Глава 12
Ударът от виждането на Мона, от задържането ѝ в светлината, която падаше от прозорците на горния етаж, и неизбежната светлина от светещото небе, беше такъв, че Роуан се спря, сякаш се беше ударила в невидима стена.
Майкъл веднага я настигна и той също изпита подобна огромна изненада.
Докато те стояха объркани и не знаеха какво да правят с доказателствата на сетивата си, казах на охраната да се оттеглят и да оставят въпроса на мен.
– Елате горе в апартамента – казах аз. Направих жест към железните стълби.
Беше безполезно да казвам каквото и да било в този момент. Това не беше вампир, когото току-що бяха видели. Те не знаеха и не подозираха нищо за свръхестествен произход тук. Именно впечатляващото „възстановяване“ на Мона ги накара да изпаднат в пълно недоверие.
По същество това беше страшен момент. Защото, макар че по лицето на Майкъл Къри бе избухнала широка откровена усмивка на нескрито ликуване, навъсеният лик на Роуан бе изпълнен с нещо подобно на гняв. Зад този гняв се криеше цялата ѝ лична история и аз бях очарован от него, както бях очарован от всичките ѝ емоции преди.
Само с неохота и донякъде по маниера на лунатик, Роуан ми позволи да взема ръката ѝ. Цялото ѝ тяло беше напрегнато. Въпреки това я поведох към железните стъпала, а след това тръгнах пред нея, за да поведа цялата група. Мона направи жест на Роуан да ме последва, а Мона, отметнала косата си назад през раменете и изглеждаща нещастна, я последва.
Задният салон беше най-подходящ за такива събирания, тъй като нямаше рафтове за книги, а имаше дълбок кадифен диван и много сносни столове тип „Кралица Ана“. Разбира се, навсякъде имаше ормолу и инкрустирано дърво, и пламтящ нов тапет на винени и бежови ивици, и гирляндите от цветя по килима сякаш получаваха конвулсии, а импресионистичните картини по стените в дебелите си инкрустирани рамки бяха като прозорци към една много по-добра, изпълнена със слънце вселена, но това беше добра стая.
Веднага изключих горния полилей и включих две от по-малките ъглови лампи. Сега беше меко приглушено, но не неприятно, и наредих на всички да седнат.
Майкъл се обърна към Мона и веднага каза:
– Скъпа, изглеждаш абсолютно прекрасно, – сякаш изричаше молитва. – Моето прекрасно, прекрасно момиче.
– Благодаря ти, чичо Майкъл, обичам те – трагично отговори Мона и яростно избърса очите си, сякаш тези хора по някакъв начин щяха да я върнат в окаяното ѝ смъртно състояние.
Куин се вкамени. И най-лошото му подозрение с право беше насочено към Роуан.
Тя също изглеждаше парализирана, с изключение на очите си, откъсна се внезапно от Мона и се втренчи в мен.
Това трябваше да стане бързо.
– Добре, сама ще видиш – казах аз, като очите ми се движеха от Роуан към Майкъл и обратно. – Мона е излекувана от всичко, което не ѝ е било наред, и цялата болест на изтощението е отменена. Тя е напълно самодостатъчна и цялостна. Ако си мислите, че ще ви обяснявам как е станало това или каквото и да било по въпроса, грешите. Можете да ме наричате Распутин или с по-лоши имена. Не ме интересува.
Очите на Роуан трепереха, но лицето ѝ не се промени. Вълнението в нея беше неразчетено, всъщност непознато, и ако долових нещо определено, то беше висока степен на ужас, която напомняше за неща, които са я сполетели в миналото. Не можех да го проумея, нямаше време за подобно мисловно миниране, а и объркването ѝ оказваше твърде голяма съпротива.
Трябваше да продължа.
– Няма да си тръгнеш оттук с никакви отговори – продължих аз. – Ядосай се на мен. Давай. Някоя вечер, след много години, може би Мона ще реши да обясни какво се е случило, но засега трябва да приемеш това, което си видяла. Вече не е нужно да се тревожиш за Мона. Мона е сама за себе си.
– Не че съм неблагодарна – каза Мона, гласът ѝ беше плътен, а очите ѝ се филмираха в червено. Тя ги замаза веднага с носната си кърпичка. – Знаеш, че съм благодарна. Просто ми е толкова приятно да съм свободна.
Роуан отново се втренчи в нея. Ако Роуан откриваше и най-малката добродетел в това чудо, тя не се издигаше на преден план в съзнанието ѝ.
– Гласът ти не е същият – каза Роуан. – Косата ти, кожата ти… – Тя погледна към мен. – Нещо не е наред. – Тя се вгледа в Куин.
– Тази среща приключи, – казах аз. – Не искам да бъда строг, наистина не искам. Но ти знаеш каквото трябва да знаеш. Очевидно знаеш телефонния номер тук, така си ни намерила. Знаеш къде сме.
Изправих се на крака.
Куин и Мона ме последваха, но Роуан и Майкъл не помръднаха. Майкъл беше взел пример от Роуан, но после неохотно се изправи, защото Роуан или не, това беше учтивото поведение. Този човек беше толкова любвеобилен, че дори при тези обстоятелства не искаше да обижда никого, най-малко Мона, и да причинява на някого какъвто и да било дискомфорт.
Той просто не ни възприемаше по начина, по който го правеше Роуан. Той не гледаше на хората. Той гледаше в очите им. Той изучаваше изражението на Куин, но не и физическата му същност. Той дори не се интересуваше от това, че Куин е толкова висок. Търсеше добротата в хората и неизменно я намираше, а собствената му доброта влагаше цялото му същество, вливайки значителни физически дадености. Притежаваше сурова красота и влагаше зад себе си спокойна самоувереност, която може да се породи само от огромна сила.
– Скъпа, имаш ли нужда от нещо? – Попита той Мона.
– Ще ми трябват пари – каза Мона. Тя не обърна внимание на втренчения поглед на Роуан. – Разбира се, че вече не съм наследница. Никой не искаше да говори за това, когато умирах, но аз го знаех от години. И така или иначе щях да се пенсионирам сега, ако не беше така. Наследницата на богатството на Мейфеър трябва да роди дете. Всички знаем, че аз вече не мога да го направя. Но искам да помоля за споразумение. Нищо подобно на милиардите от наследството. Нищо подобно на това изобщо. Искам да кажа, просто едно споразумение, за да не бъда бедна. Това не е проблем, нали?
– Никакъв проблем – каза Майкъл с много любяща усмивка към нея и сви рамене. Мъжът беше напълно привлекателен. Искаше му се да я прегърне. Но той се водеше от Роуан, а Роуан не беше помръднал от стола. – Не е проблем, нали, Роуан – попита той. Очите му обходиха стаята малко неспокойно. За няколко секунди се спря на блестящата импресионистична картина над дивана, пред който стоях. Той ме погледна любезно.
Не можеше да се досети какво е преобразило Мона. Но той никога не бе сънувал нещо зловещо или зло. Удивителна беше степента, с която го приемаше, и само като търсех в съзнанието му сега, в този момент, когато беше объркан от Роуан и без обичайните си защитни механизми, само в този момент разбрах. Той приемаше Мона такава, каквато е, защото много искаше нейното възстановяване да е истинско. Мислеше, че Мона е обречена. Сега с Мона се беше случило чудо. Не му беше нужно да знае кой е направил чудото. Свети Хуан Диего? Свети Лестат? Каквото и да е! Това го устройваше.
Можех да му разкажа някоя безсмислена история за това, че сме я натъпкали с липиди и изворна вода, и той щеше да я купи на едро. Беше се провалил от „Наука“ в училище.
Но Роуан Мейфеър не можеше да избяга от това да бъде научен гений. Не можеше да пренебрегне факта, че възстановяването на Мона беше физически невъзможно. А в съзнанието ѝ имаше спомени, толкова болезнени, че нямаха картини или хора към тях; имаха само тъмни зачатъци на чувства и страхотна вина.
Тя седеше мълчалива и неподвижна на стола. Очите ѝ се движеха обвинително и гневно от Мона към мен и обратно и отново се въртяха.
Имах усещането, може би погрешно, че тя се движи към смело любопитство, но… Мона се приближи до нея. Не е добра идея.
Подадох сигнал на Куин и Куин се опита да спре Мона, но Мона го отблъсна. Мона беше решителна.
И все пак Мона изглеждаше предпазлива, сякаш Роуан беше животно, което може да се одраска. Това изобщо не ми хареса. Мона застана между Роуан и всички останали в стаята. Вече не можех да виждам Роуан, но знаех, че Мона е само на сантиметри от Роуан, а това никак не беше добре.
Мона се наведе с протегнати ръце. Явно искаше да целуне или прегърне Роуан.
Роуан се отдръпна толкова бързо, за да се отдалечи от Мона, че събори стола, на който беше седнала, и масата и лампата до него, трясък, удар, трясък, трясък, трясък, трясък и се заби в стената.
Майкъл се включи в пълна бойна готовност и се стрелна към нея. Но какво имаше да се види?
Мона се отдръпна в центъра на стаята, като прошепна под носа си „О, Боже мой“, а Куин я хвана отзад, придърпа я и я целуна по бузата.
Роуан не можеше да помръдне. Сърцето ѝ биеше, устата ѝ беше отворена и тя затвори очи, сякаш щеше да изкрещи. Беше преминала право през ужаса. Беше пълно отвращение, сякаш бе видяла гигантско насекомо. Това беше най-експлозивната реакция на смъртен към вампир, която някога съм виждал. Беше паника.
Знаех, че мога да я омагьосам, защото вече го бях правил, бях преминал бариерата между видовете, без да предизвикам тази паника, и бях решил да премина бариерата сега с цялата си смелост. А за това бяха нужни огромни нерви.
– Много добре, скъпа, много добре, мила – казах аз и се приближих към Роуан толкова бързо, колкото се осмелих. – Скъпа моя, скъпа моя, – казах, докато прокарвах ръце зад нея и под нея, подхванах я и я понесох покрай изумения Майкъл към вратата. Тялото ѝ омекна. (Слава на небето.) – Имам те, скъпа моя – казах ѝ, като се гърчех в ухото ѝ, целувайки я, – държа те, скъпа моя, – докато я изнасях и слизах по стъпалата, а тялото ѝ вече беше напълно отпуснато, – Имам те, скъпа моя, нищо не може да те нарани, да, да, – главата ѝ падна на гърдите ми, а ръката ѝ немощно драпаше по ризата ми. Тя се задъхваше. – Разбирам, скъпа моя, – казах аз. – Но ти си в безопасност, наистина си в безопасност, никога не бих позволил да ти се случи нещо лошо, обещавам ти, това е моето обещание, и Майкъл е тук, той е с теб, всичко е наред, скъпа, знаеш, че ти казвам истината, че тези неща наистина са наред.
Виждах как тези думи потъват надолу, надолу в съзнанието ѝ, през нивата на вината и спомена и бягството от настоящето, и това, което беше усетила и не можеше да отрече и можеше само да отстъпи, и всички истини, от които се страхуваше.
Майкъл беше точно зад мен и щом стигнахме до плочника, той я взе от мен без усилие и тя падна в ръцете му по същия начин.
Смело я целунах по бузата, устните ми се задържаха, а ръката ѝ намери моята и пръстите ѝ се увиха около моите. Ето, ти си честна, любов моя, ти си честна. Паниката ѝ все още беше толкова голяма, че не можеше да говори.
– „Затворена градина е сестра ми, съпруга ми; затворен извор, запечатан извор“. – Прошепнах в ухото ѝ. Целунах я отново и отново по меката ѝ буза. Погалих я по косата. Пръстите ѝ ме стискаха, но хватката беше омекнала, както беше омекнала и тя.
– Държа те, скъпа – каза Майкъл с абсолютно същия тон. – Роуан, мила моя, държа те, скъпа, ще те отведа у дома.
Когато се отдръпнах, очите му ме погледнаха изпитателно и без враждебност. Усетих нещо за любовта му към нея, че тя е огромна и отвъд дребнавостта, и че не претендира за власт над нея, че я обожава. Беше ми трудно да го приема наистина.
Роуан изгуби съзнание. Главата ѝ падна напред и срещу Майкъл. Той го осъзна с пълна тревога.
– Всичко е наред – казах аз. – Просто я заведи вкъщи, легни до нея и не я оставяй сама.
– Но какво, по дяволите, се случи? – Прошепна ми той, докато я прегръщаше.
– Няма значение, – казах аз. – Запомни това. Няма значение. Важното е, че Мона е спасена.
Върнах се на горния етаж.
Разбира се, Мона плачеше.
Тя лежеше на леглото в тяхната стая, където компютърът мъркаше, и ридаеше, а Куин седеше до нея, както беше станало обичайно.
– Какво направих погрешно? – Попита Мона. Тя ме погледна. – Кажи ми, какво направих погрешно?
Седнах на бюрото с компютъра.
Тя седна, бузите ѝ бяха облени с кръв.
– Не мога да живея с тях по начина, по който Куин живее в имението Блекууд; виждаш го, нали? Не съм направила нищо лошо.
– О, престани да се самозалъгваш – казах аз. – Много добре знаеш, че си ѝ ядосана, дълбоко ядосана. Намеренията ти не са били чисти, когато си се приближила до нея. Тя е направила нещо с теб, измамила те е, нещо, нещо, което не можеш да простиш. На практика ни го каза точно тук, в тази стая. Трябваше да ѝ покажеш силата си, трябваше да я подтикнеш…
– Наистина ли мислиш така? – Попита тя.
– Знам, че е така, – казах аз. – Мислиш, че тя е пазила тайни от теб. Магически тайни, тайни, които не си обяснила на Куин и на мен. Възмущавала си се от нея през всичките тези години като лекар, луд учен, да, точно така, луд учен, пазител на ключовете за магията, влизащ и излизащ от твоята смъртна камера, поръчващ това и онова лекарство и никога не ти е казвала какво всъщност се случва, но други тайни, по-тъмни тайни, тайни, които ти, тя и Майкъл знаете, не е ли така?
– Аз я обичам.
– И сега ето, че ти знаеше, че притежаваш мощната магия. Имала си ключовете за една могъща тайна. Ти се отнасяше снизходително към нея. И така, тя прозря това двуличие, тази проява на покровителствена привързаност, и изпадна в паника, когато разбра, че вече не си жива, точно както ти искаше да бъде. Искала си тя да признае твоята сила, че до теб, такава, каквато си, тя е нищо.
– Наистина ли мислиш така? – Сълзи. Подсмърчане.
– Знам, че е така. И ти не си приключила с нея. Съвсем не.
– Чакай, Лестат – каза Куин, – ти си несправедлив. Мона призна, че имат сметки за уреждане. Но със сигурност не е мислела за всички тези неща, не и когато е тръгнала към Роуан.
– Да, мислела е – настоях аз.
– Ти си се влюбил в нея – каза Куин.
– В кого се влюбих? В Мона? Казах ти, че обичам и двама ви.
– Не, – каза Куин. – Знаеш, че нямам предвид Мона. Ти си се влюбил напълно в Роуан по начин, който не прилича на увлечението ти по нас. Свързал си се с нещо дълбоко в Роуан и ние не можем да се конкурираме с него. Започна снощи. Но ти не можеш да имаш Роуан. Просто не можеш.
– Мон Дьо! – Прошепнах аз.
Пресякох коридора, влязох в спалнята си и затворих и заключих вратата.
Там стоеше Жулиен в натруфените си регалии с бяла вратовръзка, със самодоволно сгънати ръце, докато ме гледаше, облегнат на високата махагонова табла на леглото.
– Точно така, не можеш да я вземеш – каза той, смеейки се под носа си. – Гледах те как се вмъкваш в нея като муха в мед. Обичах я. Тя да те завладее толкова неочаквано, о, да, да вкусиш това ядро на злото с твоите толкова изтънчени сетива, целувки в сенките, да, и да се влюбиш толкова безгрижно в нея, толкова нежно за теб с всичките ти отвратителни сили. И ти не можеш да я имаш. Не, никога. Не и Роуан Мейфеър. Никога. Не и магната, не и създателя на най-голямото семейно предприятие, не и защитника на обществените мечти на семейството, филантропското чудо на семейството, пътеводната звезда на семейството! Не можеш да я имаш никога. И ще имаш цялото удоволствие да я наблюдаваш отдалеч и никога да не знаеш какво може да ѝ се случи. Старост, болест, злополука, трагедия. Няма ли да е нещо за гледане! И никога не можеш да се намесиш. Не смееш!
До него стоеше малката Стела, на осем или девет години, в прекрасна бяла рокля, с паднала талия, с бяла панделка в черната си коса.
– Не бъди толкова лош към него, чичо Жулиен! – Каза тя. – Бедният скъпар.
– О, но той е злобно същество, скъпа Стела, – каза Жулиен. – Той взе нашата любима Мона. Той заслужава само най-лошото.
– Слушай ме, ти, евтино духче от втория етаж, – казах аз. – Аз не съм сантиментален грабител от лоша байронова поема. Не съм влюбен в скъпоценната ти Роуан Мейфеър. Любовта, която изпитвам към нея, е нещо, което ти не можеш да разбереш в плитките си скитания. А Роуан е в по-голяма беда, отколкото можеш да си представиш. А сега защо не ми кажеш каква пагубна грешка си допуснал с всичките си умни машинации и посещения? Или да го изтръгна от Мона, Роуан или Майкъл? Не си имал ангелски успех, нали? Вземи момиченцето си на ръце и се махни от погледа ми. Дали Бог ти е дал силата да пищиш и да плюеш от гняв?
Чукане по вратата. Мона вика името ми отново и отново. Те си бяха отишли, призраците.
Тя дойде в прегръдките ми.
– Но не мога да понеса, ако ми се сърдиш, кажи ми, че не е така, аз те обичам с цялата си душа.
– Не, не, никога не съм се ядосвал, – казах аз. – Позволи ми да те прегърна здраво, моето бяло дете, моята любима, моето новородено. Аз те обожавам. Ще поправим всичко. Ще направим всичко перфектно за всички. Някак си.
Назад към част 12 Напред към част 14
