Проем
Името ми е Дейвид Талбот.
Някой от вас помни ли ме като генерален настоятел на Таламаска – ордена на детективите-психолози, чийто девиз беше „Ние наблюдаваме и винаги сме тук“?
Този девиз има чар, нали?
Таламаска съществува от повече от хиляда години.
Не знам как е възникнал орденът. Всъщност не знам всички тайни на Ордена. Знам обаче, че съм му служил през по-голямата част от земния си живот.
Именно в майчината къща на Таламаска в Англия вампирът Лестат за първи път ми стана известен. Една зимна нощ той влезе в кабинета ми и ме изненада съвсем неочаквано.
Много бързо разбрах, че едно е да четеш и пишеш за свръхестественото, а съвсем друго – да го видиш със собствените си очи.
Но това беше много отдавна.
Сега съм в друго физическо тяло.
И това физическо тяло е преобразено с мощната на вампирска кръв на Лестат.
Аз съм сред най-опасните вампири и един от най-доверените. Дори предпазливият вампир Арманд ми разкри историята на своя живот. Може би сте чели биографията на Арманд, която пуснах на бял свят. Когато тази история приключи, Лестат се беше събудил от дълъг сън в Ню Орлиънс, за да слуша една много красива и съблазнителна музика.
Тази музика го приспиваше отново в непрекъсната тишина, докато той отново се оттегляше в сградата на манастира, за да легне на прашния мраморен под.
Тогава в Ню Орлиънс имаше много вампири – скитници, мошеници, глупави млади хора, дошли да зърнат Лестат в неговата привидна безпомощност. Те застрашаваха смъртното население. Дразнеха по-възрастните от нас, които искаха да бъдат невидими и да ловуват на спокойствие.
Всички тези нашественици вече ги няма.
Някои от тях са унищожени, а други просто уплашени. А старейшините, които бяха дошли да предложат малко утеха на спящия Лестат, си тръгнаха по своя път.
В началото на тази история само трима от нас бяха останали в Ню Орлиънс. И ние тримата сме спящият Лестат и двамата му верни другари – Луи дьо Поант дю Лак и аз, Дейвид Талбот, авторът на този разказ.
Назад към част 1 Напред към част 3
