Глава 18
Бях се сринал от тревога. Щом стигнахме до тротоара, хванах Луи за раменете и го завъртях с лице към себе си.
– Няма да продължим с това, – казах аз. – Връщам се там, за да й кажа, че това няма да се случи.
– Не, Дейвид, това ще се случи, – каза той, без да повишава глас. – Ти няма да го спреш! – Осъзнах, че за пръв път, откакто го бях зърнал, той беше страстен и гневен, макар че гневът не беше единствено към мен.
– Ще се случи – повтори той, стиснал зъби, а лицето му се втвърди в тихата му ярост. – И ние ще я оставим невредима, както обещахме! Но това ще продължи.
– Луи, не разбираш ли какво изпитва тя? – Попитах го. – Тя се влюбва в теб! Тя никога няма да бъде същата след това. Не мога да позволя това да се задълбочи. Не мога да позволя да стане по-лошо, отколкото вече е.
– Тя не е влюбена в мен, това не е правилно, – заяви той с категоричен шепот. – Тя си мисли това, което смъртните винаги си мислят. За тях ние сме красиви. Ние сме екзотични. Имаме такава изтънчена чувствителност! Виждал съм го и преди. Всичко, което трябва да направя, е да взема жертва в нейно присъствие, за да излекувам романтичните ѝ мечти. А до това няма да се стигне, обещавам ти. А сега, Дейвид, слушай, този час на очакване ще бъде най-дългият през нощта. Жаден съм. Искам да ловувам. Пусни ме, Дейвид. Махни се от пътя ми. – Разбира се, че не го оставих.
– А какво ще кажеш за емоциите си, Луи? – Вървях до него, решен, че няма да ме остави. „Можеш ли да ми кажеш, че не си напълно завладян от нея?
– Ами ако съм, Дейвид? – Отвърна той, като не забавяше темпото си. – Дейвид, ти не я описа истински. Казвал си ми колко е силна, колко е хитра и колко е умна. Но не си я описал справедливо. – Той ми хвърли плах мимолетен поглед. – Никога не си говорил за нейната простота или сладост. Не ми разказа, че е била толкова добра по природа.
– Така я виждаш?
– Такава е тя, приятелю. – Сега той не ме погледна. – Някакво училище, Таламаска, че то е създало и двама ви. Тя има търпелива душа и знаещо сърце.
– Искам това да се прекъсне сега, – настоях аз. – Не вярвам на нито един от вас. Луи, послушай ме.
– Дейвид, наистина ли вярваш, че бих я наранил? – Попита той рязко. Той продължи да върви. – Нима търся за свои жертви онези, за които вярвам, че са нежни по природа, хора, за които вярвам, че са едновременно добри и необичайно силни? Тя ще бъде в безопасност при мен завинаги, Дейвид, не разбираш ли това? Само веднъж в злощастния си живот съм направил бягство и това беше преди повече от век. Мерик не би могла да бъде в по-голяма безопасност от когото и да било от нас, отколкото е тя от мен. Обвържи ме да я защитавам до деня на смъртта й и сигурно ще го направя! Ще се изплъзна от нея, след като това приключи, обещавам ти. – Той продължи да върви. Той продължи да говори: – Ще намеря начин да ѝ се отблагодаря, да я удовлетворя, да я оставя на мира. Ще го направим заедно, Дейвид, ти и аз. Не ме тормози сега по този въпрос. Не мога да бъда спрян. Стигна се твърде далеч.
Повярвах му. Повярвах му напълно.
– Какво да правя? – Попитах отчаяно. – Дори не познавам собственото си сърце по този въпрос. Страхувам се за нейното.
– Не трябва да правиш нищо, – каза той, а гласът му беше малко по-спокоен от преди. – Остави всичко да се случи, както е планирано. – Вървяхме заедно през разрушения квартал.
Най-сетне се появи огънатият червен неонов надпис на барчето, който мигаше под рехавите клони на едно старо и умиращо дърво. По дъсчената фасада имаше ръчно изрисувани рекламни надписи, а светлината вътре беше толкова слаба, че едва ли нещо можеше да се види през мръсното стъкло на вратата.
Луи влезе вътре, а аз го последвах, доста учуден от голямата тълпа англосаксонски мъже, които бъбреха и пиеха на дългия махагонов бар и на безбройните мръсни малки масички. Тук-там имаше облечени в дънки жени, млади и стари, както и техните господа спътници. От закритите крушки близо до тавана блестеше крещяща червена светлина. Навсякъде виждах голи ръце и мръсни ризи без ръкави, потайни лица и цинизъм под воала от усмивки и блестящи зъби.
Луи си проправи път до ъгъла на помещението и зае дървения стол до едър небръснат и гъстокос мъж, който седеше на масата сам и мрачно над застоялата си бутилка бира.
Последвах го, а ноздрите ми бяха нападнати от миризмата на пот и гъстия цигарен дим. Силата на гласовете беше рязка, а ритъмът на музиката под нея – грозен, грозен по думи и ритъм, грозен по враждебното си пеене. Седнах срещу същия този беден дегенерирал смъртен, който хвърли бледите си отпаднали очи към Луи, а после към мен, сякаш се готвеше да се забавлява.
– И така, какво искате, господа – каза той с дълбок глас. Огромните му гърди натежаха под износената риза, която ги покриваше. Той вдигна кафявата си бутилка и остави златистата бира да се плъзне по гърлото му.
– Хайде, господа, кажете ми – каза той дебело, пиянски. – Когато мъже, облечени като вас, дойдат в центъра, вие искате нещо. А сега какво е то? Дали казвам, че сте дошли на грешното място? По дяволите, не, господа. Някой друг може да го каже. Някой друг може да каже, че сте направили лоша грешка. Но аз не го казвам, господа. Аз разбирам всичко. Всички съм на ухо и за двама ви. Дали искате броудс или малък билет за летене? – Той се усмихна и на двама ни. – Имам всякакви лакомства, господа. Нека се престорим, че е Коледа. Просто ми кажете какво е желанието на сърцето ви. – Той се засмя гордо на себе си, после отпи от мазната си кафява бутилка. Устните му бяха розови, а брадичката му покрита с прошарена брада.
Луи го гледаше, без да отговори. Гледах го очаровано. Лицето на Луи постепенно изгуби всякакво изражение, всякакво подобие на чувство. То можеше да принадлежи на мъртвец, докато седеше там, докато се взираше в жертвата, докато я маркираше, докато оставяше жертвата да изгуби бедната си отчаяна човечност, докато убийството преминаваше от възможно към вероятно и накрая, към предрешен извод.
– Искам да те убия – каза тихо Луи. Той се наведе напред и се вгледа съвсем отблизо в бледите и зачервени сиви очи на мъжа.
– Да ме убиеш? – Каза мъжът и повдигна една вежда. – Мислиш, че можеш да го направиш? – Попита той.
– Мога да го направя – каза Луи нежно. – Просто така. – Той се наведе и впи зъби в дебелия небръснат врат на мъжа. Видях, че очите на мъжа за миг просветнаха, докато гледаше през рамото на Луи, после очите станаха неподвижни и много постепенно се притъпиха.
Тромавото и обемисто тяло на мъжа се облегна на Луи, десницата му с дебели пръсти потрепери, преди да се отпусне до бутилката бира.
След дълъг миг Луи се отдръпна и помогна на мъжа да сложи глава и рамене на масата. С любов докосна гъстата сивкава коса на мъжа.
На улицата Луи вдиша дълбоко от свежия нощен въздух. Лицето му беше пълно с кръвта на жертвата му и богато оцветено с човешките нюанси. Той се усмихна с тъжна, горчива усмивка, докато гледаше нагоре, а очите му търсеха най-слабите звезди.
– Агата, – каза той тихо, сякаш това беше молитва.
– Агата? – Повторих. Как се страхувах за него.
– Майката на Клодия – отвърна той и ме погледна. – Тя каза името веднъж през първите няколко нощи, точно както Мерик се изрази. Изрецитира имената и на двамата, на бащата и на майката, по начина, по който я бяха научили да казва на непознати. Агата беше името на майка ѝ.
– Разбирам, – отвърнах аз. – Мерик ще бъде много доволна от това. Разбираш ли, това е стилът на старите чародейки, когато наричат дух, да включват името на майка му.
– Жалко за този човек, който пие само бира, – каза той, когато започнахме да се връщаме към Мерик. – Можех да използвам само малко топлина в кръвта, знаеш ли, но тогава може би е по-добре. По-добре е да имаш силен ясен ум за това, което се случва. Вярвам, че Мерик може да направи това, което искам.
Назад към част 19 Напред към част 21
