Глава 18
Часът беше два по часовника на ръката ми. Дъждът бе стихнал отвъд счупените капаци, които покриваха вратите и прозорците, и аз седях сгушен в червения кадифен стол, наслаждавайки се на малкия пламък от тухлената камина, но отново силно премръзнал и страдащ от същата стара кашлица. Но със сигурност беше настъпил моментът, в който това вече нямаше да ме притеснява.
Бях разказал цялата си история.
В безумието на смъртна откровеност бях описал всяко едно ужасно и объркващо преживяване – от разговорите ми с Раглан Джеймс до последното тъжно сбогуване с Гретхен. Бях разказал дори за сънищата си, за Клодия и мен в отдавнашната малка болница, за разговора ни във фантастичния салон на хотелския апартамент от осемнадесети век, както и за тъжната ужасна самота, която изпитвах в любовта към Гретхен, защото знаех, че в сърцето си тя вярва, че съм луд, и само поради тази причина ме е обичала. Беше ме възприела като някакъв блажен идиот и нищо повече.
Беше приключило и свършено. Нямах представа къде да намеря Крадеца на тела. Но трябва да го намеря. А това търсене можеше да започне едва когато отново стана вампир, когато това високо мощно тяло се напомпа с предвечна кръв.
Колкото и слаб да бях само със силата, която Луи можеше да ми даде, все пак щях да бъда около двадесет пъти по-силен, отколкото бях сега, и може би способен да повикам на помощ останалите, защото кой знае какъв беглец щях да стана. След като тялото се трансформираше, със сигурност щях да имам някакъв телепатичен глас. Бих могъл да моля Мариус за помощ; или да викам Арманд, или дори Габриел – като да, моята любима Габриел – защото тя вече нямаше да е моето бягство и можеше да ме чуе, в което обикновената схема на нещата – ако може да се използва такава дума – не можеше.
Той седеше на бюрото си, както през цялото време, разбира се, забравил за течението и за дъжда, който се плискаше по ламарините на щорите, и слушаше без думи, докато говорех, гледаше с болезнено и учудено изражение как се качвам на крака и се разхождам във вълнението си, как бълнувам и бълнувам.
– Не ме съди за глупостта ми – помолих го аз. Отново му разказах за изпитанията си в Гоби, за странните си разговори с Дейвид и за видението на Дейвид в парижкото кафене. – Бях в състояние на отчаяние, когато направих това. Знаеш защо го направих. Не е нужно да ти казвам. Но сега това трябва да бъде отменено.
Сега кашлях почти непрекъснато и духах трескаво носа си с онези жалки малки хартиени кърпички.
– Не можеш да си представиш колко абсолютно отвратително е да си здравата в това тяло – казах аз. – Сега, моля те, направи го бързо, направи го с най-голямото си умение. Минали са сто години, откакто си го правил за последен път. Благодаря на Бога за това. Силата не е разсеяна. Вече съм готов. Не е нужно да има подготовка. Когато възвърна формата си, ще го хвърля в тази и ще го изгоря на клада.
Той не отговори.
Изправих се и отново закрачих, този път за да се стопля и защото ме обземаше ужасно опасение. В края на краищата щях да умра, нали, и да се родя отново, както се беше случило преди повече от двеста години. Ах, но нямаше да има болка.
Не, никаква болка… само онези ужасни неудобства, които не бяха нищо в сравнение с болката в гърдите, която усещах сега, или с хладината, която се загнездваше в пръстите ми, или в краката ми.
– Луи, за любовта на Бога, побързай – казах аз. Спрях и го погледнах. – Какво е? Какво става с теб?
С много тих и неуверен глас той отговори:
– Не мога да направя това.
– Какво!
Взирах се в него, опитвайки се да проумея какво има предвид, какво възможно съмнение може да има, каква възможна трудност трябва да отстраним сега. И разбрах каква ужасна промяна е настъпила по тясното му лице – че цялата му гладкост е изгубена и че наистина представлява съвършена маска на скръбта. За пореден път осъзнах, че го виждам така, както го виждат човешките същества. Слаб червен блясък забулваше зелените му очи. Всъщност цялата му форма, толкова солидна и мощна на пръв поглед, трепереше.
– Не мога да го направя, Лестат – каза той отново и цялата му душа сякаш излезе в думите. – Не мога да ти помогна!
– Какво, в името на Бога, ми говориш! – поисках. – Аз те създадох. Ти съществуваш тази вечер благодарение на мен! Ти ме обичаш, ти ми каза точно тези думи. Разбира се, че ще ми помогнеш.
Втурнах се към него, блъснах ръцете си върху бюрото и се вгледах в лицето му.
– Луи, отговори ми! Какво искаш да кажеш, че не можеш да го направиш!
– О, аз не те обвинявам за това, което си направил. Не го правя. Но не можеш ли да видиш какво се е случило? Лестат, ти си го направил. Ти си се преродил в смъртен човек.
– Луи, сега не е моментът да сантиментализираш трансформацията. Не хвърляй собствените ми думи обратно към мен! Сгреших.
– Не. Не си сгрешил.
– Какво се опитваш да ми кажеш! Луи, губим си времето. Трябва да преследвам това чудовище! Той има моето тяло.
– Лестат, другите ще се справят с него. Може би вече са се справили.
– Вече са! Какво имаш предвид, вече са!
– Не мислиш ли, че знаят какво се е случило? – Той беше дълбоко притеснен, но и ядосан. Как човешките линии на изражението се появяваха и изчезваха в гъвкавата му плът, докато говореше. – Как е възможно да се случи такова нещо, без те да знаят? – Каза той, сякаш ме молеше да разбера. – Говори за този Раглан Джеймс като за магьосник. Но нито един магьосник не може да се покрие изцяло със завеса от същества, толкова могъщи като Махарет или нейната сестра, толкова могъщи като Хайман и Мариус, или дори Арманд. И какъв некадърен магьосник – да убиеш своя смъртен агент по такъв кървав и жесток начин. – Той поклати глава, а ръцете му внезапно се притиснаха към устните му. – Лестат, те знаят! Те трябва да знаят. И може да се окаже, че тялото ти вече е унищожено.
– Те не биха направили това.
– Защо да не го направят? Ти си предал двигателя на разрушението на този демон…
– Но той не знаеше как да го използва! Беше само за трийсет и шест часа от времето на смъртните! Луи, какъвто и да е случаят, трябва да предадеш кръвта. След това ми изнеси лекция. Работи с Тъмния трик и аз ще намеря отговорите на всички тези въпроси. Губим ценни минути, часове.
– Не, Лестат. Не го правим. Това е целият смисъл! Въпросът за този Крадец на тела и тялото, което е откраднал от теб, не е това, което трябва да ни занимава тук. Става дума за това, което се случва с теб – твоята душа – в това тяло сега.
– Добре. Направи си каквото искаш. А сега превърни това тяло във вампир.
– Не мога. Или по-скоро няма да го направя.
Втурнах се към него. Не можех да се въздържа. И за миг двете ми ръце бяха върху реверите на мизерното му прашно черно палто. Дърпах плата, готов да го изтръгна и да го изкарам от стола, но той остана абсолютно неподвижен, гледаше ме тихо, лицето му все още беше поразено и тъжно. В безсилна ярост го пуснах и застанах там, опитвайки се да успокоя объркването в сърцето си.
– Не можеш да мислиш сериозно това, което казваш! – Умолих го, като отново ударих с юмруци по бюрото пред него. – Как можеш да отричаш това?
– Ще ми позволиш ли да бъда този, който те обича сега? – Попита той, гласът му отново бе изпълнен с емоции, лицето му все още бе дълбоко и трагично тъжно. – Няма да го направя, независимо колко голямо е страданието ти, независимо колко силно молиш, независимо каква ужасна литания от събития излагаш пред мен. Не бих го направил, защото няма да направя друг от нас по каквато и да е причина под Бога. Но ти не си ми донесъл никакво голямо нещастие! Не си изправен пред никаква ужасна литания от бедствия! – Той поклати глава, победен, сякаш не можеше да продължи, и после: – Ти си триумфирал в това, както само ти би могъл.
– Не, не, ти не разбираш…
– О, да, разбирам. Трябва ли да те бутам пред огледалото?
Той се надигна бавно иззад бюрото и се изправи очи в очи с мен.
– Трябва ли да те сложа да седнеш и да те накарам да разгледаш уроците на приказката, която чух от собствените ти уста? Лестат, ти изпълни нашата мечта! Не го ли виждаш. Ти я изпълни. Ти си се преродил в смъртен човек. Силен и красив смъртен мъж!
– Не – казах аз. Отдръпнах се от него, поклащайки глава, с ръце, вдигнати нагоре, за да го умолявам.
– Ти си луд. Не знаеш какво говориш. Аз се отвращавам от това тяло! Мразя да съм човек. Луи, ако имаш поне грам състрадание, захвърли тези заблуди и се вслушай в думите ми!
– Чух те. Чух всичко това. Защо не можеш да го чуеш? Лестат, ти спечели. Свободен си от кошмара. Отново си жив.
– Аз съм нещастен! – Извиках срещу него. – Мизерно! Боже мой, какво трябва да направя, за да те убедя?
– Няма нищо. Аз съм този, който трябва да те убеди. Какво си живял в това тяло? Три? Четири дни? Говориш за неудобства, сякаш са смъртоносни страдания; говориш за физически ограничения, сякаш са злонамерени и наказателни ограничения.
– И все пак през цялото си безкрайно оплакване ти самият ми каза, че трябва да ти откажа! Сам ме моли да те отхвърля! Лестат, защо ми разказа историята за Дейвид Талбот и неговите мании по Бога и Дявола? Защо ми разказа всичко, което монахинята Гретхен ти каза? Защо ми описа малката болница, която си видял в трескавия си сън? О, знам, че не Клодия е дошла при теб. Не казвам, че Бог е поставил тази жена Гретхен на пътя ти. Но ти обичаш тази жена. По собственото ти признание я обичаш. Тя те чака да се върнеш. Тя може да бъде твой водач през болките и досадите на този смъртен живот…
– Не, Луи, ти не си разбрал всичко правилно. Аз не искам тя да ме води. Аз не искам този смъртен живот!
– Лестат, не виждаш ли шанса, който ти е даден? Не виждаш ли пътя, който ти е предначертан, и светлината, която те очаква?
– Ще полудея, ако не спреш да говориш тези неща…
– Лестат, какво може да направи всеки от нас, за да изкупи вината си? А кой е бил по-обсебен от теб точно от този въпрос?
– Не, не! – Вдигнах ръце нагоре и ги кръстосах, напред-назад, многократно, сякаш се опитвах да отклоня този самосвал с безумна философия, който се стовари право върху мен. – Не! казвам ти, че това е лъжа. Това е най-лошата от всички лъжи.
Той се обърна от мен и аз отново се втурнах към него, без да мога да се спра, и щях да го хвана за раменете и да го разтърся, но с един твърде бърз за очите ми жест той ме блъсна назад към стола.
Зашеметен, с болезнено изкълчен единия глезен, паднах върху възглавниците, а после свих дясната си ръка в юмрук и я забих в дланта на лявата.
– О, не, не проповеди, не сега. – Почти се разплаках. – Не баналности и благочестиви препоръки.
– Върни се при нея – каза той. – Ти си луд!
– Представете си го – продължи той, сякаш не бях говорил, обърнат с гръб към мен, очите му бяха вперени може би в далечния прозорец, Гласът му почти не се чуваше, тъмната му форма се очертаваше на фона на бягащото сребро на дъжда. – Всичките години на нечовешка жажда, на зловещо и безмилостно хранене. И ти се прероди. И там – в тази малка болница в джунглата – можеш да си представиш, че за всеки отнет човешки живот можеш да спасиш по един. О, какви ангели пазители бдят над теб. Защо са толкова милостиви? А ти идваш при мен и ме молиш да те върна обратно в този ужас, но с всяка своя дума потвърждаваш великолепието на всичко, което си изстрадал и видял.
– Разкривам душата си пред теб, а ти я използваш срещу мен!
– О, не го правя, Лестат. Стремя се да те накарам да се вгледаш в нея. Ти ме молиш да те закарам обратно при Гретхен. Може би аз съм единственият ангел-хранител? Нима аз съм единственият, който може да потвърди тази съдба?
– Ти, нещастен кучи син! Ако не ми дадеш кръвта…
Той се обърна, лицето му беше като на призрак, очите му бяха широко отворени и отвратително неестествени в красотата си.
– Аз няма да го направя. Нито сега, нито утре, нито някога. Върни се при нея, Лестат. Живей този смъртен живот.
– Как се осмеляваш да правиш този избор вместо мен! – Отново бях на крака и приключих с хленченето и молбите.
– Не се нахвърляй отново върху мен – каза той търпеливо. – Ако го направиш, ще те нараня. А това не искам да правя.
– Ах, ти ме уби! Ето какво си направил. Мислиш, че вярвам на всичките ти лъжи! Обрече ме на това гниещо, смърдящо, болно тяло, ето какво направи! Мислиш, че не познавам дълбочината на омразата в теб, истинското лице на възмездието, когато го видя! Заради любовта към Бога, кажи истината.
– Това не е истина. Аз те обичам. Но сега си сляп от нетърпение и претоварен от обикновени болки и страдания. Именно ти никога няма да ми простиш, ако те лиша от тази съдба. Само че ще ти трябва време, за да видиш истинското значение на това, което направих.
– Не, не, моля те. – Приближих се към него, само че този път не от гняв. Приближих се бавно, докато не можах да сложа ръце на раменете му и да усетя слабия аромат на прах и гроб, който полепна по дрехите му. Господи Боже, какво представляваше нашата кожа, че така изящно привличаше светлината към себе си? И очите ни. Ах, да се вгледаш в очите му.
– Луи – казах аз. – Искам да ме вземеш. Моля те, направи каквото те моля. Остави тълкуванията на всички мои приказки на мен. Вземи ме, Луи, погледни ме. – Хванах студената му, безжизнена ръка и я сложих на лицето си. – Почувствай кръвта в мен, почувствай топлината. Искаш ме, Луи, знаеш, че искаш. Искаш ме, искаш да съм в твоята власт така, както аз те имах в моята власт преди много, много време. Аз ще бъда твоят младеж, твоето дете, Луи. Моля те, направи това. Не ме карай да те моля на колене.
Усетих промяната в него, внезапния хищнически блясък, който покри очите му. Но какво беше по-силно от жаждата му? Волята му.
– Не, Лестат – прошепна той. – Не мога да го направя. Дори и да греша, а ти да си прав, и всичките ти метафори да са безсмислени, не мога да го направя.
Взех го в прегръдките си, о, толкова студен, толкова непреклонен, това чудовище, което бях направил от човешка плът. Притиснах устни към бузата му, треперех при това, а пръстите ми се плъзнаха по шията му.
Той не се отдръпна от мен. Не можеше да се насили да го направи. Усетих бавното тихо повдигане на гърдите му срещу моите.
– Направи ми го, моля те, красавецо – прошепнах в ухото му. – Приеми тази топлина във вените си и ми върни цялата сила, която някога ти дадох. – Притиснах устни към студената му, безцветна уста. – Дай ми бъдещето, Луи. Дай ми вечността. Свали ме от този кръст.
С ъгълчето на окото си видях как ръката му се вдига. После усетих сатенените пръсти върху бузата си. Усетих как ме гали по врата.
– Не мога да го направя, Лестат.
– Можеш, знаеш, че можеш – прошепнах, целунах ухото му, докато му говорех, задушавайки сълзите, лявата ми ръка се плъзна около кръста му. – О, не ме оставяй в това нещастие, не го прави.
– Не ме моли повече – каза той с огорчение. – Това е безполезно. Вече си тръгвам. Няма да ме видиш повече.
– Луи! – Държах се здраво за него. – Не можеш да ми откажеш.
– Ах, но мога и го правя.
Усещах как се сковава, опитвайки се да се отдръпне, без да ме нарани. Държах го все по-силно, отказвайки да се отдръпна.
– Няма да ме намериш отново тук. Но знаеш къде да я намериш. Тя те чака. Не виждаш ли собствената си победа? Отново смъртен и толкова много, много млад. Отново смъртен и толкова : много, много красив. Отново смъртен, с всичките си знания и със същата неукротима воля.
Твърдо и лесно той махна ръцете ми и ме отблъсна назад, затворил ръце върху моите, докато ме държеше далеч от себе си.
– Сбогом, Лестат – каза той. – Може би другите ще дойдат при теб. След време, когато усетят, че си платил достатъчно.
Нададох последен вик, опитвайки се да освободя ръцете си, опитвайки се да се фиксирам върху него, защото знаех много добре какво иска да направи. ? В един тъмен миг на движение той изчезна и аз лежах на пода.
Свещта беше паднала на бюрото и угаснала. Само светлината на угасващия огън изпълваше малката стая. А капаците на вратата стояха отворени и дъждът валеше, тънък и тих, но равномерен. И аз знаех, че съм напълно сам. Бях паднал на една страна, протегнал ръце пред себе си, за да прекъсна падането. И докато се изправях сега, виках към него, молейки се някак да ме чуе, независимо колко далеч е отишъл.
– Луи, помогни ми. Не искам да съм жив. Не искам да съм смъртен! Луи, не ме оставяй тук! Не мога да го понеса! Не искам да седя! Не искам да спасявам душата си!
Колко дълго съм повтарял тези теми, не знам. Накрая бях твърде изтощен, за да продължа; а звуците на този смъртен свят и цялото му отчаяние бяха болезнени за собствените ми уши.
Седнах на пода, изкривил единия си крак под себе си, лакътят ми се опираше на коляното, а пръстите ми бяха в косата ми. Моджо се беше приближил уплашено и сега лежеше до мен, а аз се наведох и притиснах чело в козината му.
Малкият огън беше почти угаснал. Дъждът съскаше, въздишаше и удвояваше силата си, но падаше направо от небето, без дъх на омразен вятър.
Накрая погледнах нагоре към това тъмно, мрачно местенце, към неговия Бум от книги и стари статуи, към праха и мръсотията навсякъде и към нажежените въглени, струпани на купчина върху малкото огнище. Колко бях изморен; колко изпепелен от собствения си гняв; колко близо до отчаянието.
Дали някога в цялото си нещастие съм бил толкова лишен от надежда?
Погледът ми бавно се премести към вратата, към непрестанния дъжд и застрашителния мрак, който се простираше отвъд. Да, излез навън, ти и Моджо, който, разбира се, ще я обикне, както обичаше снега. Трябва да излезеш в нея. Трябва да се измъкнеш от тази ужасна къщичка и да намериш някакъв удобен подслон, където да си починете.
Апартаментът ми на покрива, със сигурност имаше някакъв начин да проникна в него. Сигурно… някакъв начин. И тогава слънцето щеше да се появи след няколко часа, нали? Ах, този мой прекрасен град, под топлата светлина на слънцето.
За Бога, не започвай да плачеш отново. Имаш нужда да си починеш и да помислиш.
Но първо, преди да си тръгнеш, защо не подпалиш къщата му! Остави големия викториански мъж на мира. Той не я обича. Но изгори малката му колиба!
Усетих как избухвам в неустоима и злобна усмивка, дори когато сълзите все още витаеха в очите ми.
Да, изгори я! Той го заслужава. И разбира се, че е взел писанията си със себе си, да, наистина е взел, но всичките му книги ще излязат в дим! И точно това е, което той заслужава.
Веднага събрах картините – един великолепен Моне, няколко малки Пикасо и едно рубиненочервено пано с яйчена темпера от средновековния период, всички те, разбира се, силно се разваляха – и се втурнах навън и в старото празно викторианско имение, и ги скрих в един тъмен ъгъл, който ми се струваше едновременно безопасен и сух.
След това се върнах в малката къща, грабнах свещта му и я пъхнах в останките от огъня. Меката пепел веднага избухна с малки оранжеви искри, които се закрепиха върху фитила.
– О, ти заслужаваш това, коварно неблагодарно копеле! – Изригнах, докато подклаждах пламъка към книгите, подредени до стената, като внимателно разрохквах страниците им, за да ги раздвижа. И после към старото палто, захвърлено върху дървения стол, който се издигаше като слама, а след това и към червените кадифени възглавници на стола, който беше мой. Ах, да, изгори го, всичко това.
Ритнах купчина разлагащи се списания под бюрото му и ги запалих. Докосвах пламъка до една книга след друга и ги хвърлях като пламтящи въглени във всички части на малката къща.
Моджо се отдалечаваше от тези малки огнища и накрая излезе навън в дъжда, където застана на разстояние, гледайки ме през отворената врата.
Ах, но нещата се движеха твърде бавно. А Луи има чекмедже, пълно със свещи; как можах да ги забравя – проклет да е този смъртен мозък! – И сега ги извадих, около двайсет, и започнах да нажежавам восъка, без да обръщам внимание на фитила, и да ги хвърлям в червения кадифен стол, за да се разгори голяма жега. Хвърлих ги към купчините останки, хвърлих горящи книги към мокрите капаци и запалих старите парчета завеси, които тук-там висяха забравени и пренебрегнати на старите пръти. Изкопах дупки в изгнилата мазилка и хвърлих горящите свещи върху старата ламарина, а после се наведох и запалих износените изтъркани килими, като ги намачках, за да се движи въздухът под тях.
За няколко минути мястото беше пълно с буйни пламъци, но червеният стол и бюрото бяха най-големите от всички. Изтичах навън в дъжда и видях как огънят трепти през тъмните счупени ламарини.
Влажен грозен дим се издигаше, докато огънят облизваше мокрите щори, докато се извиваше и излизаше от прозорците в мократа маса на кралския венец! О, проклет дъжд! Но след това, когато пламъкът на бюрото и стола ставаше все по-ярък, цялата малка сграда се взриви от оранжеви пламъци! Огражденията се взривиха в тъмнината; в покрива се образува огромна дупка.
– Да, да, гори! – Изкрещях, а дъждът обсипваше лицето ми и клепачите ми. На практика скачах от радост. Моджо отстъпи назад към потъмнялото имение, навеждайки глава. – Гори, гори – заявих аз. – Луи, искам да мога да те изгоря! Бих го направил! О, ако само знаех къде си Ти през деня! – Но дори в радостта си осъзнах, че плача. Бях избърсал устата си с обратната страна на ръката си и плачех. – Как можа да ме оставиш така! Как можа да го направиш! Проклинам те. – И разтваряйки се в сълзи, аз отново паднах на колене срещу дъждовната земя.
Потънах назад на петите си, с ръце, сгънати пред мен, пребит и нещастен, и се взирах в големия огън. В далечните къщи се запалиха светлини. Чух тънкия писък на приближаваща се сирена. Знаех, че трябва да тръгна.
И все пак продължавах да стоя на колене и се почувствах почти замаян, когато Моджо изведнъж ме събуди с едно от най-дълбоките си, най-грозни ръмжения. Осъзнах, че е дошъл да застане до мен, и притискаше мократа си козина до самото ми лице, и че се взираше в горящата къща.
Преместих се, за да го хвана за яката, и се канех да се оттегля, когато разбрах източника на тревогата му. Това не беше полезен смъртен. А по-скоро неземна и неясна бяла фигура, която стоеше неподвижно като привидение близо до горящата сграда, зловещо осветена от пламъците.
Дори с тези слаби смъртни очи видях, че това е Мариус! И видях изражението на гняв, изписано на лицето му. Никога не бях виждал толкова съвършено отражение на яростта и нямаше ни най-малко съмнение, че той искаше да види точно това.
Устните ми се разтвориха, но гласът ми заглъхна в гърлото. Единственото, което можех да направя, беше да протегна ръце към него, да изпратя от сърцето си безмълвна молба за милост и помощ.
Кучето отново предупреди и сякаш се канеше да скочи.
И докато гледах безпомощно и треперех неудържимо, фигурата бавно обърна гръб и като ми хвърли последен гневен, презрителен поглед, изчезна.
Тогава се съживих и извиках името му.
– Мариус! – Изправих се на крака, викайки все по-силно и по-силно. – Мариус, не ме оставяй тук. Помогни ми! – Повдигнах ръка към небето. – Мариус – изревах.
Но това беше безполезно и аз го знаех.
Дъждът се просмукваше през палтото ми. Пропиваше се в обувките ми. Косата ми беше хлъзгава и мокра от него и сега нямаше значение дали съм плакал, или не, защото дъждът беше отмил сълзите.
– Мислиш, че съм победен – прошепнах аз. Каква беше нуждата да викам за него? – Мислиш, че си произнесъл присъдата си и с това всичко приключва. О, мислиш, че е толкова просто. Е, грешиш. Никога няма да си отмъстя за този момент. Но ще ме видите отново. Ще ме видите отново.
Наклоних глава.
Нощта беше пълна със смъртни гласове, звуци от бягащи крака. На далечния ъгъл беше спрял голям шумен двигател. Трябваше да накарам тези нещастни смъртни крайници да се раздвижат.
Подканих Моджо да ме последва и ние закрачихме покрай руините на малката къща, която все още весело гореше, и през ниската градинска стена, през обраслата алея и се отдалечихме.
Едва по-късно се замислих колко близо сме били до залавянето на смъртния подпалвач и заплашителното му куче.
Но какво значение би имало подобно нещо? Луи ме беше изгонил, както и Мариус-Мариус, който можеше да открие предсмъртното ми тяло преди мен и да го унищожи на място. Мариус, който можеше вече да го е унищожил, така че аз да остана завинаги в тази смъртна рамка.
О, ако някога в смъртната си младост съм познавал такова нещастие, не го помня. А и да бях, сега това щеше да е малка утеха за мен. Що се отнася до страха ми, той беше неописуем! Разумът не можеше да се справи с него. Обикалях насам-натам с моите надежди и слаби планове.
– Трябва да намеря Крадеца на тела, трябва да го намеря и ти трябва да ми дадеш време, Мариус, ако не искаш да ми помогнеш, трябва да ми дадеш такова.
Отново и отново го повтарях като „Аве Мария“ от броеницата, докато се промъквах през горчивия дъжд.
Веднъж или два пъти дори изричах молитвите си в тъмнината, застанал под един висок капещ дъб, и се опитвах да видя приближаващата светлина, която се спускаше през мокрото небе.
Кой на света би ми помогнал?
Дейвид беше единствената ми надежда, макар че какво можеше да направи, за да ми помогне, не можех дори да си представя. Дейвид! Ами ако и той ми обърне гръб?
Назад към част 18 Напред към част 20
