Глава 29
Две нощи по-късно се върнах в Ню Орлиънс. Бях се скитал из Флорида Кийс и из причудливи южни градчета, бях се разхождал с часове по южните плажове, дори бях извивал голите си пръсти в белия пясък.
Най-сетне се бях върнал, а студеното време беше отнесено от неизбежните ветрове. Въздухът отново беше почти балсамиран – моят Ню Орлиънс, а небето беше високо и светло над надбягващите се облаци.
Веднага отидох при моята скъпа стара наемателка и извиках Моджо, който спеше в задния двор, защото намираше малкия апартамент за твърде топъл. Той не изръмжа, когато пристъпих в двора. Но именно звукът на гласа ми предизвика разпознаване. Щом произнесох името му, той отново беше мой.
Веднага се приближи до мен, скочи, за да сложи меките си тежки лапи на раменете ми и отново да оближе лицето ми с големия си хамалски розов език. Аз го гушнах, целунах го и зарових лице в сладката му блестяща сива козина, видях го отново, както онази първа нощ в Джорджтаун – свирепата му издръжливост и голямата му нежност.
Имало ли е някога животно, което да изглежда толкова страшно, но да е изпълнено с толкова спокойна, сладка обич? Изглеждаше чудна комбинация. Клекнах върху старите знамена, борих се с него, преобръщах го по гръб и заравях глава в голямата яка козина на гърдите му. Той издаваше всички онези малки ръмжения, писъци и високи звуци, които кучетата издават, когато те обичат. А аз го обичах в замяна.
Що се отнася до моята наемателка, милата старица, която наблюдаваше всичко това от вратата на кухнята, тя се разплака, че той си е отишъл.
Веднага сключихме сделка. Тя щеше да бъде негов пазач, а аз щях да идвам за него през градинската порта, когато пожелая. Колко съвършено божествено, защото със сигурност не беше честно да очаквам от него да спи в криптата при мен, а и аз нямах нужда от такъв пазител, нали, колкото и благодатен да ми се струваше образът от време на време.
Целунах старицата нежно и бързо, за да не усети, че е в непосредствена близост до демон, а после си тръгнах с Моджо, разхождах се по тесните хубави улички на Френския квартал и се смеех на себе си как смъртните се взираха в Моджо, даваха му широко поле за изява и сякаш наистина се страхуваха от него, а познайте кой беше този, който трябваше да се страхува?
Следващата ми спирка беше сградата на улица „Роял“, където с Клодия и Луи бяхме прекарали тези прекрасни, светли петдесет години земно съществуване заедно в началото на стария век – място, което отчасти е в руини, както вече описах.
Беше ми казано да се срещна с един млад мъж на мястото, умен човек с голяма репутация в превръщането на мрачни къщи в дворци, и сега го заведох по стълбите и в разрушения апартамент.
– Искам всичко да е както преди повече от сто години – казах му. – Но внимавай, нищо американско, нищо английско. Нищо викторианско. Трябва да е изцяло френско.
След това го поведох на весел марш през стая след стая, докато той набързо пишеше в малката си книжка, едва виждайки в тъмнината, докато му казвах какви тапети трябва да имам тук и какъв нюанс на емайла на тази врата, какъв вид берже за този ъгъл и какъв индийски или персийски килим трябва да купи за този или онзи етаж.
Каква беше паметта ми.
Отново и отново го предупреждавах да записва всяка моя дума.
– Трябва да намериш гръцка ваза, не, репродукция няма да е подходяща, и тя трябва да е толкова висока и да има на нея танцуващи фигури. – Ах, нали одата на Кийтс беше вдъхновила тази отдавнашна покупка? Къде беше изчезнала урната? – А тази камина, това не е оригиналната камина. Трябва да намериш такава от бял мрамор, с такива свитъци и с дъга над решетката. А и тези камини трябва да се поправят. Те трябва да могат да горят въглища.
– Ще заживея отново тук, щом свършите – казах му аз. – Така че трябва да побързаш. И още едно предупреждение. Всичко, което намериш в тези помещения – скрито в старата мазилка – трябва да ми дадеш.
Какво удоволствие беше да стоя под тези високи тавани и каква радост щеше да бъде да ги видя, когато меките рушащи се корнизи отново бъдат възстановени. Колко свободен и спокоен се чувствах. Миналото беше тук, но то и не беше тук. Вече нямаше шепнещи призраци, ако изобщо някога е имало такива.
Бавно описах полилеите, които исках; когато подходящите етикети ми се изплъзваха, му нарисувах с думи картини на това, което някога е било там. Тук-там щях да имам и маслени лампи, макар че, разбира се, трябваше да има неограничено електричество, а различните телевизионни екрани щяхме да скрием в красиви шкафове, за да не разваляме ефекта.
– И там, шкаф за моите видеокасети и дискове, и отново трябва да намерим нещо подходящо – боядисана ориенталска преса би свършила работа. Скрийте телефоните.
– И факсимилна машина! Трябва да имам едно от тези малки чудеса! Намерете място, където да скриете и нея. Можеш да използваш тази стая като офис, само я направи изящна и красива. Не трябва да се вижда нищо, което не е изработено от полиран месинг, фина вълна, лъскаво дърво, коприна или памучна дантела. Искам стенопис в тази спалня. Ето, ще ви покажа. Но вижте, виждате ли тапетите? Това е самият стенопис. Доведете фотограф и заснемете всеки сантиметър, а след това започнете реставрацията. Работете усърдно, но много бързо.
Най-накрая приключихме с тъмната влажна утайка. Беше време да обсъдим двора отзад с разбития фонтан и как трябва да се възстанови старата кухня. Аз щях да имам бугенвилея и кралски венец, колко обичам кралския венец, и гигантски хибискус, да, току-що бях видял това прекрасно цвете на Карибите, и лунния цвят, разбира се. Бананови дървета, дайте ми и тях. Ах, старите стени се рушат. Поправете ги. Подкрепете ги. А на задната веранда горе искам папрати, всякакви деликатни папрати. Времето отново се затопля, нали? Те ще се справят добре.
А сега отново нагоре, през дългата кафява кухина на къщата и към предната веранда.
Разбих френската врата и излязох на изгнилите дъски. Хубавите стари железни парапети не бяха толкова силно ръждясали. Покривът, разбира се, щеше да се наложи да се преправи. Но скоро щях да седя тук, както правех от време на време в старите дни, и да наблюдавам минувачите от другата страна на улицата.
Разбира се, верните и ревностни читатели на моите книги щяха да ме забелязват тук от време на време. Читателите на мемоарите на Луи, дошли да открият апартамента, в който бяхме живели, със сигурност щяха да разпознаят къщата.
Няма значение. Те вярваха в нея, но това е различно от това да вярваш в нея. А какъв беше другият млад мъж с русо лице, който им се усмихваше от един висок балкон, опрял ръце на парапета? Никога не биваше да се храня с тези нежни, невинни – дори когато оголват гърлата си срещу мен и казват: „Лестат, точно тук!“ (Това се е случвало, читателю, на площад „Джаксън“, и то неведнъж.)
– Трябва да побързате – казах на младежа, който все още пишеше, мереше, мърмореше си за цветове и материи и от време на време откриваше Моджо до себе си, пред себе си или под краката си и се стряскаше. – Искам да е завършена преди лятото. – Беше доста разтревожен, когато го уволних. Останах сам с Моджо в старата сграда.
Таванът. В старите времена никога не бях ходил там. Но имаше старо стълбище, скрито от задната веранда, точно зад задния салон, същата стая, в която Клодия някога беше разрязала тънката ми бяла кожа с големия си блестящ нож. Сега отидох там и се изкачих в ниските стаи под наклонения покрив. Ах, той беше достатъчно висок, за да може тук да се разхожда човек, висок метър и осемдесет, а прозорците отпред пропускаха светлината от улицата.
Помислих си, че тук трябва да си направя леговище в твърд обикновен саркофаг с капак, който никой смъртен не би могъл да премести. Достатъчно лесно е да построя малка стаичка под фронтона, снабдена с дебели бронзови врати, които сам да изработя. А когато стана, ще сляза в къщата и ще я намеря такава, каквато е била през онези чудни десетилетия, само че навсякъде около мен ще имам необходимите ми технологични чудеса. Миналото няма да бъде възстановено. Миналото ще бъде напълно затъмнено.
– Дали няма да е така, Клодия? – Прошепнах, стоейки в задния салон. Нищо не ми отговори. Никакви звуци на клавесин или пеене на канарчето в клетката му. Но щях да имам отново пойни птици, да, много от тях, и къщата щеше да е пълна с богатата буйна музика на Хайдн или Моцарт.
О, скъпа моя, дано да си тук!
И тъмната ми душа отново е щастлива, защото не знае как да бъде нещо друго за много дълго време и защото болката е дълбоко тъмно море, в което бих се удавил, ако не плавам с малкия си кораб стабилно над повърхността, стабилно към слънцето, което никога няма да изгрее.
Вече беше минало полунощ; малкият град шумеше тихо около мен, с хор от смесени гласове, с тихото щракане на далечен влак, с тихия пулс на свирката на реката и с грохота на движението по улица „Еспланада“.
Влязох в стария салон и се загледах в бледите светлинни петна, които падаха през стъклата на вратите. Легнах на голото дърво, а Моджо дойде да легне до мен и така заспахме.
Не сънувах сънища за нея. Тогава защо плачех тихо, когато най-накрая дойде време да потърся безопасността на моята крипта? И къде беше моят Луи, моят коварен и упорит Луи? Пол. Ах, и щеше да стане още по-лошо, нали, когато го видях съвсем скоро?
С почуда осъзнах, че Моджо бършеше кървавите сълзи от бузите ми.
– Не. Това никога не трябва да правиш! – Казах, като закрих устата му с ръка. – Никога, никога тази кръв. Тази зла кръв. – Бях силно разтърсен. И той веднага се подчини, като се отдръпна съвсем малко от мен по своя небърз и достоен начин.
Колко съвършено демонични изглеждаха очите му, докато ме гледаше. Каква измама! Целунах го отново, по най-нежната част на дългото му, космато лице, точно под очите.
Отново си помислих за Луи и болката ме удари така, сякаш някой от древните ми беше нанесъл силен удар право в гърдите.
Наистина, емоциите ми бяха толкова горчиви и толкова неконтролируеми, че се почувствах уплашен и за миг не мислех за нищо и не чувствах нищо друго освен тази болка.
В окото на ума си видях всички останали. Припомних си лицата им, сякаш бях вещицата от Ендор, застанала над котела, призоваваща образите на мъртвите.
Махарет и Мекар, червенокосите близнаци, видях заедно – най-възрастните от нас, които може би дори не знаеха за моята дилема, толкова отдалечени в своята голяма възраст и мъдрост и толкова дълбоко потънали в собствените си неизбежни и вечни грижи; представих си Ерик, Маел и Хайман, които не представляваха особен интерес за мен, дори и съзнателно да бяха отказали да ми се притекат на помощ. Те никога не са били мои спътници. Какво ме интересуваше за тях? После видях Габриел, любимата ми майка, която със сигурност не можеше да знае за ужасната ми опасност, която несъмнено се скиташе из някой далечен континент, изтерзана богиня, общуваща само с неживото, както винаги е правила. Не знаех дали вече се хранеше с хора; някакъв смътен спомен ми подсказваше, че е описала прегръдката на някакъв тъмен горски звяр. Дали е била луда, майка ми, където и да е отишла? Не ми се струваше така. Бях сигурен, че тя все още съществува. Не се съмнявах, че никога няма да мога да я намеря.
След това си представих Пандора. Пандора, любовницата на Мариус, може би отдавна е загинала. Създадена от Мариус по римско време, тя беше на ръба на отчаянието, когато я видях за последен път. Преди години тя се беше отдалечила без предупреждение от последния ни истински завет на Нощния остров – една от първите, които си тръгнаха.
Що се отнася до италианеца Сантино, за него не знаех почти нищо. Нищо не очаквах. Беше млад. Може би виковете ми не бяха стигнали до него. А и защо да го слуша, ако го е направил?
Тогава си представих Арманд. Моят стар враг и приятел Арманд. Моят стар противник и другар Арманд. Арманд, ангелското дете, което бе създало Нощния остров, нашия последен дом.
Къде беше Арманд? Дали Арманд нарочно ме беше оставил сам на себе си? И защо не?
Нека сега се обърна към Мариус, великият древен майстор, който бе създал Арманд с любов и нежност преди толкова много векове; Мариус, когото бях търсил толкова много десетилетия; Мариус, истинското дете на две хилядолетия, който ме бе повел надолу в дълбините на нашата безсмислена история и ми предложи да се поклоня в светилището на Онези, които трябва да бъдат запазени.
Онези, които трябва да бъдат запазени. Мъртъв и изчезнал, както и Клодия. Защото кралете и кралиците сред нас могат да загинат също толкова сигурно, колкото и нежните детски пиленца.
И все пак аз продължавам. Аз съм тук. Аз съм силен.
И Мариус, както и Луи, е знаел за моите страдания! Знаел е и е отказал да ми помогне.
Гневът в мен ставаше все по-силен, все по-опасен. Дали Луи беше някъде наблизо, точно по тези улици? Стиснах юмруци, борейки се срещу тази ярост, борейки се срещу нейното безпомощно и неизбежно изражение.
Мариус, ти ми обърна гръб. Това не беше изненада, наистина. Ти винаги си бил учителят, родителят, върховният жрец. Не те презирам за това. Но Луи! Моят Луи, никога не можех да ти откажа нищо, а ти ми отвърна!
Знаех, че не мога да остана тук. Не си вярвах, че ще го погледна. Още не.
Един час преди зазоряване заведох Моджо обратно в малката му градинка, целунах го за довиждане, а след това вървях бързо към покрайнините на стария град, през Faubourg Marigny и накрая в блатата, а после вдигнах ръце към звездите, плуващи така блестящо отвъд облаците, и се издигах, и се издигах, и се издигах, и се издигах, докато не се изгубих в песента на вятъра и не се полюшвах по най-тънките течения, а радостта, която изпитвах от даровете си, изпълваше цялата ми душа.
Назад към част 29 Напред към част 31
