Глава 13
– Да, знам къде се намираме. От самото начало се опитваш да ме върнеш тук, в малката болница. – Колко запустяла изглеждаше тя сега, толкова груба с глинените си стени, дървените капаци на прозорците и малките легла, скрепени едно за друго от едва завършено дърво. И все пак тя беше там, в леглото, нали? Познавам медицинската сестра, да, и стария закръглен лекар, и теб виждам там в леглото – това си ти, малката с къдриците на върха на одеялото, и Луи там . ..
Добре, защо съм тук? Знам, че това е сън. Това не е смърт. Смъртта не се съобразява особено с хората.
– Сигурен ли си? – Каза тя. Тя седеше на стола с права облегалка, златистата ѝ коса беше прибрана със синя панделка, а на малките ѝ крачета имаше сини сатенени пантофки. Така че това означаваше, че тя е там, в леглото, а там, на стола, е моята малка френска кукла, моята красавица, с високите заоблени подметки и идеално оформените малки ръчички.
– А ти, ти си тук с нас и си на легло в спешното отделение във Вашингтон, окръг Колумбия. Знаеш, че умираш там долу, нали?
– Тежка хипотермия, много вероятно пневмония. Но откъде да знаем с какви инфекции разполагаме? Да го ударим с антибиотици. Няма начин да го включим на кислород сега. Ако го изпратим в университета, ще се окаже и там в коридора.
– Не ме оставяйте да умра. Моля те… Толкова ме е страх.
– Ние сме тук с теб, грижим се за теб. Можеш ли да ми кажеш името си? Има ли някое семейство, което можем да уведомим?
– Давай, кажи им кой си всъщност – каза тя с малък сребрист смях, гласът ѝ винаги беше толкова деликатен, толкова много красив. Мога да почувствам нежните ѝ малки устни, само като ги погледна. Обичах да притискам пръста си към долната ѝ устна, игриво, когато целувах клепачите ѝ и гладкото ѝ чело.
– Не бъди такъв малък умник! – Казах между зъбите си. – Освен това, кой съм аз там долу?
– Не и човешко същество, ако имаш предвид това. Нищо не може да те направи човек.
– Добре, ще ти дам пет минути. Защо ме доведохте тук? Какво искаш да ти кажа – че съжалявам за това, което направих, като те извадих от онова легло и те направих вампир? Искаш ли истината, истината на смъртното легло? Не знам дали е така. Съжалявам, че си страдала. Съжалявам, че всеки трябва да страда. Но не мога да кажа със сигурност, че съжалявам за този малък трик.
– Не се ли страхуваш поне малко да стоиш сам така?
– Не, не се страхувам.
– Ако истината не може да ме спаси, нищо не може. – Колко мразех миризмата на болест около себе си, на всички онези малки тела, трескави и мокри под сивите си завивки, цялата мрачна и безнадеждна малка болница отпреди толкова много десетилетия.
– Баща ми, който е в ада, Лестат да ти е името.
– А ти? След като слънцето те изгори във въздушния кладенец в Театъра на вампирите, ти отиде ли в ада?
Смях, такъв висок, чист смях, като блестящи монети, изтръскани от кесия.
– Никога няма да кажа!
– Сега, знам, че това е сън. Това е всичко, което е било от самото начало. Защо някой би се върнал от мъртвите, за да говори такива тривиални и безсмислени неща.
– Случва се постоянно, Лестат. Не се изнервяй толкова. Искам сега да обърнеш внимание. Погледни тези малки легла, погледни тези деца, които страдат.
– Аз те откъснах от това – казах аз.
– Да, по начина, по който Магнус те отне от живота ти и ти даде нещо чудовищно и зло в замяна. Ти ме направи убиец на моите братя и сестри. Всичките ми грехове водят началото си от онзи миг, когато ти посегна към мен и ме вдигна от онова легло.
– Не, не можеш да обвиняваш за всичко мен. Аз няма да го приема. Нима бащата е родител за престъпленията на детето си? Добре, какво от това, че е вярно. Кой е този, който трябва да брои? В това е проблемът, не виждаш ли? Няма кой.
– Значи ли, че е правилно, следователно, да убиваме?
– Аз ти дадох живот, Клодия. Не беше за вечни времена, не, но беше живот, а дори нашият живот е по-добър от смъртта.
– Как лъжеш, Лестат. „Дори нашият живот“, казваш. Истината е, че според теб нашият проклет живот е по-добър от самия живот. Признай си. Погледни се там долу, в човешкото си тяло. Как си го намразил.
– Това е вярно. Признавам го. Но сега нека те чуем да говориш от сърце, моя малка красавице, моя малка чародейко. Наистина ли щеше да избереш смъртта в това малко легло вместо живота, който ти дадох? Хайде сега, кажи ми. Или това прилича на смъртна съдебна зала, където съдията може да лъже, адвокатите могат да лъжат, а само тези, които са на свидетелската скамейка, трябва да кажат истината?
Тя ме погледна така замислено, а едната ѝ пухкава ръка си играеше с бродирания подгъв на роклята ѝ. Когато сведе поглед, светлината блесна изящно по бузите ѝ, по малката ѝ тъмна уста. Ах, такова творение. Куклата вампир.
– Какво знаех за избора? – Каза тя, загледана напред, с големи, стъклени и пълни със светлина очи. – Не бях достигнала възрастта на разума, когато ти вършеше мръсните си работи, а между другото, татко, винаги съм искала да знам: Харесваше ли ти да ме оставяш да смуча кръвта от китката ти?
– Това няма значение – прошепнах аз. Отвърнах поглед от нея към умиращия бездомник под одеялото. Видях медицинската сестра в овехтяла рокля, с коса, прихваната отзад на врата, да се движи апатично от легло на легло. – Смъртните деца се зачеват с удоволствие – казах аз, но вече не знаех дали тя ме слуша. Не исках да я гледам. – Не мога да лъжа. Няма значение дали ще има съдия или жури. Аз…
– Не се опитвай да говориш. Дадох ти комбинация от лекарства, която ще ти помогне. Температурата ти вече спада. Изсушаваме задръстванията в белите ти дробове.
– Не ме оставяйте да умра, моля ви, не го правете. Всичко това е недовършено и е чудовищно. Ще отида в ада, ако има такъв, но не мисля, че има. Ако има, това е болница като тази, само че пълна с болни деца, умиращи деца. Но аз мисля, че там има само смърт.
– Болница, пълна с деца?
– А, виж как ти се усмихва, как слага ръка на челото ти. Жените те обичат, Лестат. Тя те обича, дори в това тяло, погледни я. Такава любов.
– Защо тя да не се интересува от мен? Тя е медицинска сестра, нали? А аз съм умиращ мъж.
– И толкова красив умиращ човек. Трябваше да знам, че няма да направиш тази подмяна, ако някой не ти предложи красиво тяло. Какво суетно, повърхностно същество си ти! Погледни това лице. По-хубаво от собственото ти лице.
– Не бих стигнал толкова далеч!
Тя ме дари с най-хитрата си усмивка, лицето ѝ светеше в притъмнялата, мрачна стая.
– Не се притеснявай, аз съм с теб. Ще седя тук с теб, докато се почувстваш по-добре.
– Виждала съм да умират толкова много хора. Аз съм причинил смъртта им. Толкова е просто и коварно, моментът, в който животът си отива от тялото. Те просто се изплъзват.
– Говориш луди неща.
– Не, казвам ти истината и ти я знаеш. Не мога да кажа, че ще се поправя, като Улей. Не мисля, че това е възможно. И все пак се страхувам до смърт от това, че ще умра. Не пускай ръката ми.
– Лестат, защо сме тук? – Луи?
Погледнах нагоре. Той стоеше на вратата на суровата малка болница, объркан, леко разчорлен, такъв, какъвто изглеждаше от нощта, в която го бях създал, вече не гневен заслепен млад смъртен, а тъмен джентълмен с тишина в очите, с безкрайното търпение на светец в душата.
– Помогни ми да стана – казах аз, – трябва да я взема от малкото легло.
Той протегна ръка, но беше толкова объркан. Нима той не споделяше този грях? Не, разбира се, че не, защото той вечно се заблуждаваше и страдаше, изкупувайки всичко, дори когато го правеше. Аз бях дяволът. Бях единственият, който можеше да я събере от малкото легло.
Сега е време да легна при лекаря.
– Детето там, това е моето дете. – И то щеше да е о, толкова щастливо, че има едно бреме по-малко.
– Вземете я, монсеньор, и ви благодаря. – Той погледна с благодарност към златните монети, когато ги хвърлих на леглото. Сигурно съм го направил. Със сигурност не съм пропуснал да им помогна. – Да, благодаря ви. Бог да ви благослови.
Сигурен съм, че ще го направи. Винаги го е правил. Аз също го благославям.
– Спи сега. Щом има свободна стая, ще те преместим в нея, ще ти е по-удобно.
– Защо има толкова много хора тук? Моля те, не ме оставяй.
– Не, ще остана с теб. Ще седя точно тук.
Осем часа. Лежах на носилката, с иглата в ръката, а пластмасовият чувал с течност улавяше светлината толкова красиво и виждах часовника идеално. Бавно извърнах глава.
Една жена беше там. Сега носеше палто, много черно на фона на белите й чорапи и дебелите й меки бели обувки. Косата ѝ беше нагъната на гъста спирала отзад на главата и тя четеше. Имаше широко лице с много силни кости и чиста кожа, както и големи лешникови очи. Веждите ѝ бяха тъмни и перфектно изписани, а когато ме погледна, ми хареса изражението ѝ. Тя затвори книгата безшумно и се усмихна.
– По-добре си – каза тя. Имаше богат, мек глас. Малко синкава сянка под очите ѝ.
– Дали съм? – От шума ме заболяха ушите. Толкова много хора. Отваряне и затваряне на врати. Тя се изправи, пресече коридора и взе ръката ми в своята.
– О, да, много по-добре.
– Значи аз ще живея?
– Да – каза тя. Но не беше сигурна. Искаше ли да видя, че не е сигурна?
– Не ме оставяй да умра в това тяло – казах аз, навлажнявайки устните си с език. Бяха толкова сухи! Господи Боже, как мразех това тяло, мразех повдигането на гръдния кош, мразех дори гласа, който излизаше от устните ми, а болката зад очите ми беше непоносима.
– Пак се получава – каза тя и усмивката ѝ се озари.
– Седни при мен.
– Аз съм. Казах ти, че няма да си тръгна. Ще остана тук с теб.
– Помогни ми и ще помогнеш на дявола – прошепнах аз.
– Така ми каза – каза тя.
– Искаш ли да чуеш цялата приказка?
– Само ако запазиш спокойствие, докато ми разказваш, ако не бързаш.
– Какво прекрасно лице имаш. Как се казвате?
– Гретхен.
– Вие сте монахиня, нали, Гретхен?
– Откъде знаеш това?
– Мога да кажа. Ръцете ти, от една страна, малкият сребърен брачен пръстен, и нещо в лицето ти, едно излъчване – излъчването на тези, които вярват. И фактът, че останахте с мен, Гретхен, когато другите ви казаха да продължите. Познавам монахините, когато ги видя. Аз съм дявол и когато съзря доброта, я познавам.
Дали това бяха сълзи, които витаеха в очите ѝ?
– Ти ме дразниш – каза тя любезно. – Тук, на джоба ми, има една малка табелка. На нея пише, че съм монахиня, нали? Сестра Маргарита.
– Не го видях, Гретхен. Не исках да те разплаквам.
– По-добре. Много по-добре. Мисля, че ще се оправиш.
– Аз съм дяволът, Гретхен. О, не самият Сатана, а Синът на Утрото, бен Шарар. Но е лош, много лош. Демон от първи ранг, със сигурност.
– Ти сънуваш. Това е треска.
– Няма ли да е чудесно? Вчера стоях в снега и се опитах да си представя точно такова нещо – че целият ми зъл живот е бил само сън на смъртен човек. Нямаше такъв късмет, Гретхен. Дяволът има нужда от теб. Дяволът плаче. Иска да държиш ръката му. Не се страхуваш от дявола, нали?
– Не, ако той изисква акт на милосърдие. Спете сега. Идват да ти дадат още един шанс. Аз няма да си тръгна. Ето, ще донеса стола отстрани на леглото, за да можеш да ме държиш за ръка.
– Какво правиш, Лестат?
Сега бяхме в хотелския си апартамент, много по-добро място от тази воняща болница – винаги ще взема добър хотелски апартамент пред воняща болница – и Луи беше изпил кръвта ѝ, бедният безпомощен Луи.
– Клодия, Клодия, послушай ме. Ела, Клодия… Ти си болна, чуваш ли ме? Трябва да направиш каквото ти кажа, за да оздравееш. – Прехапах плътта на собствената си китка и когато кръвта започна да се разлива, я поднесох към устните ѝ. – Това е всичко, скъпа, още…
– Опитай се да изпиеш малко от това. – Тя плъзна ръката си зад врата ми. Ах, болката, когато вдигнах главата си.
– Толкова е тънко на вкус. Изобщо не прилича на кръв.
Клепачите ѝ бяха тежки и гладки върху присвитите ѝ очи. Като гъркиня, нарисувана от Пикасо, толкова проста изглеждаше тя, едрогърда, фина и силна. Някой някога целувал ли е устата ѝ на монахиня?
– Тук хората умират, нали? Ето защо коридорите са претъпкани. Чувам, че хората плачат. Това е епидемия, нали?
– Лошо време е – каза тя, а девствените ѝ устни едва помръдваха.- „Но ти ще се оправиш. Аз съм тук.
Луи – беше толкова ядосан.
– Но защо, Лестат?
Защото беше красива, защото умираше, защото исках да видя дали ще се получи. Защото никой не я искаше, а тя беше там и аз я вдигнах и я държах в ръцете си. Защото това беше нещо, което можех да постигна, като малкото пламъче на свещта в църквата, което прави друго пламъче и все пак запазва собствената си светлина – моят начин да творя, единственият ми начин, не виждаш ли? В един момент бяхме двама, а после станахме трима.
Той беше толкова съкрушен, стоеше там в дългото си черно наметало, но не можеше да спре да я гледа, полираните й бузи от слонова кост, малките й китки. Представете си го, дете вампир! Един от нас.
– Разбирам.
Кой говори? Изненадах се, но не беше Луи, беше Дейвид, Дейвид, който стоеше наблизо с екземпляра си от Библията. Луи погледна бавно нагоре. Той не знаеше кой е Дейвид.
– Близо ли сме до Бога, когато създаваме нещо от нищото? Когато се преструваме, че сме мъничкото пламъче и създаваме други пламъци?
Дейвид поклати глава.
– Лоша грешка.
– И тогава целият свят също е такъв. Тя е нашата дъщеря…
– Аз не съм ваша дъщеря. Аз съм дъщеря на майка ми.
– Не, скъпа, вече не. – Погледнах към Дейвид. – Добре, отговори ми.
– Защо претендираш за толкова високи цели за това, което си направила? – Попита той, но беше толкова състрадателен, толкова нежен. Луи все още беше ужасен, загледан в нея, в малките ѝ бели крачета. Такива съблазнителни малки стъпала.
– И тогава реших да го направя, не ме интересуваше какво ще направи с тялото ми, ако можеше да ме вкара в тази човешка форма за двадесет и четири часа, за да мога да видя слънчевата светлина, да почувствам това, което чувстват смъртните, да позная тяхната слабост и тяхната болка. – Натиснах ръката ѝ, докато говорех.
Тя кимна, отново избърса челото ми, усещайки пулса ми с твърдите си топли пръсти.
– … и реших да го направя, просто да го направя. О, знам, че беше грешно, грешно да го пусна с цялата власт, но представяш ли си, а сега виждаш, че не мога да умра в това тяло. Останалите дори няма да разберат какво се е случило с мен. Ако знаеха, щяха да дойдат. . .
– Другите вампири – прошепна тя.
– Да. – И тогава й разказах всичко за тях, за моето търсене преди толкова много време, за да намеря другите, мислейки си, че ако само знаех историята на нещата, това щеше да обясни мистерията… Продължих и продължих да й говоря, обяснявайки й за нас, за това, което бяхме, всичко за моя поход през вековете, а после и за примамката на рок музиката, перфектния театър за мен, и за това, което исках да направя, за Дейвид, Бог и Дявола в парижкото кафене, и за Дейвид край огъня с Библията в ръка, който казва, че Бог не е съвършен. Понякога очите ми бяха затворени, а понякога отворени. Тя ме държеше за ръка през цялото време.
Хората идваха и си отиваха. Лекарите спореха. Една жена плачеше. Навън отново стана светло. Видях я, когато вратата се отвори и жестокият порив на студен въздух премина през коридора.
– Как ще изкъпем всички тези пациенти? – Попита една сестра. – Тази жена трябва да е в изолация. Обадете се на лекаря. Кажете му, че имаме случай на менингит на етажа.
– Отново е сутрин, нали? Сигурно си толкова уморена, че си била с мен през целия следобед и през нощта. Толкова съм уплашен, но знам, че трябва да тръгнеш.
Докарваха още болни хора. Докторът дойде при нея и ѝ каза, че ще трябва да обърнат всички тези носилки, така че главите им да са до стената.
Лекарят й казал, че трябва да се прибере вкъщи. Няколко нови медицински сестри току-що бяха дошли на работа. Тя трябва да си почине.
Аз ли плачех? Малката игла ме болеше в ръката, а колко сухо беше гърлото ми, колко сухи бяха устните ми.
– Ние дори не можем официално да приемем всички тези пациенти.
– Чуваш ли ме, Гретхен? – Попитах. – Можеш ли да разбереш какво казвам?
– Питахте ме това отново и отново – каза тя, – и всеки път ви казвах, че чувам, че разбирам. Слушам те. Няма да те оставя.
– Мила Гретхен; сестра Гретхен.
– Искам да те взема със себе си оттук.
– Какво казахте?
– В моята къща, с мен. Вече си много по-добре, температурата ти е спаднала. Но ако останеш тук. . . – Лицето ѝ е объркано. Тя отново поднесе чашата към устните ми и аз изпих няколко глътки. – Разбирам. Да, моля те, вземи ме, моля те. – Опитах се да седна. – Страхувам се да остана.
– Не още – каза тя и ме подкани да се върна на носилката. После свали лентата от ръката ми и извади онази злокобна малка игла. Господи, Боже, трябваше да пикая! Нима тези отвратителни физически нужди нямаха край? Какво, по дяволите, представляваше смъртността? Гадене, пикаене, ядене и после пак същият цикъл отначало! Струва ли си това визията на слънчевата светлина? Не беше достатъчно да умираш. Трябваше да пикая. Но не можех да понеса да използвам отново онази бутилка, макар че едва си я спомнях.
– Защо не се страхуваш от мен? – Попитах. – Не мислиш ли, че съм луд?
– Ти нараняваш хората само когато си вампир – каза тя просто, – когато си в законното си тяло. Не е ли вярно?
– Да – казах аз. – Това е вярно. Но ти си като Клодия. Ти не се страхуваш от нищо.
– Играеш си с нея на глупак – каза Клодия. – Ти също ще я нараниш.
– Глупости, тя не вярва в това – казах аз. Седнах на дивана в салона на малкия хотел, огледах малката луксозна стая и се почувствах много добре с тези деликатни стари позлатени мебели. Осемнадесети век, моят век. Векът на мошеника и разумния човек. Моето най-съвършено време.
Цветя с петолъчка. Брокат. Позлатени мечове и смях на пияни мъже на улицата долу.
Дейвид стоеше до прозореца и гледаше към ниските покриви на колониалния град. Бил ли е някога преди в този век?
– Не, никога! – Каза той със страхопочитание. – Всяка повърхност е обработена на ръка, всяко измерване е неправилно. Колко слаба е хватката на сътворените неща върху природата, сякаш тя може да се плъзне обратно към земята толкова лесно.
– Напусни, Дейвид – каза Луи, – не ти е мястото тук. Ние трябва да останем. Нищо не можем да направим.
– Сега това е малко мелодраматично – каза Клодия. – Наистина. – Тя носеше онази измачкана малка рокля от болницата. Е, скоро щях да поправя това. Щях да разхвърлям магазините за дантели и панделки за нея. Щях да купя коприна за нея, малки сребърни гривни и пръстени с перли.
Обгърнах я с ръка.
– Ах, колко е хубаво да чуеш някой да говори истината – казах аз.
– Толкова хубава коса, а сега тя ще бъде хубава завинаги.
Опитах се да седна отново, но ми се стори невъзможно. Бързаха с един спешен случай по коридора, по две сестри от двете страни, и някой удари носилката а вибрацията премина през мен. После стана тихо, а стрелките на големия часовник се движеха с леко подръпване. Мъжът до мен изстена и извърна глава. Върху очите му имаше огромна бяла превръзка. Колко гола изглеждаше устата му.
– Трябва да вкараме тези хора в изолация – каза един глас.
– Хайде, сега, ще те заведа вкъщи.
А Моджо, какво беше станало с Моджо? Да предположим, че са дошли да го отведат? Това беше век, в който затваряха кучета, просто защото бяха кучета. Трябваше да ѝ обясня това. Тя ме вдигаше или се опитваше да го направи, като плъзгаше ръка по раменете ми. Моджо лаеше в градската къща. В капан ли беше?
Луи беше тъжен.
– В града има чума.
– Но това не може да те нарани, Дейвид – казах аз.
– Прав си – каза той. – Но има и други неща… – Клодия се засмя. – Тя е влюбена в теб, нали знаеш.
– Щеше да умреш от чума – казах аз.
– Може би не беше моето време.
– Вярваш ли в това, че имаме своето време?
– Не, всъщност не вярвам – каза тя. – Може би просто беше по-лесно да те обвинявам за всичко. Никога не съм знаела какво е правилно и какво не, разбираш ли.
– Имаше време да се научиш – казах аз.
– И ти имаш, много повече време, отколкото аз някога съм имала.
– Благодаря на Бога, че ме взимаш – прошепнах аз. Изправих се на крака. – Толкова се страхувам – казах. – Просто обикновен страх.
– Едно бреме по-малко за болницата – каза Клодия със звънлив смях, а малките ѝ крачета се поклащаха над ръба на стола. Тя отново беше облякла модната рокля с бродерии. Сега това беше подобрение.
– Красивата Гретхен – казах аз. – Когато казвам това, бузите ти пламват.
Тя се усмихна, като сега прехвърли лявата ми ръка през рамото си, а дясната си ръка държеше заключена около кръста ми.
– Ще се грижа за теб – прошепна тя в ухото ми. – Не е много далеч.
До малката ѝ кола, в горчивия вятър, стоях, държейки този вонящ орган, и гледах жълтата дъга от пикоч, от която се издигаше пара, когато се удареше в топящия се сняг.
– Господи Боже – казах аз. – Усещането е почти добро! Какви са тези човешки същества, че могат да изпитват удоволствие от такива ужасни неща!
Назад към част 13 Напред към част 15
