Лестат
CHÂTEAU DE LIONCOURT
– Много добре – казах аз. – Всички сме тук, или поне повечето от нас са тук. Нека да го разгледаме отново. Какво знаем?
Бяхме се събрали в залата на Съвета в северната кула, реконструирана част от замъка, която не е съществувала по мое време. Беше огромно помещение в самия връх, със самотна витка от железни стълби, водеща към бойните стени, и богато украсено, измазано и изрисувано, както всяка една стая в дома на моите предци. Мариус съвсем наскоро беше изрисувал стенописите, изобразяващи битката при Троя по околните стени и на тавана – духовито изображение на трагичното пътешествие на Фаетон, който напразно се бори с жребците на баща си, докато те го теглят по небето. Стенописите притежаваха зловещото съвършенство на художник-вампир, което ги правеше да изглеждат едновременно великолепни и измислени, сякаш някой беше взривил стените с фотографски изображения и след това екип ги беше изрисувал.
Тази стая ми хареса, хареса ми и това, че беше отдалечена от обществените помещения долу. В къщата имаше много млади хора и по-възрастни, които не ни бяха чак толкова добре познати.
Сега в Съвета нямаше фиксиран състав. Присъствието варираше. Но около кръглата маса тук седяха онези, които познавах най-добре, на които имах най-голямо доверие и които най-вече обичах истински. Грегъри, Мариус, Севрейн, която току-що беше пристигнала с майка ми, Габриел и Пандора, Арманд, Луи и Гремт заедно с Магнус и друг въплътен дух, Реймънд Галант. Този Реймънд – много внушителна фигура с тъмнокестенява коса и тясно, малко ъгловато лице – някога беше довереник и помощник на Мариус и аз бях зървал това същество няколко пъти с Мариус в Париж, но не бяхме разговаряли, а и той не беше с Гремт и Магнус, когато ги посетих снощи. Кирил и Торн се придържаха към стените, по своя воля, като не избраха да седнат сред нас като равни. Сет и Фаред бяха в Женева и щяха да се явят веднага щом успеят.
Бенджи, който се беше прекръстил на Арманд, беше отсъствал, за да излъчва от една камера долу, предупреждавайки Неживите по света срещу Гарекин Цвек Бровоткин, който можеше да унищожи вампири, които са били повече от петстотин години в Кръвта.
Арманд заговори пръв. Изглеждаше угрижен и гладен, а гласът му нямаше обичайната си копринена сила.
– Е, Елени ще се възстанови – каза той. – Сега тя е в лабораториите на Фаред в Париж, в ръцете на няколко от чираците по медицина. – Докато говореше, той се обърна към Севрейн и Габриел, а очите му се преместиха върху Пандора. – Казват, че скоро тя ще бъде отново цяла.
Този комплекс от лаборатории беше единствената болница в света, създавана някога само за немъртвите. Тя беше умело и сигурно скрита в една от многото високи офис сгради на Грегъри в малкия индустриален комплекс, известен като „Колингсуърт Фармасютикълс“ в покрайнините на града.
– Всички сме облекчени, че Елени е добре – казах аз, – но ми обясни какво си видял, когато си пил от това същество. Знаем фактите за това как се е случило. Но какво всъщност видя?
Арманд въздъхна.
– Нещо за древен град – каза той, – който пада в морето. – Метрополис с подчертано модерни на вид сгради, футуристични сгради, внушаващи някаква отдавна забравена утопия, не знам как да го опиша, и това същество е било там с други като него, и тези същества са били изпратени в града със специална цел. Не успях да видя ясно спътниците му. И някак си всичко се въртеше около Амел.
– Амел с нас ли е? – Попита Грегъри, като ме погледна.
– Не – казах аз. – Това не означава, че не е във всеки един от нас на тази маса – добавих. – Но сега той не е в мен. Той ме напусна снощи, преди да пресека Атлантическия океан. Не мисля, че се е връщал оттогава.
– Това е много необичайно, нали? – Опита Мариус.
– Бих казал, че е така – отговорих аз. – Но няма какво да се направи по въпроса, така че защо да си правя труда да говоря за това?
– Арманд, обясни какво имаш предвид – каза Севрейн. – Че всичко това е било заради Амел.
Севрейн със сигурност беше една от най-впечатляващите от древните. Тя, както и Грегъри и Сет, явно бяха най-възрастните сред нас. А меката ѝ златиста кожа, макар и често потъмняваща от слънцето, имаше непогрешим блясък, който бележеше възрастта и силата ѝ. Всъщност знаех много малко за нея, макар че беше отворила къщата си за мен и сърцето си.
– Това нещо търсеше Амел – каза Арманд. – Името Амел означава нещо за съществото. Нечовешкото същество беше слушало предаванията на Бенджи. Не мисля, че нещото е искало да навреди на някого. То е дошло, за да разбере дали ние и нашият Амел сме истински.
– И казваш, че кръвта, която си взел от него, се е попълнила напълно за няколко часа? – попита Мариус.
– Абсолютно – каза Арманд. – И когато кръвта се попълни, нещото се върна към живот. Той надви Елени и това отне известно време. Елени е създадена от Еверард де Ланден. В нея има кръвта на Рошамандес. Не знам как това същество успя да я омагьоса или да я надвие, но го направи. Не сме имали реален начин да задържим такова могъщо същество в Тринити Гейт.
– Е, никой не може да те обвини за случилото се – каза Грегъри. – Този древен град, който видя, имаше ли име?
– Чух го, но сричките нямаха смисъл за мен.
– Изгубеният град Атлантида – каза Мариус. Той си водеше бележки на един блок пред себе си. – Чух ли име, което да звучи като Атлантида?
– Може би – каза Арманд. – Мислех, че това е легенда.
– Това е легенда – каза Грегъри. – По мое време никой не вярваше на тази легенда. Но тя се повтаряше от време на време. – Макар че беше най-възрастният на масата, роден около хиляда години преди да доведе Севрейн, той никога не придобиваше авторитет или власт. Той запази това за огромните си начинания в света на смъртните. Тук искаше да бъде равен сред равни. Той продължи. – Една велика империя, процъфтяваща в Атлантическия океан, която загина в рамките на един ден и една нощ.
– И къде е това същество сега – попита Пандора, – това същество, което може да унищожава вампири? Да разбива черепите им, сякаш са яйца? – Обикновено Пандора мълчеше по време на тези заседания на съвета, но сега заговори с очевидна загриженост.
– Проследихме го до западното крайбрежие на Съединените щати – каза Грегъри. – По всичко личи, че това е човек от мъжки пол, със значителни частни владения и няколко резиденции, основната от които е в Лондон. И със сигурност е безсмъртен, тъй като поне два пъти се е разпореждал да наследи собственото си състояние. Разказът за това как това същество е било открито в Сибир в ледовете от един руски антрополог любител на име княз Алекси Бровоткин е достъпен в няколко неясни сайта в интернет. Бровоткин е починал преди сто години. Историята разказва, че екипът на Бровоткин се натъкнал на изгладнялото и замръзнало тяло на индивида в една пещера в Сибир и успял да го съживи с обикновена прясна вода и топлина.
– Разбира се, никой не повярвал на абсурдната статия, която Бровоткин написал по този въпрос. Но „историята“ е популярна в Санкт Петербург в края на XIX век, а князът и неговото протеже са изключително популярни в обществото, докато Бровоткин не умира в морето, а Гарекин никога не се връща в Русия.
Сега заговори Гремт.
– Значи това същество – каза Гремт, – трябва да предположим, че е било замразено още от падането на легендарната Атлантида и е излязло на бял свят само благодарение на изследванията на този авантюристичен руски изследовател?
– Може би – каза Мариус. – Бровоткин никога не споменава легендата за Атлантида. Той не предлага никакви предположения за произхода на съществото. А следите, които разкрихме – на Гарекин, на неговия измислен син Гарекин и на следващия измислен Гарекин – са обикновени следи на хора с възможности, които пътуват по света.
– Видях група такива същества, когато пих от него – каза Арманд. – Останах с впечатлението, че това същество отчаяно търси да открие някой, свързан с падналия град, някой, който може и да е бил там.
– А как Амел се е включила в историята на града? – попита Гремт. Той погледна Мариус, а след това отново Арманд.
Арманд се замисли за дълъг момент.
– Неясно. Но именно името Амел, изричано толкова често от Бенджи и другите в радиопредаването, доведе съществото до нашата врата.
С малък едва доловим жест на дясната си ръка Тесхамен заговори.
– Таламаска от векове е трупала материали за легендата за Атлантида – каза той. – Съществуват две линии на изследване.
Кимнах му да продължи.
– Има легенди, които започват наистина с разказа на Платон, написан през четиристотин години преди Христа. – А след това има и неотдавнашните предположения на съвременните учени от Ню Ейдж, че някаква катастрофа наистина е засегнала тази планета преди около единадесет-дванадесет хиляди години и тогава е била унищожена велика цивилизация, оставила подводни руини по целия свят.
Симпатичният призрак на Реймънд Галант го изучаваше и държеше на всяка негова дума. Когато Тесхамен не каза нищо повече, Реймънд заговори.
– Очевидно има много доказателства, че преди този катаклизъм наистина е имало древна цивилизация, а може би и повече от една цивилизация. И все пак учените се съпротивляват. Климатолозите непрекъснато спорят. Морските нива наистина са се променили драстично, но защо точно, не знаем. Библейските учени твърдят, че това е бил Ноевият потоп. Други се занимават с изследване на подводни руини, опитвайки се да ги свържат с катастрофата. Британският писател Греъм Хенкок пише елегантно и убедително по темата. Но отново няма консенсус.
– Фаред казва, че всичко това е глупост – отвърнах аз. – Но красиви глупости.
– Вече не съм склонен да се съгласявам – каза Мариус. – Разбира се, че съм мислил така преди векове, да, че Платон е родил прекрасна идея с историята за Атлантида, но той е писал морална приказка.
– А къде са Фаред и Сет? – Попита майка ми.
– Заминаха на мисия да разследват това, което просто може да е още едно от тези същества – обясних аз. – В момента, в който до Фаред достигнаха сведения за това същество, Гарекин, той тръгна да разгледа една мистериозна служителка на Грегъри, за която бе заподозрял, че не е човешко същество.
Видях, че някои от присъстващите на масата знаеха това, а други не. Винаги беше така с кръвопийците. Някои знаеха всичко, което се случваше навсякъде, сякаш получаваха всяко телепатично излъчване, генерирано където и да било от когото и да било, а други се изненадваха като майка ми, която вдигна очи и ме погледна с тесни презрителни сиви очи.
Косата на майка ми беше на обичайната ѝ дълга самотна пепеляворуса плитка, но тя беше облечена като Севрайн за тази среща или защото така се обличаше сега в подземния кападокийски комплекс на Севрайн – в дълга проста рокля от сива вълна, обточена с дебела сребърна бродерия, очевидно направена от вампирски ръце. Не изглеждаше нито по-мека, нито по-женствена от обикновено, а всъщност леко пренебрежително се отнасяше към цялата среща и дори се дразнеше.
Грегъри обясни за мистериозната жена, как работи за него от десет години. Брилянтна, с въображение, учен, занимаващ се с изследвания на дълголетието и подобряването на живота, а вероятно и с клониране на хора. Именно Фаред бе настоял, че тя не е човешко същество.
– Подозирам, че Фаред няма да измисли нищо – предложи сега Грегъри по обичайния си сдържан учтив начин. – Освен може би добър кандидат, който да премине в Кръвта. Не можах да видя нищо в снимките или записите на жената, което да показва, че тя не е обикновен смъртен от плът и кръв като всички останали.
Само учените сред нас смело привличаха същества в редиците на немъртвите, за да вършат важна работа. Е, не можеше да се отрече и Ноткер от Прюм, който през последното хилядолетие беше довел не един прекрасен певец или музикант. Но като цяло останалите от нас не се бяха увлекли по идеята да „превърнат“ смъртен просто защото имаха работа за него тук или там. Намерих се отново да размишлявам върху всичко това. Въпросът имаше огромни последици, последици, с които щеше да ни се наложи да се справим в някакъв момент. Кой отговаря на изискванията за „Кръвта“? И как да я дадем? Или тя просто ще остане нерегламентирана и неуправляема, както е било в продължение на векове, като всеки вампир сам е определял кога е време да си избере спътник или наследник?
– Не знам какво им отнема толкова време – каза Грегъри. – Сигурно вече са в Женева. Всъщност би трябвало да са се върнали тук.
– А сега да преминем към въпроса къде са другите кръвопийци точно сега – каза Мариус, – и дали всички знаят за този Гарекин, и колко е важно да не му навредим, а да го върнем жив тук, да говори с нас и да ни каже какво е и какво иска.
– Ами, Авикус и Зенобия са в калифорнийската пустиня в стария комплекс на Фаред – каза Мариус. – Роуз и Виктор, разбира се, са в Сан Франциско. Роуз посещава отново местата, които са означавали толкова много за нея, когато е била жива. И те получиха общата тревога и се обадиха снощи.
– Искам да се върнат тук сега – казах аз. – Казах им. И не ми харесва, че това същество Гарекин е отишло в Лос Анджелис. Това е твърде близо до мястото, където се намират те.
– Мисля, че може би се безпокоим за нищо – каза Грегъри. И после повтори това, което беше казал няколко пъти по-рано вечерта, че през целия си живот на този свят не е виждал същество, което да изглежда като човек, но да не е човек. Беше виждал някои странни същества, разбира се, и със сигурност призраци и духове, но никога нещо биологично човешко, което да не е човек. – Мисля, че ще намерим някакво лекомислено и разочароващо обяснение за всичко това – каза той.
– Не си го видял – рязко каза Арманд. Тонът му беше нисък, но враждебен. – Не си пил кръвта му. Не си видял как градът пада в океана, как се топят онези кули.
През мен премина хлад.
– Виждал съм града – казах аз, обръщайки се към него. – Виждал съм го в сънищата си.
Наоколо настъпи тишина.
– И аз съм го виждала – каза Севрейн.
Изчаках, като ги гледах от един на друг около масата.
– Е, това явно прилича на старите телепатични образи на червенокосите близначки, които бяха изстреляни по света, когато кралицата възкръсна – каза Мариус. – Някои са виждали това, други не. Така е било тогава.
– Изглежда така – каза Тесхамен. – Но и аз съм го виждал. Не го смятах за важно. Виждал съм го може би два пъти. – Когато никой не се изказа, той продължи. -Голяма красива столица, пълна със стъклени кули, искрящи на слънцето; приличаше на огромна гора от стъклени кули, но всички те бяха полупрозрачни или отразяващи, а после съвсем внезапно настъпва нощта и след това идва пожарът; сякаш градът се взривява отвътре.
– Аз също съм го виждал – каза Луи с тих глас. Той ме погледна. – Но го видях само веднъж, в нощта преди да те срещна в Ню Орлиънс. Аз все още бях в Ню Йорк. Мислех, че съм го взел от другите в Тринити Гейт. Съпровождаше го ужасен ужас, виковете на безброй хора, които загиваха.
– Да – казах аз. – Чуваш как хората викат към Небето за помощ.
– И един плач – каза Арманд. – Сякаш от ужасяваща скръб.
Съвсем неочаквано усетих показателната топлина в основата на черепа си. Не казах нищо за това. Не ми се искаше да вдигам ръка и доброволно да заявявам, че Амел се е върнал и ми диша във врата. Струваше ми се твърде тромаво да го направя, твърде елементарно. Просто дадох да се разбере по телепатичен път и информацията бе погълната около масата за секунди.
Тесхамен прошепна на Гремт, че духът се е върнал, и аз вдигнах очи, за да видя Гремт, който ме гледаше втренчено.
– Той не знае какво означават изображенията на падащия град – казах защитно, сякаш защитавах честта на Амел. – Питал съм го. Той не знае нищо за това. Той вижда същите образи, когато аз ги виждам. Той ги усеща. Но не знае нищо.
След това, без да помръдвам устните си, заговорих на Амел. Когато направих това, знаех, че останалите ме чуват, с изключение на Луи, когото бях създал.
„Трябва да ми кажеш дали разбираш всичко това“ – казах аз.
Със силен ясен мъжки тон, чуваем телепатично за останалите, Амел отговори:
„Не знам.“ След това продължи. „Фаред и Сет не са открили нищо в Женева. Лабораториите на жената бяха празни, а апартаментът ѝ – освободен. Нечовешката жена е избягала“.
– Вероятно те лъже – каза Тесхамен с нежен глас. – Той знае какво означава това. – Гремт кимна в отговор на това. Същото направи и Реймънд Галант. Но Мариус не каза нищо. Грегъри не каза нищо.
– Не можем да стигаме до такова заключение – отвърнах аз. Опитах се да не се ядосвам. – Защо Амел ще лъже?
Усетих в Амел голям отчайващ мрак, тъмно потискащо чувство, което се излъчваше в крайниците ми.
„Ако само знаех“ – прошепна Амел. „Ако имах сърце, което не беше твоето сърце или сърцето на някой друг кръвопиец, ако имах сърце, което беше моето собствено сърце, мисля, че то щеше да ми каже никога да не разбера.“
Назад към част 11 Напред към част 13
