Глава 31
Седях в затъмнената катедрала. Преди часове тя беше заключена и аз бях влязъл тайно през една от входните врати, заглушавайки защитните аларми. И я оставих отворена за него.
Бяха минали пет нощи от завръщането ми. Работата по апартамента на улица „Роял“ напредваше чудесно и, разбира се, той не бе пропуснал да забележи това. Бях го видял да стои под верандата отсреща и да се взира в прозорците, а аз се бях появил на балкона горе само за миг – недостатъчен дори за смъртно око.
Оттогава си играех с него на котка и мишка.
Тази вечер щях да му позволя да ме види близо до стария френски пазар. И какво беше това – да ме погледне и да види Моджо с мен, да разбере, когато му намигнах, че наистина вижда Лестат.
Какво си беше помислил в този първи миг? Че това е Раглан Джеймс в моето тяло, дошъл да го унищожи? Че Джеймс си е направил дом на улица „Роял“? Не, през цялото време знаеше, че това е Лестат.
След това тръгнах бавно към църквата, а Моджо вървеше елегантно до мен. Моджо, който ме държеше закотвен на добрата земя.
Исках той да ме последва. Но не исках дори да обърна глава, за да видя дали идва или не.
Тази нощ беше топла, а по-рано бе валяло достатъчно, за да потъмнее богатият розов цвят на стените на старите сгради във Френския квартал, да се задълбочи кафявото на тухлите и да остави знамената и калдъръма с фин и прекрасен блясък. Перфектна нощ за разходка в Ню Орлиънс. Влажна и ароматна, цветята цъфтят по стените на градините.
Но за да се срещна отново с него, имах нужда от тишината и мълчанието на затъмнената църква.
Ръцете ми леко трепереха, както се случваше от време на време, откакто се върнах в старата си форма. Нямаше никаква физическа причина за това, само гневът ми идваше и си отиваше, и дълги периоди на задоволство, и после ужасяваща празнота, която се отваряше около мен, и после щастието идваше отново, съвсем пълно, но крехко, сякаш беше само тънка фина фасета. Справедливо ли беше да кажа, че не познавах пълното състояние на душата си? Помислих си за необузданата ярост, с която бях размазал главата на тялото на Дейвид Талбот, и потръпнах. Все още ли се страхувах? Хммм. Погледни тези тъмни, изгорели от слънцето пръсти с блестящи нокти. Усетих трепета, когато притиснах върховете на десните си пръсти към устните си.
Седях на тъмната скамейка, на няколко реда назад от парапета пред олтара, гледах тъмните статуи, картините и цялата позлатена украса на това студено и празно място.
Беше минало полунощ. Шумът откъм улица Бурбон беше силен както винаги. Толкова много кипяща смъртна плът там. Бях се нахранил по-рано. Щях да се храня отново.
Но звуците на нощта бяха успокояващи. По тесните улички на Квартала, в малките му апартаменти и атмосферните му таверни, в изисканите му коктейлни салони и в ресторантите му, щастливи смъртни се смееха и разговаряха, целуваха се и се прегръщаха.
Отпуснах се удобно на пейката и опънах ръце на облегалката ѝ, сякаш беше пейка в парка. Моджо вече беше заспал на пътеката до мен, с дълъг нос, опрян на лапите си.
Дано да съм на твое място, приятелю. Приличаш на самия дявол и си пълен с голяма дървесна доброта. Ах, да, доброта. Именно доброта усетих, когато го обгърнах с ръце и зарових лице в козината му.
Но сега той беше влязъл в църквата.
Усетих присъствието му, макар че не успях да доловя никаква мисъл или чувство от него, нито дори да чуя стъпката му. Не бях чул външната врата да се отваря или затваря. Но някак си знаех, че е там. Тогава видях сянката да се движи в ъгъла на лявото ми око. Той влезе на пейката и седна до мен, на малко разстояние.
Седяхме мълчаливо в продължение на много дълги мигове и тогава той проговори.
– Ти изгори къщичката ми, нали? – Попита той с тих, жив глас.
– Можеш ли да ме обвиняваш? – Попитах с усмивка, с очи, все още вперени в олтара. – Освен това бях човек, когато направих това. Това беше човешка слабост. Искаш ли да дойдеш и да живееш с мен?
– Това означава, че си ми простил?
– Не, това означава, че си играя с теб. Може дори да те унищожа за това, което си направил с мен. Не съм взел решение. Не се ли страхуваш?
– Не. Ако искаше да ме унищожиш, това вече щеше да е направено.
– Не бъди толкова сигурен. Аз не съм себе си, но все пак съм, а после пак не съм.
Дълго мълчание, само със звуците на Моджо, който дишаше хрипливо и дълбоко в съня си.
– Радвам се да те видя – каза той. – Знаех, че ще спечелиш. Но не знаех как.
Не отговорих. Но изведнъж вътрешно кипнах. Защо и добродетелите, и недостатъците ми бяха използвани срещу мен?
Но каква беше ползата от това – да отправям обвинения, да го сграбча, да го разтърся и да изисквам отговори от него? Може би беше по-добре да не знам.
– Разкажи ми какво се случи – каза той.
– Няма да разказвам – отвърнах аз. – Защо, по дяволите, искаш да знаеш?
Приглушените ни гласове отекнаха тихо в църквата. Колебливата светлина на свещите играеше върху позлатата по върховете на колоните, върху лицата на далечните статуи. О, харесваше ми тук, в тази тишина и прохлада. И в сърцето си трябваше да призная, че много се радвам, че той е дошъл. Понякога омразата и любовта служат на една и съща цел.
Обърнах се и го погледнах. Той беше с лице към мен, с едно коляно, вдигнато на пейката, а ръката му се опираше на облегалката. Беше блед, както винаги, изкусно проблясваше в тъмнината.
– Беше прав за целия експеримент – казах аз. Поне гласът ми беше стабилен, помислих си.
– Как така? – Нямаше подлост в тона му, нямаше предизвикателство, само едва доловимо желание да знае. И каква утеха беше това – погледът към лицето му, слабият прашен аромат на износените му дрехи и дъхът на свеж дъжд, който все още полепваше по тъмната му коса.
– Това, което ми каза, скъпи ми стари приятелю и любовник – казах аз. – Че всъщност не съм искал да бъда човек. Че това е било мечта, и то мечта, изградена върху фалш, глупава илюзия и гордост.
– Не мога да твърдя, че съм го разбрал – каза той. – Не го разбирам и сега.
– О, да, така е. Разбираш много добре. Винаги си разбирал. Може би си живял достатъчно дълго; може би винаги си бил по-силният. Но ти си знаел. Не исках слабостта; не исках ограниченията; не исках отвратителните нужди и безкрайната уязвимост; не исках обливащата пот или изгарящия студ. Не исках ослепителната тъмнина, нито шумовете, които заграждаха слуха ми, нито бързата, трескава кулминация на еротичната страст; не исках дребнавостта; не исках грозотата. Не исках изолацията; не исках постоянната умора.
– Ти ми обясни това и преди. Трябва да е имало нещо… колкото и да е малко. . което да е било добро!
– Какво мислиш?
– Слънчевата светлина.
– Точно така. Светлината на слънцето върху снега; светлината на слънцето върху водата; светлината на слънцето… върху ръцете и лицето и отварянето на всички тайни гънки на целия свят, сякаш е цвете, сякаш всички сме част от един голям въздишащ организъм. Светлината на слънцето… върху снега.
Спрях. Наистина не исках да му казвам. Чувствах, че съм предал себе си.
– Имаше и други неща – казах аз. – О, имаше много неща. Само един глупак не би ги видял. Някоя вечер, може би, когато отново сме на топло и удобно заедно, сякаш това никога не се е случвало, ще ти разкажа.
– Но те не бяха достатъчни.
– Не и за мен. Не и сега. – Мълчание.
– Може би това беше най-хубавата част – казах аз, – откритието. И това, че вече не се забавлявам с измамата. Че сега знам, че наистина обичам да бъда малкият дявол, който съм.
Обърнах се и го дарих с най-красивата си, най-злобна усмивка.
Той беше прекалено мъдър, за да се хване на нея. Той въздъхна дълго, почти безмълвно, клепачите му се спуснаха за миг, а после отново ме погледна.
– Само ти можеше да отидеш там – каза той. – И да се върнеш.
Исках да кажа, че това не е вярно. Но кой друг би бил достатъчно глупав, за да се довери на Крадеца на тела? Кой друг би се впуснал в това начинание с такава безразсъдност? И докато размишлявах върху това, осъзнах онова, което вече трябваше да ми е ясно. Знаех какъв риск поемам. Бях го възприел като цена. Дяволът ми каза, че е лъжец; каза ми, че е измамник. Но аз го бях направил, защото просто нямаше друг начин.
Разбира се, Луи нямаше предвид точно това, което казваше, но в известен смисъл беше така. Това беше по-дълбоката истина.
– Страдал ли си в мое отсъствие? – Попитах, като погледнах към олтара. Много трезво той отговори:
– Беше чист ад.
Не отговорих.
– Всеки риск, който поемаш, ме наранява – каза той. – Но това е моя грижа и моя вина.
– Защо ме обичаш? – Попитах.
– Знаеш, винаги си знаел. Иска ми се да мога да бъда теб. Иска ми се да мога да познавам радостта, която ти познаваш през цялото време.
– А болката, искаш ли и нея?
– Твоята болка? – Той се усмихна. – Разбира се. Ще приема твоята болка по всяко време, както се казва.
– Самодоволен, циничен, лъжлив гад – прошепнах аз, гневът се разрази в мен внезапно, кръвта дори нахлу в лицето ми. – Имах нужда от теб, а ти ми отказа! Навън в смъртоносната нощ ме затвори. Отказа ми. Обърна ми гръб!
Горещината в гласа ми го стресна. Изплаши и мен. Но тя беше там и не можех да я отрека, а ръцете ми отново трепереха, тези ръце, които бяха изскочили и се бяха отдалечили от мен на фалшивия Дейвид, дори когато цялата останала смъртоносна сила в мен беше държана под контрол.
Той не изрече нито дума. Лицето му регистрира онези малки промени, които шокът предизвиква – леко потрепване на клепача, удължаване на устата и след това омекотяване, едва доловим клакьорски поглед, изчезващ толкова бързо, колкото се е появил. Той задържа обвинителния ми поглед през цялото време, а после бавно отвърна поглед.
– Помогна ти Дейвид Талбот, твоят смъртен приятел, нали така – попита той. Кимнах.
Но само при споменаването на това име всичките ми нерви сякаш бяха докоснати от върха на нагорещена жица. Тук и без това имаше достатъчно страдания. Не можех повече да говоря за Дейвид. Не исках да говоря за Гретхен. И изведнъж осъзнах, че това, което най-много исках да направя на света, беше да се обърна към него, да го прегърна и да се разплача на рамото му, както никога досега.
Колко срамно. Колко предсказуемо! Колко безсмислено. И колко мило. Не го направих.
Седяхме там в мълчание. Тихата какофония на града се издигаше и снижаваше отвъд витражите, които долавяха слабото сияние на уличните лампи отвън. Отново заваля дъжд, нежният топъл дъжд на Ню Орлиънс, в който човек може да се разхожда толкова лесно, сякаш не е нищо друго освен най-нежната мъгла.
– Искам да ми простиш – каза той. – Искам да разбереш, че това не беше малодушие, не беше слабост. Това, което ти казах тогава, беше истина. Не можех да го направя. Не мога да вкарам някого в това! Дори ако този някой е смъртен човек с теб вътре в него. Просто не можех.
– Знам всичко това – казах аз.
Опитах се да го оставя там. Но не можах. Темпераментът ми не искаше да се охлади, моят чуден темперамент, темпераментът, който ме беше накарал да разбия главата на Дейвид Талбот в гипсовата стена.
Той заговори отново.
– Заслужавам всичко, което имаш да ми кажеш.
– А, повече от това! – Казах. – Но това е, което искам да знам. – Обърнах се с лице към него и заговорих през стиснати зъби. – Щеше ли да ми откажеш завинаги? Ако бяха унищожили тялото ми, другите – Мариус, който и да знаеше за това – ако бях хванат в капана на тази смъртна форма, ако бях идвал при теб отново и отново, умолявайки те и молейки те, щеше ли да ме изключиш завинаги! Щеше ли да се държиш здраво?
– Не знам.
– Не отговаряй толкова бързо. Потърсеи истината в себе си. Ти знаеш. Използвай мръсното си въображение. Знаеш. Щеше ли да ме отхвърлиш?
– Не знам отговора!
– Аз те презирам! – Казах с горчив, суров шепот. – Трябваше да те унищожа – да довърша това, което започнах, когато те създадох. Да те превърна в пепел и да я пресея през ръцете си. Знаеш, че бих могъл да го направя! Ето така! Като с едно щракване на смъртни пръсти бих могъл да го направя. Да те изгоря, както изгорих къщичката ти. И нищо не би могло да те спаси, изобщо нищо.
Вгледах се в него, в острите изящни ъгли на невъзмутимото му лице, слабо фосфоресциращо на фона на по-дълбоките сенки на църквата. Колко красива беше формата на широко разтворените му очи, с тънките им богати черни мигли. Колко съвършена е нежната вдлъбнатина на горната му устна.
Гневът беше киселинен в мен, унищожаваше самите вени, през които течеше, и изгаряше предсмъртната кръв.
И все пак не можех да го нараня. Не можех дори да си представя, че ще изпълня такива ужасни, страхливи заплахи. Никога не бих могъл да причиня вреда на Клодия. Ах, да направиш нещо от нищо, да. Да разхвърляш парчетата, за да видиш как ще паднат, да. Но отмъщението. Ах, ужасно отвратително отмъщение. Какво е това, Томе?
– Помисли върху това – прошепна той. – Би ли могъл да направиш друго, след всичко, което е минало? – Внимателно я побутна по-нататък. – Би ли могъл да изработиш отново Тъмния трик? А-а-а, не бързай, преди да отговориш. Погледни дълбоко в себе си за истината, както току-що ми каза да направя. И когато я узнаеш, не е нужно да ми я казваш.
После се наведе напред, скъси разстоянието между нас и притисна гладките си копринени устни към лицето ми. Исках да се отдръпна, но той използва цялата си сила, за да ме задържи неподвижно, и аз му позволих, тази студена, безстрастна целувка, и той беше този, който накрая се отдръпна като сбор от сенки, които се сринаха една в друга, като само ръката му все още беше на рамото ми, докато аз седях с поглед все още върху олтара.
Накрая се надигнах бавно, минавайки покрай него, и направих знак на Моджо да се събуди и да дойде.
Придвижих се надолу по дължината на наоса до входните врати на църквата. Намерих онова затънтено кътче, където под статуята на Девата горят свещите за бдение – ниша, пълна с колеблива и хубава светлина.
Върна ми се ароматът и звукът на дъждовната гора, огромният ограждащ мрак на тези мощни дървета. А после и видението на малкия избелял параклис на поляната с отворени врати и зловещия приглушен звук на камбаната в блуждаещия вятър. И мирисът на кръв, идващ от раните по ръцете на Гретхен.
Вдигнах дългия фитил, който лежеше там за запалване на свещи, потопих го в стария пламък и накарах да избухне нов, горещ и жълт, а накрая стабилен, излъчващ острия парфюм на изгорял восък.
Тъкмо се канех да изрека думите „За Гретхен“, когато осъзнах, че изобщо не за нея бях запалил свещта. Вдигнах поглед към лицето на Девата. Видях разпятието над олтара на Гретхен. Отново усетих мира на дъждовната гора около мен, и видях онова малко отделение с малките легла. За Клодия, моята скъпоценна красива Клодия? Не, не и за нея, колкото и да я обичах…
Знаех, че свещта е за мен.
Беше за кафявокосия мъж, който беше обичал Гретхен в Джорджтаун. Беше за тъжния изгубен синеок демон, който бях, преди да стана този мъж. Беше за смъртното момче отпреди векове, което замина за Париж със скъпоценностите на майка си в джоба и само с дрехите на гърба си. Беше за порочното импулсивно създание, което бе държало в ръцете си умиращата Клодия.
За всички тези същества, както и за дявола, който стоеше тук сега, защото обичаше свещите и обичаше да прави светлина от светлина. Защото нямаше Бог, в когото да вярва, нито светци, нито небесна кралица.
Защото беше запазил горчивия си нрав и не беше унищожил приятеля си.
Защото беше сам, колкото и близък да му беше този приятел. И защото щастието се бе върнало при монаха, сякаш беше недъг, който той никога нямаше да превъзмогне напълно, безпардонната усмивка вече се разстилаше по устните му, жаждата подскачаше в него, а желанието в него се надигаше само за да излезе отново навън и да се поразходи по гладките и блестящи градски улици.
Да. За вампира Лестат, тази малка свещ, тази чудодейна малка свещ, която увеличава с това малко количество цялата светлина във вселената! И горяща в една празна църква през цялата нощ сред онези други малки пламъчета. Тя щеше да гори и на утрешния ден, когато дойдат вярващите; когато слънцето блеснеше през тези врати.
Бъди нащрек, малка свещичке, и в тъмнина, и на слънце. Да, за мен.
Назад към част 31 Напред към част 33
