Лестат
Поканата идва от Париж. Капетрия искаше да се срещнат „на открито“ точно пред Нотр Дам в 4:00 ч. „По това време слънцето ще е на осемнайсет градуса под хоризонта“. С други думи, много близо до изгрева на слънцето – във времето, което се нарича зора на астрономическия здрач. Светлина в небето, но без видимо слънце.
– Защо трябва да се срещна с теб? – Попитах.
– Ти знаеш защо.
– И какво ще направиш, ако не го направя?
– Трябва ли да се стигне дотам?
– Да, освен ако не отговориш на въпросите ми.
– Ще направя всичко по силите си, за да постигна това, без да ти навредя по какъвто и да е начин.
– Но ти не знаеш, че можеш да го постигнеш, без да ми навредиш?
– Не, не знам.
– И как очаквате да отговоря на това?
– Ти го държиш като затворник в себе си. Аз искам да го освободя. Искам да го извадя.
Той беше Амел. А Амел мълчеше. Но Амел слушаше.
Всъщност аз бях в Париж. Тъкмо напусках дома на Арман в Сен Жермен дьо Прен. Там се бяхме сблъскали с един грозен проблем – млада и глупава бегълка на име Амбър, която беше станала жертва на един от най-старите и верни смъртни слуги на Арманд. Арманд настояваше аз самият да угася краткия безсмъртен живот на беглеца, а ние знаехме къде е беглецът. Щях да го направя и сега стояхме в двора с все още затворените дървени порти към улицата и обмисляхме как точно да го направим – да върнем беглеца тук или просто да изпълним смъртната присъда извън сцената. Арманд искаше да я върне като пример. Аз се отвращавах от идеята за зловещия спектакъл.
И сега това.
Лицето на Арманд се сгърчи и в него видях болка, каквато не бях виждал от години.
– Значи това е то – каза той на стария си руски език.
– Може би – казах аз. – А може би не.
Обърнах се към Капетрия.
– Може би трябва да свършиш още малко работа по целия проблем – казах. – Амел е в пълна безопасност там, където е.
– Не мисля, че мога да се справя по-добре.
– Не достатъчно добре.
– Какво искаш да направим? – Попита тя, сякаш аз контролирах този аспект на нещата. – Моля те, ела. Не превръщай това в битка.
– Не можеш да спечелиш битка. А аз не мога да се накарам да участвам в собствената си гибел без борба.
Тя все още беше там, но не отговаряше.
– Може би ще дойда – казах аз. – Имам един час да помисля, нали? А може и да не го направя.
– Ела сега, моля те. – Тя изключи.
– Забрави за момент за това нещастно момиче – казах на Арманд. – Утре можеш да се справиш с нея сам. Аз трябва да помисля върху това, да помисля дали да се противопоставя.
Погледнах нагоре към покривите на четириетажните къщи, които образуваха правоъгълник около двора. Кирил седеше там, на ръба на покрива, като гаргойл и ме гледаше отвисоко. Торн стоеше до него, пъхнал ръце в джобовете на кожените си панталони.
– Какво ще правиш! – Прошепна Арманд. Едва сега виждах колко тежко е било това за него. Той наистина трепереше. Беше се превърнал в момчето, което беше, когато Мариус го доведе. – Лестат, не им позволявай да го направят! – Каза той. – Вземи я в плен, а останалите взриви в безкрайността!
– Това ли ще направиш ти? – Попитах.
– Да, така бих постъпил. Това е, което съм искал да направя през цялото време. – Очите му бяха изпълнени с кръв и пламтяха. Беше зрелище да видиш ангелското му лице така изкривено от ярост и скръб. – Бих взривил всеки един от тях от тази земя, защото те са заплаха за нас! В какво се превръщаме ние? Ние сме вампири. А те са нашият враг. Унищожи ги. Ти, аз, Кирил и Торн – можем да направим всичко сами.
– Не мога да го направя – прошепнах аз.
– Лестат! – Той се придвижи към мен с протегнати ръце, после се отдръпна и погледна към покрива. Кирил и Торн се появиха почти мигновено до него. – Не можеш да позволиш това да се случи! – Каза им той.
– Той е капитанът на проклетия кораб – каза Кирил.
– Правя това, което Принцът ми каже да направя – каза Торн с дълга мъчителна въздишка.
– Не съм взел решение – казах аз. – Точно сега тук има още един глас, който трябва да бъде взет предвид, и аз няма да чуя този глас.
Само пулсът на гърба на врата ми.
Помислих си за онази малка бягаща Амбър, която се криеше в мазето си само на няколко минути оттук, ридаеше и плачеше и чакаше да бъде екзекутирана. Помислих си за Съда.
Снощи се беше случило най-необикновеното нещо. Мариус беше влязъл и танцуваше с Бианка. Той беше облякъл обикновен модерен костюм и вратовръзка, както се казва, а тя беше в рокля от черни пайети и малки блещукащи бижута. Бяха танцували с часове, без значение какво свири оркестърът. Мариус, онзи, който щеше да стане крал утре вечер, ако дотогава ме нямаше, отишъл само небето знае къде?
Дали Мемнох ме чакаше в онова отвратително чистилищно училище? Не можех да не се запитам дали моята невръстна душа нямаше да се изстреля до онази географска част на астралния план.
– Добре – казах аз. – Изслушайте ме още веднъж. Това е моят живот! Само мой, за да рискувам, ако реша! И не искам да си тръгна с кръвта на тези реплимоиди по ръцете си! Имам достатъчно кръв по ръцете си, нали? Сега ти казвам, че аз съм Принцът и ти заповядвам да ме пуснеш сам да се срещна с тази жена.
Издигнах се нагоре, издигайки се на стотици метри над малкото кресливо сборище.
И след секунди гледах надолу към паважа пред Нотр Дам – там, където стоеше Капетрия, дребна фигурка в тренчкот и панталон, заседнала на празния площад, очевидно сама. Но тя не беше сама.
Безшумно се спуснах към балюстрадата, която се намираше най-близо до върха на северната кула на катедралата. Тя стоеше на около петдесет метра от централната врата. Други реплимоиди бяха навсякъде по улиците вляво от площада, докато го гледах отвисоко, разцепвайки сградите. Виждах ги и на моста над реката. Отгоре ги бях видял по фланговете на катедралата.
Чудех се какво ли си мислят, че могат да направят. Сложих ръце на парапета и погледнах към Париж докъдето ми стигаше погледът. Преди дълги години Арманд и аз се бяхме срещнали в Нотр Дам и той беше дошъл сам в катедралата, за да се изправи срещу мен и срещу собствените си страхове, че Божията сила ще го порази мъртво, ако направи това – защото беше дете на Сатаната, а катедралата беше място на светлината.
Разбира се, Капетрия трябва да е знаела това, сигурно го е прочела в „страниците“, но аз подозирах, че тя има по-практични причини да иска да се срещнем тук, че нейната франкенщайновска лаборатория е някъде съвсем наблизо.
Прегледах света в търсене на Арманд, на Торн, на Кирил. Нямаше и следа от тях. Но Грегъри Дъф Колингсуърт също беше на площада, на много метри от Капетрия, изгубен в сенките, с очи, вперени в мен.
Изстрелях се надолу, хванах Капетрия за кръста и после се издигнах на стотици метри над Париж, като я притисках в ръцете си, за да я предпазя от вятъра. Долу реплимоидите се спускаха към площада от всички посоки.
Бавно поставих Капетрия на покрива на северната кула, който беше достатъчно плосък и голям, за да няма опасност тя да падне.
Тя беше ужасена. За пръв път я виждах да проявява какъвто и да е страх и тя се вкопчи в мен, затаи дъх и потрепери, а после падна в краката ми. Разбира се, аз я вдигнах. Не исках да падне. Тя веднага дойде в съзнание, но страхът отново я завладя и тя зарови глава в гърдите ми.
– Това ли е жената, която бродеше по високите кули на Атлантида? – Попитах я.
– Имаше парапети – каза тя. – Високи безопасни парапети.
Но това, което всъщност искаше да каже, беше, че никой досега не я беше вдигал и носил във въздуха по този начин. И си спомних как Магнус, моят създател, ме беше взел в плен и ме беше пуснал на един покрив в Париж и аз изпитах същия ужас, който тя изпитваше сега. Примитивен страх, страх на бозайници.
Държейки я здраво, се придвижих към ръба, за да може да види последователите си, събрани на площада долу, но тя се бореше срещу мен. Не искаше да погледне през ръба. Не искаше да е близо до него.
Нямаше какво да направя, освен да я отведа на по-безопасно място, така и направих. Този път се движех по-бавно и като я държах още по-здраво, притиснах главата ѝ към гърдите си, за да не се изкушава да се оглежда. Заведох я бързо до най-горния покрив на фармацевтичната компания „Колингсуърт“, на километри от катедралата и на километри от стария град, където тя беше заобиколена от парапети със значителна ширина и височина.
Тя се тресеше все по-силно от преди. Приближи се бързо до най-близкия парапет и седна с гръб към него, вдигнала колене и прегърнала гърди с ръце. Разпуснатата ѝ черна коса беше разрошена и тя свали палтото си над коленете, върху вълнените си панталони, сякаш ѝ беше студено.
– Искаш ли да ми кажеш какво смяташ да правиш? – Попитах.
Очаквах да се разяри, да ме засипе със залп от обиди за тази вулгарна демонстрация на власт, за този напразен опит да вземе надмощие, когато всъщност нямах надмощие. Но тя не направи нищо от това.
– Готова съм да го направя – каза тя. – Ще изчакам изгрева на слънцето, разбира се, когато ще си в безсъзнание, естествено, и след това ще направя няколко неща, ще промия кръвта ти и ще я заменя изцяло с реплимоидна кръв, ще отворя черепа ти – което, разбира се, няма да усетиш – и ще се опитам да извадя Амел непокътнат в чакащия мозък на друго тяло, което също е готово и изпълнено с реплимоидна кръв. След това ще затворя черепа ти, ще затворя раната и ще те оставя там, вързан, в безсъзнание до залез слънце, по което време вярвам, че разрезите ти ще са заздравели, косата ти ще е пораснала и ще можеш лесно да се освободиш от връзките си. След това ще можеш да напуснеш лабораторията в свободното си време, защото ние отдавна ще сме си тръгнали.
– И ти мислиш, че ще ти позволя да го направиш – казах аз, – когато няма гаранции, че ще оцелея или че Амел ще оцелее?
– Трябва да опитам и съм толкова подготвена, колкото никога няма да бъда – каза тя.
Защо правех това? Зачудих се. Защо я подлагах на това, когато всъщност бях готов да се откажа? Кога точно бях решил да се откажа, не можех да кажа. Може да е било преди седмица или преди месец. Може да е било на масата на съвета, след като тя беше приключила с дългата си история, а аз пиех кръвта ѝ и я видях с Амел-Амел, който и сега мълчеше и не казваше нищо – да се разхожда из древните лаборатории на Атлантида. Изпитвах толкова тежко нещастие, че вече не я чувах.
Но тя говореше, говореше за това какво е Амел и какво може да направи Амел, и коя е тя, и как няма друг избор, освен да се опита да го освободи и да го постави в тяло, много близко до това, което е било разкъсано на парчета в Атлантида, изпращайки го на хилядолетното му пътешествие в царството на духовете, от което сме се родили.
Аз стоях на парапета на няколко метра вдясно от нея и гледах към модерните сгради на „Колингсуърт Фармасютикълс“ и модерните кули на Париж наоколо, на един свят далеч от стария град и катедралата, в която за първи път бях пил невинна кръв. Някъде изгубена в бъркотията от покриви се виждаше вратата на лабораторията на Фаред в друга сграда, но не можех да определя къде е тя. Факт е, че тук бяхме в безопасност и не чух никакви предсмъртни сърца край нас, никакви глупави ангели на помощ. Грегъри не ме беше последвал. Фаред и Фланъри вероятно бяха на километри от Корт, а ние бяхме сами.
А тя, крехкото същество, въпреки всичките си дарби, имаше около себе си парфюм на невинна кръв.
Невинна кръв. Амел беше престанал да я иска, беше престанал да ми я натрапва така, както го правеше само преди няколко месеца. Невинна кръв, която имаше същия вкус като злата кръв, ако затвориш очи за виденията, които пътуваха с нея, и просто пиеш и пиеш, и пиеш.
Беше ми изключително примамливо, че тя няма да умре, ако изпия всяка капка от невинната ѝ кръв, и в тайния си беззаконен ум, където фантазиите се подхранват само за да умрат рано, я виждах като пленена съпруга в подземията на родовия ми замък, държана там за мен така, както Дерек е бил държана от нещастния Роланд, и си мислех какви разговори бихме могли да водим, аз и моята безсмъртна невеста, чиято кръв никога няма да пресъхне. Тя беше толкова прекрасна, с блестящата си тъмна кожа, такава богата тъмна кожа, с гарвановата си коса и бързия си, ясен глас, който беше толкова лесен за слушане, ако наистина исках да чуя нещо, което казваше. А аз винаги щях да искам да чуя това, което имаше да каже, защото тя беше блестяща и знаеше неща, които за мен беше невъзможно да знам. Тя наистина беше там горе, с луната и звездите, на една звезда, наречена Бравена, по-високо, отколкото аз някога бих могъл да се издигна.
– Добре – казах аз, с което спрях поредното ѝ увещание защо трябва да го направя сега. – Не съм готов, но ще бъда готов и когато бъда, ще ти кажа.
Вдигнах я и я понесох отново нагоре и обратно над града, а когато наближих катедралата, забавих ход, свалих я последните няколкостотин метра и я оставих да стои, както преди, пред централната врата на църквата.
Нямаше и следа от легионите ѝ. Сигурно са се оттеглили, когато са видели, че няма смисъл да я търсят.
Тя закопча палтото си до врата, пъхна голите си ръце в джобовете и ме погледна, победена и обезсърчена.
– Факт е, че съм готова да го направя сега! И то само на половин миля оттук. Всичко е готово!
– Не съм готов – казах аз. – Мога да умра. Той може да умре!
Имах да ѝ кажа още много неща, но не знаех какви. Исках да кажа, че Амел мълчи, че Амел не ме подтиква да дойда с нея и само това беше причина да се забавя. Тогава за пръв път ми хрумна: какво ще правя, когато Амел все пак каже да отида при нея? Може би чаках това и само това.
Не можех да откажа на Амел, като не го обичах и разбирах така, както го разбирах. И ако той искаше, ако беше готов, кой бях аз, за да застана на пътя му?
Така че защо мълчиш, по дяволите! Защо не решиш въпроса! Говори сега и аз ще тръгна с нея!
Плач. Той плачеше – толкова тихо, толкова далечно, и все пак толкова близо.
Нещо ме разтърси. Звук на мощно древно предвечно сърце. Грегъри, най-вероятно, или Сет. Но това беше грешният подпис. Всички сърца имат подпис, едва през последните няколко месеца бях започнал да го осъзнавам. Амел ме беше научила на това.
Започнах да се обръщам, за да се изправя срещу натрапника, но беше твърде късно.
Съществото ме беше обгърнало с ръце, докато стоеше твърдо на гърба ми. Това беше сила, която толкова надхвърляше моята собствена, че бях в капан. Не можех да изпратя Огнения дар към него, защото не бях обърнат с лице към него. Изглежда не бях в състояние да събера никаква телекинетична съпротива. И все пак се опитах с всички сили да се освободя. Бих могъл да разкъсам хватката на гаргойл по-скоро, отколкото тази хватка.
Капетрия стоеше и се взираше в нас двамата. Черните ѝ очи бяха широко отворени от изумление. Площадът беше безлюден. Париж спеше. Но небето се изпълваше със светлина.
– Да го наречем обезщетение – каза гласът до ухото ми. Но той говореше на Капетрия. – Аз го отвеждам на твоето сечиво и тогава сме равни за това, което направих на любимия ти Дерек. А ти, Лестат – ние сме равни за това, което направи с мен.
Назад към част 38 Напред към част 40
