Ан Райс – Кръв и злато ЧАСТ 19

Глава 18

Обикнах го веднага и невъзможно. Беше най-много на петнайсет години, когато онази нощ го изведох от публичния дом и го доведох да живее в палациото с моите момчета. Докато го държах близо до себе си в гондолата, знаех, че със сигурност е бил обречен – всъщност, изтръгнат в последния момент от една безсмислена смърт.
Макар че здравината на ръцете ми го успокояваше, ударите на сърцето му едва ли бяха достатъчни, за да задвижат образите, които получавах от него, докато лежеше на гърдите ми. Стигайки до двореца, отказах помощта на Винченцо, като го изпратих за храна за детето, и заведох моя Амадео сам в спалнята си.
Положих го на леглото си, едно бледо и изтерзано същество, сред тежките кадифени завеси и възглавници, и когато супата най-сетне дойде, сам я прокарах през устните му. Вино, супа, отвара от мед и лимон, какво повече можехме да му дадем?
– Бавно – предупреди Винченцо, – за да не вземе прекалено много след гладуването и стомахът му да пострада от това. Накрая изпратих Винченцо далеч от нас и затворих вратите на стаята си. Това ли беше съдбовният момент? Дали това беше моментът, в който най-пълно опознах душата си, моментът, в който признах, че това ще бъде дете на моята сила, на моето безсмъртие, ученик на всичко, което познавах?
Когато погледнах детето на леглото, забравих езика на вината и обвиненията. Аз бях Мариус, свидетелят на вековете, Мариус, избраникът на Онези, които трябва да бъдат запазени.
Занесох Амадео във ваната, сам го измих и го покрих с целувки. Извлякох от него лесна близост, която той беше отказал на всички, които го бяха измъчвали, толкова заслепен и объркан беше от моите прости добрини и от думите, които шепнех в нежните му уши. Бързо го запознах с удоволствията, които никога преди не си беше позволявал. Беше замаян и мълчалив, но молитвите му за избавление вече стихваха.
Но дори тук, в безопасната спалня, в прегръдките на този, когото смяташе за свой Спасител, нищо от стария му спомен не можеше да се пренесе от глъбините на съзнанието му в светилището на разума. Всъщност може би откровено плътските прегръдки правеха стената в съзнанието му между минало и настояще още по-здрава.
Що се отнася до мен, никога не бях изпитвал такава чиста интимност със смъртен, освен с онези, които исках да убия. Побиха ме тръпки, когато обгърнах това момче, когато притиснах устни към бузите и брадичката му, към челото му, към нежните му затворени очи.
Да, жаждата за кръв се надигна, но аз знаех толкова добре как да я контролирам. Напълних ноздрите си с миризмата на младежката му плът.
Знаех, че мога да правя с него всичко, което пожелая. Нямаше сила между Небето и Ада, която да ме спре. И нямах нужда от Сатаната, за да ми каже, че мога да го доведа при себе си и да го образовам в Кръвта.
Подсуших го внимателно с кърпи и го върнах на леглото.
Седнах на бюрото си, където, обръщайки се настрани, можех да го гледам директно, и там се появи пълната му идея, толкова богата, колкото желанието ми да съблазня Ботичели, толкова ужасна, колкото страстта ми към прекрасната Бианка.
Това беше едно намерено дете, което можеше да бъде възпитано за Кръвта! Това беше едно напълно изгубено за живота дете, което можеше да бъде възвърнато специално за Кръвта.
Дали обучението му щеше да трае една нощ, една седмица, един месец, една година? Само аз трябва да реша това.
Каквото и да е, ще го направя дете на Кръвта.
Умът ми бързо се върна към Евдокия и как тя говореше за идеалната възраст за получаване на Кръвта. Спомних си за Зенобия, за нейния бърз ум и знаещи очи. Спомних си собствения си отдавнашен размисъл за обещанието на девойката, че човек може да направи от девойката каквото пожелае без цена.
И това дете, този спасен роб, беше художник! То познаваше магията на яйцето и пигментите, да, познаваше магията на цветовете, които се разнасяха върху дървеното пано. Щеше да си спомни; щеше да си спомни времето, когато не се интересуваше от нищо друго.
Вярно, че беше в далечна Русия, където работещите в манастирите се ограничаваха до стила на византийците, който аз отдавна бях отхвърлил, когато обърнах гръб на Гръцката империя и дойдох да намеря своя дом сред размириците на Запада.
Но ето какво се беше случило: Западът имаше своите войни, да, и наистина варварите бяха завладели всичко, както изглеждаше. И все пак Рим се беше възродил отново чрез великите мислители и художници от 1400-те години! Видях го в творчеството на Ботичели, Белини, Филипо Липи и стотици други. Омир, Лукреций, Вергилий, Овидий, Плутарх – всички те бяха изучавани отново. Учените на „хуманизма“ пееха песни за „древността“.
Накратко, Западът се въздига отново с нови и приказни градове, докато Константинопол, старият златен Константинопол, е загубен от турците, които го превръщат в Истанбул. Но далеч отвъд Истанбул се намираше Русия, откъдето това момче беше взето в плен, Русия, която беше взела християнството си от Константинопол, така че това момче познаваше само иконите на строгия мрачен стил и твърдата красота, изкуство, което беше толкова далечно от това, което рисувах, колкото нощта от деня. И все пак в град Венеция съществуваха и двата стила: византийският и новият стил на времето. Как се е появил той? Чрез търговия. Венеция е била морско пристанище от самото си начало. Големият ѝ флот е пътувал напред-назад между Изтока и Запада, когато Рим е бил в руини. И много църкви във Венеция са запазили стария византийски стил, който изпълваше измъченото съзнание на това момче.
Трябваше да призная, че тези византийски църкви никога преди не бяха имали особено значение за мен. Дори параклисът на доджите, Сан Марко, не беше имал голямо значение за мен. Но сега те имаха значение, защото ми помогнаха да разбера отново и още по-добре изкуството, което това момче беше обикнало. Взирах се в него, докато спеше.
Добре. Разбрах нещо от природата му; разбрах страданието му. Но кой беше той всъщност? Поставих си същия въпрос, който си бяхме разменили с Бианка. Отговор нямах.
Преди да си помисля да продължа с плана си да го подготвя за Кръвта, трябваше да знам. Дали това щеше да отнеме една нощ, или сто нощи? Каквото и да беше времето, то нямаше да е безкрайно. Амадео беше предопределен за мен.
Обърнах се и написах в дневника си. „Никога досега не ми беше хрумвал такъв замисъл – да подготвям послушник за Кръвта“! Описах всички събития от нощта, за да не ги изгубя никога в претрупаната си памет. Направих скици на лицето на Амадео, докато спеше.
Как мога да го опиша? Красотата му не зависеше от изражението на лицето му. Тя вече беше запечатана на лицето му. Тя беше изкована от фините му кости, спокойната му уста и кестенявите му къдрици. Пишех страстно в дневника си.
Това дете е дошло от свят, толкова различен от нашия, че не може да осмисли това, което му се е случило. Но аз познавам снежните земи на Русия. Познавам тъмния и мрачен живот на руските и гръцките манастири и съм напълно убеден, че именно в един от тях той е нарисувал иконите, за които сега не може да говори.
Що се отнася до нашия език, той не е имал никакъв опит с него, освен в жестокостта. Може би когато момчетата го направят един от тях, ще си спомни за миналото си. Пие ще поиска да се заеме с четката за рисуване. Талантът му ще се прояви отново.
Оставих перото настрана. Не можех да доверя всичко на дневника си. Не, в никакъв случай не всичко. Големи тайни понякога пишех на гръцки, а не на латински, но дори на гръцки не можех да кажа всичко, което мислех.
Погледнах към момчето. Вдигнах свещника, приближих се до леглото и го погледнах, докато то спеше там, най-сетне спокойно, дишайки така, сякаш е в безопасност. Очите му бавно се отвориха. Той ме погледна. В него нямаше страх. Всъщност изглеждаше, че все още сънува.
Отдадох се на Дара на ума.
„Кажи ми, дете, кажи ми от сърце“.
Видях как ездачите от Степите се спуснаха върху него и една група от хората му. Видях как от разтревожените ръце на момчето падна вързоп. Платнената обвивка падна от него. Това беше икона и момчето извика страшно, но злите варвари искаха само момчето. Те бяха същите неизбежни варвари, които не бяха преставали да нахлуват по отдавна забравените северни и източни граници на Римската империя. Нима светът никога нямаше да види края на техния вид?
Тези зли хора бяха довели това дете на някакъв източен пазар. Дали беше Истанбул?
А оттам – във Венеция, където попаднало в ръцете на съдържател на публичен дом, който го купил на висока цена, заплащане заради лицето и формата.
Жестокостта на това, тайнствеността на всичко това, беше потресаваща. В ръцете на друг това момче можеше никога да не бъде излекувано.
Но сега в нямото му изражение видях чисто доверие.
– Учителю, – каза той тихо на руски език.
Усетих как малките косъмчета се изправят по цялото ми тяло. Толкова ми се искаше да го докосна още веднъж със студените си пръсти, но не посмях. Клекнах до леглото, наведох се и го целунах топло по бузата.
– Амадео, – казах му, за да знае новото си име. И след това, използвайки руския език, който той знаеше, му казах, че сега е мой, че съм негов господар, точно както беше казал. Дадох му да разбере, че всичко е решено в мен. Той никога не трябва да се тревожи, никога повече няма да се страхува.
Беше почти сутрин. Трябваше да тръгвам.
Винченцо почука на вратата. Най-възрастните сред чираците чакаха отвън.
Те бяха чули, че в къщата се е появило ново момче.
Пуснах ги в спалнята. Казах им, че трябва да се погрижат за Амадео. Трябва да го запознаят с всички наши общи чудеса. Със сигурност трябва да го оставят да си почине известно време, но могат да го изведат и в града. Може би това беше идеалното решение.
– Рикардо, – заръчах на най-възрастния. – Вземи го под крилото си. – Каква лъжа беше това! Стоях и си мислех за нея. Беше лъжа да го предам на дневната светлина, на другарство, различно от моето.
Но изгряващото слънце не даваше на Ни повече време в двореца. Какво друго можех да направя? Отидох в гроба си.
Легнах в тъмнината и го сънувах.
Бях намерил спасение от любовта към Ботичели. Бях намерил спасение от манията по Бианка и нейната изкусителна вина. Бях намерил човек, когото смъртта и жестокостта вече бяха белязали. Кръвта щеше да бъде откупът. Да, всичко беше решено в мен.
О, но кой беше той? Какво беше той? Познавах спомените, образите, ужасите, молитвите, но не и гласа! И нещо ме измъчваше жестоко, дори в моята заветна увереност. Нима не обичах това дете прекалено много, за да направя това, което планирах да направя?
На следващата вечер ме очакваше прекрасна изненада.
Моят Амадео беше на вечерята, пременен в синьо кадифе, облечен също толкова разкошно, колкото и другите момчета!
Бяха побързали да довършат ушиването на дрехите му, за да ме зарадват, и аз наистина бях щастлив, почти до степен на зашеметяване.
Когато той коленичи, за да целуне пръстена ми, онемях и с двете си ръце му предложих да стане, прегърнах го и бързо го целунах по двете бузи.
Виждах, че все още е отслабнал от изпитанията, но другите момчета, както и Винченцо, бяха направили много, за да придадат цвят на лицето му.
Когато седнахме да вечеряме, Рикардо обясни, че Амадео не може да рисува нищо. Всъщност Амадео се страхуваше от четките и палитрите с боя. И че не знае никакъв език, но с невероятна бързина усвоява нашия език.
Красивото момче с кестенява коса, което беше Амадео, ме гледаше спокойно, докато Рикардо говореше. И отново каза на мекия руски език: „Учител“, което другите момчета не чуха. Това беше моят отговор за него. Меките думи на руски език, които му дадох чрез Дара на ума. „Запомни. Кой беше ти, преди да дойдеш тук? Преди да те наранят? Върни се назад. Върни се към иконата. Върнете се към Лицето на Христос, ако е необходимо“. Погледът му бе изпълнен със страх. Рикардо, без да се сеща за причината, бързо го хвана за ръка. Рикардо започна да назовава за него простите предмети от трапезата на вечерята. А Амадео, сякаш събуден от кошмар, се усмихна на Рикардо и повтори думите. Колко остър и хубав беше гласът му. Колко сигурно беше произношението. Колко бърз беше погледът на кафявите му очи.
– Научете го на всичко, – казах на Рикардо и на събралите се учители. – Погрижете се да изучава танци, фехтовка и най-вече рисуване. Покажете му всяка картина в къщата и всяка скулптура. Водете го навсякъде. Погрижете се да научи всичко, което може да се знае за Венеция. – След това се оттеглих сам в стаята за рисуване.
Бързо забърках температа и нарисувах малък портрет на Амадео, както го бях видял на вечеря, във фината му туника от синьо кадифе, с лъскава и вчесана коса. Бях отслабнал от горещината на собствените си нещастни мисли. Факт е, че убеждението ми ме беше напуснало.
Как можех да отнема от това момче чашата, която то едва бе вкусило? Той беше мъртво същество, върнато към живот. Бях се лишил от собственото си Дете на кръвта чрез собствените си великолепни проекти. От този момент нататък за месеци напред Амадео принадлежеше на дневната светлина. Да, той трябва да има всички шансове на дневна светлина да направи от себе си каквото пожелае!
И все пак в съзнанието си, непознат на останалите по никакъв материален начин, Амадео се възприемаше, по моя заповед, като тайно и напълно принадлежащ на мен.
За мен това беше голямо и ужасно противоречие.
Отказах се от претенциите си към детето. Не можех да го обрека на Тъмната кръв, независимо колко голяма е била самотата ми и колко голяма е била предишната му мизерия. Сега той трябва да получи своя шанс сред чираците и учените от моя дом и ако се окаже принц, както аз напълно очаквах от непосредствената му яркост, трябва да получи шанса да продължи в университета в Падуа или в университета в Болоня, където сега един след друг се отправяха моите ученици, докато безбройните ми планове се осъществяваха под всеобхватния ми покрив. И все пак в късните вечери, когато уроците бяха спрели и малките момчета бяха легнали да спят, а по-големите момчета приключваха със задачите в ателието ми, не можех да се спра да не заведа Амадео в кабинета си в спалнята и там го посетих с плътските си целувки, със сладките си и безкръвни целувки, с целувките си на нуждата, а той ми се отдаде безрезервно.
Красотата ми го очарова. Гордост ли е да го кажа? Не се съмнявах в това. Не е нужно да използвам Дара на ума, за да го омагьосам. Той ме обожаваше. И макар че картините ми го ужасяваха, нещо в дълбоката му душа му позволяваше да се поклони на привидния ми талант – ловкостта на композицията ми, ярките ми цветове, грациозната ми бързина.
Разбира се, той никога не говореше за това на останалите. И те, момчетата, които със сигурност трябваше да знаят, че прекарваме часове заедно в спалнята, никога не смееха да си помислят какво се е случило между нас. Що се отнася до Винченцо, той знаеше по-добре, отколкото да признава тази странна връзка в каквото и да било отношение.
Междувременно Амадео не беше възстановил нищо от паметта си. Той не можеше да рисува, не можеше да докосва четките. Сякаш суровите цветове изгаряха очите му.
Но остроумието му беше толкова забавно, колкото и на всички останали момчета. Бързо научи гръцки и латински, чудесно танцуваше, обичаше уроците си с рапира. С лекота възприемаше лекциите на по-ярките учители. Скоро започна да пише на латински с ясна и стабилна ръка. Вечер ми четеше на глас стиховете си. Пееше ми, като нежно си акомпанираше на лютня.
Седях на бюрото си, облегнат на лакътя си, и слушах тихия му и отмерен глас. Косата му винаги беше красиво сресана, дрехите му – елегантни и безупречни, пръстите му, също като моите, бяха покрити с пръстени.
Нима всички не знаеха, че той е момчето, което държах? Моят слуга, моят любовник, моето тайно съкровище? Дори в стария Рим, сред пустинята от пороци, щеше да се чуе шепот, тих смях, някаква подигравка.
Тук, във Венеция, за Мариус де Романус нямаше нищо. Но Амадео имаше своите подозрения, но не по отношение на целувките, които бързо ставаха твърде целомъдрени за него, а по отношение на човека привидно от мрамор, който никога не вечеряше на собствената си маса, не отпиваше капка вино от чашата си и никога не се появяваше под собствения си покрив през деня.
Заедно с тези подозрения виждах у Амадео и нарастващо объркване, тъй като спомените се опитваха да му се представят, а той ги отричаше, понякога се събуждаше до мен, докато дремехме заедно, и ме измъчваше с целувки, когато предпочитах да сънувам.
Една вечер, в ранните и красиви месеци на зимата, когато влязох, за да посрещна нетърпеливите си ученици, Рикардо ми каза, че е взел Амадео със себе си, за да посети прекрасната и любезна Бианка Солдерини, и тя ги е приела с удоволствие, възхитена от поезията на Амадео и от начина, по който той е можел да напише стихове за нея на самото място.
Погледнах в очите на моя Амадео. Той беше омагьосан от нея. Колко добре го разбирах. И колко странно настроение ме обзе, когато момчетата заговориха за приятната ѝ компания и за очарователните английски джентълмени, които сега посещават дома ѝ.
Бианка ми беше изпратила малка бележка.
„Мариус, липсваш ми. Ела скоро и вземи момчетата си със себе си. Амадео е също толкова умен, колкото и Рикардо. Навсякъде имам твои портрети. Всички са любопитни за човека, който ги е нарисувал, но аз не казвам нищо, защото всъщност не знам нищо. С обич, Бианка.“
Когато вдигнах поглед от бележката, видях, че Амадео ме гледа, изследвайки ме с мълчаливите си очи.
– Познаваш ли я, господине? – Попита ме той трезво, като изненада Рикардо, който не каза нищо.
– Знаеш, че я познавам, Амадео. Тя ти каза, че съм ходил да я посетя. Виждал си моите портрети по стените ѝ.
Усетих в него внезапна и силна ревност. Но нищо не се промени в лицето му. Не отивай при нея. Това ми каза душата му. И знаех, че му се иска Рикардо да си тръгне сега и ние да разполагаме със сенчестото легло, с прикриващите го кадифени завеси, само за себе си. Имаше нещо упорито в него, нещо, насочено изцяло към нашата любов. И как ме изкушаваше, как ме привличаше с най-пълна отдаденост.
– Но искам да запомниш – казах му внезапно на неговия руски език. Това беше шок за него, но той не го разбра.
– Амадео – казах на венециански диалект, – спомни си за времето, преди да дойдеш тук. Спомни си, Амадео. Какъв беше твоят свят тогава?
По бузите му се появи руменина. Беше нещастен. Сякаш го бях пребил. Рикардо се протегна към него с утешителна ръка.
– Учителю – каза той, – това е твърде трудно за него. – Амадео изглеждаше парализиран. Станах от стола си на бюрото, обгърнах го с ръка там, където седеше, и целунах върха на главата му.
– Хайде, забрави всичко. Ще отидем да видим Бианка. Това е времето за посещения през нощта, което тя обича най-много.
Рикардо беше учуден, че му е позволено да излезе в този час. Що се отнася до Амадео, той все още беше замаян. Намерихме Бианка, гъсто заобиколена от бъбрещите си гости. Сред тях имаше флорентинци и англичани, както ми бяха казали.
Бианка сияеше, когато ме видеше. Тя ме отведе далеч от останалите, към спалнята си, където изисканото лебедово легло беше изящно украсено, сякаш беше нещо на сцена.
– Най-сетне дойде – каза тя. – Толкова се радвам да те видя. Не знаеш колко ми липсваше.
Колко топли бяха думите ѝ.
– Ти си единственият художник, който съществува в моя свят, Мариус. – Тя искаше да ме целуне, но аз не можех да рискувам. Наведох се, за да притисна бързо устни към бузата ѝ, а после я задържах.
Ах, такава лъчезарна сладост. Взирайки се в овалните ѝ очи, влязох в картините на Ботичели. По причини, които никога нямаше да разбера, държах в ръцете си тъмните парфюмирани коси на Зенобия, събрани в спомена от пода на една къща на другия край на света.
– Бианка, скъпа моя – казах ѝ аз. – Готов съм да отворя къщата си, ако ти приемаш за мен. – Какъв шок беше да чуя тези думи от собствените си устни. Не знаех какво съм искал да кажа. И все пак продължих да преследвам мечтата си. – Нямам нито жена, нито дъщеря. Ела, отвори къщата ми за света.
Погледът на триумфа в лицето ѝ го потвърди. Щях да го направя.
– Ще разкажа на всички, – каза тя веднага. – Да, ще приема за теб, ще го направя с гордост, ще го направя с удоволствие, но със сигурност ти самият ще бъдеш там.
– Можем ли да отворим вратите вечерта? – Попитах я. – Обичаят ми е да идвам вечер. Светлината на свещите ми подхожда повече, отколкото дневната светлина. Определи нощта за това, Бианка, а аз ще накарам слугите си да подготвят всичко. Картините вече са навсякъде. Нали разбираш, че не предлагам нищо на никого. Аз рисувам за мое удоволствие. А за моите гости ще имам храна и напитки, както казваш.
Колко щастлива изглеждаше тя. Отстрани видях Амадео, който я гледаше, обичаше я донякъде и обичаше гледката ни заедно, макар че тя му причиняваше болка.
Рикардо беше въвлечен в разговор от мъже, които бяха по-възрастни от него и го ласкаеха и обичаха красивото му лице.
– Кажи ми какво да сложа на масите – казах на Бианка. – Кажи ми какви вина да сервирам. Моите слуги ще бъдат твои слуги. Ще направя всичко, както кажеш.
– Твърде прекрасно е, – отговори тя. – Цяла Венеция ще бъде там, обещавам ти, ще откриеш най-прекрасната компания. Хората са толкова любопитни за теб. О, как си шепнат. Не можеш да си представиш каква върховна наслада ще бъде това.
Всичко стана така, както тя го описа.
В рамките на един месец отворих палациото за целия град. Но колко по-различно беше от онези пиянски нощи в стария Рим, когато хората се излежаваха на диваните ми и повръщаха в градините ми, а аз рисувах лудо по стените.
О, да, когато пристигнах, колко прилични бяха моите фино облечени венециански гости. Разбира се, че ми задаваха хиляди въпроси. Оставих очите си да се замъглят. Чувах смъртните гласове около него, сякаш бяха целувки. Помислих си; Ти си сред тях, наистина е така, сякаш си един от тях. Наистина е така, сякаш си жив.
Какво значение имаха малките им критики към картините? Щях да се стремя да направя работата си най-добрата, да, наистина, но това, което имаше значение, беше жизнеността, импулсът!
И ето че сред най-добрите ми творби стоеше моята прекрасна светлокоса Бианка, свободна за момента от онези, които я подхвърляха на прегрешенията ѝ, призната от всички за господарка на дома ми. Амадео наблюдаваше това с мълчаливи недоволни очи. Спомените в него го измъчваха като рак, но той не можеше да ги види и да ги познае такива, каквито са. Не мина и месец след това, по залез слънце, го намерих болен в голямата църква на близкия остров Торчело, към която се беше запътил, очевидно сам. Вдигнах го от студения влажен под и го заведох у дома.
Разбира се, разбрах причината. Там беше намерил икони в стила, който някога беше рисувал. Там беше намерил стари мозайки от минали векове, подобни на тези, които беше виждал в руските църкви като дете. Той не си беше спомнил. Просто беше попаднал на някаква стара истина в странстванията си – крехките, сурови византийски картини – и сега горещината на мястото го беше налегнала с треска, а аз я усещах по устните му и я виждах в очите му. Не беше по-добре и при изгрев слънце, когато полудял го оставих на грижите на Винченцо, за да стане отново при залез слънце и да се върне до леглото си.
Умът му беше този, който подклаждаше треската. Свързвайки го като дете, го заведох в една венецианска църква, за да види чудните картини на здрави и естествени фигури, които бяха направени през последните няколко години.
Но вече виждах, че това е безнадеждно. Съзнанието му никога нямаше да се отвори, никога нямаше да се промени истински. Заведох го вкъщи и отново го положих на възглавниците.
Опитах се да разбера по-добре това, което можех.
Неговият свят беше свят на наказание и строга преданост. Рисуването за него беше безрадостно. И всъщност целият живот в далечна Русия беше толкова строг, че той не можеше да се отдаде на удоволствието, което сега го очакваше на всяка крачка.
Обхванат от спомените, но неразбиращ ги, той бавно вървеше към смъртта.
Не бих искал да го направя. Разхождах се по пода, обръщах се към тези, които го обслужваха. Разхождах се и си шепнех в гнева си. Нямаше да го допусна. Нямаше да го оставя да умре. Строго изгоних другите от спалнята.
Наведох се над него, прехапах езика си и напълних устата си с кръв, след което пуснах тънка струя от нея в устата му.
Той ускори темпото и облиза устните си след нея, а после дишаше по-леко и руменината се появи по бузите му. Почувствах челото му. То беше по-хладно. Той отвори очи и ме погледна, и каза, както правеше толкова често:
– Учителю, – а после леко, без спомени, без ужасни сънища, заспа.
Това беше достатъчно. Напуснах леглото. Пишех в дебелия си дневник, а перото дращеше, докато бързо изписвах думите:
„Той е неустоим, но какво да правя? Веднъж го поисках, обявявайки го за свой собствен, а сега лекувам страданието му с кръвта, която бих искал да му дам. И все пак, лекувайки нещастието му, се надявам да го излекувам не за себе си, а за целия свят“.
Затворих книгата, отвратен от себе си заради кръвта, която му бях дал. Но тя го беше излекувала. Знаех го. И ако той се разболееше, щях да му дам кръв отново.
Времето течеше твърде бързо.
Нещата се случваха твърде бързо. Предишните ми преценки бяха разклатени, а красотата на Амадео се увеличаваше с всяка изминала нощ.
Учителите заведоха момчетата във Флоренция, за да могат да видят картините там. И всички се върнаха вкъщи по-истински вдъхновени за учене, отколкото преди.
Да, те бяха виждали творбите на Ботичели и колко великолепни бяха те. А дали Учителят е рисувал?
Наистина, да, но творчеството му беше станало почти изцяло религиозно. Това се дължало на проповедта на Савонарола, строг монах, който осъждал флорентинците за тяхното светско поведение. Савонарола имал огромна власт над жителите на Флоренция. Ботичели вярвал в него и бил смятан за един от неговите последователи.
Това много ме натъжи. Всъщност почти ме подлуди. Но тогава знаех, че каквото и да нарисува Ботичели, то ще бъде великолепно. И в напредъка на Амадео се успокоих, или по-скоро бях приятно объркан, както преди.
Сега Амадео беше най-блестящият от цялата ми малка академия. Бяха му необходими нови учители по философия и право. Той надрастваше дрехите си с чудесна скорост, беше станал бърз и очарователен в разговорите и беше любимец на всички по-млади момчета. Нощ след нощ посещавахме Бианка. Аз свикнах с компанията на изискани чужденци, с вечния поток северноевропейци, които идваха в Италия, за да открият нейните древни и тайнствени прелести.
Само от време на време виждах Бианка да подава отровната чаша на някой от злополучните си гости. Само от време на време усещах ударите на тъмното ѝ сърце и виждах сянката на отчаяна вина в дълбочината на очите ѝ. Как наблюдаваше нещастната жертва; как най-сетне я изведе от компанията си с едва доловима усмивка.
Що се отнася до Амадео, личните ни срещи в моята спалня ставаха все по-интимни. И неведнъж, докато се прегръщахме, му давах Кръвна целувка, като гледах как тялото му трепери и виждах силата му в полузатворените му очи.
Каква беше тази лудост? За света ли беше той или за мен?
Как се самонавивах за него. Казвах си, че момчето все още може да се докаже и по този начин да спечели свободата си да ме напусне, в безопасност и богатство, заради постиженията отвъд дома ми.
Но аз му бях дал толкова много от Тъмната кръв, че той ме притискаше с въпроси. Какво същество бях аз? Защо никога не идвах през деня? Защо не приемах храна и напитки?
Той обгърна с топлите си ръце тайната, зарови лице във врата на чудовището. Изпратих го в най-добрите публични домове, за да научи удоволствията на жените и на момчетата. Той ме мразеше за това, но въпреки това му харесваше и се връщаше у дома при мен, жаден за Кървавата целувка и за нищо друго.
Той ми се подиграваше, когато рисувах сам, освен него, в ателието си, работейки яростно, създавайки някой пейзаж или сбирка на древни герои. Той спеше до мен, когато се свличах в леглото си, за да заспя последните няколко часа преди зазоряване.
Междувременно отворихме палациото отново и отново. Бианка, винаги умна и уравновесена, беше надраснала ранната си красота и запазвайки деликатното си лице и маниери, сега имаше по-скоро излъчването на жена, отколкото обещанието на момиче.
Често ми се случваше да се взирам в нея и да се чудя какво ли щеше да се случи, ако не бях насочила вниманието си към него. Защо все пак го направих? Не можех ли да я ухажвам и убеждавам; и тогава, мислейки си тези мисли, осъзнавах, глупаво, че все пак можех да реша да го направя и да го захвърля, с богатство и положение, в смъртта с всички останали мои момчета. Не, тя беше спасена.
Амадео беше този, когото исках. Амадео беше този, когото обучавах, обучавах Амадео беше ценният ученик на Кръвта.
Нощите минаваха бързо, като в сън. Няколко момчета заминаха за университета. Един от учителите почина. Винченцо започна да ходи с куцане, но аз наех асистент, който да го прибира. Бианка пренареди няколко от големите картини. Въздухът беше топъл и прозорците бяха отворени. В градината на покрива се събрахме на голям банкет. Момчетата пяха.
Нито веднъж през цялото това време не пропуснах да намажа кожата си с мазилото, за да я потъмня и да изглеждам като човек. Нито веднъж не пропуснах да го вкарам в плътта на двете си ръце. Нито веднъж не пропуснах да се облека с изящни бижута и да нося пръстени, които да разсейват всички. Нито веднъж не се приближих прекалено близо до група свещи или факла на вратата или на площадката. Отидох до светилището на Онези, които трябва да бъдат пазени, и останах там в медитация. Изложих случая пред Акаша.
Исках това дете – това момче, което сега беше с две години по-голямо от времето, когато го бях намерил – и все пак исках всичко друго за него и душата ми беше разкъсана, както беше разкъсано и неговото сърце. Никога досега не бях искал такова нещо – да направя кръвопиец за собственото си другарство, наистина да възпитам смъртен младеж точно с тази цел и да го обгрижвам умело, за да бъде най-добрият избор.
Но сега го исках и то изпълваше мислите ми през всеки бодър час, а не намирах утеха, гледайки студените си майка и баща. Не чух отговор на молитвата си. Легнах да спя в светилището и познах само мрачни и тревожни сънища. Видях градината, същата, която вечно рисувах по стените, и се разхождах в нея както винаги, а по ниско надвисналите дървета имаше плодове. Близо до мен вървеше Амадео и изведнъж от устата му се изтръгна смразяващ жесток смях.
– Жертвоприношение? – Попита той, – за Бианка? Как може да има такова нещо? – Събудих се с ужас и седнах, разтривайки гърбовете на ръцете си и разтърсвайки главата си, опитвайки се да се освободя от съня.
– Не знам отговора – прошепнах, сякаш той беше там, близо до мен, сякаш духът му беше пътувал до мястото на смъртта, където седях.
– Освен че вече беше млада жена, когато я срещнах – отвърнах аз, – образована и принудена да живее, наистина убийца; да, наистина убийца, дете жена, виновна за ужасни престъпления. А ти, ти беше безпомощно дете. Можех да те оформя и да те променя, всичко това съм го направил.
– Вярно е, че мислех, че си художник – продължих аз, – че имаш дарба за рисуване, и знам, че тя все още е в теб, и това също ме разколеба. Но когато всичко е казано и свършено, не знам защо си ме отвлякъл, само че това беше направено.
Отново се облегнах да спя, като легнах настрани доста небрежно, взирайки се в блестящото око на Акаша. Към суровите линии на лицето на Енкил. Върнах се назад през вековете към Евдокия. Спомних си ужасната ѝ смърт. Спомних си за горящото ѝ тяло, което лежеше на пода на светилището на същото място, където лежах сега. Помислих си за Пандора. Къде е моята Пандора? И накрая се унесох в сън. Когато се върнах в палациото, слизайки от покрива, както винаги правех, нещата не бяха такива, каквито ми се искаше да бъдат, защото цялата компания беше тържествена по време на вечерята, а Винченцо разтревожено ми каза, че „странен човек“ е дошъл да ме посети, че стои в преддверието и не иска да влезе.
Момчетата довършвали един от моите стенописи в преддверието и набързо оставили този „странен човек“ сам. Само Амадео беше останал и вършеше някаква дребна работа без особен ентусиазъм, а погледът му беше вперен в този „странен човек“ по начин, който предизвикваше безпокойство у Винченцо. Сякаш това не беше достатъчно, Бианка беше дошла на гости, наистина, за да ми подари подарък от Флоренция, малка картина на Ботичели; и беше имала „неприятен“ разговор с този „странен мъж“ и беше казала на Винченцо да го наблюдава. Бианка беше изчезнала. „Странният мъж“ остана. Веднага отидох в преддверието, но усетих присъствието на това същество, преди да видя кой е той. Това беше Маел.
Нито за секунда не се замислих. Той беше непроменен, както съм непроменен и аз, и не обръщаше внимание на модата на тези времена, както не обръщаше внимание на модата на миналите времена.
Всъщност изглеждаше ужасно в изтъркан кожен жакет и дрехи с дупки, а ботушите му бяха вързани с въже.
Косата му беше мръсна и заплетена, но лицето му имаше невероятно приятно изражение и когато ме видя, веднага се приближи до мен и ме прегърна.
– Ти наистина си тук – каза той с тих глас, сякаш трябваше да си шепнем под моя покрив. Той говореше на стария латински. – Чух за това, но не повярвах. О, толкова се радвам да те видя. Радвам се, че все още си…
– Да, знам какво искаш да кажеш, – казах аз. – Все още съм наблюдател на отминаващите години; все още съм свидетел, оцелял в Кръвта.
– О, ти го изрази много по-добре, отколкото аз бих могъл, – отговори той. – Но нека го кажа отново, толкова съм щастлив да те видя, щастлив да чуя гласа ти.
Видях, че навсякъде по него има прах. Той оглеждаше стаята, причудливия му изрисуван таван с пръстена от херувими и златните му листа. Взираше се в недовършения стенопис. Чудех се дали знае, че това е моя работа.
– Маел, винаги учуден – казах аз, като го преместих внимателно от светлината на свещите. Засмях се тихо. – Изглеждаш като скитник.
– Ще ми предложиш ли отново дрехи? – Попита той. – Наистина не мога, знаеш ли, да овладея такива неща. Предполагам, че съм в нужда. А ти живееш толкова прекрасно тук, както винаги си живял. Нищо ли не е загадка за теб, Мариус?
– Всичко е мистерия, Маел, – отвърнах аз. – Но хубави дрехи винаги имам. Ако настъпи краят на света, аз ще бъда добре облечен за това, независимо дали ще е на дневна светлина, или в тъмната нощ. – Хванах го за ръка и го поведох през различните огромни стаи, които се намираха между мен и спалнята ми. Той беше подобаващо възхитен от картините навсякъде и ми позволи да го водя.
– Искам да останеш тук, далеч от компанията на смъртните ми, – казах аз. – Само ще ги объркаш.
– Ах, но ти си се справил толкова добре с всичко това, – каза той. – В стария Рим ти беше по-лесно, нали? Но какъв дворец имаш тук. Има царе, които биха ти завидели, Мариус.
– Да, изглежда така, – отвърнах нехайно.
Отидох до съседните гардероби, които всъщност бяха малки стаи, и извадих дрехи за него, както и кожени обувки. Изглеждаше съвсем неспособен да се облича сам, но аз отказах да го правя вместо него и след като изложих всичко, на кадифеното легло в правилния ред, като за дете или идиот, той започна да разглежда различни артикули, сякаш можеше да се справи сам.
– Кой ти каза, че съм тук, Маел? – Попитах го.
Той ме погледна и за миг лицето му стана студено, старият ястребов нос беше неприятен както винаги, дълбоко поставените очи бяха доста по-блестящи, отколкото си спомнях, а устата – много по-добре оформена, отколкото си спомнях. Може би времето беше омекотило устните му. Не съм сигурен, че такива неща могат да се случат. Но той изглеждаше интересен на вид безсмъртен мъж.
– Каза ми, че си чул, че съм тук – казах аз, подканяйки го. – Кой ти каза?
– О, това беше един глупак от кръвопийците – каза той с потръпване. – Един маниакален сатана поклонник на Сатаната. Името му беше Сантино. Нима те никога няма да измрат? Беше в Рим. Призова ме да се присъединя към него, представяш ли си?
– Защо не го унищожи? – Попитах потиснато. Колко мрачно беше всичко това, колко далече от момчетата на вечеря, от учителите, които говореха за уроците през деня, от светлината и музиката, към които копнеех да се върна. – В старите времена, когато си ги срещал, винаги си ги унищожавал. Какво те спря сега?
Той сви рамене.
– Какво ме интересува какво се случва в Рим? Не съм останал нито една нощ в Рим.
Поклатих глава.
– Как това същество разбра, че съм във Венеция? Никога не съм чувал шепот за нашия вид тук.
– Аз съм тук – отвърна той рязко, – а ти не си ме чул, нали? Не си безпогрешен, Мариус. Имаш около себе си много светски разсейвания. Може би не се вслушваш както трябва.
– Да, прав си, но аз се чудя. Откъде знаеше?
– Смъртните идват в дома ти. Смъртните говорят за теб. Възможно е тези смъртни да отидат в Рим. Нима всички пътища не водят към Рим? – Той ми се подиграваше естествено. Но беше доста нежен, почти приятелски настроен. – Той иска тайната ти, Мариус, този римски кръвопиец. Как ме молеше да му обясня тайната на „Онези, които трябва да бъдат пазени“.
– И ти не я разкри, нали, Маел? – Поисках да узная. Отново започнах да го мразя, горещо, както през изминалите нощи.
– Не, не го разкрих – каза той спокойно, – но му се присмях и не го отрекох. Може би трябваше да го направя, но колкото повече остарявам, толкова по-трудно ми е да лъжа по какъвто и да е повод.
– Това го разбирам доста добре, – казах аз.
– А вие? С всички тези красиви смъртни деца около теб? Трябва да лъжеш с всеки свой дъх, Мариус. А що се отнася до картините ти, как се осмеляваш да показваш творбите си сред смъртни, които имат само кратки животи, с които да те предизвикат? Ако питаш мен, това е ужасна лъжа.
Въздъхнах.
Той разкъса предната част на жартиера си и после го свали.
– Защо приемам гостоприемството ти? – Попита той. – Не знам отговора. Може би чувствам, че след като си си помогнал с толкова много смъртни удоволствия, дължиш някаква помощ на друг кръвопиец, който както винаги се е изгубил във времето, скитайки от страна в страна, понякога се удивлява, а в други просто получава прах в очите си.
– Кажи си каквото искаш, – казах аз. – Добре дошъл си с дрехите и с подслона. Но ми кажи веднага. Какво се е случило с Авикус и Зенобия? И те ли пътуват с теб? Знаеш ли къде са?
– Нямам представа къде са – каза той, – и сигурно си го усетил, преди да попиташ… Толкова отдавна не съм виждал нито един от тях, че не мога да пресметна годините или вековете. Авикус беше този, който я подтикна към това, и те тръгнаха заедно. Оставиха ме в Константинопол и не мога да кажа, че това ме изненада ужасно. Преди раздялата между нас цареше ужасна студенина. Авикус я обичаше. Тя го обичаше повече от мен. Това беше всичко, което се изискваше.
– Тъжно ми е да го чуя.
– Защо? – Попита той. – Ти остави нас тримата. И я остави с нас, това беше най-лошото. Толкова дълго бяхме двама, а след това ти принуди Зенобия да влезе в нашата компания.
– Заради любовта към Ада, престани да ме обвиняваш за всичко, – казах под носа си. – Нима никога няма да престанеш с обвиненията си? Аз ли съм причинител на всяко зло, което те е сполетяло, Маел? Какво трябва да направя, за да бъда освободен от отговорност, за да настъпи тишина? Това си ти, Маел, ти – прошепнах аз, – който ме откъсна насила от смъртния ми живот и ме заведе окован и безпомощен в проклетата ти друидска горичка!
Гневът се изля от мен, докато се мъчех да сдържа гласа си. Той изглеждаше доста учуден от това.
– И ти ме презираш, Мариус – каза той, като се усмихна. – Мислех, че си твърде умен за такова просто чувство – да, аз те плених, а ти взе тайните и оттогава съм прокълнат по един или друг начин.
Трябваше да се отдръпна от това. Не го исках. Стоях спокойно, докато гневът не ме напусна. Нека истината бъде прокълната.
По някаква причина това събуди добротата в него. Докато сваляше парцалите си и ги риташе, той заговори за Авикус и Зенобия.
– Двамата винаги се промъкваха в двореца на императора, където ловуваха сенките – каза той. – Зенобия рядко се обличаше като момче, както ти си я учил. Тя твърде много обичаше разкошните дрехи, Трябваше да видиш роклите, които носеше. А косата ѝ, мисля, че я обичах повече от нея.
– Не знам дали това е възможно, – казах тихо. Видях представата за нея в съзнанието му и я обърках с представата за нея в моето собствено.
– Авикус продължаваше да бъде ученик – каза той с леко презрение. – Той овладя гръцкия език. Прочете всичко, което можеше да намери. Ти винаги си бил неговото вдъхновение. Той ти подражаваше. Купуваше книги, без да знае какви са. Четеше насам-натам.
– Може би е знаел, – предположих аз. – Кой може да каже?
– Мога да кажа, – отвърна Маел. Познавах ви и двамата, а той беше идиот, който събираше поезия и история за нищо. Той дори не търсеше нещо. Той прегръщаше думи и фрази заради това как се чувстват.
– А къде и как прекарваше часовете си, Маел? – Попитах, като гласът ми беше много по-студен, отколкото се надявах.
– Ловувах по тъмните хълмове отвъд града – отвърна той. – Ловях войниците. Ловувах жестокия Злосторник, както знаеш. Аз бях скитник, а те бяха облечени така, сякаш са част от императорския двор.
– Направиха ли някога друг? – Попитах.
– Не! – Отвърна той, като се подиграваше.
– Кой би направил такова нещо? – Не отговорих.
– А ти, направил ли си някога друг? – попитах аз.
– Не – отвърна той. Той се намръщи – Как бих намерил някой достатъчно силен? – Попита той. Изглеждаше озадачен. – Откъде да знам, че някой човек има необходимата издръжливост за Кръвта?
– И така, ти се движиш през света сам.
– Ще намеря друг кръвопиец, който да ми бъде спътник, – каза той. – Нали намерих онзи проклет Сантино в Рим? Може би ще примамя някой измежду поклонниците на Сатаната. Не може всички те да харесват мизерния живот в катакомбите, да носят черни одежди и да пеят латински химни.
Кимнах. Вече виждах, че е готов за баня. Не исках да го задържам повече. Когато заговорих, беше по гениален начин.
– Къщата е огромна, както виждаш, – казах аз. – На първия етаж вдясно има заключена стая. Тя няма прозорци. Ако искаш, можеш да спиш там през деня.
Той се разсмя с нисък презрителен смях.
– Дрехите са напълно достатъчни, приятелю, и може би само няколко часа, през които бих могъл да си почина.
– Нямам нищо против. Остани тук, извън полезрението на останалите. Виж банята там. Използвай я. Ще дойда за теб, когато всички момчета заспят.
Когато го видях следващия път, беше твърде скоро.
Той излезе от спалнята и влезе в големия салон, в който аз стоях, отказвайки се от Рикардо и Амадео с категоричното предупреждение, че могат да отидат при Бианка за вечерта и никъде другаде.
Амадео го видя. Отново, за няколко фатални мига, Амадео го видя. И аз знаех, че нещо дълбоко в Амадео разпознава Маел като съществото, което е той. Но както много други неща в съзнанието на Амадео, то не беше осъзнато и момчетата ме оставиха с бързи целувки, тръгнаха да пеят песните си на Бианка и да бъдат поласкани от всички там.
Бях нетърпелив към Маел, че е излязъл от спалнята, но не го казах.
– Значи ще направиш кръвопиец онзи – каза той, като посочи вратата през която момчетата ни бяха оставили. Той се усмихна.
Бях в безмълвна ярост. Гледах го, както винаги в такива ситуации, съвсем неспособен да говоря. Той стоеше и ми се усмихваше зловещо, а после каза:
– Мариус с много имена, с много къщи и с много животи. Така че ти си избрал едно прекрасно дете.
Отърсих се от него. Как беше прочел от съзнанието ми желанието ми за Амадео?
– Станал си небрежен, – каза той тихо. – Слушай ме, Мариус. Не говоря, за да те обиждам. Ходиш с тежка стъпка сред смъртните. А това момче е много младо.
– Не ми казвай повече нито дума – отвърнах, като се опитах да овладея гнева си.
– Прости ми, – каза той. – Аз само си казах мнението.
– Знам, че си го направил, но не искам да чувам повече.
Погледнах го. Беше доста красив в новото си облекло, макар че няколко дребни детайла бяха абсурдно изкривени и не бяха прибрани правилно, но не бях аз този, който щеше да ги оправи. Той ми се стори не само варварски, но и комичен. Но знаех, че всеки друг би го сметнал за впечатляващ мъж. Мразех го, но не напълно. И докато стоях там с него, почти се поддадох на сълзите. Съвсем неочаквано, за да спра тази емоция, заговорих.
– Какво научи през цялото това време? – Попитах.
– Това е арогантен въпрос! – Каза той с тих глас. – Какво научи? – Разказах му теориите си за това как Западът се е въздигнал отново, като отново е използвал старите класически произведения, които Рим е взел от Гърция. Разказах как изкуството на старата империя се пресъздава сега в цяла Италия и говорих за прекрасните градове в Северна Европа, проспериращи също като тези в Южна. А после обясних как ми се струва, че Източната империя е паднала под ударите на исляма и вече я няма. Гръцкият свят беше безвъзвратно загубен.
– Отново имаме Запад, не виждаш ли? – Попитах. Той ме погледна така, сякаш бях съвършено луд. – Ами? – Отговорих.
В лицето му настъпи лека промяна.
– Свидетел в кръвта – каза той, повтаряйки думите, които бях изрекъл по-рано, – наблюдател на годините. – Той протегна ръце напред, сякаш искаше да ме прегърне. Очите му бяха ясни и не можех да усетя никаква злоба.
– Ти ми даде кураж, – каза той.
– За какво, мога ли да попитам? – Отговорих му.
– За да продължа странстването си – каза той. Той отпусна бавно ръцете си. Кимнах. Какво повече можехме да си кажем?
– Имаш ли всичко, от което се нуждаеш? – Попитах. – Имам много венециански или флорентински монети. Знаеш, че богатството не е нищо за мен. Щастлив съм да споделя това, което имам.
– То и за мен не е нищо – каза той. – Ще получа необходимото от следващата си жертва, а кръвта и богатството ѝ ще ме отведат до някоя следваща.
– Така да бъде, – казах аз, което означаваше, че искам той да ме остави, Но още докато го осъзнаеше, когато се обърна да си върви, аз се протегнах и го хванах за ръката. – Прости ми, че се държах студено с теб, – казах аз.
– Бяхме спътници във времето. – Това беше силна прегръдка.
И аз тръгнах с него надолу към главния вход, където факлите ни осветяваха твърде ярко за моя вкус, и го видях как почти изчезва в тъмнината.
След няколко секунди не чух нищо повече за него. Благодарих мълчаливо. Замислих се.
Колко мразех Маел. Как се страхувах от него. И все пак някога го бях обичал, обичах го, когато бяхме смъртни дори и когато бях негов пленник, а той беше жрецът друид, който ме учеше на химните на верните от гората, с каква цел, не знаех. И го бях обичал по време на онова дълго пътуване до Константинопол, със сигурност, и в онзи град, когато предадох Зенобия на него и Авикус, пожелавайки им всичко добро.
Но сега не исках той да е близо до мен! Исках къщата си, децата си, Амадео, Бианка. Исках моята Венеция. Исках моя смъртен свят.
Как нямаше да рискувам смъртния си дом дори за няколко часа повече с него. Колко много исках да запазя тайните си от него.
Но ето че стоях на светлината на факлите, разсеян, и нещо не беше наред. Винченцо не беше много далеч и аз се обърнах и го повиках.
– Отивам си за няколко нощи, – казах му. – Знаеш какво да правиш. Ще се върна съвсем скоро.
– Да, господарю, – каза той.
И успях да се уверя, че той изобщо не е усетил нищо странно в Маел.
Той както винаги беше готов да изпълни волята ми.
Но тогава той посочи с пръст.
– Ето, господине, Амадео, той чака да говори с вас – бях изумен. На отсрещния бряг на канала Амадео стоеше в една гондола, гледаше ме, чакаше и със сигурност ме беше видял с Маел. Защо не го бях чул? Маел беше прав. Бях невнимателен. Целият топ беше омекотен от човешките емоции. Бях прекалено алчен за любов.
Амадео каза на гребеца си да го заведе покрай къщата.
– А защо не отиде с Рикардо? – Попитах аз. – Очаквах да те намеря при Бианка. Трябва да направиш каквото ти казвам.
Съвсем неочаквано Винченцо изчезна, а Амадео се бе качил на каиша и ме бе обгърнал с ръце си, притискайки с цялата си сила твърдото ми неподатливо тяло.
– Къде отиваш? – Поиска той с бърз шепот. – Защо ме изоставяш отново?
– Трябва да замина – казах аз, – но само за няколко нощи. Ти знаеш, че трябва да замина. Имам тържествени задължения на друго място, а нали винаги се връщам?
– Господине, онзи, който дойде, онзи, който току-що те напусна…
– Не ме питай, – казах строго. Колко се бях страхувал от това. – Ще се върна при теб до няколко нощи.
– Вземи ме със себе си, – помоли Амадео.
Думите ме поразиха. Усетих, че нещо в мен се разхлаби.
– Това не мога да направя, – отговорих аз. И от устата ми излязоха думи, които мислех, че никога няма да изрека.
– Отивам при онези, които трябва да бъдат пазени – казах аз, сякаш не можех да задържа тайната в себе си. – За да видя дали са в мир. Правя това, което винаги съм правил.
Каква почуда се появи на лицето му.
– Онези, които трябва да бъдат пазени – прошепна той. Изрече го като молитва. Потръпнах.
Почувствах голямо освобождаване. И сякаш след Маел бях привлякъл Амадео по-близо до себе си. Бях направил още една фатална крачка.
Светлината на факлата ме измъчваше.
Влез вътре – казах аз. И в сенчестия вход влязохме заедно.
Винченцо, който никога не се отдалечаваше много, си тръгна.
Наведох се, за да целуна Амадео, и топлината на тялото му ме разпали.
– Учителю, дай ми Кръвта, – прошепна той в ухото ми. – Учителю, кажи ми какво си.
– Какво съм, дете? Понякога си мисля, че не знам. А понякога си мисля, че знам само твърде много. Учи в мое отсъствие. Не губи нищо. И ще се върна при теб, преди да разбереш колко е часът. И тогава ще си говорим за Кръвни целувки и тайни, а междувременно няма да казвам на никого, че ми принадлежиш.
– Казвал ли съм някога на някого, господарю? – Отвърна той. Той ме целуна по бузата. Постави топлата си ръка върху бузата ми, сякаш искаше да знае колко нечовешки съм.
Затворих устните си върху неговите. Позволих на малка струя кръв да се влее в него. Усетих, че той потрепери. Отдръпнах се от него. Той беше безсилен в ръцете ми.
Извиках Винченцо, предадох му Амадео и се отправих към нощта. Напуснах прекрасния град Венеция с неговите блестящи дворци, оттеглих се в хладното планинско убежище и разбрах, че съдбата на Амадео е предрешена.

Назад към част 18                                                                  Напред към част 20

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!