Лестат
– Нещо, което не е човек? – Попитах. – Нечовешко същество, което е убило вампир и е изяло мозъка му? Ти ме безпокоиш за това?
– Ами да – каза Торн, – когато съобщението дойде от Арманд в Ню Йорк. Той иска да заведе това нечовешко нещо при Фаред и Сет в Париж.
– Е, това ми звучи като отлична идея – казах аз.
Двамата с Луи вървяхме нагоре по града към старото гробище Лафайет. Говорехме от часове, говорехме за Амел и какво е за мен с Амел в мен, като аз говорех, а Луи слушаше. Не исках да бъда обезпокояван. Исках да разговарям с Луи завинаги, да споделям с Луи това, което се случваше с мен, а Луи беше внимателен, признателен. Това означаваше много за мен. Но знаех, че Торн и Кирил никога не биха се приближили, ако нямаше основателна причина.
Взех стъкления мобилен телефон от Торн и го сложих до ухото си, което винаги ми се е струвало абсурдно и никога нямаше да се почувства естествено, но нямаше как да се измъкна от него.
– Какъв вид нечовешко нещо? – Попитах.
Гласът на Арманд прозвуча меко, но ясно.
– Изглежда, мирише и се чувства точно като човешко същество – каза той. – Но не е човешко същество. То е изключително силно, бих казал, че е може би осем до десет пъти по-силно от човек. И би трябвало да е мъртво точно сега, като се има предвид кръвта, която взех от него, но не е мъртво. Всъщност кръвта му се възстановява бързо. То е в някакъв вид дълбок сън, който Фаред би нарекъл кома. Има име, документи и адрес в Англия. Той го прегледа заедно с мен. Гарекин Цвек Бровоткин. Фантастичен адрес на Редингтън Роуд, Хампстед. Ключовете на един ролс. Паспорт, британска шофьорска книжка, британски и американски пари и някакъв хартиен билет за полет до Лондон по обяд.
– И вие държите това нещо като затворник?
– Да! Да не би да не го държим като затворник?
– Не те предизвиквах, просто питах.
– Утре ще го занеса в Париж за Фаред. Какво друго мога да направя с него? Изпратил съм предупреждения. Ако има и други като този, всички трябва да сме нащрек.
– Аз самият ще бъда там, утре, в Париж – казах аз. – Ще се видим тогава и аз ще го видя.
– Луи ще дойде ли с теб?
Въпросът съдържаше много повече, отколкото всеки случаен слушател можеше да предположи. Луи и Арманд бяха стълбовете на нюйоркското домакинство в Тринити Гейт. Луи и Арманд бяха заедно от почти един век много преди това.
– Да – казах аз. – Ще го взема със себе си веднага щом се събудим. – Изчаках.
Стоях на тротоара от плочи и гледах към далечната бяла стена на старото гробище. Беше тихо и красиво на тази улица в квартал Гардън с гигантските дъбове с черна кора и тъмните мълчаливи многоетажни къщи от двете страни.
– Имам нужда от Луи – казах аз.
О, старите премеждия, старите ревности и поражения. Но кое същество на света не иска да бъде обичано заради себе си? Дори едно нечовешко същество, което изглежда като човек, може да иска да бъде обичано.
– Щастлив съм за теб – каза Арманд. После: – Това е сериозно. Това същество, каквото и да е то, е разбило черепа на кръвопиеца и е погълнало мозъка.
– Но всъщност ти самият видя ли как се случи това?
– Да, видях всичко от гледната точка на жертвата. Не можех да стигна дотам достатъчно бързо. Останките бяха потвърдени. Мозъкът е изчезнал.
– А кой е мъртвият кръвопиец?
– Килър, старият приятел на Дейвис и Антоан. Килър, този, който пътуваше с Бандата.
– Спомням си – казах аз. Въздъхнах. Не бях презирал Килър. Всъщност го харесвах. Но в него имаше нещо блудкаво, дребнаво и „дребно“. Не ми харесваше идеята, че се мотае около Тринити Гейт. – От какво е направено това нечовешко нещо?
– Плът и кръв, Лестат, като всеки човек – отговори Арманд. Беше започнал да се дразни. – Разрежи нещото, то кърви. Но то не е човек. – Той продължи да обяснява. – Кръвта беше гъста, с добър вкус, но имаше аромат, който не се съдържа в човешката кръв. Аромат. Той не можеше да се справи по-добре от това. Бенджи беше забелязал съществото да се носи около Тринити Гейт. То бе последвало Бенджи. Съществото беше мърморило неща за Амел, като луд човешки последовател на радиостанцията, само че той не беше човек. Бенджи веднага се обади за кола и тръгна към дома, като изпрати Килър да се приближи до съществото и да се опита да разбере какво иска.
– Е, това вероятно е било много глупаво – казах аз.
– Бенджи се защити – каза Арманд кръстосано. – А Килър беше най-старият кръвопиец под покрива. Никой друг не беше тук, освен Килър и няколко бегълци, които бяха пристигнали наскоро. Антоан се беше прибрал във Франция, когато слънцето залезе. Елени беше с мен в Мидтаун. Дойдох веднага щом можах. Но не бях достатъчно бърз. А Килър нямаше търпение да тръгне, сигурен, че ще се справи с това нещо.
– Елени – казах аз. – Моята стара приятелка Елени? Елени на Еверард?
– Да. Има ли друга Елени? На нея ѝ е омръзнало Рошамандес и неговите бегълци да седят и да скърцат със зъби. Или поне така казва тя. Виж, можем да поговорим за всичко това по-късно. Провеждането на това нещо през целия ден ще бъде проблем, но правим най-доброто, на което сме способни.
Не ми харесваше идеята Елени да е там. Не вярвах на Елени. Обичах Елени, вярно, от стария Театър на вампирите. Тя беше ветеран от сатанинския завет на Арманд при Les Innocents, който беше дошъл да се присъедини към мен в театъра, за да бъде свободен. Беше ми станала кореспондент през годините, когато се скитах в търсене на Мариус. Но тя беше създадена от Еверард дьо Ланден под ръководството на Рошамандес и прекарваше по-голямата част от времето си с този мой заклет враг и другите му бегълци. Но на кого беше наистина вярна? На Арманд, който някога я беше превърнал в изтерзана и измъчена робиня на Сатаната, или на могъщия вампир, който управляваше дома, в който беше създадена? Познавах сърцето на Еверард. Той никога не се опитваше да го прикрие. Мразеше и ненавиждаше великия Рошамандес. Но какво да кажем за Елени? Рошамандес беше господар на завета, в който тя се беше родила в Мрака и беше научила първите си незаличими уроци на нощта. Не го харесваше. Изобщо не го харесваше.
Луи стоеше на няколко метра от мен и ме наблюдаваше. Несъмнено чуваше всяка дума, но лицето му не разкриваше нищо. Имаше отдалечено мечтателно изражение на лицето си, както често правеше, но усетих, че попива всичко.
Какво общо имам аз с всичко това, помислих си с раздразнение, но отлично знаех какво общо имам с него. Това беше моят живот сега, по мой избор, да участвам във всичко, да бъда този, на когото Арманд се обади, за да съобщи за нечовека в кома, затворен в Тринити Гейт.
– Нуждаете ли се от някаква помощ сега? – Попитах Арманд. – Всичко това е очарователно, разбира се, но няма време да дойда при вас.
– Знам това. Уведомявам те по очевидни причини. Защо се държиш така, сякаш нарочно те тормозя? Ти ли си Принцът, Лестат, или не?
– Разбира се, че да, ти постъпи правилно. Съжалявам.
Видях слабата усмивка на Луи.
– Ще се видим утре в Града на светлината – каза Арманд. Помълчах. – И се радвам за теб, че си с Луи.
Въздъхнах. Исках да кажа, че всички се обичаме. Всички трябва да се обичаме един друг. Ако ти, аз и Луи не се обичаме един друг след всичко, през което сме преминали, ами тогава всичките ни сили не означават нищо, а мечтите ни не означават нищо и затова трябва да се обичаме. И може би наистина го казах тихо и той го чу, но се съмнявах в това.
– Знам – казах аз. – И аз нямам търпение да те видя.
Върнах телефона на Торн. Къде беше Амел? Дали Амел беше в Ню Йорк? Знаеше ли Амел какво е това нещо?
Торн ме изтръгна от мислите ми.
– Ако, господа, сте решили да продължите пеша – каза той, – време е да се върнем в центъра.
Назад към част 9 Напред към част 11
