Глава 4
Здрач. Болката все още беше много силна. Не исках да се движа. Кожата на гърдите и на краката ми се стягаше и изтръпваше и това само даваше вариации на болката.
Дори жаждата за кръв, която бушуваше неистово, и миризмата на кръвта на слугите в къщата не можеха да ме накарат да помръдна. Знаех, че Дейвид е там, но не му говорех. Мислех си, че ако се опитам да говоря, ще се разплача заради болката.
Спях и знам, че съм сънувал, но не можех да си спомня сънищата, когато следващия път отворих очи. Отново щях да видя маслената лампа, а светлината все още ме плашеше. Както и гласът ѝ.
Веднъж се събудих, говорейки с нея в тъмнината.
– Защо точно ти от всички хора? Защо ти в сънищата ми? Къде е твоят кървав нож?
Бях благодарен, когато се появи зората. Понякога нарочно бях стиснал устата си, за да не извикам от болка.
Когато се събудих втората нощ, болката не беше много голяма. Тялото ми беше възпалено навсякъде, може би това, което смъртните наричат сурово. Но агонията явно беше отминала. Лежах неподвижно върху тигъра, а стаята се усещаше само малко неприятно студена.
В каменната камина, поставена далеч назад под счупената арка, на фона на почернелите тухли, бяха подредени дървени трупи. Всички запалки бяха там, заедно с малко измачкан вестник. Всичко беше в готовност. Хм. Някой се беше приближил опасно близо до мен в съня ми. Надявах се, че не съм протегнал ръка, както понякога правим в транс, и не съм притиснал това бедно същество.
Затворих очи и се заслушах. Снегът падаше върху покрива, снегът се спускаше в комина. Отворих отново очи и видях блестящите късчета влага по дървените трупи.
След това се концентрирах и усетих как енергията изскача от мен като дълъг тънък език и докосва подпалките, които веднага избухнаха в малки танцуващи пламъчета. Дебелата корава повърхност на дървените трупи започна да се нагрява, а след това да се надува. Огънят беше на път да се разгори.
Усетих внезапен прилив на изтънчена болка в бузите и по челото си, когато светлината стана по-ярка. Интересно. Изкачих се на колене и се изправих, сам в стаята. Погледнах към месинговата лампа до стола на Дейвид. С малко беззвучно мислено завъртане я включих.
На стола имаше дрехи – чифт нови панталони от дебела мека тъмна материя, бяла памучна риза и доста безформено сако от стара вълна. Всички тези дрехи бяха малко прекалено големи. Бяха дрехите на Дейвид. Дори подплатените с кожа чехли бяха твърде големи. Но аз исках да съм облечен. Имаше и някакво невзрачно памучно бельо, каквото всеки носи през ХХ век, и гребен за косата ми.
Не бързах с всичко, като забелязах само пулсираща болка, когато навлякох плата върху кожата си. Кожата на главата ме болеше, когато разресвах косата си. Накрая просто я разтърсих, докато целият пясък и прах не се изсипаха от нея, падайки в дебелия килим, и изчезна достатъчно удобно от погледа. Обуването на чехлите беше много приятно. Но това, което исках сега, беше огледало.
Намерих едно в коридора, старо тъмно огледало в тежка позлатена рамка. От отворената врата на библиотеката влизаше достатъчно светлина, за да се видя доста добре.
За миг не можах да повярвам на това, което видях. Кожата ми беше гладка, напълно неопетнена, както никога досега. Но сега тя беше с кехлибарен цвят, същият като цвета на рамката на огледалото, и блестеше съвсем леко, не повече от тази на смъртен, който е прекарал дълъг луксозен престой в тропически морета.
Веждите и миглите ми блестяха ярко, както винаги се случва с русите коси на такива загорели от слънцето индивиди, а няколкото линии на лицето ми, оставени ми от Тъмния дар, бяха малко по-дълбоко гравирани отпреди. Тук имам предвид двете малки запетайки в ъглите на устата ми, резултат от това, че се усмихвах толкова много, когато бях жив; и няколко много фини линии в ъглите на очите ми, както и следата от една-две линии по челото ми. Много е хубаво да си ги върна, защото отдавна не ги бях виждал.
Ръцете ми бяха пострадали повече. Бяха по-тъмни от лицето ми и с много човешки вид, с много малки бръчици, които веднага ме накараха да си спомня колко много фини бръчки имат ръцете на смъртните.
Ноктите все още блестяха по начин, който можеше да разтревожи хората, но щеше да е лесно да ги натриеш с малко пепел. Очите ми, разбира се, бяха друго нещо. Никога досега не бяха изглеждали толкова ярки и толкова преливащи. Но един чифт очила с цвят на дим беше всичко, от което се нуждаех. По-голямата маска от черни очила вече не беше необходима, за да прикрие блестящата бяла кожа.
Боже, толкова съвършено прекрасно, помислих си, взирайки се в собственото си отражение. Изглеждаш почти като мъж! Почти като мъж! Чувствах тъпа болка навсякъде в тези обгорели тъкани, но това ми беше приятно, сякаш ми напомняше за формата на тялото ми и за неговите човешки граници.
Можех да изкрещя. Вместо това се молех. Дано това продължи, а ако не стане, щях да премина през всичко отново.
Тогава ми хрумна, доста съкрушително – трябваше да се самоунищожавам, а не да усъвършенствам външния си вид, за да мога да се движа по-добре сред мъжете. Трябваше да умирам. И ако слънцето над пустинята Гоби не го беше направило… ако целият този дълъг ден на лежане на слънце, а след това и вторият изгрев . . .
Ах, но ти, страхливецо, помислих си, можеше да намериш някакъв начин да останеш над повърхността през този втори ден! А можех ли?
– Е, слава Богу, че избра да се върнеш.
Обърнах се и видях Дейвид да идва по коридора. Той току-що се беше върнал вкъщи, тъмното му тежко палто беше мокро от снега и дори не беше събул ботушите си.
Той спря рязко и ме огледа от главата до петите, като се напрягаше да вижда в сенките.
– А, дрехите ще стигнат – каза той. – Боже мой, приличаш на един от онези плажуващи, сърфисти, млади мъже, които живеят вечно по курортите.
Усмихнах се.
Той протегна ръка, доста смело, както си помислих, хвана ме за ръка и ме поведе към библиотеката, където огънят вече гореше доста енергично. Той ме изучи още веднъж.
– Вече няма болка – каза несигурно той.
– Има усещане, но то не е точно това, което наричаме болка. Ще изляза за малко навън. О, не се притеснявай. Ще се върна. Жаден съм. Трябва да ловувам.
Лицето му стана безизразно, но не чак толкова, че да не видя кръвта по бузите му или всички малки съдове в очите му.
– Е, какво мислиш? – Попитах. – Че съм се отказал?
– Не, разбира се, че не.
– Е, тогава искаш ли да дойдеш и да гледаш?
Той не каза нищо, но видях, че съм го изплашил.
– Трябва да запомниш какво съм аз – казах аз. – Когато помагаш на мен, помагаш на дявола. – Направих малък жест към екземпляра му на „Фауст“, който все още лежеше на масата. И там беше онзи разказ на Лъвкрафт. Хм.
– Не е нужно да отнемаш живот, за да го направиш, нали? – Попита той съвсем сериозно. Но какъв груб въпрос.
Издадох кратък насмешлив звук.
– Обичам да отнемам живота – казах аз. Направих жест към тигъра. – Аз съм ловец, какъвто някога си бил и ти. Мисля, че е забавно.
Той ме погледна за дълъг миг, лицето му беше изпълнено с някакво смутено удивление, а после кимна бавно, сякаш приемаше това. Но беше много далеч от това да го приеме.
– Вечеряй, докато ме няма – казах аз. – Виждам, че си гладен. Усещам миризма на месо, което се готви някъде в тази къща. И можеш да бъдеш сигурен, че възнамерявам да вечерям, преди да се върна.
– Ти си напълно решен да те опозная, нали? – Попита той. – Че няма да има сантименталност или грешка.
– Точно така. – Отдръпнах устни и за секунда му показах кътниците си. Всъщност те са много малки, нищо в сравнение с леопарда и тигъра, с които той си правеше компания така очевидно по желание. Но тази гримаса винаги плаши смъртните. Тя прави повече от това да ги изплаши. Тя всъщност ги шокира. Мисля, че тя изпраща някакво първично съобщение за тревога през организма, което няма много общо със съзнателната му смелост или изтънченост.
Той пребледня. Стоеше съвсем неподвижно, гледайки ме, а после постепенно топлината и изражението се върнаха в лицето му.
– Много добре – каза той. – Ще бъда тук, когато се върнеш. Ако не се върнеш, ще бъда бесен! Няма да ти говоря повече, заклевам се. Изчезнеш ли ми тази вечер, никога повече няма да получиш кимване от мен. Това ще е престъпление срещу гостоприемството. Разбираш ли?
– Добре, добре! – Отговорих с вдигане на рамене, макар че тайно се трогнах, че той ме иска тук. Всъщност не бях толкова сигурен, а и се бях държал толкова грубо с него. – Ще се върна. Освен това искам да знам.
– Какво?
– Защо не се страхуваш да умреш.
– Ами и ти не се страхуваш от нея, нали?
Не отговорих. Отново видях слънцето, голямото огнено кълбо, което се превръщаше в земя и небе, и изтръпнах. После видях онази маслена лампа в съня си.
– Какво е това? – Попита той.
– Страхувам се да не умра – казах аз с кимване за подчертаване. – Всичките ми илюзии се разрушават.
– Имаш ли илюзии? – Попита той съвсем честно.
– Разбира се, че имам. Една от илюзиите ми беше, че никой не може наистина да откаже Тъмния дар, не и съзнателно …
– Лестат, трябва ли да ти напомням, че ти самият си го отказал?
– Дейвид, аз бях момче. Бях принуден. Борех се инстинктивно. Но това няма нищо общо със знанието.
– Не се продавай за щяло и нещяло, мисля, че щеше да откажеш дори и да разбираше напълно.
– Сега говорим за твоите илюзии – казах аз. – Гладен съм. Махни се от пътя ми или ще те убия.
– Не ти вярвам. По-добре се върни.
– Ще го направя. Този път ще спазя обещанието, което дадох в писмото си. Можеш да кажеш всичко, което имаш да казваш.
Тръгнах по задните улици на Лондон. Лутах се близо до гара Чаринг Крос, търсейки някое дребно главорезче, което щеше да ми даде глътка въздух, дори ако тесните му малки амбиции вкиснеха душата ми. Но не се получи точно така.
Там се разхождаше една стара жена, премяташе се с измачкано палто, а краката ѝ бяха омотани с парцали. Беше луда и горчиво студена и почти сигурно щеше да умре до сутринта, тъй като беше откраднала от задната врата на някакво място, където се бяха опитали да я затворят, или поне така крещеше пред целия свят, решена никога повече да не бъде хваната.
Бяхме големи любовници! Тя имаше име за мен и голям топъл куп спомени, а там танцувахме в канавката заедно, тя и аз, и аз я държах дълго време в ръцете си. Тя беше много добре нахранена, както много просяци в този век, когато храната е толкова изобилна в западните страни, а аз пиех бавно, о, толкова бавно, вкусвах я и усещах прилив по цялата си изгоряла кожа.
Когато свърши, осъзнах, че усещам студа много силно и че съм го усещал през цялото време. Чувствах всички колебания на температурата с по-голяма острота. Интересно.
Вятърът ме блъскаше и аз го мразех. Може би нещо от плътта ми наистина беше изгоряло. Не знаех. Усещах мокрия студ в краката си, а ръцете ме боляха толкова силно, че трябваше да ги заровя в джобовете си. Отново ме връхлетяха спомените за френската зима през последната ми година у дома, за младия смъртен селски владетел с легло от сено и само кучетата за спътници. Цялата кръв на света изведнъж ми се стори недостатъчна. Време е да се нахраним отново и отново.
Всички те бяха положения, примамени в ледената тъмнина от своите бараки от боклук и картон, и обречени, или поне така си казвах, стенейки и пирувайки сред миризмата на развалена пот, урина и храчки. Но кръвта си беше кръв.
Когато часовниците удариха десет, аз все още жадувах, а жертвите все още бяха в изобилие, но ми беше омръзнало и вече нямаше значение.
Продължих много квартали, стигнах до модния Уест Енд и там влязох в тъмно магазинче, пълно с елегантни, фино скроени дрехи за джентълмени – ах, готовото богатство на тези години – и се облякох по свой вкус в сиви панталони от туид, палто с колан, дебел бял вълнен пуловер и дори чифт много бледозелени очила с деликатни златни рамки. След това тръгнах обратно към хладната нощ, пълна с въртящи се снежинки, пеех си и танцувах под уличната лампа, както правех за Клодия и…
Хлоп! Бах! Излезе този свиреп и красив млад як мъж с дъх на вино, божествено подъл, който извади нож срещу мен, готов да ме убие за парите, които нямах, което ми напомни, че съм жалък крадец, защото току-що бях откраднал гардероб с хубави ирландски дрехи. Хммм. Но аз отново се изгубих в плътната гореща прегръдка, смазвайки ребрата на гадняра, изсмуквайки го досущ като мъртъв плъх на летен таван, а той се свлече в изумление и екстаз, като едната му ръка болезнено стискаше, до последно, косата ми.
В джобовете му имаше пари. Какъв късмет. Сложих ги в шивачницата за дрехите, които бях взела, които ми се сториха повече от достатъчни, когато си направих аритметиката, в която не съм толкова добра, свръхестествени сили или не. После написах малка благодарствена бележка, разбира се, неподписана. И заключих отново вратата на магазина с няколко малки телепатични завъртания и отново си тръгнах.
Назад към част 4 Напред към част 6
