Ан Райс – Кръвна песен ЧАСТ 16

Глава 15

Любов. Кой знае за любовта на другия? Колкото повече обичате, толкова повече познавате изгорената загуба на любов, толкова повече се вслушвате в мълчанието на незнанието пред лицето на духовното робство на другия.
Вижте къщата, която Куин описваше в летните дни преди години, когато отиваше да се обади на любимата Мона, къщата с притиснатите към черната ограда красиви мирти и двата прочути дъба стражи с избуялите си корени под разбитите плочи.
Белите колони горе и долу, страничната врата на антрето, дългите прозорци, люлеещите се столове на верандата, чугунените парапети под разливащите се фестони от цъфтящи лози. И големият потаен страничен двор, простиращ се назад в частен и скрит мрак. Именно в тази слънчева пропаст чичо Жулиен бе примамил младия Куин и му бе казал за кръвта му от Мейфеър и че никога не трябва да се жени за Мона. Някои призраци просто никога не се отказват! Съзрях блясъка на водите на плувния басейн там далеч назад и кой знае какво отвъд, гробището на мистериозния Талтош ?
Въведен в двойния салон от доверчивия Майкъл с облекчена усмивка, веднага усетих предупредителен аромат, чужди видове. Слаб, но истински. Мона го долови, вдигнала нос с онзи бърз, лек вампирски жест.
Съвсем прилична стая.
Издигащи се огледала над двойни камини от бял мрамор. Огледала във всеки край, умножаващи дългата сенчеста зала и нейните полилеи в безкрайност. Килими „Обюсон“, нали, и разпръснати мебели, както обикновени, така и изящни, нарушаващи вграденото разделение на стаите с голям кът за събиране с диван и столове под централната арка, а отвъд него – дългото черно пиано „Бьозендорфер“ под нежен воал от прах. Картини на предците на стената, защото кои други биха могли да бъдат те, стабилна жена с черна коса в красиво облекло за езда, а от тази другата страна, познайте кой, с блестящите си очи и усмивка, която никога нямаше да видя, разбира се, мосю Жулиен Мейфеър, и големият немски часовник с висок корпус, който тиктакаше и се люлееше вярно.
Шумолене, сякаш къщата беше пълна с призраци. Поглед към истинския, истински омразен Жулиен с ъгълчето на окото ми. Майкъл беше този, който се обърна. После Жулиен от другата страна и звукът на тафта като от старомодна рокля с дължина до пода. Майкъл се обърна отново. Мърморене:
– Къде са?
– Не ни харесват, – казах аз.
– Те не вземат решения вместо нас! – Майкъл се разгневи.
За първи път виждах тази емоция у него. Тя дойде и си отиде бързо. Има една голяма дума за това: „мимолетно“.
– Кой? – Каза Мона. – Какво имаш предвид? – Тя се отърси от личното си заклинание. В очите ѝ се появиха отблясъци на емоция. Живяла тук, обичала го, изтръгната от него, изгубена, дъхът на смъртта на врата ѝ, изчезнала, дом, докосване.
Трябва ли да чета мислите ѝ, за да разбера това? Не е нужно. Прочетох го в очите на Куин и той, дете на велика къща, почувства чуден комфорт тук, уплашен, колкото и да се страхува от загубата на любовта на целия клан Мейфеър, сякаш са дошли при нас, виейки се по планинския път с филмови факли в ръка.
Сините очи на Майкъл се спряха на мен. Беше изморен, но неизмеримо силен, гордееше се с къщата и беше леко щастлив от начина, по който го гледах.
– Измазах я, боядисах я, пуснах новите ѝ кабели, шлайфах подовете и сложих гланца.- Прекалено мърморене. – Научих тези умения на запад и през цялото време, докато живях там, никога не забравих тази къща, минавах покрай нея като малко момче, никога не я забравих и никога не съм мечтал, разбира се, че един ден ще бъда господар на нея (кикот), тоест ако някой може да бъде господар на тази къща, това, което тази къща има, е господарка, или дори две, и то за известно време, за дълго време… – Той изгуби нишката. – Елате, да ви покажа библиотеката.
Само бавно го последвах.
Нощта навън биеше силно по прозорците, песента на крилатите, пулсирането на жабите, с пълната власт на голямата градина.
Тесен коридор, извисяващи се стени. Злокобни стълби. Прекалено прави, прекалено дълги. Отново чуждият аромат. Но повече от това – миризмата на смъртна смърт. Как се стигна до това? Ръката ми докосна стълба, от който се откъснаха искри. Смъртоносно падане надолу и надолу. Стълби, създадени за думата „главоломно“. Тези врати като храмови се издигат нагоре в знак на протест срещу това домашно стеснение.
– … добавени през 1868 г. – каза Майкъл, – всичко в тази стая е само малко по-малко, но най-добрата мазилка в цялата къща. – Стена с книги, стари кожени.
– О, да – казах аз, – великолепен таван. Малки лица там горе в гипсовия медальон.
Мона направи обиколка на стаята, токчетата заглушени от червения килим, отиде до дългия прозорец, който се отваряше към малката странична веранда, и надникна навън, сякаш измерваше света специално с тези особени дантелени завеси. Пауни в дантелените завеси. След това се завъртя и се вгледа в Майкъл.
Той кимна. Светкавица на заплаха към нея в спомена му. Нещо страшно, нещо смъртоносно, дошло до прозореца. Химни на смъртта и умирането. Семейният призрак в плът и кръв. Отрицание. Спешност. Роуан чака. Роуан се страхува. Роуан е съвсем близо.
– Хайде, скъпа – каза той на Мона.
Толкова ли интимно звучах, когато я нарекох така?
За един миг ми се прииска да я прегърна с ръка, само за да заявя претенциите си. Сега моето бягство, моето бебе. Срамно.
Трапезарията е идеален квадрат с идеално кръгла маса. Чипъндейл столове. Заобиколена от стенописи от времето на разцвета на една плантация. Различен вид полилей. Но не знам името му. Беше поставен ниско, като толкова много свещи.
Роуан седеше сама на масата, идеално отразена в блясъка.
Носеше тъмнолилава роба с ресни, със сатенени ревери, мъжка, освен че с пикантното си голо лице и мънички рамене беше толкова съвършено женско създание. Малко бяла нощница се разкри. Безразличната коса свиреше втора цигулка на фона на големите ѝ сиви очи и девствената ѝ уста. Тя ме гледаше така, сякаш не ме познаваше. Натискът на знанието зад очите ѝ беше толкова огромен, че можеше да е сляпа.
После погледна Мона. Тя се надигна от стола си, изпънала дясната си ръка, забола пръст:
– Хвани я! – Прошепна тя, сякаш гърлото ѝ се беше свило. Затича се около масата. – Ще я погребем под дървото! Чуваш ли ме, Майкъл! – Тя се задъхваше. – Вземи я, тя е мъртва, не го ли виждаш, вземи я! – Тя се затича към Мона, а Майкъл, съкрушен, я хвана в прегръдките си. – Сама ще я погреба, – каза тя. – Донеси лопатата, Майкъл. – Чу се дрезгав истеричен, но приглушен писък.
Мона прехапа дълбоко устните си и се сгуши в ъгъла, очите ѝ пламтяха, а Куин се мъчеше да я задържи.
– Ще копаем дълбоко, дълбоко – каза Роуан, с меки свъсени вежди. – Ще я погребем така, че никога да не се върне! Не виждаш ли, че тя е мъртва! Не я слушай! Тя е мъртва. Тя знае, че е мъртва.
– Ти искаш да съм мъртва! – Мона се разплака. – Ти, омразно, омразно нещо! – Гневът се извиси от нея като огромен огнен език. – Ти, омразно лъжливо нещо. Познаваш човека, който отвлече дъщеря ми! Винаги си знаела. Ти позволи това да се случи. Мразиш ме заради Майкъл. Мразиш ме заради това, че е дете на Майкъл! Ти позволи на този човек да я вземе.
– Мона, спри, – казах аз.
– Скъпа, моля те, скъпа моя, моля те, – Майкъл молеше Роуан за всички и за своето изтощено, объркано аз, като държеше Роуан без усилие, докато тя дращеше ръцете му.
Отидох при нея, откъснах я от законния ѝ съпруг, хванах я и се вгледах в напрегнатите ѝ маниакални очи. Казах:
– Направих го, защото тя умираше. Сложи греха върху мен.
Тя ме видя. Наистина ме видя. Тялото ѝ беше сковано като плаващо дърво. Майкъл, който стоеше зад нея, се взираше.
– И двамата присъствате, – казах аз. – Сега говоря без звук.
Материал от легендите, вулгарни имена, ловци на нощта, завинаги заключени за деня, живеят от човешка кръв, ловуват само злите, хранят се с живота на боклука, ако има такъв, винаги процъфтяват сред човечеството, от зората на времето, минават за хора, тялото е преобразено от Кръвта, усъвършенствано в рамките на потенциала си от Кръвта, Куин, Мона, аз. Права си, виждаш ли, тя е мъртва, но само мъртва за човешкия живот. Аз направих магията. Напълних я с оживяваща Кръв. Приемам. Свършено е. Необратимо е. Аз го направих. Едно умиращо момиче, определено от болка и страх, не можеше да се съгласи. Преди два века аз не се съгласих. Преди една година Куин не каза „да“ на това. Може би никой не е съгласен наистина. Това беше моето убеждение и моята сила. Сложи греха върху мен. И така тя процъфтява. И така тя преследва мръсната кръв. Но тя отново е Мона. Нощта ѝ принадлежи, а през деня слънцето не може да я намери. Аз съм виновен. Сложи цялата вина върху мен.
Аз мълчах.
Тя затвори очи. Задъха се, сякаш изгонваше от дробовете си дълбок невидим съсирен ужас.
– Кърваво дете – прошепна тя. Тя легна срещу мен. Лявата ѝ ръка се вдигна, за да стисне рамото ми. Притиснах я до себе си, а пръстите ми стигнаха до косата ѝ.
Майкъл погледна надолу, сякаш след като прозорецът се беше затворил, искаше да мисли в самота. Оставяйки я на мен, той сякаш се носеше по течението на стаята. Но той беше доловил цялото ми откровение и то беше потънало дълбоко в него и той беше уморен и тъжен.
Мона отиде при него и го прегърна, а той я прие с най-голяма нежност. Целуваше бузите ѝ, сякаш истината бе разтворила в него мощно целомъдрено общение. Целуна я по устата, по косата.
– Моето дете, скъпа, – каза той, – моето красиво момиче, моето дете гений. – Беше почти като прегръдката, която ѝ беше дал само преди половин час, само че този път наистина го разбрах. И знанието за нейната природа му подейства, като бавно преобрази начина, по който я докосваше.
В него имаше похот, да, възпитана в него и подхранвана в продължение на много години, практична, жизнена похот, и тя беше част от неговата конституция, от неговата визия, но за нея той не я усещаше. Шестте години грижи за нея го бяха наказали достатъчно, а сега тази ненормална истина го правеше способен отново да я гали и целува свободно, да ѝ се хили и да ѝ глади косата с ръце, да, и тя отново беше с него, баща на детето ѝ, баща на смъртта ѝ.
– Като Талтош – промълви тя. Усмихна се със здравата си, сладка усмивка. Безстрашен младеж. И със сигурност сега той видя в сумрачната стая по-истински блестящата ѝ кожа, неестествения блясък на очите ѝ и обема на червената ѝ коса, която обгръщаше лъчезарното ѝ лице.
Тя не долови унесената тъга в него, огромната болка. Той я пусна с такъв такт, взе един от столовете и седна на масата. Наведе се и прокара ръце през косата си.
Куин зае стола срещу него. Той погледна Майкъл. И тогава Мона тихо отиде до Куин. И така те се настаниха.
Аз стоях и държах Роуан. Къде беше моята страст? Кръвната буря, която помита във вихъра си всяко желание да познаваш, да поглъщаш, да пребиваваш, да притежаваш, да убиваш, да обичаш? В мен се разрази буря. Но аз съм толкова силен. Това е даденост, нали? А когато обичаш друг, както аз обичах Роуан, не се стремиш да нараняваш. Никога. Тривиалните операции на сърцето изгарят в тишина. Изгарям в смирение, че мога да почувствам това, да знам това и да го задържа в благоразумната си душа.
Вдигнах лицето ѝ, палецът ми се притисна в бузата ѝ – жест, който, ако беше направен на мен, не бих могъл да понеса, но бях предпазлив и готов да се отдръпна, ако тя прояви и най-малкото нежелание. Тя само ме погледна с приглушено разбиране. И цялата ѝ плът ми се поддаде, а ръката, която държеше рамото ми, се сключи топло върху шията ми.
– И така – каза тя с онзи забележителен богат глас, с онзи дълбок лъскав глас, – ние, Мейфеър от вътрешния кръг, имаме още една свещена тайна, още една порода безсмъртни, дошли при нас.
Лека и слаба, тя се измъкна от прегръдката ми и тайно целуна ръката ми, отиде при Майкъл, сложи ръце на раменете му и погледна през масата към Мона.
– И аз някак си ще се събудя от този гносис – продължи тя, – и в хода на нещата, да… в жизнения ход на нещата, ще го защитя напълно, тази истина, и ще се върна, за да проникна в света, който съм направила така, че да се нуждае толкова много от мен.
– Бейби, ти се върна, – прошепна Майкъл. Това беше съществото, което обожавах.
И когато очите ни се срещнаха, видях пълното ѝ признание, както и уважение и разбиране на моята преданост, толкова дълбоки, че не можех да намеря думи в плувната тишина.
Така поезията се издига, надхвърляйки буквалното. Ти си красива, любов моя, страшна като армия със знамена, отвърни очи, защото те ме победиха, градина затворена е сестра ми, съпруга моя: извор затворен, извор запечатан.

Назад към част 15                                                                   Напред към част 17

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!