Глава 15
Когато слънцето залезе, поговорихме помежду си и се съгласихме, че Роуз и Виктор трябва да останат долу, но може би е безопасно Арманд да се качи горе и да се посъветва с Елени, Алесандра и Еверард, с когото не беше разговарял вече две нощи. Те многократно бяха настоявали, че не са в опасност от Рош, а Арманд смяташе, че грешат. Сега бяха в далечното подземие.
– Това същество е полудяло – каза Арманд.
Тогава пристигна следващият пакет, този път малко златно ковчеже, което съдържаше флакон с пепел и любимия изумруден пръстен на Луи.
Беглецът го беше донесъл до нас под формата на обикновена пратка от същата куриерска служба, в ръцете на слабичко крехко същество с разрошена коса и къса рокля на цветя с бухнали ръкави. Ръцете ѝ бяха бели.
Бях отвърнал очи, докато Мариус разкъсваше опаковката. Но после се обърнах назад и видях изумрудения пръстен.
Изглеждаше напълно невъзможно тази болка да спре и напълно невъзможно да продължи.
– Никога не си го обичал – каза Арманд с горчивина. Затворих очи. – Ти беше жесток към него. Аз го защитих от теб.
Чух тихото мърморене на Мариус, който молеше Арманд да не казва такива неща, а после Сибел прошепна на Арманд, че всички се обичаме. Това беше начинът сега. И Рошамандес го знаеше и можеше да вземе всеки един от нас и да причини неописуема болка на останалите.
– Проклет диббук! – Каза Бенджи. – Хайде сега, Арманд, не го измъчвай. Бъди мъдър. Бъди спокоен.
Говори. Беглецът се казваше Мари, просто Мари, най-старото и най-популярно име в християнството, и беше срещнала „мъжа“ и се беше подписала за пакета, когато наближи замъка. Никога преди това не беше идвала тук. Беше ни открила едва след търсене. Мариус ѝ каза, че сега трябва да остане. Тя беше безкрайно развълнувана от всичко, което се случваше, но имаше благоразумието да мълчи.
Лежах на пейката и слушах останалите.
Мариус не искаше Арманд да отиде в другото подземие.
– Да – каза Мариус, – Елени, Алесандра и Еверард бяха разказали абсолютно всичко, което знаеха за стария си господар, Рошамандес, на Сет и Капетрия и нейното племе. Но Арманд искаше да се посъветва с тях. Кой знае? Може би те знаят нещо за Рошамандес, някоя дреболия, която другите са забравили.
Сега къщата беше празна, с изключение на тези в далечното подземие. А Мариус каза, че Арманд не може да отиде сам в подземието.
Накрая Мариус повиши глас от раздразнение и каза на Арманд да остане тук, въпросът е решен и ако дръзне да се опита да си тръгне, ще му нанесе такъв удар, какъвто никога не е изпитвал.
След това настъпи тишина.
За нищо на света не ми се искаше да спя, но сега нямаше да поискам от Грегъри да ме омагьоса. Не можех. Не можех да не лежа на полицата на трептящата светлина на свещите и да оставя мислите да преминат през празното ми съзнание. Гърдите ме боляха. Сърцето ме болеше. Главата ме болеше.
Мариус излезе в коридора и застана на стража заедно с Авикус и Флавий – и един час по-късно Рошамандес дойде за него.
Назад към част 15 Напред към част 17
