Ан Райс – Принц Лестат и царството на Атлантида ЧАСТ 18

Рошамандес

Никога не беше изпадал в такава ярост, никога през цялото си съществуване. Дори в нощта, когато Бенедикт го бе напуснала, не познаваше ярост като тази. Любимият му Бенедикта току-що бе намерен да дрейфува край бреговете на Северна Ирландия, с един липсващ спасителен сал, а бедните ѝ слаби смъртни настойници се бяха разплакали, че са били измамени от предполагаемите „гости“ веднага след разсъмване. Кой беше спасил този нещастен Дерек? Как спасителят го е намерил!
И какво означаваше странното описание на двойката от страна на старите хора, че приличали на близнаци, с изключение на това, че косата на единия била изпълнена с буйни златни ивици? В противен случай те бяха идентични!
– Немислимо е това, което си мислиш – каза Роланд.
Те стояха заедно в огромния хол на къщата в стил Тюдор на Редингтън Роуд в Лондон, която принадлежеше на нечовека Гарекин Бровоткин. Около тях беше тихо и празно, точно както беше и когато пристигнаха.
– Какво имаш предвид под „немислимо“? – каза Рошамандес. Той се уморяваше от Роланд, малоумния Роланд, който вече десетилетие пазеше тайната на неземния Дерек. – Щом мога да си го представя, значи е мислимо, приятелю. Ръката е израснала в дублиращо същество!
– Но ако съществото можеше да се размножава по този начин, със сигурност щеше да го е направило отдавна.
– Не и ако не е знаело как да го направи – каза Рошамандес. – Нима си мислиш, че е бил гений от своя вид? Той е бил дете, пешка, пехотинец в най-добрия случай. Щеше да се пречупи лесно, ако не се намесвах толкова много.
– Трябва да кажеш на съда – каза Роланд. – Трябва да им кажеш да изключат радиопредаването. Трябва да отидеш при тях сега.
– По дяволите, искам – каза Рошамандес. Беше унил, ядосан. В ушите му отекваха думите на уплашения стар пазач. – Мислехме, че са гости. Осигурихме им храна, вино…
Когато си помисли за гледката на старата стая на Бенедикт, обхваната от хаос, с разхвърляни по пода дрехи, пари и документи, той позна гнева, който вече не можеше да сдържа.
– Съществото няма да се върне в тази къща – каза Роланд. – Каквито и да са тези същества, те са твърде умни, за да го направят.
Когато Рош не му отговори, Роланд отново натисна:
– Кажи на съда, че искаш да влезеш – каза той. – Аз ще отида с теб. Няма да посмеят да ти навредят в момент като този. Ще имат нужда от теб, ще искат твоето съдействие и помощ.
За кратка секунда, само за секунда, това изглеждаше възможно – бъдеще, в което Рош щеше да бъде посрещнат, в което Бенедикт щеше да бъде там, молейки може би за приемането му, и тогава щеше да се посъветва с Принца, и щеше да види отново Севрейн, Севрейн, която бе отказала да го приеме в собственото си селище, и щеше да бъде с Грегъри, Грегъри, който бе доведен в това царство на мрака преди шест хиляди години. Но тя изчезна, този кратък проблясък на възможност, сякаш беше отблясък от угасваща свещ.
Още преди да е решил, топлината го бе напуснала, взривявайки тежките драперии, които обграждаха прозорците на тази стая, и ги караше да избухват в пламъци.
Роланд се стресна, Роланд, който би било добре да спре да говори изобщо, Роланд се обърна наоколо и се огледа, докато всички драперии на тази голяма стая избухнаха в пламъци, докато тъмната дъбова ламперия започна да се надува и да дими.
О, това беше най-удобната и в известен смисъл най-вкусната сила, макар че всъщност Рош я беше открил много късно в дългото си пътуване през времето и рядко, ако изобщо някога, я използваше така, както я използваше сега, запазвайки я за най-обикновени неща – запалване на огньове в огнищата, запалване на свещници в полилеите. Но усещането беше чудно – невидимият мускул, който се стягаше и отпускаше зад челото му, и внезапното зрелище на дим, който се рееше към тавана от синтетичните материи наоколо.
С поемане на дъх той издуха двойните врати и тръгна по счупеното стъкло в тишината на нощта, игнорирайки електронното стенание на противопожарната аларма. Роланд беше точно до него като вярно куче и как изведнъж го намрази. Но не забравяй, че това е единственият ти съюзник в целия свят! На целия свят! Алесандра те е изоставила. И Арион, тази двулична и безполезна душа, също беше отишъл с нея, направо при Принца.
Телепатичните гласове на вампирския свят му се присмиваха, присмиваха се на Рошамандес, когато бегълците му го изоставяха. Оставаше само Роланд, Роланд, който беше посрещнал Рош в къщата, Роланд, който му беше дал дара на Дерек, нечовека с гъстата, вкусна кръв.
Рош се обърна и изпрати огнен взрив срещу прозорците на горния етаж, един след друг отляво надясно, разнасяйки натрошеното стъкло във всички посоки, изпепелявайки стаите, които се намираха вътре. И сега въздухът се изпълни със звука на сирени. Спускащите се облаци бяха с цвят на кръв.
О, ако само Рош беше знаел за тази сила преди векове. Щеше да унищожи онзи сатанински шабаш при Les Innocents, да унищожи Арманд и да си върне младенците, които Децата на Сатаната му бяха откраднали. Но той не е знаел. Не, именно великият Лестат в книгите му бе станал първият истински учител на Неживите, а Мариус – техен професор. Как ги ненавиждаше всичките.
Обърна гръб на къщата, виждайки собствената си дълга сянка, хвърлена върху мократа трева пред него, и сянката на Роланд като витаещ ангел до него.
– Да се върнем в Северна Ирландия – каза Роланд. – Да продължим да търсим, да търсим умове, докато някой не изхвърли образа на двойката.
– Те вече са изчезнали оттам – каза Рошамандес. – Мина твърде много време, откакто онова хленчещо момченце-нещо се обади в радиостанцията и им каза къде е.
– Но те нямат документи за самоличност, а без тях не могат да пътуват в този свят.
О, ти с малка вяра и малко знание!
Те се движеха бързо през тъмнината и с цялата скорост, с която разполагаха, докато не намериха тиха улица, далеч от ада на къщата на Гарекин и пожарните коли, които се събираха около нея.
Роланд отново заговори. Роланд почти никога не спираше да говори. Роланд говореше нещо за предаването, а Рош си мислеше колко добре се е чувствал, когато е подпалил тази къща, колко добре се е чувствал, когато е разтопил до пепел всичко, което е принадлежало на другаря на това презряно слабо момче Дерек, което понякога толкова му е напомняло на Бенедикт, вечно момче, безсмъртно момче, жалка комбинация от мъжка ярост и детска безпомощност.
Да, сложи тази малка слушалка в ухото си и изслуша програмата. Какво ме интересува за програмата? Какво ме интересува за каквото и да било?
Изглежда, че в нощта, когато Бенедикт си беше тръгнал, под него се беше отворила огромна празнота; сякаш бе прогледнал в дълбините на тази празнота и се бе сблъскал с най-ужасната истина на своето съществуване, че без Бенедикт нищо не означаваше нищо за него, че именно Бенедикт, бедният сладък Бенедикт, го поддържаше жив, не човешката кръв и силата на Амел, която завинаги променяше клетките му от човешки в безсмъртни – само Бенедикт, нуждата от Бенедикт и любовта на Бенедикт, а всички останали страсти на Рошамандес бяха избухнали в пламъци, точно толкова сигурно, колкото ако Бенедикт беше използвал Дара на огъня, когато напускаше завинаги живота на Рошамандес.
Той си помисли за принца. Видя усмихнатото му лице; видя блестящите му, очи; чу тембъра на гласа му. Дали някога Рошамандес е имал такава страст към живота, каквато имаше Принцът, Принцът, който вече беше умирал и възкръсвал в краткия си разглезен вампирски живот, Принцът, който се хранеше с любовта около себе си така сигурно, както се хранеше с кръв, Принцът, който се обявяваше в любов на онова демонично нещо Амел, което беше довело Рошамандес до тази разруха! – Принцът, който беше недосегаем, докато Амел оставаше в него.
Той можеше да обърне Огнения дар срещу целия свят! Можеше да изгори тези къщи наоколо, тези дървета. Можеше да взриви самите облаци над себе си и да свали буря от дъжд върху огньовете, които нищо не можеше да потуши. Можеше да изгори град Лондон! Нарастващото усещане за силата му смътно го развълнува, стопляйки твърдото му студено сърце, сякаш то отново можеше да почувства истински.
Роланд се приближи към него.
– Принцът вече излъчва – каза Роланд. – Принцът ги кани да се обадят. Принцът казва, че ще ги покани всички да дойдат в замъка. Принцът ще уреди всичко.
Роланд протегна малкия мобилен телефон, за да го чуе. Как Рош се изкушаваше да раздроби малкия телефон на пясък, пясък, блестящ с малки стъклени частици. Или да обърне Дара на огъня, толкова нов, толкова вкусно мощен, към този, Роланд, за да види колко време е необходимо на един толкова стар и толкова мощен да изгори.
Нещо в Роланд се промени. Очите му се втренчиха в тези на Рош, сякаш мислите на Рош бяха изскочили от съзнанието му и бяха стиснали сърцето на Роланд, въпреки че Рош никога не беше възнамерявал подобно нещо.
Рош се усмихна. Протегна ръка и я сложи на рамото на Роланд.
– Застани зад мен, сатана – каза Рош. – Следвай или си върви. – И като се обърна, Рош се изкачи бързо нагоре към разкъсаните облаци и бледите звезди над тях.

Назад към част 17                                                             Напред към част 19

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!