миризмата, както всеки антиквар би ги познал, тези икони и реликви. После видя мраморния ангел, изправен в коридора, със стъклената стена далеч зад него, и си помислих, че ще припадне в ръцете ми.
Тя се свлече назад, сякаш разчиташе, че ще я хвана и ще я подкрепя. Придържах я с върховете на пръстите си, страхувайки се както винаги да не би случайно да я посиня.
– Боже мой – каза тя под носа си. Сърцето ѝ биеше, но то беше сърдечно, много младо и способно на огромна издръжливост. – Ние сме тук и ти ми говориш истински неща.
Тя се отскубна от мен, преди да успея да отговоря, и бързо мина покрай ангела и влезе в по-голямата предна стая. Кулите на църквата „Свети Патрик“ се виждаха точно под нивото на прозореца. И навсякъде имаше тези тромави пластмасови опаковки, през които можеше да се открие формата на разпятие или светец. Книгите на Уинкън, разбира се, бяха на масата, но нямаше да я притискам за това точно сега.
Тя се обърна към мен и усетих, че ме изучава, че ме преценява. Толкова съм чувствителен към подобна оценка, че всъщност си мисля, че суетата ми се корени във всяка моя клетка.
Тя промърмори някакви думи на латински, но аз не ги долових, а и в съзнанието ми не се появи автоматичен превод.
– Какво каза?
– Луцифер, синът на утрото – прошепна тя и ме погледна с откровено възхищение. След това се свлече в един голям кожен стол. Беше едно от многото досадни обзавеждания на стаята, предназначено за бизнесмени, но напълно удобно. Очите ѝ все още бяха вперени в мен.
– Не, не съм такъв – казах аз. – Аз съм само това, което ти казах, и нищо повече. Но това е, което ме преследва.
– Дяволът?
– Да. Сега слушай, ще ти разкажа всичко, а после трябва да ми дадеш своя съвет. Междувременно… – Обърнах се, да, там беше картотеката. – Твоето наследство, всичко, парите, които имаш сега и за които не знаеш, чисти, обложени с данъци и правилни, всичко е обяснено в черните папки в тези папки. Баща ти умря, като искаше да имаш това за църквата си. Ако се отвърнеш от него, не бъди толкова сигурна, че това е Божията воля. Не забравяй, че баща ти е мъртъв. Неговата кръв очисти парите.
Повярвах ли на това? Е, по дяволите, това беше сигурно, което Роджър искаше да ѝ кажа.
– Роджър каза да кажа това – добавих, като се опитвах да звуча изключително уверен в себе си.
– Разбирам те, – каза тя. – Притесняваш се за нещо, което сега няма особено значение. Ела тук, моля те, позволи ми да те прегърна. Трепериш.
– Треперя!
– Тук е топло, но ти сякаш не го усещаш. Ела.
Коленичих пред нея и изведнъж я взех в прегръдките си така, както бях взел Арманд.
Положих главата си върху нейната. Беше й студено, но никога, дори в деня на погребението си, нямаше да й е толкова студено, колкото на мен, нищо че беше млада. Майка ѝ беше прислужница в квартала Гардън, като много ирландски прислужници. А чичото на Роджър – Мики, беше един от онези лекомислени характери, които изобщо не се мяркаха на никого в очите.
– Баща ми никога не е знаел за истинския живот на чичо Мики. Майка ми ми каза, за да ми покаже какво лицемерие е придал баща ми, какъв глупак е бил и колко скромен е бил произходът му.
– Да, разбирам.
– Баща ми е обичал чичо Мики. Чичо Мики е починал, когато баща ми е бил момче. Чичо Мики имал цепнатина на небцето и стъклено око и си спомням, че баща ми ми показваше негова снимка и ми разказваше историята как чичо Мики е загубил окото си. Чичо му обичал фойерверките и веднъж си бил играл с тях и една от тях била избухнала в една консервна кутия, а кутията го била улучила в окото. Това е историята, която винаги съм вярвала за чичо Мики. Познавах го само от снимката. Баба ми и прадядо ми бяха починали, преди да се родя.
– Точно така. И тогава хората на майка ти са ти казали друго.
– Бащата на майка ми беше полицай. Той знаеше всичко за семейството на Роджър, че дядото на Роджър е бил пияница, както и чичо Мики, повече или по-малко. Чичо Мики също е бил продавач на букмейкър, когато е бил млад. И един път той задържал един залог. С други думи, задържал парите, вместо да направи залога, както трябвало, и за съжаление конят спечелил.
– Следя те.
– Чичо Мики, много млад и много уплашен, както си представям, бил в бара на Корона в Ирландския канал.
– На улица „Магазини“ – казах аз. – Този бар беше там дълги години. Може би цял век.
– Да, и придворните на букмейкъра влязоха и завлякоха чичо Мики в задната част на бара. Бащата на майка ми е видял всичко това. Той бил там, но не можел да направи нищо. Никой не можел. Никой не би могъл. Никой не се осмелил. Но ето какво е видял дядо ми: Мъжете биели и ритали чичо Мики. Те били тези, които наранили небцето в устата му, така че той говорил така, сякаш нещо не му е наред. И изритали окото му. Ритали го по пода. И начинът, по който дядо ми го казваше всеки път, когато го разказваше, беше: „Дора, можеха да спасят това око, само че онези момчета го настъпиха. Нарочно го настъпиха с онези заострени обувки“. Човекът може да бъде толкова студен. Бях попила най-лошото от зимата, сякаш бях порест мрамор, какъвто предполагам, че можеби бях.
– Дора, Дора, Дора, – прошепнах аз. – Колко много те е обичал и колко много е искал всичко да е наред за теб, Дора.
Ароматът ѝ беше силен, но и аз също.
– Лестат, обясни ми за Дявола – каза тя.
Седнах на килима, за да мога да я погледна. Беше седнала на ръба на стола, с голи колене, черното палто беше небрежно разтворено сега и се виждаше ивица от златен шал, лицето ѝ беше бледо, но много зачервено, по начин, който я правеше лъчезарна и в същото време малко омагьосваща, сякаш не беше повече човек от мен.
– Дори баща ти не би могъл да опише красотата ти – казах аз. – Храмова девойка, горска нимфа.
– Баща ми ти е казал това?
– Да. Но Дяволът, ах, Дяволът ми каза да ти задам един въпрос. Да те попитам истината за окото на чичо Мики! – Току-що си го бях спомнил. Не бях запомнил да кажа за това нито на Дейвид, нито на Арманд, но какво значение можеше да има това?
Тя беше изненадана от тези думи и много впечатлена. Тя се отпусна малко назад в стола.
– Дяволът ти е казал тези думи?
– Той ми ги даде като подарък. Той иска да му помогна. Той казва, че не е зъл. Казва, че Бог е негов противник. Ще ти кажа всичко, но той ми даде тези думи като някакъв малък допълнителен подарък, как го наричаме в Ню Орлиънс, lagniappe? За да ме убеди, че той е това, което казва, че е.
Тя направи малък жест на объркване, ръката ѝ полетя към слепоочието ѝ, докато клатеше глава.
– Чакай. Истината за окото на чичо Мики, сигурен ли си, че той е казал това? Баща ми не е казвал нищо за чичо Мики?
– Не, а и никога не съм долавял подобен образ от сърцето или душата на баща ти. Дяволът каза, че Роджър не знае истината. Какво означава това?
– Баща ми не е знаел истината – каза тя. – Той никога не е знаел. Майка му никога не му е казвала истината. Това беше чичо му Мики, братът на баба ми. А хората на майка ми бяха тези, които ми разказаха истинската история – хората на Тери. Тя беше следната: майката на баща ми е била богата и е имала красива къща на авеню „Свети Чарлз“.
– Познавам това място, знам всичко за него. Роджър е срещнал Тери там.
– Да, точно така, но баба ми е била бедна, когато е била тя. – Тя се спря. – И Роджър никога не е знаел това.
– Никой не го знае, който е жив, – каза тя. – С изключение на мен, разбира се. Дядо ми е мъртъв. Доколкото знам, всички, които някога са били там, са мъртви. Чичо Мики е починал в началото на петдесетте години. Роджър ме водеше на гробището, за да посетим гроба му. Роджър винаги го е обичал. Чичо Мики с неговия дрезгав глас и стъкленото му око. Всички го обичаха, както разказваше Роджър. И дори хората на майка ми също го казваха. Той бил сладур. Преди да умре, бил нощен пазач. Наемаше стаи на улица „Магазин“, точно над пекарната на Баер. Умрял от пневмония в болницата, преди някой да разбере, че е болен. А Роджър така и не узна истината за окото на чичо Мики. Щяхме да говорим за това, ако той го беше направил, естествено.
Седях там и размишлявах или по-скоро си представях това, което тя беше описала. Никакви образи не излизаха от нея, беше затворена плътно, но гласът ѝ беше щедър без усилие. Познавах този на Корона. Както и всеки, който някога се бе разхождал по Магазин Стрийт в онези прочути квартали от времето на ирландския разцвет. Познавах престъпниците с техните заострени обувки. Притискащи окото.
– Просто са го настъпили и са го смачкали – каза Дора, сякаш можеше да чете мислите ми. – Дядо ми винаги казваше: „Можеха да го спасят, ако не го бяха настъпили така с тези остри обувки“.
Между нас настъпи мълчание.
– Това не доказва нищо, – казах аз.
– Доказва, че твоят приятел или враг знае тайни, ето какво доказва.
– Но не доказва, че той е Дяволът, – казах аз, – и защо от всичко на света би избрал такава история?
– Може би той е бил там – каза тя с горчива усмивка.
И двамата леко се засмяхме на това.
– Ти каза, че това е Дяволът, но той не е зъл, – подкани ме тя. Изглеждаше убедителна, доверчива и напълно властна.
Имах чувството, че съм постъпил абсолютно правилно, като съм потърсил съвета ѝ. Тя ме гледаше неотклонно.
– Кажи ми какво е направил този дявол – каза тя.
Разказах й цялата история. Трябваше да призная как съм преследвал баща ѝ и не можех да си спомня дали съм ѝ разказвал това преди. Разказах й за Дявола, който ме преследваше по подобен начин, като преминах през всичко, точно както бях направил за Дейвид и Арманд, и се оказа, че завършвам с тези озадачаващи думи:
– И ще ти кажа за него следното: какъвто и да е той, в сърцето му има безсъние и ненаситна личност! И това е вярно. Когато за пръв път използвах тези думи, за да го опиша, те просто ми хрумнаха сякаш от нищото. Не знам коя част от съзнанието ми е интуитивно набелязала такова нещо. Но е вярно.
– Повтори? – Подкани ме тя с нотка на въпрос.
Аз го направих.
Тя изпадна в пълно мълчание. Очите ѝ станаха мънички и тя седеше с една ръка, свита под брадичката си.
– Лестат, ще отправя към теб една абсурдна молба. Изпрати за малко храна. Или ми донеси нещо за ядене и пиене. Трябва да обмисля това.
Наложи се да скоча на крака.
– Всичко, което пожелаеш, – казах аз.
– Няма никакво значение. Подкрепа. Не съм яла от вчера. Не искам мислите ми да се изкривят от случайно гладуване. Ти отиди, вземи нещо за храна и го донеси тук. А аз искам да бъда сама тук, да се моля, да мисля и да се разхождам напред-назад сред нещата на татко. Сега, няма ли вероятност този демон да те вземе по-рано от обещаното?
– Не знам нищо повече от това, което ти казах. Не мисля, че е така. Виж, ще ти донеса добра храна и питие.
Веднага се заех с поръчката, като напуснах сградата по смъртен начин и потърсих един от онези претъпкани ресторанти в центъра на града, от който да купя за нея храна, която да бъде опакована и съхранявана топла, докато се върна. Взех ѝ няколко бутилки с някаква чиста, маркова вода, тъй като в тези времена смъртните сякаш жадуват именно за това, и после не бързах да се връщам нагоре, с вързопчето в ръце.
Едва когато асансьорът се отвори на нашия етаж, осъзнах колко необичайни са били действията ми. Аз, двестагодишният, свиреп и горд по природа, току-що бях отишъл по поръчка на едно смъртно момиче, защото тя много директно ме помоли да го направя.
Разбира се, че имаше посреднически обстоятелства! Бях я отвлякъл и пренесъл на стотици километри! Имах нужда от нея. По дяволите, аз я обичах.
Но това, което научих от тази проста случка, беше следното: Тя наистина притежаваше силата, която светците често притежават, да кара другите да се подчиняват. Без да се съмнявам, отидох да й донеса храна. Весело отидох, сякаш в това имаше благодат.
Отне ѝ по-малко от шест минути и половина, за да погълне храната. Никога не съм виждал някой да яде толкова бързо. Тя подреди всичко и го занесе в кухнята. Трябваше да я отвлека от домакинската работа и да я върна в стаята. Това ми даде възможност както да държа топлите ѝ, крехки ръце, така и да бъда съвсем близо до нея.
– Какъв е твоят съвет?
Тя седна и размишляваше или събираше мислите си.
– Мисля, че няма какво да загубиш, ако сътрудничиш на това същество. Съвършено очевидно е, че той може да те унищожи по всяко време, когато пожелае. Той има много начини. Ти си спал в къщата си, дори след като си знаел, че той, Обикновеният човек, както го наричаш, знае местоположението. Очевидно е, че не се страхуваш от него на никакво материално ниво. И в неговото царство си успял да упражниш достатъчна сила, за да го отблъснеш от себе си. Какво рискуваш, като му сътрудничиш? Да предположим, че той може да те отведе в Рая или Ада. Изводът е, че все пак можеш да откажеш да му помогнеш, нали? Все още можеш да кажеш, ако използваме неговия собствен изящен език: „Не виждам нещата от твоята гледна точка“.
– Да.
– Това, което искам да кажа, е, че ако се отвориш за това, което той иска да ти покаже, това не означава, че си го приели, нали? Напротив, задължението е на него да те накара да погледнеш от неговата гледна точка, или поне така изглежда. Освен това въпросът е, че ти нарушаваш правилата, каквито и да са те.
– Искаш да кажеш, че той не може да ме вкара в Ада.
– Сериозно ли? Мислиш, че Бог би позволил хората да бъдат подмамени в Ада?
– Аз не съм човек, Дора. Аз съм това, което съм. Не искам да правя никакви паралели с Бога в повтарящите се епитети. Искам само да кажа, че съм зъл. Много зъл. Знам, че съм. Такъв съм, откакто започнах да се храня с хора. Аз съм Каин, убиецът на братята си.
– Тогава Бог може да те вкара в Ада по всяко време, когато пожелае. Защо не?
Поклатих глава.
– Иска ми се да знаех. Иска ми се да знам защо не го е направил. Иска ми се да знаех. Но това, което казваш, е, че тук е замесена сила и от двете страни.
– Очевидно.
– И да вярваш в някаква измама е почти суеверие.
– Точно така. Ако отидеш на Небето, ако говориш с Бога… – Тя спря. – Би ли отишъл, ако той те помоли да му помогнеш, ако ти каже…
Внесох храната в апартамента и ѝ я сложих на масата. Сега апартаментът беше залят от смесващите се аромати, включително и този на менструацията ѝ, онази специална, парфюмирана кръв, която се събираше грижливо между краката ѝ. Мястото дишаше с нея.
Пренебрегнах предсказуемото бурно желание да пирувам с нея до припадък.
Тя седеше прегърбена на стола, със сключени ръце, загледана пред себе си. Видях, че черните кожени папки бяха отворени по целия под. Тя знаеше за наследството си или имаше някаква представа за него.
Тя обаче не гледаше на това и изглеждаше абсолютно неизненадана от завръщането ми.
Сега се носеше към масата, сякаш не можеше да се измъкне от замисъла си.
Междувременно се разрових в кухненските чекмеджета на апартамента за чинии и прибори за нея, намерих някакви леко безобидни вилици и ножове от неръждаема стомана и една порцеланова чиния. Поставих ги за нея и сложих кашоните с приготвяща се на пара храна – месо, зеленчуци и други подобни, както и някаква сладка отвара, като всичко това ми беше толкова чуждо, колкото винаги е било, сякаш отскоро не съм бил в смъртно тяло и не съм опитвал истинска храна. Не исках да мисля за това преживяване!
– Благодаря – каза тя разсеяно, без да ме погледне. – Ти си скъп, че си го направил. – Тя отвори бутилка с вода и я изпи жадно.
Наблюдавах гърлото ѝ, докато го правеше. Не си позволявах да мисля за нея по никакъв друг начин, освен с любов, но ароматът ѝ беше достатъчен, за да ме изгони от мястото.
Това е всичко, заклех се. Ако почувстваш, че не можеш да контролираш това желание, тогава напускай!
Тя изяде храната безразлично, почти механично, а после вдигна поглед към мен.
– О, прости ми, седни, моля те. Не можеш да ядеш, нали? Не можеш да приемаш такъв вид храна.
– Не, – казах аз. – Но мога да седна.
Седнах до нея, като се опитвах да не я гледам и да не вдишвам аромата ѝ повече, отколкото трябваше. Погледнах директно през стаята, през стъклото към бялото небе. Ако сега валеше сняг, не можех да кажа, но трябваше да е така. Защото не виждах нищо друго освен бялото. Да, това означаваше, че или Ню Йорк е изчезнал безследно, или че навън вали сняг.
– Какво би могъл да загубиш, като го направиш? – Каза тя.
Не отговорих.
Тя се разхождаше, мислейки, черната ѝ коса падаше напред на къдрица върху бузата ѝ, дългите ѝ облечени в черно крака изглеждаха болезнено тънки, но грациозни, докато крачеше. Отдавна беше пуснала черното палто и сега разбрах, че носи само тънка черна копринена рокля. Отново усетих миризмата на кръвта ѝ, тайната ѝ, ароматна, женска кръв.
Отвърнах поглед от нея.
Тя каза:
– Знам какво мога да загубя в такива случаи. Ако вярвам в Бог, а той не съществува, тогава мога да загубя живота си. Мога да се окажа на смъртно легло, осъзнавайки, че съм пропиляла единственото истинско преживяване на Вселената, което някога ще ми бъде позволено да имам.
– Да, точно така си мислех, когато бях жив. Нямаше да пропилея живота си, вярвайки в нещо, което е недоказуемо и изключено. Исках да знам какво ми е позволено да видя, да почувствам и да вкуся в живота си.
– Точно така. Но виждаш ли, твоята ситуация е различна. Ти си вампир. От богословска гледна точка ти си демон. Ти си могъщ по свой собствен начин и не можеш да умреш по естествен път. Имаш предимство.
Замислих се върху това.
– Знаеш ли какво се случи днес в света – каза тя, – само за този един ден? Винаги започваме предаването си с такива репортажи; знаеш ли колко хора са загинали в Босна? В Русия? В Африка? Колко сблъсъци са се водили или колко убийства са извършени?
– Знам какво казваш.
– Това, което казвам, е, че е много малко вероятно това нещо да има силата да те измами в нещо. Така че тръгни с него. Позволи му да ти покаже това, което обещава. А ако греша… ако те подмами в Ада, значи съм направила ужасна грешка.
– Не, не си направила. Отмъстила си за смъртта на баща си, това е всичко. Но съм съгласен с теб. Измамата е твърде дребнава, за да бъде замесена тук. Аз се ръководя от инстинктите си. И ще ти кажа още нещо за Мемнох, Дявола, нещо, което може би ще те изненада.
– Че го харесваш? Знам това. Разбрах го през цялото време.
– Как е възможно това? Аз не се харесвам, нали знаеш. Обичам себе си, разбира се, отдаден съм на себе си до смъртния си ден. Но не се харесвам.
– Ти ми каза нещо снощи, – каза тя. – Каза, че ако имам нужда от теб, трябва да те повикам с мислите си, със сърцето си и, че Преследвача не е зъл, а че е противник на Бога, че може да промени мнението ти за нещата? Не знам, – каза тя. – Може би. Бих запазила свободната си воля през цялото време на преживяването, но е много вероятно да се случи.
– Точно така. Свободна воля. Дали ще загубя волята си и разума си?
– Изглежда, че притежаваш напълно и двете, както и огромно количество свръхестествена сила.
– Усещаш ли злото в мен?
– Не, ти си прекалено красив за това, знаеш го.
– Но в мен трябва да има нещо гнило и порочно, което можеш да усетиш и видиш.
– Ти искаш утеха, а аз не мога да ти я дам, – каза тя. – Не, не го усещам. Вярвам в нещата, които ми каза.
– Защо?
Тя дълго мисли. След това се изправи и отиде до стъклената стена.
– Поставих един въпрос на свръхестественото, – каза тя и погледна надолу, може би към покрива на катедралата. Не можех да го видя от мястото, на което стоях. – Помолих го да ми даде видение.
– И смяташ, че аз мога да бъда отговорът.
– Възможно е, – каза тя, обърна се и отново ме погледна. – Това не означава, че всичко това се случва заради Дора и това, което Дора иска. В края на краищата това се случва на теб. Но аз поисках видение и получих поредица от чудодейни случки и да, вярвам ти, толкова сигурно, колкото вярвам в съществуването и добротата на Бога.
Тя се приближи към мен, пристъпвайки внимателно през разпръснатите папки.
– Знаете ли, никой от нас не може да каже защо Бог допуска злото.
– Да.
– Или откъде се е появило в света. Но по целия свят има милиони от нас… Хора на книгата – мюсюлмани, евреи, католици, протестанти – потомци на Авраам. И отново и отново продължаваме да бъдем въвличани в приказки и схеми, в които има зло, в които има дявол, в които има някакъв елемент, който Бог допуска, някакъв противник, за да използва думите на вашия приятел.
– Да. Противник. Точно това каза той.
– Вярвам в Бога, – каза тя.
– И ти казваш, че и аз трябва да го направя?
– Да.
– Ти правиш същото. Ако тръгнеш с това същество и имаш нужда от мен, обади ми се. Нека го кажа по този начин: Ако не можеш да се откъснеш по собствена воля и имаш нужда от моето застъпничество, тогава изпрати своя зов! Аз ще те чуя. И ще извикам към небесата за теб. Не за справедливост, а за милост. Ще ми дадеш ли това обещание?
– Разбира се.
– Какво ще направиш сега? – попита тя.
– Ще прекарам оставащите часове с теб, ще се грижа за делата ти. Да се уверя чрез многобройните си смъртни съюзи, че нищо не може да ти навреди по отношение на всички тези притежания.
– Баща ми го е направил – каза тя. – Повярвай ми. Той го е прикрил много умело.
– Сигурна ли си?
– Направил го е с обичайния си блясък. Оставил е в ръцете на враговете си да попаднат повече пари, отколкото богатството, което остави на мен. Няма нужда да търсят никого. Щом разберат, че е мъртъв, ще започнат да заграбват наличните му активи наляво и надясно.
– Ти си сигурна във всичко това.
– Без съмнение. Подреди делата си още тази вечер. Не е нужно да се тревожиш за моите. Погрижи се за себе си, че си готов да се впуснеш в това.
Гледах я дълго време. Все още бях седнал на масата. Тя стоеше с гръб към чашата. Направи ми впечатление, че беше нарисувана срещу нея с черно мастило, с изключение на бялото ѝ лице.
– Има ли Бог, Дора? – Прошепнах. Толкова пъти бях изричал същите думи! Бях задал този въпрос на Гретхен, когато бях от плът и кръв в ръцете ѝ.
– Да, има Бог, Лестат, – отговори Дора. – Бъди сигурен в това. Може би си се молил на Него толкова силно и толкова дълго, че най-накрая Той е обърнал внимание. Понякога се чудя дали това не е склонността на Бога – да не ни чува, когато викаме, умишлено да си запушва ушите!
– Да те оставя ли тук, или да те заведа вкъщи?
– Остави ме. Не искам никога повече да пътувам по този начин. Ще прекарам голяма част от остатъка от живота си, опитвайки се да го запомня точно и не успявайки да го направя. Искам да остана тук, в Ню Йорк, с вещите на баща ми. Що се отнася до парите? Мисията ви е изпълнена.
– И ти приемаш реликвите, богатството.
– Да, разбира се, приемам ги. Ще пазя ценните книги на Роджър дотогава, докато не бъдат надлежно предложени на другите да ги видят – на любимия му еретик Уинкън де Уайлд.
– Искаш ли още нещо от мен? – Попитах.
– Мислиш ли… мислиш ли, че обичаш Бога?
– Категорично не.
– Защо казваш това?
– Как бих могъл? – Попитах. – Как би могъл някой да Го обича? Какво току-що ми каза ти самият за света? Нима не виждаш, че сега всички мразят Бога. Не че Бог е мъртъв през двадесети век. Става дума за това, че всички Го мразят! Поне аз така мисля. Може би точно това се опитва да каже Мемнох.
Тя беше изумена. Тя се намръщи от разочарование и копнеж. Искаше ѝ се да каже нещо. Жестикулираше, сякаш се опитваше да вземе невидими цветя от въздуха, за да ми покаже красотата им, кой знае?
– Не, аз го мразя – казах аз.
Тя направи кръстния знак и събра ръцете си.
– Молиш ли се за мен?
– Да, – каза тя. – Ако след тази вечер никога повече не те погледна, ако никога не попадна на нито едно доказателство, че наистина съществуваш или си бил тук с мен, или че някое от тези неща е било казано, аз все още ще бъда преобразена от теб, както съм сега. Ти си моето своеобразно чудо. Ти си по-голямо доказателство, отколкото милиони смъртни някога са получавали. Ти си доказателство не само за свръхестественото, мистериозното и чудното, ти си доказателство точно за това, в което вярвах.
– Разбирам. – Усмихнах се. Всичко беше толкова логично и симетрично. И вярно. Усмихнах се, наистина се усмихнах, и поклатих глава. – Не ми се иска да те напускам, – казах.
– Върви си – каза тя и стисна юмруци. – Попитай Бога какво иска от нас! – Каза тя яростно. – Прав си. Ние Го мразим! – Гневът пламна в очите ѝ, а после утихна и тя ме гледаше, а очите ѝ изглеждаха по-големи и по-ярки, защото сега бяха мокри от сол и сълзи.
– Довиждане, скъпа моя, – казах аз. Това беше толкова необичайно и болезнено.
Излязох в тежкия, прехвърчащ сняг.
Вратите на голямата катедрала „Свети Патрик“ бяха затворени и залостени, а аз стоях в подножието на каменните стъпала и гледах към високата Олимпийска кула, чудейки се дали Дора може да ме види, както стоя тук, замръзнал от студ, и оставям снега да удря лицето ми, меко, упорито, вредно и с красота.
– Добре, Мемнох – казах на глас. – Няма нужда да чакаме повече. Ела сега, моля те, ако искаш.
Веднага чух стъпките!
Сякаш те отекваха в чудовищната пустош на Пето авеню, сред отвратителните Вавилонски кули, и аз бях хвърлил жребия си във вихъра.
Завъртях се насам-натам. Не се виждаше нито един смъртен!
– Мемнох, Дяволът! – Извиках. – Готов съм!
Загивах от страх.
– Докажи ми правотата си, Мемнох. Трябва да го направиш! – Извиках.
Стъпките ставаха все по-силни. О, той беше в течение на най-добрите си трикове.
– Не забравяй, че трябва да ме накараш да го видя от твоята гледна точка! Това ми обеща!
Събираше се вятър, но откъде не можех да кажа. Целият голям метрополис изглеждаше празен, замръзнал, моята гробница. Снегът се завихри и се сгъсти пред катедралата. Кулите избледняха.
Чух гласа му точно до себе си, безтелесен и интимен.
– Всичко е наред, любими мой. – Каза той. – Ще започнем сега.

Назад към част 10                                                                  Напред към част 12

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!