Глава 5
Както вече ти казах, роден съм в римско време, в епохата на Август, когато Римската империя беше огромна и могъща, макар че северните племена варвари, които в крайна сметка щяха да я завладеят, отдавна се сражаваха по северните ѝ граници.
Европа беше свят на големи и мощни градове, точно както е и сега.
Що се отнася до мен, както вече казах, аз бях книжен човек и за мой лош късмет бях откраднат от моя свят, отведен в друидските градини и там предаден на кръвопиец, който се смяташе за свещен бог на Гората и заедно с Тъмната кръв ми даде само суеверия. Пътуването ми до Египет, за да намеря Майката, беше заради мен самия. Какво ще стане, ако този огън, описан от почернения и страдащ бог, дойде отново?
Е, аз намерих Божествената двойка и я откраднах от онези, които дълго време бяха нейни пазители. Направих го не само за да притежавам Свещеното ядро на Божествената царица, но и заради любовта ми към Акаша, заради вярата ми, че тя ми е говорила и ми е заповядала да я спася, и защото ми беше дала Скъпоценната си кръв.
Разбери, че няма нищо по-силно от този първичен извор. Кръвта ме превърна в страховит кръвопиец, който можеше да се пребори с всеки от старите богове, които идваха след мен през следващите години.
Но също така трябва да разбереш: не ме водеше никакъв религиозен импулс. Мислех, че „богът“ на друидските гори е чудовище. И разбирах, че по свой начин Акаша е чудовище. Аз също бях чудовище. Нямах никакво намерение да създавам преданост към нея. Тя беше тайна. И от момента, в който попадна в ръцете ми, тя и нейният съжител бяха най-истински Онези, които трябва да бъдат пазени. Това не ми попречи да я обожавам в сърцето си, да създам най-пищното ѝ светилище и да мечтая, че след като веднъж ми е говорила с Дара на ума, тя ще ми говори отново. Първият град, в който заведох тайнствената двойка, беше Антиохия – най-прекрасното и интересно място. Той се намираше на Изток, както казвахме в онези дни, но беше римски град и беше оформен под огромното влияние на елинизма – т.е. философията и идеите на гърците. Беше град на нови и великолепни римски сгради, град на големи библиотеки и философски школи и макар че го обитавах нощем като призрак на предишното си аз, там можеха да се видят блестящи хора и да се чуят чудни неща.
Въпреки това първите ми години като пазител на Майката и Бащата бяха горчиви в самотата ми, а мълчанието на Божествените родители често ми се струваше особено жестоко. Бях жалък невежа по отношение на собствената си природа и постоянно размишлявах върху вечната си съдба.
Мълчанието на Акаша ми се струваше ужасяващо и объркващо. В края на краищата, защо бях попитан от Акаша да я изведа от Египет, ако тя искаше само да седи на трона си във вечна тишина? Понякога ми се струваше, че самоунищожението е за предпочитане пред съществуването, което понасях. Тогава сред мен се появи изящната Пандора, жена, която познавах още от момичешките ѝ години в Рим. Веднъж бях отишъл при баща ѝ, за да поискам ръката ѝ, когато тя беше още съвсем малка. И ето я тук, в Антиохия, също толкова прекрасна в разцвета на силите си, колкото и в младостта си, и заля мислите ми с невъзможно желание.
Животите ни се преплетоха съдбовно. Всъщност бързината и насилието, с които Пандора беше превърната в кръвопиец, ме оставиха слаб от вина и объркване. Но Пандора вярваше, че Акаша е пожелала нашия съюз; Акаша се беше вслушала в моята самота; Акаша беше привлякла Пандора към мен Ако си виждал нашата съветническа маса, около която седяхме, когато Акаша се надигна, то ти си видял Пандора, високата белокожа красавица с отчетливо пулсираща кафява коса, тази, която сега е могъщо Дете на хилядолетията, точно както си ти и точно както съм аз.
Защо сега не съм с нея, може би ще попиташ? Кое е това в мен, което не иска да признае възхищението ми от нейния ум, от нейната красота, от нейното изящно разбиране на всички неща?
Защо не мога да отида при нея!
Не знам. Знам само, че ужасен гняв и болка ни разделят точно както преди толкова много години. Не мога да призная колко много съм я наранил. Не мога да призная колко много съм лъгал за любовта си към нея и нуждата ми от нея. И тази нужда, може би тази нужда е нещото, което ме държи на разстояние, където съм в безопасност от наблюдението на нейните меки и мъдри кафяви очи.
Вярно е също, че тя ме съди строго за нещата, които съм направил напоследък. Но това е твърде трудно да се обясни.
В онези древни времена, когато живяхме заедно едва два века, аз бях този, който разруши съюза ни по един глупав и ужасен начин. Почти всяка нощ от живота си бяхме прекарали в кавги, а аз не можех да призная нейните предимства и нейните победи и именно в резултат на моята слабост глупаво и стремително я напуснах, когато го направих.
Това беше най-голямата грешка през всичките ми дълги години.
Но нека разкажа набързо малката история за това как се стигна до раздялата ни заради моята горчивина и гордост. Сега, когато запазихме Майката и Бащата, старите богове от тъмните горички на северните гори измряха. Въпреки това от време на време някой кръвопиец ни откриваше и идваше да поиска кръвта на Тези, които трябва да бъдат пазени.
Най-често такова чудовище беше жестоко и лесно се отърваваше в разгара на гнева, а ние се връщахме към цивилизования си живот.
Една вечер обаче във вилата ни край Антиохия се появи група новоизлюпени кръвопийци, около петима на брой, всички облечени в прости дрехи.
Скоро с изумление открих, че те се възприемат като служещи на Сатаната в рамките на Божествения план, според който Дяволът е равен по сила на християнския Бог. Те не знаеха за Майката и Бащата и не разбираха, че светилището се намира в същата тази къща, долу, под пода. И все пак те не чуваха нищо за Божествените родители. Бяха твърде млади и твърде невинни. Всъщност тяхната ревност и искреност бяха достатъчни, за да разбият нечие сърце. Но макар че бях дълбоко трогнат от тяхната смесица от християнски и персийски идеи, от дивите им представи и от любопитната им външност на невинни, бях ужасен и от факта, че това беше нова религия сред кръвопийците и те говореха за други привърженици. Те говореха за култ. Човешкото в мен беше възмутено, а рационалният римлянин беше по-объркан и разтревожен, отколкото мога да изразя.
Пандора беше тази, която бързо ме вразуми и ми даде да разбера, че трябва да избием цялата група. Ако ги пуснем, други ще дойдат при нас и скоро Майката и Бащата може да попаднат в ръцете им.
Аз, който с лекота бях избивал стари езически кръвопийци, сякаш някак си не можех да ѝ се подчиня, може би защото за първи път осъзнах, че ако останем в Антиохия, ако запазим домакинството и живота си, ще идват все повече и повече кръвопийци и няма да има край да ги убиваме, за да опазим хубавата си тайна. И душата ми изведнъж не можеше да понесе тази възможност. Наистина още веднъж си помислих за смъртта за себе си и дори за Онези, които трябва да бъдат запазени. Избихме зилотите. Беше лесно да се направи, защото бяха толкова млади. Отне ни само няколко минути с факли и с мечовете ни. Изгорихме ги на пепел и след това разпръснахме тази пепел, както, сигурен съм, знаеш, че трябва да се направи.
Но след като всичко свърши, аз изпаднах в ужасно мълчание и месеци наред не напусках светилището. Изоставих Пандора заради собствените си страдания.
Не можах да ѝ обясня, че съм предвидил мрачно бъдеще, и когато тя излезе да ловува в града или да прави каквото я забавлява, аз отидох при Акаша.
Отидох при моята кралица. Коленичих пред нея и я попитах какво иска да направя.
– В края на краищата – казах аз – това са твоите деца, нали? Те идват в нови батальони и не знаят името ти. Те оприличиха краката ти на тези на змиите. Говореха за еврейския пророк Мойсей, който в пустинята държи жезъла със змиите. Говореха и за други, които може да дойдат. – Никакъв отговор не дойде от Акаша. Никакъв истински отговор нямаше да дойде от Акаша в продължение на две хиляди години. Но тогава аз едва започвах ужасното си пътуване. И единственото, което знаех в онези тревожни мигове, беше, че трябва да скрия молитвите си от Пандора, че не мога да я оставя да ме види – Мариус, философа на колене. Продължих с молитвите си, продължих с трескавото си поклонение. И както винаги се случва, когато човек се моли на неподвижно нещо, светлината заигра върху лицето на Акаша; светлината даде някакво подобие на живот.
В същото време Пандора, озлобена от моето мълчание, както и аз от мълчанието на Акаша, се разтревожи напълно.
И една нощ тя ми нанесе обикновена битова обида:
– Дано да се отърва от тях и от теб.
Излезе от къщата и не се върна нито на следващата, нито на по-следващата нощ. Както виждаш, тя просто играеше с мен същата игра, която аз бях играл с нея. Тя отказваше да бъде свидетел на моята твърдост. Но не можеше да разбере колко отчаяно се нуждаех от присъствието ѝ и дори от напразните ѝ молби.
О, това беше толкова срамно егоистично от моя страна. Беше такова ненужно бедствие, но силно ядосан на нея, предприех неотменимата стъпка да уредя заминаването си от Антиохия през деня.
Наистина, на светлината на приглушената лампа, за да не събудя моите смъртни агенти, дадох нареждане аз и Онези, които трябва да бъдат съхранени, да бъдем транспортирани в три огромни саркофага до Рим по море. Изоставих моята Пандора. Взех със себе си всичко, което ми принадлежеше, и ѝ оставих само празната вила, с нейните собствени вещи, разхвърляни доста небрежно и обидно около нея. Оставих единственото същество на света, което можеше да има търпение към мен, което можеше да ми даде разбиране и което го правеше, независимо колко често и колко силно сме се карали. Напуснах единственото същество, което знаеше какво съм!
Разбира се, не знаех какви ще са последствията. Не осъзнавах, че няма да намеря Пандора в продължение на стотици години. Не знаех, че тя ще се превърне в богиня в съзнанието ми, в същество, толкова могъщо в паметта ми, колкото Акаша беше за мен нощ след нощ.
Виждате ли, това беше още една лъжа, подобна на лъжата, която съм казал за Акаша. Обичах Пандора и имах нужда от нея. Но в нашата словесна битка винаги, независимо колко емоционален, бях играл ролята на превъзхождащия ум, който не се нуждаеше от нейните привидно ирационални разсъждения и винаги очевидна обич. Спомням си как в самата нощ, когато ѝ дадох Тъмната кръв, тя се скара с мен. Тя каза:
– „Не превръщай разума и логиката в религия. Защото с течение на времето разумът може да те подведе и когато това стане, може да се окаже, че търсиш убежище в лудостта“. Бях толкова обиден от тези думи, идващи от устата на тази красива жена, чиито очи така ме завладяваха, че едва ли можех да следя мислите ѝ.
И все пак през тези месеци на мълчание, след като бяхме избили новопокръстените, се беше случило точно това. Бях изпаднал в някаква форма на лошотия и отказвах да кажа и дума.
И едва сега мога да призная пълната глупост на това, че собствената ми слабост беше непосилна за мен и че не можех да понеса тя да бъде свидетел на меланхолията, която обвиваше душата ми. Дори и сега не мога да я приема като свидетел на моето страдание. Живея тук сам, с Даниел. Обръщам се към теб, защото ти си нов приятел и можеш да почерпиш от мен свежи впечатления и предложения. Ти не ме гледаш със стари знания и стар страх. Но нека продължа разказа си.
Корабът ни пристигна в пристанището на Остия в изряден вид и след като бяхме транспортирани в три саркофага до град Рим, аз станах от „гроба“ си, уредих скъпа вила точно извън градските стени и подредих подземно светилище за Онези, които трябва да бъдат пазени, на хълмовете, далеч от къщата.
Тежеше ми огромна вина, че ги бях настанил на такова разстояние от мястото, в което живеех, четях книгите си и се прибирах в криптата си през нощта. В края на краищата, те бяха в самата ми къща в Антиохия, макар и на сигурно място под нея, а сега бяха на няколко мили разстояние. Но аз исках да живея близо до големия град и наистина в рамките на няколко кратки години стените на Рим бяха построени навън и около къщата ми, така че Рим я огради. Имах селска вила в града. Това не беше безопасно място за Онези, които трябва да бъдат пазени. Затова се оказа най-разумно, че създадох тяхното светилище далеч от разрастващия се град, и като се настаних във вилата си, играех „римски джентълмен“ за околните, любящ господар на няколко простодушни и доверчиви роби. Сега разбери, че бях отсъствал от Рим повече от двеста години. Възхищавайки се на културните богатства на Антиохия, римски град, да, но източен, слушайки нейните поети и учители на Форума, обикаляйки библиотеките ѝ на светлината на факлите, аз бях ужасен от описанията на последните римски императори, които бяха опозорили титлата с лудориите си и неизбежно бяха убити от телохранителите или войниците си.
Но далеч не бях прав, че Вечният град е изпаднал в деградация. Велики императори през последните сто години са били Адриан и Марк Аврелий, Септимий Север, а в столицата са били построени огромен брой монументални сгради и населението се е увеличило значително. Дори кръвопиец като мен не би могъл да разгледа всички храмове, амфитеатри и бани в Рим.
Всъщност Рим най-вероятно беше най-големият и впечатляващ град в света. Населението наброяваше около два милиона души, като много от плебеите, както наричаха бедните, получаваха дневна дажба от царевица и вино.
Веднага се поддадох на очарованието на града. И като изключих ужасите на императорските разпри и непрестанните войни по границите, се разсейвах, като изучавах интелектуалното и естетическото ръкоделие на човечеството, както винаги съм правил.
Разбира се, веднага отидох да си поиграя на витаещ призрак около градските къщи на моите потомци, тъй като ги бях следил донякъде, макар никога да не съм го признавал пред Пандора, и установих, че са добри представители на старата сенаторска класа, които отчаяно се стремят да поддържат някакъв ред в управлението, докато армията издига император след император в отчаян опит да осигури власт на тази или онази фракция в това или онова далечно място.
Всъщност сърцето ми се късаше, когато виждах тези млади мъже и жени, за които знаех, че произхождат от моите чичовци и лели, от моите племенници и племеннички, и именно през този период прекъснах завинаги записа си за тях, макар че не мога да кажа защо точно.
За мен това беше време на прекъсване на всички връзки. Бях изоставил Пандора. Бях поставил „Тези, които трябва да бъдат пазени“ на известно разстояние от мен и сега една вечер се прибрах у дома, след като бях шпионирал на вечеря в дома на един от многото ми потомци, и извадих от един дървен сандък всички свитъци, в които бях записал имената на тези млади хора, събрани от писма до различни агенти, и ги изгорих, чувствайки се доста мъдър в своята чудовищност, сякаш това щеше да ме предпази от по-нататъшна суета и болка.
След това обикалях по чужди помещения, за да се сдобия с познания. С вампирска ловкост се промъквах в сенчести градини и се вслушвах в отворените врати на слабо осветените вили, докато тези вътре разговаряха тихо по време на вечеря или слушаха нежната музика на младо момче, което си акомпанираше с лира.
Старите консервативни римляни ми се сториха много трогателни и макар че библиотеките тук не бяха толкова добри, колкото в Антиохия, намерих много неща за четене. В Рим, разбира се, имаше философски школи и макар че и те не бяха толкова впечатляващи, колкото тези в Антиохия, ми беше интересно да слушам каквото мога.
Но разбери, аз не навлязох наистина в света на смъртните. Не завързах приятелства със смъртни. Не разговарях с тях. Само ги наблюдавах, както винаги бях правил в Антиохия. Не вярвах, че тогава ще мога да проникна с истински успех в естественото им царство. Що се отнася до жаждата ми за кръв, в Рим ловувах яростно. Винаги се придържах към Злосторника, което беше елементарно, мога да ви уверя, но подхранвах глада си много повече, отколкото ми беше необходимо. Озъбих жестоко зъбите си на тези, които убивах. Огромното население никога не ме оставяше гладен. Бях повече кръвопиец от всякога в съществуването си до този момент.
Беше предизвикателство за мен да го правя както трябва, да впивам зъбите си само веднъж и чисто, и да не проливам нито капка, докато приемам смъртта заедно с кръвта.
На такова място като Рим по онова време нямаше нужда да се крият телата от страх да не бъдат открити. Понякога ги хвърлях в Тибър. Понякога не правех нищо друго, освен да ги оставя на улицата. Особено обичах да убивам в таверните, което ми харесва и сега, както знаеш. Няма нищо по-хубаво от дългото преминаване през влажната тъмна нощ, а след това внезапното отваряне на вратата на таверната пред цяла малка вселена от светлина и топлина, пеещи и смеещи се хора. Таверните ми се сториха наистина много примамливи. Разбира се, цялото това грачене, това безкрайно убиване – то беше заради мъката ми по Пандора и защото бях сам. Кой беше там, за да ме възпира? Кой можеше да ме надмине? Никой.
И разбери, през първите няколко месеца можех да ѝ пиша! Със сигурност имаше вероятност тя да е останала в Антиохия, в нашата къща, и да ме е чакала да се опомня, но аз не направих нищо подобно.
В мен се надигна свиреп гняв, същият този гняв, с който се боря сега, и той ме направи слаб, както вече ти казах. Не можех да направя това, което трябваше да направя – да я върна при мен. А понякога самотата ми ме подтикваше да вземам по три и четири жертви за една нощ, докато не пролях кръв, която не можех да изпия. Понякога в ранните часове на сутринта яростта ми утихваше и аз се връщах към историческото си писане – нещо, което бях започнал в Антиохия и така и не разкрих пред нито една душа. Описвах това, което виждах в Рим за напредъка или провала. Описах сградите с големи подробности. Но после идваха нощи, в които си мислех, че всичко, което съм написал, е безполезно. В края на краищата каква беше целта? Не можех да вкарам тези описания, тези наблюдения, тези стихотворения, тези есета в света на смъртните!
Те бяха заразени, тъй като идваха от кръвопиец, чудовище, което убиваше хора заради собственото си оцеляване. Нямаше място за поезията или историята, които идваха от един алчен ум и сърце. И така, започнах да унищожавам не само свежите си трудове, но дори и старите есета, които бях написал в Антиохия в миналото. Извадих свитъците от сандъците един по един и ги изгорих, както бях изгорил документите на семейството си. Или просто ги държах, заключени здраво и далеч от очите ми, така че нищо от написаното да не може да събуди в мен нещо ново.
Това беше голяма душевна криза. После се случи нещо, което беше напълно непредвидено. Натъкнах се на друг кръвопиец – всъщност се натъкнах на двама от тях в тъмните улици на късния нощен град, докато слизах от един хълм. В този момент луната се беше скрила зад облаците, но естествено аз виждах съвсем перфектно с моите предсмъртни очи. Двете същества се приближаваха бързо към мен, без да знаят, че съм застанал до стената и се опитвам да не им препреча пътя.
Най-сетне първият от двойката вдигна глава и аз веднага разпознах лицето му. Познах ястребовия нос и дълбоките очи. Познах и хлътналите бузи. Всъщност разпознах всичко в него – наклона на раменете, дългата руса коса и дори ръката, която държеше наметалото на гърлото му. Това беше Маел, друидският жрец, който преди много време ме беше заловил и отвел като пленник, и ме беше нахранил жив с изгорелия и умиращ бог на горичката. Това беше Маел, който ме беше държал в плен в продължение на месеци, докато ме подготвяше за Тъмната магия. Това беше Маел, чистият по сърце и безстрашният, когото бях опознал толкова добре.
Кой беше направил Маел кръвопиец? В коя горичка Маел беше посветен в старата си религия?
Защо не се беше затворил в някой дъб в Галия, където да ръководи празниците на своите събратя друиди? Погледите ни се срещнаха, но аз не изпитах тревога. Всъщност бях преценил силите му и ги бях намерил за недостатъчни. Той беше стар колкото мен, да, това беше ясно, но не беше пил като мен от Акаша. Аз бях далеч по-силен. Той не можеше да ми направи нищо.
И така, в този момент погледнах настрани и към другия кръвопиец, който беше много по-висок и безкрайно силен, а кожата му имаше тъмнокафяв цвят, със сигурност от изгарянето в Страшния огън.
Този имаше голямо лице с доста приятни и открити черти, с големи въпросителни черни очи, дебела и добре пропорционирана уста и глава с вълнообразна черна коса. Погледнах назад към този русокос човек, който беше отнел смъртния ми живот с такава религиозна убеденост. Хрумна ми, че бих могъл да го унищожа, като изтръгна главата му от тялото му, като запазя притежанието на главата му и след това я поставя някъде в градината си, където слънцето неизбежно ще я намери и ще я изгори в черно. Хрумна ми, че трябва да го направя, че това същество не заслужава нищо по-добро. И все пак в главата ми се въртяха и други мисли. Исках да поговоря с това същество. Исках да го опозная. Исках да опозная и другото същество с него, този кафявокож кръвопиец, който ме гледаше с такава смесица от невинност и топлина. Този кръвопиец беше много по-възрастен. Този кръвопиец не приличаше на никое същество, което някога беше идвало при мен в Антиохия, питайки за Майката и Бащата. Това същество беше нещо съвсем ново. В този момент може би за първи път разбрах, че гневът е слаб. Гневът ме беше лишил от Пандора заради едно изречение от по-малко от двадесет думи. Гневът щеше да ме лиши от Маел, ако го унищожа. Освен това, помислих си, винаги мога да отложа убийството. Сега мога да поговоря с Маел. Мога да позволя на ума си да има тази компания, за която жадува, и винаги мога да го убия по-късно. Но съм сигурен, че знаеш, че подобни разсъждения са погрешни, защото щом веднъж обикнем даден човек, едва ли ще искаме неговата смърт.
Докато тези мисли се блъскаха в ума ми, думите внезапно се изляха от устните ми.
– Аз съм Мариус, не ме ли помниш? – Казах. – Ти ме заведе в горичката на Стария бог, предаде ме на него и аз избягах. – Бях ужасен от враждебността, с която бях говорил. Той напълно прикриваше мислите си и аз не можех да разбера дали ме е познал по външния ми вид, или не. Той заговори бързо на латински.
– Да, ти напусна горичката. Изостави всички онези, които те почитаха. Взе властта, която ти беше дадена, и какво остави за вярващите в гората? Какво върна?
– А ти, скъпи ми друидски жрецо – казах аз, – служиш ли на старите си богове? Това ли те е довело в Рим? – Гласът ми се тресеше от гняв и аз усещах слабостта му. Помъчих се да си възвърна яснотата и силата. – Когато те познавах, ти беше с чисто сърце. Рядко съм познавал по-заблудено същество, по-отдадено на удобствата и илюзиите на религията, каквото беше ти. – Спрях. Трябваше да проверя себе си и го направих.
– Старата религия е изчезнала – каза той яростно. – Римляните са завзели дори най-съкровените ни места. Градовете им са навсякъде. А крадливите варвари се нахвърлят върху нас от другата страна на Дунав. А християните, християните идват на места, където няма римляни. Християните няма как да бъдат спрени.
Гласът му стана по-силен, въпреки че бе придобил тон на шепот.
– Но това си ти, Мариус – каза той, – ти, който ме разврати. Ти беше този, Мариус, който ме отрови, ти беше този, който ме отдели от вярващите в гората, ти беше този, който ми даде мечти за по-големи неща!
Беше толкова ядосан, колкото и аз. Трепереше. И както често се случва с двама души, които се карат, този гняв предизвика добро успокоение у мен. Успях да потъна във враждебността си с онази малка решимост: Винаги можеш да го убиеш по-късно – и така продължих. Другото същество изглеждаше доста изненадано от всичко това и очаровано с почти детско изражение на лицето.
– Това, което казваш, са глупости – отвърнах аз. – Би трябвало да те унищожа. Това би било лесно за мен.
– Много добре, тогава опитай, – отговори той.
Другият се протегна отзад и сложи ръката си върху тази на Маел.
– Не, слушайте ме и двамата – каза той с любезен, доста дълбок глас. – Не продължавайте с тази кавга. Както и да сме стигнали до Тъмната кръв, чрез лъжи или насилие, тя ни е направила безсмъртни. Нима трябва да бъдем толкова неблагодарни?
– Не съм неблагодарен – казах аз, – но дългът ми е към съдбата, а не към Маел. Въпреки това ми е мъчно за твоята компания. Такава е истината. Ела в дома ми. Никога няма да навредя на никого, който дойде на гости под моя покрив.
Доста се изненадах от тази малка реч, но тя беше истина.
– Имаш ли къща в този град? – Попита Маел. – Какво имаш предвид под къща?
– Имам къща, удобна къща. Предлагам ви да дойдете и да поговорите с мен. Имам приятна градина с красиви фонтани. Имам роби. Те са простосмъртни. Светлината е приятна. Градината е пълна с цъфтящи през нощта цветя. Елате.
Онзи с черната коса беше открито изненадан, както и преди.
– Искам да дойда – каза той, като погледна към Маел, макар че той все още стоеше зад него. В гласа му имаше авторитет, чиста сила, макар че беше мек.
Маел беше скован и безпомощен в гнева си. С ястребовия си нос и страшните си очи ми напомняше на дива птица. Мъжете с такива носове винаги напомнят. Но в действителност той притежаваше доста необичайна красота. Челото му беше високо и ясно, а устата му – силна.
Но за да продължа разказа си, едва сега забелязах, че и двамата мъже носят парцали като просяци. Бяха боси и макар че кръвопийците никога не са истински изцапани, защото по тях не се задържа пръст, бяха неглижирани.
Е, скоро щях да поправя това, ако ми позволят. Имах куфари с дрехи, както винаги. Независимо дали излизах на лов, или за да изуча някоя фреска в изоставена къща, аз бях добре облечен римлянин и често носех кинжал и меч.
Най-сетне се съгласиха да дойдат и с голяма воля тръгнах напред, като им обърнах гръб, за да ги водя, използвайки максимално ефективно Дара на ума, за да ги пазя да не би някой от тях да се опита да ме удари. Разбира се, бях дълбоко благодарен, че Онези, които трябва да бъдат пазени, не бяха в къщата, където някой от двамата можеше да открие мощните им удари на сърцето, но не можех да си позволя да визуализирам тези същества. Продължихме да вървим. Накрая те влязоха в къщата ми, оглеждайки се, сякаш бяха сред чудеса, докато всичко, което притежавах, беше простото обзавеждане на един богат човек. Те се взираха жадно в бронзовите маслени лампи, които изпълваха с блестяща светлина стаите с мраморен под, както и в диваните и столовете, които не се решаваха да докоснат. Не мога да ти кажа колко често ми се е случвало това през вековете, че някой скитащ кръвопиец, лишен от всякакви човешки привързаности, е влизал в дома ми, за да се възхити на простите неща. Ето защо ти приготвих легло, когато дойде тук. Ето защо имах дрехи.
– Седнете – казах им, – тук няма нищо, което да не може да се почисти или изхвърли. Настоявам да ви е удобно. Иска ми се да имахме някакъв жест, който да мога да направя, равен на този, който смъртните правят, когато предлагат на гостите си чаша вино.
По-големият и висок мъж беше първият, който се настани на стол, а не на диван. След това аз също взех стол и помолих Маел да седне отдясно на мен. Сега вече виждах съвсем ясно, че по-големият кръвопиец притежаваше безкрайно повече власт от Маел. Всъщност той беше много по-възрастен. Беше по-възрастен от мен. Ето защо беше оздравял след Страшния пожар, макар че това беше преди двеста години, трябва да призная. Но не усетих никаква заплаха от това същество, а после съвсем неочаквано, наистина, безмълвно, то ми каза името си.
„Авикус.“
Маел ме погледна с най-отровното си изражение. Той не седна, както би могъл да направи, а се държеше горчиво изправен и готов като за кавга така и за мирен разговор.
Опитах се да прочета мислите му, но това беше безполезно. Що се отнася до мен, смятах се за абсолютен господар на омразата и яростта си, но когато видях тревожния поглед на Авикус, си помислих, че може би греша. Изведнъж този кръвопиец проговори.
– Сложете омразата си, всеки за другия – каза той на латински, макар че говореше с акцент, – и може би една словесна битка ще оправи всичко.
Маел не изчака съгласието ми с този план.
– Доведохме те в горичката – каза ми той, – защото нашият бог ни каза, че трябва да направим това. Той беше изгорял и умираше, но не искаше да ни каже защо. Той искаше да отидеш в Египет, но не ни каза защо. Трябва да има нов бог, каза той, но не ни каза защо.
– Успокой се – каза тихо Авикус, – за да може думите ти наистина да говорят от името на сърцето ти. – Дори в парцалите си той изглеждаше доста достолепен и любопитен какво ще каже. Маел се хвана за подлакътниците на стола и ме погледна, а дългата му руса коса висеше над лицето му.
– Доведи идеален човек за магията на стария бог, казаха ни. И това, което ни разказваха нашите легенди, беше вярно. Когато старият бог е слаб, трябва да се появи нов. И само съвършен човек може да бъде предаден на умиращия бог за неговата магия в дъба.
– И така, намерихте един римлянин – казах аз, – в разцвета на силите си, щастлив и богат, и го измъкнахте против волята му. Нима сред вас нямаше мъже, които да са подходящи и правилни за вашата собствена религия? Защо дойдохте при мен с жалките си вярвания?
Маел не се забави ни най-малко. Веднага продължи.
– Доведете ми един подходящ – каза богът, – един, който знае езиците на всички царства! Това беше неговото наставление. Знаеш ли сега, че дълго трябваше да търсим такъв човек като теб?
– Трябва ли да те съжалявам? – Казах рязко и глупаво. Той продължи.
– Доведохме те до дъба, както ни беше казано да направим. А когато излезе от дъба, за да оглави голямото ни жертвоприношение, видяхме, че си се превърнал в блестящ бог с блестяща коса и очи, които ни плашеха.
– И без нито една дума на протест ти вдигна ръцете си, за да може да започне Великият празник на Санхаим. Ти изпи кръвта на дадените ти жертви. Видяхме как го направи! Магията беше възстановена в теб. Почувствахме, че ще процъфтим, и беше време да изгорим стария бог, както ни казваха нашите легенди, че трябва да направим.
– Тогава ти избяга. – Той седна на стола си, сякаш тази дълга реч бе отнела силите му. – Не се върна – каза той с отвращение. – Ти знаеше нашите тайни. Но не се върна. – Настъпи мълчание. Те не знаеха за Майката и Бащата. Те не знаеха нищо за старите египетски предания. За дълъг миг бях твърде облекчен, за да кажа нещо. Чувствах се по-спокоен и контролиран от всякога. Наистина изглеждаше доста абсурдно, че водим този спор, защото, както беше казал Авикус, ние бяхме безсмъртни.
Но все пак бяхме хора, всеки по свой начин. Най-накрая осъзнах, че Маел ме гледа, а очите му са заредени с ярост както преди. Изглеждаше блед, гладен, див, както вече казах. Но и двете тези същества чакаха от мен да говоря или да направя нещо, а тежестта сякаш лежеше върху мен. Накрая взех решение, което ми се стори, че е собствена форма на разплата и собствена форма на триумф.
– Не, не се върнах – казах на Маел направо. – Не исках да бъда Богът на горичката. Не ме интересуваше нищо за Вярващите от Гората. Направих своя избор да се скитам във времето. Не вярвам във вашите богове и във вашите жертвоприношения. Какво очаквахте от мен?
– Ти взе магията на нашия бог със себе си.
– Нямах избор, – казах аз. – Ако бях напуснал стария изгорен бог, без да взема магията му, щяхте да ме унищожите, а аз не исках да умра. Защо трябваше да умра? Да, взех магията, която той ми даде, и да, ръководех жертвоприношенията ви, а после избягах, както би направил всеки с моята природа. – Той ме погледна дълго, сякаш се опитваше да реши дали искам да се караме по-нататък, или не.
– И какво виждам сега в теб? – Поисках. – Нали не си избягал от твоите Верни на гората? Защо се натъквам на теб в Рим? – Той изчака дълъг момент.
– Нашият бог – каза той, – нашият стар изгорен бог. Той говореше за Египет. Говореше за това, че трябва да му доведем човек, който може да слезе в Египет. Ти отиде ли в Египет? Потърси ли там добрата майка? – Прикрих съзнанието си, доколкото можах. Направих лицето си сурово и се опитах да разбера колко трябва да призная и защо.
– Да, ходих в Египет, – казах аз. – Отидох, за да намеря причината за пожара, който бе изгорил боговете по всички северни земи.
– И какво намери? – Поиска той.
Погледнах от него към Авикус и видях, че и той чака отговора ми.
– Не намерих нищо, – отговорих аз. – Нищо, освен изгорени, които размишляваха върху същата загадка. Старата легенда за Добрата майка. Нищо повече. Тя е приключена. Няма какво повече да се разказва. – Повярваха ли ми? Не можех да кажа. И двамата сякаш криеха свои собствени тайни, свои собствени избори, направени отдавна. Авикус изглеждаше толкова леко разтревожен за своя спътник. Маел погледна бавно и каза с гняв:
– О, да не бях те зървал никога. Зъл римлянин, богат римлянин с цялото си великолепие и красиви думи. – Той огледа къщата, стенописите, диваните и масите, мраморните подове.
– Защо казваш това? – Попитах го. Опитах се да не го презирам, а да го видя и да го разбера, но омразата ми беше твърде голяма.
– Когато те взех в плен – каза той, – когато исках да те науча на нашата поезия и нашите песни, помниш ли как се опита да ме подкупиш? Говореше за красивата си вила в Неаполитанския залив. Каза, че ще ме заведеш там, само ако ти помогна да избягаш. Помниш ли тези ужасни неща?
– Да, спомням си, – казах студено. – Бях ваш затворник! Бяхте ме отвели дълбоко в гората против волята ми. Какво очаквахте от мен? И ако ме бяхте оставили да избягам, щях да ви заведа в къщата си в Неаполитанския залив. Сам щях да платя откупа си. Семейството ми щеше да го плати. О, твърде глупаво е да се говори за тези неща.
Поклатих глава. Станах твърде развълнуван. Старата ми самота ме примамваше. Исках отново да има тишина в тези стаи. Каква нужда имах от тези двамата? Но онзи, който се казваше Авикус, ме привличаше безмълвно с изражението си. И се зачудих кой ли може да е той.
– Моля те, запази самообладание – каза Авикус. – Аз съм причината за неговото страдание.
– Не, – каза Маел бързо. Погледнах към спътника му.
– Това не може да е така.
– О, но е – заяви Авикус, – и винаги е било така, откакто има Тъмната кръв. Натрупай сили или да останеш с мен, или да ме напуснеш. Нещата не могат да останат такива, каквито са. – Той се протегна и сложи ръка на ръката на спътника си. – Намерил си това странно същество, Мариус – каза той, – и си разказал на Мариус за последните години на своята силна вяра. Преживял си отново онова ужасно страдание. Но не бъди толкова глупав, че да го мразиш за случилото се. Той е бил прав да търси свободата си. Що се отнася до нас, старата вяра умря. Страшният пожар я унищожи и нищо повече не можеше да се направи. – Маел изглеждаше толкова потиснат, колкото никое друго същество, което някога съм виждал. Междувременно сърцето ми бързо настигаше ума ми. Мислех си: Ето двама безсмъртни, но не можем да се утешим един друг; не можем да имаме приятелство. Можем да се разделим само след горчиви думи. И тогава отново ще бъда сам. Ще бъда гордият Мариус, който е напуснал Пандора. Ще имам за себе си красивата си къща и всичките си прекрасни притежания.
Осъзнах, че Авикус се взира в мен, опитва се да изследва съзнанието ми, но не успява, макар че Дарът му на ума беше доста силен.
– Защо живеете като скитници? – Попитах аз.
– Не знаем как да живеем като нищо друго – каза Авикус. – Никога не сме опитвали. Избягваме смъртните, освен когато ловуваме. Страхуваме се да не ни открият. Страхуваме се от огъня. – Кимнах.
– Какво търсите освен кръв?
По лицето му премина нещастно изражение. Изпитваше болка. Опита се да я скрие. Или може би се опитваше да накара болката да изчезне.
– Не съм сигурен, че търсим нещо – каза той. – Ние не знаем как.
– Искаш ли да останеш с мен – попитах аз, – и да се научиш? – Усетих смелостта, самонадеяността на този въпрос, но думите вече бяха казани.
– Мога да ви покажа храмовете на Рим; мога да ви покажа големите дворци, къщите, заради които тази вила изглежда наистина доста скромна. Мога да ти покажа как да играеш със сенките така, че смъртните никога да не те видят; как да се катериш по стените бързо и безшумно; как да се разхождаш по покривите през нощта из целия град, без да докосваш земята. – Авикус беше изумен. Той погледна към Маел. Маел седеше прегърбен и не казваше нищо. После се изправи. Със слаб глас продължи осъждането си.
– Щях да бъда по-силен, ако не ми беше разказал всички тези прекрасни неща – каза той, – а сега питаш дали искаме да се наслаждаваме на същите удоволствия, на удоволствията на един римлянин.
– Това е, което мога да предложа, – казах аз. – Правете каквото желаете. – Маел поклати глава. Започна да говори отново, в полза на когото не знам.
– Когато стана ясно, че няма да се върнеш – каза той, – те избраха мен. Аз трябваше да стана бог. Но за да се случи това, трябваше да намерим бог на Гората, който да не е изгорял от Страшния огън. В края на краищата ние бяхме унищожили собствения си нежен бог по глупост! Същество, което е имало магията да те създаде.
Жестикулирах, сякаш исках да кажа: – Наистина е срамно.
– Изпратихме вест надалеч и надалеч – каза той. – Най-накрая дойде отговор от Британия. Там е оцелял един бог, бог, който е бил най-древен и най-силен.
Погледнах към Авикус, но в изражението му нямаше промяна.
– Въпреки това бяхме предупредени да не отиваме при него. Казаха ни, че това може би не е нещо, което трябва да правим. Бяхме объркани от тези послания и накрая тръгнахме, защото чувствахме, че трябва да опитаме.
– А как се чувствахте – попитах жестоко, – сега, когато бяхте избрани и знаехте, че ще бъдете затворени в дъба, никога повече няма да видите слънцето и ще пиете кръв само по време на големите празници и при пълнолуние?
Той погледна право напред, сякаш не можеше да ми даде достоен отговор на този въпрос, и тогава отвърна.
– Ти ме беше покварил, както ти казах.
– Ах – казах аз, – значи си се страхувал. Вярващите от гората не можеха да те утешат. И аз бях виновен за това.
– Не се страхувах – каза той яростно, стискайки зъби. – Покварен, както казах. – Той хвърли малките си дълбоко поставени очи към мен. – Знаеш ли какво означава да не вярваш в абсолютно нищо, да нямаш бог, да нямаш истина!
– Да, разбира се, че знам, – отговорих аз. – Аз не вярвам в нищо. Смятам, че е мъдро. Аз не вярвах в нищо, когато бях смъртен. Не вярвам в нищо и сега.
Струва ми се, че видях как Авикус трепна.
Може би щях да кажа и по-брутални неща, но видях, че Маел искаше да продължи. Гледаше напред по същия начин, по който разказваше историята си:
– Направихме нашето пътешествие, – каза той. – Пресякохме тясното море към Британия и се отправихме на север към земя със зелени гори и там попаднахме на група жреци, които пееха нашите химни и знаеха нашата поезия и нашия закон. Те бяха друиди, както и ние бяхме друиди, те бяха верни на гората, както и ние. Паднахме в обятията си. – Авикус наблюдаваше внимателно Маел. Моите очи бяха по-търпеливи и студени, бях сигурен. Въпреки това простичкият разказ ме привлече, трябва да призная.
– Отидох в горичката – каза Маел. – Колко огромни бяха дърветата. Колко древни. Всяко едно от тях можеше да е Голямото дърво. Накрая ме заведоха до него. И видях вратата с многото железни ключалки. Знаех, че богът е вътре.
Изведнъж Маел погледна тревожно към Авикус, но Авикус му направи жест да продължи.
– Разкажи на Мариус, – каза той нежно, – и като разкажеш на Мариус, разкажи на мен. – Той имаше такова меко звучене, това изказване. Почувствах тръпка по повърхността на кожата си, моята самотна и съвършена кожа.
– Но тези свещеници – каза Маел, – те ме предупредиха. Маел, ако в теб има някаква лъжа или несъвършенство, богът ще го разбере. Той просто ще те убие и ти ще бъдеш жертва и нищо повече от това. Мисли дълбоко, защото богът вижда дълбоко. Богът е силен, но от него по-скоро ще се страхуваш, отколкото да го обожаваш, и когато се възбуди, отмъщава с голямо удоволствие.
– Думите ме разтърсиха. Наистина ли бях подготвен за това странно чудо, което ме сполетя? – Той ме погледна дивашки.
– Премислих всичко. Картините от твоите думи се върнаха към мен! Красивата вила в Неаполитанския залив. Как беше описал богатите си стаи. Как беше описал топлия бриз и шума на водата в скалистия бряг. Как беше описал градините си. Говореше за градини. Ах, бих ли могъл да издържа мрака на дъба, помислих си, пиенето на кръв, гладуването между жертвоприношенията, за какво би било това?
Той направи пауза, сякаш не можеше да продължи. Отново погледна към Авикус.
– Продължавай – каза спокойно Авикус с дълбокия си глас. Маел продължи:
– Тогава един от тези жреци ме настигна, отведе ме настрани и каза: „Маел, това е разгневен бог. Това е бог, който моли за кръв, когато не би трябвало да я иска. Имаш ли сили да се представиш пред него“?
– Нямах възможност да му отговоря. Слънцето току-що беше залязло. Гората беше пълна със запалени факли. Вярващите от гората се бяха събрали. Всичките ми колеги свещеници, които бяха дошли с мен, ме заобиколиха. Те ме тласкаха към дъба.
– Когато стигнах до него, настоях да ме освободят. Сложих ръце на кората, затворих очи и с тих глас, както се бях молил в родната си горичка, се помолих на този бог. Казах: „Аз съм от верните на гората. Ще ми дадеш ли Свещената кръв, за да се върна у дома и да направя това, което моят народ иска от мен?“
Той отново спря да говори. Сякаш се взираше в нещо страшно, което не можех да видя. Авикус отново заговори.
– Продължавай, – каза той.
Маел въздъхна.
– От вътрешността на дъба се чу тих смях, тих смях и гневен глас! Той влезе в главата ми и аз бях разтърсен от него. И богът ми каза: „Първо ми донеси кръвна жертва. Тогава и само тогава ще имам силата да те направя бог“.
Маел отново се откъсна. После:
– Сигурно знаеш, Мариус – каза той, – колко нежен беше нашият бог. Когато те създаде, когато ти говореше, в него нямаше нищо от гняв или омраза, но този бог беше изпълнен с гняв.
Кимнах.
– Разказах на жреците какво ми беше казал богът. Те се отдръпнаха в група, всички уплашени и неодобрителни.
– Не – казаха те, – той твърде много е искал кръв. Не е редно да я получи. Сега, както винаги, трябва да гладува между всяко пълнолуние и до годишните ритуали, така че да излезе от дъба тънък и гладен, като мъртвите поля, готов да изпие кръвта на жертвоприношението и да стане пухкав от нея, като щедростта на идващата пролет.
– Какво трябваше да кажа? – Попита Маел. – Накрая се опитах да вразумя някои от тях. За да направиш бог, със сигурност му трябва сила – обясних аз. – А и самият той е обгорен от Страшния огън и може би кръвта му помага и го лекува. Защо да не му дадем жертвоприношение? Сигурно имате осъден човек в някое от селата или селищата, който може да бъде доведен при дъба?
– Те се отдръпнаха съвсем и се загледаха в дървото, в неговата врата и в ключалките му. И аз разбрах, че се страхуват. Тогава се случи нещо ужасно, което ме промени напълно. От дъба излизаше поток от враждебност, който усещах така, сякаш някой пълен със злоба ме гледаше!
– Усетих, че сякаш съществото ме гледа с цялата си ярост, вдигнало меча си, за да ме унищожи. Разбира се, това беше силата на бога, който използваше ума си, за да залее моя с омразата си. Но тя беше толкова силна, че не можех да се сетя какво е и какво да направя.
– Другите жреци побягнаха. Те също бяха усетили този гняв и омраза. Аз не можех да бягам. Не можех да се движа. Взирах се в дъба. Мисля, че старата магия ме беше хванала. Бог, стихове, песни, жертвоприношения – тези неща изведнъж нямаха значение за мен. Но знаех, че вътре в дъба има могъщо същество. И аз не избягах от него. И в този миг се роди моята зла заговорническа душа!
Маел отново въздъхна много драматично. Той мълчеше, а очите му бяха вперени в мен.
– Как така? – Попитах. – Какво замисли? Бяхте разговаряли чрез ума с нежния бог на собствената си горичка. Бяхте го виждали по време на пълнолунието да приема жертви, както преди, така и след Страшния пожар. Видял си ме, когато се бях променил. Току-що го каза. Какво те порази толкова в този бог?
За миг той изглеждаше поразен.
Накрая, като отново погледна пред себе си, сякаш трябваше да го направи, той продължи.
– Този бог беше повече от гневен, Мариус. Този бог искаше да постигне своето!
– Тогава защо не се уплаши?
В стаята настъпи мълчание. Наистина бях малко озадачен.
Погледнах към Авикус. Исках да потвърдя: Авикус беше този бог, нали? Но да се задава такъв въпрос беше грубо. По-рано беше казано, че Авикус е дал Тъмната кръв на Маел. Изчаках, както беше редно да направя.
Накрая Маел ме погледна по най-хитрия и странен начин. Гласът му спадна и той се усмихна отровно.
– Богът искаше да се измъкне от този дъб – каза той, като ме погледна, – и знаех, че ако му помогна, ще ми даде Вълшебната кръв!
– И така – казах аз с усмивка, защото не можех да си помогна. – Той искаше да избяга от дъба. Но, разбира се.
– Спомних си за теб, когато избяга – каза Маел, – могъщият Мариус, разцъфнал от жертвоприношение на кръв, бягащ толкова бързо от нас! Е, и аз бих бягал като теб! Да, и да, и докато си мислех тези неща, докато кроих планове, докато мислех, отново чух гласа от дъба, насочен тихо и потайно, само към мен: „Ела по-близо – заповяда ми той, а после, когато притиснах челото си към дървото, заговори. – Разкажи ми за този Мариус, разкажи ми за неговото бягство. – Каза то. – Разкажи ми и ще ти дам Тъмната кръв и ще избягаме от това място заедно, ти и аз. – Маел се разтрепери. Но Авикус изглеждаше примирен с тези истини, сякаш ги беше обмислял много пъти.
– Става все по-ясно, – казах аз.
– Няма нищо, което да не е свързано с теб – каза Маел. Той размаха юмрук към мен. Напомни ми за дете.
– Твоето собствено дело – казах аз. – От момента, в който ме открадна от таверната в Галия. Ти ни събра заедно. Помниш ли това. Ти ме държеше в плен. Но разгръщането на историята ти те успокоява. Трябва да ни я разкажеш. Разкажи повече.
За миг ми се стори, че той ще връхлети върху мен, отчаян в яростта си, но после в него настъпи промяна. И като поклати малко глава, той се успокои, намръщи се и после продължи:
– Когато това потвърждение дойде до мен от ума на самия бог – каза той, – аз бях фатално настроен по моя курс. Веднага съобщих на другите жреци, че трябва да донесат жертва. Нямахме време да се караме и че трябва да се погрижа осъденият да бъде предаден на бога. Трябваше да вляза в дървото заедно с осъдения човек. Не ме беше страх да го направя. И те трябваше да побързат с всичко, тъй като богът и аз можехме да имаме нужда от нощта, за да извършим магията си.
– Измина сякаш цял час, преди да намерят нещастния човек, който трябваше да умре в дървото, но най-сетне го изнесоха напред, вързан и плачещ, и много уплашено отключиха могъщата врата.
– Усещах как вътре се надига яростта на бога. Усещах глада му. И избутвайки този беден осъден нещастник пред себе си, аз влязох с факла в ръка, за да застана вътре в издълбаната камера на дървото.
Кимнах с малка усмивка, за да кажа, че само аз знам. Междувременно очите на Маел се бяха преместили към Авикус.
– Там стоеше Авикус, много подобен на този, който виждаш сега, – каза Маел, все още гледайки спътника си. – И веднага се нахвърли върху осъдения. Изпи кръвта на тази жалка жертва с милостива бързина, а после захвърли тялото.
– Тогава Авикус се нахвърли върху мен, взе ми факлата, закачи я на стената така, че изглеждаше опасно близо до дървото, и като ме хвана здраво за раменете, каза: „Разкажи ми за Мариус, разкажи ми как е избягал от Свещения дъб. Разкажи ми историята или ще те убия още сега“.
Авикус изслуша всичко това със спокойно лице. Той кимна, сякаш искаше да каже: „Ето как се случи това. Маел се отвърна от него и отново погледна напред.
– Той ме нараняваше – каза Маел. – Ако не бях казал нещо бързо, щеше да ми счупи рамото, затова проговорих, знаейки колко добре може да проучи мислите ми, и казах: – „Дай ми Тъмната кръв и ще избягаме заедно, както си обещахме. Няма голяма тайна в това, което знам. Това е въпрос на сила и бързина. Ще се хванем за клоните на дърветата, което те, които ни следват, не могат да направят толкова лесно, и после ще се придвижим през дърветата“.
– „Но ти познаваш света“ – каза ми той. – „Аз не познавам нищо. Бил съм затворен в продължение на стотици години. Само смътно си спомням Египет. Само смътно си спомням Великата майка. Ти трябва да ме водиш. И така, аз ще ти дам магията и ще я направя добре“.
– Той беше верен на обещанието си. Още от самото начало ме направи силен. После заедно се вслушахме с ум и уши в събралите се Вярващи от гората и жреци друиди и като ги намерихме съвсем неподготвени за нашето заминаване, с обединените си сили изтласкахме вратата.
– Веднага се отправихме към върховете на дърветата, както ти беше направил, Мариус. Оставихме преследвачите далеч зад себе си и още преди разсъмване преследвахме селище, отдалечено на много мили. – Той седна назад, сякаш изтощен от изповедта си. И докато седях там, все още твърде търпелив и твърде горд, за да го унищожа, видях как ме е вплел във всичко това, и се зачудих, и погледнах към Авикус, бога, който толкова дълго бе живял в дървото. Авикус ме погледна спокойно.
– Ние сме заедно от онова време – каза Маел с по-тих глас. – Ловуваме големите градове, защото така ни е по-лесно, а какво мислим за римляните, които са дошли като завоеватели? Ние ловуваме Рим, защото той е най-великият град от всички. – Не казах нищо.
– Понякога срещаме и други – продължи Маел. Очите му изведнъж се стрелнаха към мен. – И понякога сме принудени да се бием с тях, защото те не ни оставят на мира.
– Как така? – Попитах аз.
– Те са богове на Гроба, същите като Авикус, и са силно обгорени и слаби и искат нашата силна кръв. Сигурно си ги виждал. Сигурно са те открили. Не може да си се крил през всичките тези години. – Не отговорих.
– Но ние можем да се защитим, – продължи той. – Имаме си скривалища, а със смъртните си имаме спорт, нашите игри. Какво повече има да кажа?
Той наистина беше свършил.
Помислих си за собственото си съществуване, за живота си, претъпкан с толкова много четене и лутане и с толкова много въпроси, и наред с презрението си изпитах и пълно съжаление към него. Междувременно изражението на лицето на Авикус ме трогна.
Когато гледаше Маел, Авикус изглеждаше замислен и състрадателен, но после погледът му падна върху мен и лицето му се напрегна.
– А как ти се струва светът, Авикус? – Попитах.
Веднага Маел ме стрелна с поглед, после стана от стола си и се приближи до мен, наведе се над мен, протегнал ръка, сякаш щеше да ме удари.
– Това е, което имаш да кажеш на моята история? – Поиска той. – Питаш го как вижда света?
Не отговорих. Видях грешката си и трябваше да призная пред себе си, че не е била умишлена. Но исках да го нараня, в това нямаше съмнение. И това бях направил. Авикус се беше изправил на крака. Той се приближи до Маел и го поведе назад, далеч от мен.
– Тихо, любими мой, – каза той кротко на Маел. Придърпа Маел обратно към стола му. – Нека поговорим още малко, преди да се разделим с Мариус. Имаме време до сутринта. Моля те, бъди спокоен.
Тогава разбрах какво толкова беше разгневило Маел. Не беше това, че мислеше, че съм го пренебрегнал. Той знаеше по-добре. Беше ревност. Мислеше, че се опитвам да му отнема приятеля. Веднага щом Маел отново зае мястото си, Авикус ме погледна почти топло.
– Светът е прекрасен, Мариус – каза той спокойно. – Дойдох в него като слепец след чудо. Не си спомням нищо от земния си живот, освен че е бил в Египет. И че самият аз не съм бил от Египет. Сега ме е страх да отида там. Страхувам се, че старите богове се задържат там. Пътуваме из градовете на Империята, с изключение на градовете на Египет. А там има какво да видим. – Маел все още беше подозрителен. Той придърпа парцаливото си и мръсно наметало около себе си, сякаш всеки момент можеше да си тръгне. Що се отнася до Авикус, той изглеждаше по-удобно от всякога, макар че беше бос и също толкова мръсен като Маел. – Винаги, когато сме попадали на кръвопийци – каза Авикус, – а това не е често, съм се страхувал от тях, че ще ме познаят като бог-ренегат. – Той каза това със значителна сила и увереност, така че ме изненада.
– Но това никога не се случва, – продължи той. – И понякога говорят за Добрата майка и за старото поклонение, когато боговете са пиели кръвта на Злодея, но те знаят по-малко от мен за това.
– Какво знаеш ти, Авикус? – Попитах смело. Той се замисли, сякаш не беше съвсем сигурен дали иска да ми отговори с истината. После заговори.
– Мисля, че ме заведоха пред нея – каза той, а тъмните му очи бяха доста отворени и честни. Маел се обърна рязко към него, сякаш искаше да го удари за откровеността му, но Авикус продължи.
– Тя беше много красива. Но погледът ми беше сведен надолу. Не можех да я видя наистина. И те казваха думи, а пеенето ме плашеше. Бях възрастен мъж, това го знам, и те ме унижаваха. Говореха за почести, които бяха проклятия. Останалото може би съм го сънувал.
– Достатъчно дълго бяхме тук, – каза внезапно Маел. – Искам да си вървя. – Той се изправи на крака и Авикус съвсем неохотно го последва. Между нас, Авикус и мен, премина нещо тихо и потайно, което Маел не можа да прекъсне. Мисля, че Маел го знаеше и беше в трайна ярост, но не можеше да го предотврати. Това се случи.
– Благодаря ти за гостоприемството – каза Авикус и се протегна да хване ръката ми. За миг изглеждаше почти весел. – Понякога си спомням за малките смъртни обичаи. Спомням си, че докосвах ръцете си по този начин.
Маел беше в бледа ярост. Разбира се, имаше много неща, които исках да кажа на Авикус, но сега знаех, че това е просто невъзможно.
– Запомнете – казах и на двамата, – че живея така, както живее един смъртен човек, със същите удобства. И винаги си имам занимания, книгите ми са тук, виждате ли. В крайна сметка ще пътувам из Империята, но засега Рим, градът, в който съм се родил, е моят дом. Това, което научавам, е важно за мен. Това, което виждам с тези очи.
Погледнах от единия към другия.
– Можеш да живееш по този начин, ако искаш, – казах аз. – Със сигурност сега трябва да вземете от мен нови дрехи. Толкова лесно мога да ви ги осигуря. И хубави сандали за краката ви. Ако искате да имате къща, хубаво жилище, в което да се наслаждавате на свободното си време, мога да ви помогна да си го набавите. Моля, вземете това от мен.
Очите на Маел пламтяха от омраза.
– О, да – прошепна той към мен, твърде разгневен, за да може да говори с пълен глас. – А защо да не ни предложиш вила на Неаполитанския залив, с мраморни балюстради с изглед към синьото море!
Авикус ме погледна директно. Изглеждаше спокоен в сърцето си и искрено развълнуван от думите ми. Но какъв беше смисълът? Не казах нищо повече.
Гордото ми спокойствие изведнъж бе нарушено. Гневът се върна заедно със слабостта му. Спомних си за химните на горичката и ми се прииска да тръгна срещу Маел, заради цялата му грозота, буквално да го разкъсам крайник по крайник.
Дали Авикус щеше да се намеси, за да го спаси? Вероятно. Ами ако не го направи? Ами ако се окажа по-силен и от двамата, аз, който бях пил от кралицата?
Погледнах към Маел. Той не се страхуваше от мен, което ми се стори интересно. И гордостта ми се върна. Не можех да стигна до обикновена физическа битка, особено такава, която можеше да стане отвратително неловка и грозна, такава, която можеше и да не спечеля.
Не, бях прекалено мъдър за това. Бях твърде добродушен. Аз бях Мариус, който уби Злодея, а този беше Маел, един глупак.
Те се отдалечиха през градината и аз не намерих думи, които да им кажа, но Авикус се обърна към мен и каза бързо:
– Сбогом, Мариус. Благодаря ти и ще те помня. – И аз се оказах поразен от думите.
– Сбогом, Авикус, – отговорих аз. И се заслушах, докато те изчезваха в нощта. Седях там и усещах смазваща самота. Погледнах към многобройните си лавици с книги и към масата си за писане. Погледнах към мастилницата си. Погледнах картините по стените. Трябваше да се опитам да се помиря с Маел, сигурно, за да имам Авикус за приятел. Трябваше да ги преследвам и двамата. Трябваше да ги помоля да останат с мен. Трябваше да си кажем още толкова много неща. Имах нужда от тях, както те имаха нужда един от друг. Както аз се нуждаех от Пандора. Но аз живеех в лъжа. Живеех от гняв. Ето какво се опитвам да ти кажа. Живял съм в лъжа. Правех го отново и отново. Живея в лъжа, защото не мога да понеса слабостта на гнева и не мога да призная ирационалността на любовта.
О, лъжите, които съм казвал на себе си и на другите. Знаех го и все пак не знаех.
Назад към част 5 Напред към част 7
