Част I
СПАЙС
В
СПАСИТЕЛНА ГРАДИНА
Дерек
Бяха говорили там горе в продължение на часове. Ако Дерек лежеше съвсем спокойно, можеше да ги чуе отлично. В този час над него беше шумно на Андраши Ут, с неговите кафенета и книжарници, но това влажно скрито имение от килери беше тихо. И какво друго трябваше да прави Дерек, освен да слуша?
Дерек беше висок мъж с тъмнокафява кожа и големи тъмни очи, които го правеха да изглежда вечно млад и уязвим. Черната му вълнообразна коса беше разделена по средата и се спускаше точно под раменете му. От централната част на лявата страна растеше безпогрешна широка руса ивица, по-скоро златиста, отколкото жълта. Носеше тънка стара риза, мръсна от прах, и черния панталон, който беше облякъл преди десет години, когато го бяха заловили. Седеше на креватчето си в ъгъла на затворническата си килия, с гръб към стената, с наведена глава и сгънати ръце, докато слушаше.
Роланд, злият господар на къщата и неговите затворнически подземия, говореше и говореше.
Гост на Роланд бил един Древен човек на име Рошамандес. И този Рошамандес говореше разпалено за някой си, наречен „Принц“, когото искаше да унищожи. Колко ли бяха тези кръвопийци? От време на време през тази къща минаваха и други, но те никога не оставаха. И други бяха говорили за този Принц. Дерек слушаше, но без надежда.
Рошамандес беше могъщ, Дерек чуваше това в гласа му и в ударите на сърцето на кръвопиеца. Най-вероятно беше по-възрастен от Роланд, много по-възрастен, но двамата с Роланд бяха приятели.
Този Рошамандес вълнуваше Роланд. За Роланд беше някаква привилегия, че легендарният Рошамандес сега търси съвета му.
Роланд беше кръвопиецът, който бе пленил Дерек, примамил го бе от операта преди години и го бе затворил в тази килия в подземията под град Будапеща. Роланд беше този, който слизаше по стълбите поне веднъж седмично, за да пие кръвта на Дерек, да му се подиграва и да му се присмива.
Роланд беше суров, висок, болезнено мършав, с дълга права бяла коса, вързана с бронзова щипка в основата на врата, за да остави бяла ивица по гърба му. Имаше най-жестоките очи, които Дерек някога беше виждал, и се усмихваше, когато говореше, което правеше и най-обикновените му неприятни забележки напълно зловещи.
Дерек имаше години, за да изучава Роланд, Роланд, който сякаш живееше в модно вечерно облекло от фино скроени сака от тъмно кадифе със сатенени ревери, жилетки от ярка шарена коприна и варени ризи с маншети и яки, твърди като картон. Черните му лачени ботуши се появяваха като обикновени вечерни обувки под маншетите на плисираните му панталони, а около врата му вечно се увиваше голям вечерен шал с ресни по краищата. Той изцеждаше кръвта на Дерек, без да пролее нито капка. Носеше детски ръкавици, които бяха толкова гладки, че показваха костните възли на пръстите му, а мъртвешкото му лице с големи сиви очи беше картина на саркастично презрение.
После се появи Арион с блестяща черна кожа, раненият, изгореният и нещастният, който бе видял дома си на брега на Италия разрушен. Той беше много по-млад „в Кръвта“ от Роланд и в продължение на месеци пиеше от Дерек всяка нощ, а сега идваше няколко пъти седмично. Арион беше дошъл при Роланд в парцали, а Роланд го беше утешил и възстановил, и беше обгрижвал душата му, докато си говореха на древногръцки език за старите времена, когато Рим е управлявал света и всичко, изглежда, е било по-добро. Разбира се. По-добре. Можеше да прости на човешките същества подобни глупости, но как да простиш на безсмъртните, които бяха живели тогава?
В Арион имаше нежност, а в сърцето му – съжаление към Дерек. Дерек усещаше това, когато Арион пиеше от него. Освен това Арион от време на време носеше на Дерек подаръци – плодове и хубаво вино. Дерек виждаше историята и болката на Арион в светкавици – голяма крайморска вила, опожарена, млади кръвопийци, червенокоса жена кръвопиец, изгорена до смърт, червената ѝ коса, която се разпалваше и изчезваше в пламъците. Само Арион беше оцелял след това изнасилване на дома му и избиване на най-старите му другари. Арион потърсил подслон при Роланд, а Роланд се опитал да даде на Арион кураж да „продължи“.
Кожата на Арион наистина беше черна като въглен, а очите му бяха сериозни и замислени, очи с много бледозелено, които изглеждаха почти жълти. Косата му представляваше шапка от плътно подстригани копринени черни къдрици, а лицето му напомняше на Дерек за херувим. Когато дойде за пръв път, кожата му беше изпъстрена с бели и розови белези, а шията и гърдите му бяха толкова силно обгорени, че почти не можеше да говори, но бързо оздравяваше. И на Дерек му се стори, че кожата на Арион потъмнява, макар да не разбираше защо.
По-рано тази вечер този могъщ Рошамандес бе дал на Арион собствената си Древна и лековита кръв. Това беше обичаят на тези същества – да предлагат собствената си кръв на домакина или на ранения му гост, да разменят кръв, когато се настанят под покрива си за известно време, да предлагат кръв, както в древността хората са предлагали на други хора храна, напитки и подслон като гостоприемство.
Когато пиеха, те отваряха съзнанието си, независимо дали искаха или не.
Но това правеше и Дерек, когато пиеха от него, и така те знаеха това, което знаеха за него, въпреки че той отчаяно се опитваше да се въздържи.
Какво щеше да им направи, ако знаеха и най-съкровените му тайни? Дерек не знаеше, но криеше всичко от тях и винаги щеше да го прави.
„Няма да си тук завинаги“, помисли си той тихо. „Някой ден, когато тези нощни чудовища дремят и са безпомощни, ще се измъкнеш оттук и ще намериш останалите. Ако ти си жив, те трябва да са живи.“ Той затвори очи и се вгледа в лицата им, както ги помнеше. През по-голямата част от двадесети век Дерек ги бе търсил. Това беше третият му „живот“, в който бродеше по земята, търсейки и най-малката следа от тях. Но това беше време като никое друго и Дерек беше влязъл в двадесет и първи век с още по-голяма надежда да открие останалите, само за да бъде хванат от това кръвопиещо чудовище.
Сега той отново плачеше. Не е добре. Не можеше да чуе какво си говорят горе.
Пое си дълбоко и спокойно дъх. И отново се вслуша.
„Принцът“, когото Рошамандес ненавиждаше, беше млад незаслужил кръвопиец на име Лестат. Лестат бе извършил „неописуемо“ нещо на Рошамандес, като бе отрязал лявата му ръка. Те бяха възстановени, тези крайници, тъй като при кръвопийците това беше възможно, но Рошамандес никога не можеше да прости нараняването, нито „помилването“. Защото въпреки помилването, където и да отидеше сега, носеше белега на Каин.
Дерек знаеше какво е това – белегът на Каин. Когато се беше събудил в това време, един беден свещеник в Перу го беше възпитал и научил на пътя на света – в земеделско село, което не се различаваше от онова, което Дерек беше изоставил преди хиляди години заради замръзналите пещери на планинските върхове. Дерек беше научил религията на този човек отвътре и отвън и много пъти беше чел библейските писания на испански. Дерек беше слязъл в градовете на Южна Америка едва в средата на века и му бяха нужни десетилетия, за да научи голямата литература от настоящия период на испански, португалски и английски език. Английският се оказа най-полезният език, докато Дерек пътуваше из Северна Америка и Европа.
Роланд бе донесъл книги в този затвор – книги, които Дерек бе чел отново и отново. Die Bibel nach Martin Luther; Encyclopaedia Britannica; немско-английско копие на „Фауст“ от Гьоте; произведенията на Шекспир в много малки овехтели томчета, някои на немски, други на английски, трети на други езици; романи на Толстой на руски; френски роман, озаглавен „Мадам Бовари“; и английски „шпионски“ истории от съвремието.
Книги за операта. Роланд обичаше операта. Ето защо си беше направил това убежище на няколко пресечки от операта. Книги с оперни истории, да, той ги натрупа на пода за Дерек. Но музиката на тези опери беше почти забравена от Дерек, който беше чул и видял само няколко ярки и красиви изпълнения, преди Роланд да го примами в този капан. Операта за Дерек беше късно откритие и едно от най-вълнуващите открития в живота му.
Дерек можеше да научи всеки език за минути, така че знаеше немски и френски по-добре от всякога от книгите, но го притесняваше, че не знае как звучи руският. Роланд в по-голямата си част говореше на английски, дори когато не говореше с Дерек, който беше говорил на английски, когато го бяха заловили. Предпочитаният език на Арион също беше английски. Така беше и с този Рошамандес, който живееше в Англия в голяма къща, очевидно много подобна на тази, макар и на някакво усамотено място на брега на морето. Английският, гъвкавият език на света.
Беше ясно, че Рошамандес е презрян сред кръвопийците. Беше убил Древен. Обвиняваше за това Амел.
Амел.
Отново това име – Амел!
Когато за пръв път това име изплува в съзнанието на Роланд, Дерек едва ли му беше повярвал. Амел. Това ли беше причината за това пленничество? Или споменаването на името беше само съвпадение?
Умът на Дерек се върна назад, назад към самото начало – към Родителите, които го бяха инструктирали, преди изобщо да се появи на тази планета – „Сега имаш ум на бозайник и ще се окаже, че търсиш смисъл там, където няма смисъл, модели там, където няма модели. Това е, което правят бозайниците. Това е само една от многото причини, поради които ъи изпращаме….“
Той затвори очи. Спри това. Съсредоточи се върху това, което казват! Забрави за родителите. Може би никога повече няма да видиш Родителите… или някой от другите, твоите любими други.
Рошамандес изпадаше в ярост.
– Ню Йорк, Париж, Лондон, където и да отида, те са там и ме съдят, проклинат ме. Плюят по мен, млади и стари. Не смеят да се опитат да ми навредят, но ми се подиграват, знаейки, че няма да посмея да им навредя!
– Защо не ги накажеш? – Попита Роланд. – Защо не дадеш урок на някои от тях? Ще се разчуе и…
– И великите отново ще ме посетят, нали? Великият Грегъри Дъф Колингсуърт и Великата Севрейн! Лесно бих могъл да победя всеки един от тях, но не и двама или трима. И какво, ще ме повлекат отново пред Принца? Докато Амел е в него, той е недосегаем. А аз вече не искам война с тях. Искам да бъда такъв, какъвто бях преди. Искам да бъда оставен на мира!
Гласът на съществото се пречупи, когато то каза „сам“. И сега с този мек, леко завален пречупен глас то призна на Роланд, че дългогодишният му спътник Бенедикт го е напуснал, обвинил го е за всичко и е изчезнал.
– Мисля, че той е с тях. Мисля, че е с тях в този техен двор във Франция или живее в Париж… – Той прекъсна. – Знам, че е в двора – призна той. – Мъчно ми е да го кажа. Той живее с тях.
– Е, аз не съм ти враг, казах ти го и преди – каза Роланд. – Добре дошъл си във владенията ми по всяко време. Добре дошъл си тук, докато искаш да останеш. – Роланд направи пауза за минута и след това продължи. – Не искам да имам никакви проблеми с този нов режим, с този Принц и неговите министри. Искам нещата да останат такива, каквито са били.
– Това искам и аз – каза Рошамандес. – Но не мога да продължавам така! Трябва да се разправям с тях! Те трябва да ме оправдаят напълно и изцяло, за да не ме преследват и тормозят, където и да отида.
– Наистина ли искаш това?
– Аз не съм воин, Роланд. Никога не съм бил. Ако Амел не ме беше съблазнил, никога нямаше да поваля Великата Махарет. Не съм имал никаква кавга с нея! Не съм имал спор с нея преди хиляди години, когато ме направиха свещен воин на кралицата. Не ме интересуваше за какво се бием. Освободих се веднага щом можах. Амел ме съблазни, Роланд. Убеждаваше ме, че всички сме в опасност, а после всичко се разпадна на парчета, това, което опитах, и сега Принцът седи в съда над мен, а Бенедикт ме напусна. И навсякъде, където отида, ме презират. За мен няма земя Нод, Роланд.
– Отиди при тях и поговори с тях – каза Роланд. – Ако искаха да те унищожат, вече щяха да са го направили.
– Заповядано ми е да стоя настрана – каза Рошамандес. – Моите бегълци в по-голямата си част са лоялни към мен. Алесандра вече е под моя покрив. Ти никога не си познавал Алесандра. Тя ми е донесла техните недвусмислени предупреждения. Не се приближавай! Другите идват и си отиват и със същите предупреждения.
– Трябва да са обезпокоени от теб, Рош – каза Роланд.
– Защо? Какво мога да им направя!
– Те се страхуват от теб.
– Нямат причина.
Между тях настъпи още една пауза.
– Мразя принца – каза Рошамандес с мрачен глас. – Аз го мразя! Бих го унищожил, ако можех да изтръгна Амел от него! Бих го изгорил, докато…
– Ето защо те се страхуват от теб – каза Роланд. – Ти си враг, който не може да им прости, че са победили. И те знаят това. Така че какво всъщност искаш?
– Казах ти. Изслушване. Пълно оневиняване. Искам от стадото, на роби и на боклуци да се заповяда да не ме преследват и да не ме ругаят! Искам да се сложи край на страха, че някой Древен негодник ще ме взриви с огън за това, което съм направил!
Мълчание.
Приглушени далечни гласове от булеварда горе. Дерек можеше да си го представи, както го беше правил хиляди пъти, големите ярко осветени кафенета, пълни с претъпкани маси, колите, които минаваха покрай тях.
– Тази вечер, когато влязох в операта, знаех, че ти ще бъдеш там – каза Рошамандес. – Никога не съм идвал на опера тук, в Будапеща, че да не си някъде наблизо. И Роланд, аз се страхувах от теб!
– Няма нужда – каза Роланд. – Аз не прекланям коляно пред този Принц. Защо да го правя? Мислиш, че аз съм единственият, който никога не е признал нито едно от тези събития? Има и други като мен по целия свят. Ние не го презираме. Ние не го обичаме. Искаме да бъдем оставени на мира.
– О, сега вече знам това, но осъзнаваш ли какво е да се страхуваш, че на всяка крачка можеш да срещнеш някой кръвопиец, който няма да спази заповедта на Принца за въздържание, и ще се стигне до битка? Мразя битката, Роланд! Отвращавам се от нея. Казвам ти, че великата Махарет беше готова да умре. Ако не беше готова, никога нямаше да успея да я поразя. Не ми е присъщо да убивам други кръвопийци. Никога не съм го правил! А без Бенедикт… без Бенедикт…
– И ти си мислиш, че ако те изслушат, ако те изслушат, ако те поканят в Съда, ако те въведат във вътрешния кръг, Бенедикт може да се върне.
Явно това означаваше толкова много за онзи, който се наричаше Рош, че той дори не отговори.
– Слушай, Рош – каза Роланд. – Може би имам нещо, което ще ти помогне. Но то е тайна, могъща тайна, и няма да го споделя с теб без тържествената ти клетва. Дай ми тази клетва, че никога няма да разкриеш това, което смятам да ти споделя, и аз ще го споделя. И може да се окаже нещо, което двамата с теб можем да предложим на Принца за каквото пожелаеш. Наистина мисля, че този Принц е в състояние да оправи нещата за теб. Изглежда, че те го обичат, напоследък родения. Чух, че от цяла Европа се стичат в двора му. Изглежда, че целият свят на Немъртвите жадува за любовта му.
– О, вярно е, разбира се, но управляват Грегъри, Севрейн и Сет, а онзи злобен Мариус, този лъжец, този измамник, този потаен светотатствен римлянин, който…
– Знам. Но всички те ще искат тази тайна. Особено Сет и неговият лекар-беглец Фаред; а Сет е по-възрастен от теб, Рош, и по-възрастен от Великата Севрейн.
– Сет не е по-стар от Грегъри – каза Рош.
– Какъв е той? – попита Роланд.
– Никой всъщност не знае, дори Фаред. Той е син на великата Акаша, в това няма никакво съмнение. И казват, че не се доверява на никого за тайните си помисли, твърди само, че е лечител, твърди само, че води други лечители в Кръвта, за да можем да бъдем изучени, разбрани.
– Това не ми харесва – каза Роланд. – От това изучаване на Кръвта не може да излезе нищо добро. Но това е още една причина, поради която този Сет ще иска тази тайна.
– За какво говориш? Каква е тази тайна?
– Искам твоята клетва, че ще обмислим тази тайна заедно и че ако нямаш интерес, няма да предадеш доверието ми?
– Разбира се, че я имаш, Роланд – каза другият с очевидно чувство на благодарност. – Роланд, в целия свят… с изключение на моята Алесандра и моята Елени… ти си единственият сред нас, който някога ми е показвал любов.
– Винаги съм те обичал, Рош. Винаги – каза Роланд. – Ти беше този, който ме изпрати преди много време. Аз разбрах. Никога не съм имал нищо против теб. Но и други са те обичали много.
От страна на Рош се чу горчив звук на насмешка.
– Сериозно, ти знаеш, че са те обичали – каза Роланд. – Но имам ли твоя обет?
– Имаш го.
– Ела тогава, ще ти покажа разменната монета, както се казва.
Скърцане на столове по дървения под. Стъпала отгоре и, да, да, разбира се, аз съм разменната монета, както се казва!
Дерек чу как ключалките се отмятат назад, как скърцат пантите и как се чуват по-меките им стъпки по извитите каменни стълби.
Все по-близо и по-близо.
– На колко години е тази тъмница? – Попита Рош под носа си. – Това е по-старо дори от къщата ми край морето.
– О, има история за нея и за вековете, в които съм живял тук преди идването на града отгоре. Някоя вечер ще ти я разкажа.
Стигнаха до вратата на Дерек.
Дерек обърна лице към стената. Той придърпа одеялото върху рамото си и отново започна да плаче и не можеше да го спре.
Едни резе се вдигна, после друго и се чу скърцането на пантите, които никога не бяха смазвани.
Роланд светна горната лампа – една-единствена малка замърсена крушка в клетка на каменния таван.
– Е, това е една уютна малка килия в подземието, нали? – Каза Рошамандес.
– Щеше да е много по-уютно, ако той ни съдействаше. Бих му осигурил неограничена светлина, книги, храна, каквото поиска. В тази стая би могъл да има удобствата на музиката, телевизията, каквото му харесва. Но той отказва да сътрудничи. Отказва да разкаже това, което знае.
Колко мразеше Дерек този тон, винаги толкова мек, толкова учтив, сякаш искаше да каже добри неща, но никога не казваше добри неща. А още повече мразеше подигравателната усмивка, която го придружаваше. Той не искаше да я вижда. Държеше дясната си ръка притисната към главата си.
Тишина.
Дерек знаеше, че стоят само на няколко метра от леглото му.
– Той не е човек! – Каза Рошамандес шепнешком.
– Точно така. Той не е.
Още едно мълчание, в което единственият звук беше този на плача на Дерек.
– И не се заблуждавай от привидната му младост – каза Роланд, а гласът му вече ставаше твърд, твърд от гняв и разочарование. – Той изглежда толкова невинен, знам, и почти сладък. Просто едно момче. Но той не е момче. И е толкова упорит, колкото съм и аз. Имам ясното впечатление, че той е на тази земя много по-дълго от теб или от мен.
– И ти мислиш, че Сет и Фаред ще искат това?
– Ако не искат, значи са глупаци.
– Никога досега не съм виждал нещо подобно.
– Това е цялата идея. Нито аз, нито те. А ако има повече от тях, ако някъде има цяло племе от тях, което живее в нашия свят…
– Разбирам.
Дерек си пое дълбоко дъх, но не каза нищо и не направи нищо, за да потвърди присъствието им. Сви се в ъгъла си.
Беше избутал леглото в ъгъла. Импулс на бозайник, биха казали Родителите. Но той се чувстваше по-сигурен, глупаво по-сигурен, в своя ъгъл и с одеялото, което го покриваше наполовина.
Но мълчанието на двамата изнервяше Дерек.
Той избърса носа си и погледна към Рошамандес, а това, което видя, го стресна.
Други кръвопийци бяха идвали и си отиваха отгоре, но единствените двама кръвопийци, които Дерек познаваше, бяха Роланд и Арион, а този новият беше значително по-различен, по-твърд, по-гладък навсякъде, с лице, което приличаше на жив мрамор, и очи, които се впиваха в Дерек, сякаш можеха да го изгорят. Маслинената му кожа беше тъмна, както беше тъмна кожата на Роланд, но това беше повърхностно, постигнато чрез пресметнато излагане на слънце, за да могат по-лесно да минат за хора. Кожата на съществото миришеше така, както винаги миришеше кожата на Роланд – на слънчевите лъчи на деня, на изгоряла тъкан и на слаб добавен парфюм.
Косата на кръвопиеца беше златистокафява, къса и вълнообразна, а облеклото му приличаше на това на Роланд – официален костюм от поразително бяло платно, блестящи черни ревери на палтото и дълъг плащ с кожена подплата, който падаше до земята. Пръстен, който беше сапфир, и друг, който беше диамант, и още един, който беше от старо злато. Всички те се смятат за принцове, принцове на нощта, и се обличат като принцове. И пият кръвта на хората, сякаш те са животни, сякаш те самите никога не са били хора, а някога са били. Нещо ги е превърнало в това, което са. Никой не би направил такива неща като тях. Това е немислимо.
– Нямате право да ме държите тук – каза Дерек. Той облиза устните си. Намери носната си кърпичка под възглавницата и избърса лицето си. – Какъвто и да съм аз, каквото и да сте вие, нямате право!
Роланд се усмихна на Рошамандес, онази злокобна студена усмивка, която Дерек бе започнал да ненавижда. Сивите му очи бяха твърди и лукави.
– Трябва да има още такива като него – каза Роланд. – Но той не иска да го признае. Няма да ги назове. Няма да ми каже кой е, какъв е или откъде е дошъл. А когато пия от него, виждам лицата на други… една жена и трима мъже. Но имена, не чувам имена, колкото и дълбоко да сондирам, и не получавам отговори. Не получавам думи. Когато го доведох тук, той имаше адрес в Мадрид. Наблюдавах го в продължение на една година чрез адвокатите си. Нищо не се получи. Защо не пиеш от него?
– Пиеш от него! – Прошепна Рошамандес. Той продължи да гледа Дерек, сякаш в него имаше нещо ужасно.
Е, какво можеше да бъде това? Дерек беше оформен точно като човешки мъж на възраст от осемнайсет до двайсет години. Беше създаден така, че да изглежда привлекателен за хората. Щеше да си среше косата, ако му бяха дали гребен. Щеше да я подстриже, ако му бяха дали ножица. Нямаше представа обаче как наистина изглежда сега, защото нямаше огледало.
Всъщност в тази затворническа килия нямаше нищо друго освен леглото, масата до него, рафта с книги и малък хладилник с безвкусни и безинтересни пакетирани храни, които го успокояваха само малко, когато имаше стомаха да ги яде.
– Защо не опиташ? – Попита Роланд. – И пий колкото искаш. Пий, както би пил от всеки смъртен. Пий всичко, което ти се пие.
– Какво искаш да кажеш?
– Ето как го открих – каза Роланд. – Пиех от него. Бях го набелязал за жертва и не разбрах какво имам, докато не беше в ръцете ми. Арион също пие от него. Арион е пил от него много. Искам и ти да пиеш от него, Рош. Мисля, че ще бъдеш много изненадан, когато го направиш.
– Защо? Как? – Новият вампир изглеждаше припрян и почти суетен. Каква двойка! И аз не съм подходящ да бъда жертва на това чудовище? Дерек се усмихна. Почти се разсмя.
За миг очите на Дерек се свързаха с тези на Рошамандес, или Рош. И състраданието в сините очи на този Рош изуми Дерек. Но след това Рош погледна настрани, надолу към леглото, към стените, към средното обзавеждане – навсякъде, но не и към Дерек, който продължи да го гледа мълчаливо.
– Не можеш да го убиеш, Рош – каза Роланд, – колкото и да пиеш. Пий колкото искаш, искам да кажа това, толкова, колкото някога си пил от някоя жертва. Никога няма да усетиш как смъртта преминава в теб, защото той няма да умре. Той ще лежи неподвижно, без пулс, без дъх. Но след това кръвта ще започне да се възстановява и до час-два ще бъде като сега. Здрав, цял.
– Но ти не разбираш – каза Рошамандес. Той погледна Роланд.
– Какво не разбирам? – Другият вдигна рамене.
– Ходя по тази земя още от първите дни на древен Египет – каза Рошамандес. – Роден съм в Крит преди потопа. Пътувал съм по целия свят. Никога не съм виждал нещо като него! Никога не съм виждал нещо, което да изглежда като човек и да не е човек.
– Сигурен ли си? – Попита Роланд. – Може би си ги видял и не си разбрал какви са. Помисли си назад. Помисли добре. Виждал съм още един много подобен на него. И ти също. Опитайте се да си спомниш.
– Кога? – Попита Рошамандес. Той изглеждаше леко раздразнен. – Къде?
– Балетът, Рошамандес, театърът, мястото, където винаги се срещаме, мястото, където винаги ходим заедно. Ти и аз… Не си ли спомняш? Санкт Петербург, дебютът на балета „Спящата красавица“ на Чайковски. Спомни си.
Дъхът на Дерек заседна в гърлото му, но той седеше съвсем спокойно, прикривайки вълнението си. Направи съзнанието си празно, сякаш тези думи нямаха никакво значение за него, а всъщност те означаваха всичко. Продължавай, говори, обяснявай. Душата го болеше. Той погледна настрани, сякаш му беше станало скучно.
Тези същества можеха да четат човешки мисли, това той знаеше, но не можеха да прочетат неговото съзнание, макар че постоянно се преструваха, че могат. Нещо в схемите на мозъка му ги блокираше.
Само когато пиеха от него, понякога можеха да получат достъп до мислите му, да уловят от него образи, които той безуспешно се опитваше да погребе.
– Бяхме там заедно, ти и аз – каза Роланд. – Не си ли спомняш това? Беше прекрасна нощ. И видяхме съществото заедно, ти и аз, срещу нас в кръга на роклята. Спомни си! Не мога да си спомня името на човека, който беше със съществото, но и двамата знаехме, че съществото не е човек.
– Ах, този – каза Рошамандес. – Да, спомням си. Онова в кутията с княз Бровоткин. И след това се опитахме да ги намерим, княза и другия. Не успяхме. А ти казахте, че Князът ни е видял да ги гледаме, че е усетил нещо.
– Веднага напуснахме Санкт Петербург, но трябваше да останем, разследван…
– Да, разбира се, той се връща. Но всичко, което имахме, беше поглед и не бяхме сигурни.
– Рош, спомни си кожата на съществото, гладка, тъмнокафява кожа, като тази на това същество, и косата на съществото. Косата беше същата, гъста като тази, със свободни къдрици и същата златна ивица в нея, само че по-широка и от дясната страна на главата.
Възможно ли е?
– Не си спомням.
Продължавай, продължавай да говориш, продължавай, помисли си Дерек отчаяно, взирайки се в… Сълзите отново се появиха в очите му. Хубаво, разплака се и си помисли, че е гладен и иска да пие червено вино. Червено вино, червено вино, червено вино… Кой беше този, когото бяха видели – със същата златна ивица в косата му! От дясната страна на главата му? Погреби имената толкова дълбоко, колкото можеш. Погреби ги заедно с лицата, заедно с историята, заедно с предателството…
– Нещото беше идентично с това в редица отношения – настояваше Роланд. – По-високо, да, с по-големи очи, да, но косата беше абсолютно същата. Беше изключително дълга, немодерно дълга, придаваше на съществото дивашки вид, неподдържана, почти дива, но съществото беше гладко избръснато. Това нямаше нужда от бръснач. И онова също не е имало нужда, обзалагам се. Е, независимо дали си спомняш или не, аз си спомням. И това същество вероятно знае онова същество и колко други като тях има и, което е по-важно, какви са те и как са се озовали тук.
Рошамандес се замисли, после много бавно каза:
– Разбирам какво искаш да кажеш. – Но не му беше чак толкова интересно. Повдигна пренебрежително рамене. Беше разочарован от Роланд и Роланд го разкриваше.
Дерек ги погледна с ъгълчето на окото си. Не можеше да прикрие вълнението си. Той се втренчи в Роланд.
– А, и през цялото това време ти си крил това от мен! – Каза Дерек.
Роланд погледна Дерек и му се усмихна с обичайната си безумно нежна усмивка.
– Когато ми кажеш какво знаеш, Дерек – каза той, – аз ще ти кажа какво знам. Ти не си приятелски настроен. Не ми сътрудничиш.
– Ти си чудовище – каза Дерек и стисна зъби. – Ти ме държиш тук вече десет години, а това е грешка! Според всеки закон под слънцето и луната това е нередно. Аз не съм твоя собственост. Не съм твой роб.
Но какво му пукаше всъщност! Току-що му бяха дали най-ценната информация, която някога бе получавал, откакто се бе събудил по това време, откакто се бе събудил в скромната колиба на свещеника високо в Андите. Още един! Още един живее. Друг може би е намерен в замръзналите пустини на Сибир, друг е намерен в леда, където Дерек е спал хиляди години, в леда, към който се е оттеглял в отчаянието си два пъти, за да замръзне, както е бил замръзвал преди.
И Амел. Този Рошамандес бе говорил за Амел повече, отколкото Дерек някога бе зървал, когато Роланд пиеше от него.
Това същество Рошамандес отново се загледа в Дерек, сякаш беше малко заинтригувано, но отблъснато.
– Не мога да прочета нищо от него.
– Не и докато не изпиеш кръвта му – каза Роланд.
Рошамандесът отстъпи назад, сякаш не можеше да се спре.
– Рошамандес, послушай ме – каза Дерек. – Ти си Древен. Идваш от отдавна отминали времена, преди този да се появи на света. Чух те да говориш на горния етаж! Сигурно имаш някакъв морал. Спомняш си нещо от човешкото почитане на доброто и злото. Говореше за Принц, който те е наранил, оскърбил те е. Но нали ставаше дума за добро и зло, за вашата кавга? Чуйте ме. Това, че ме държи тук като бездънен извор на кръв за това чудовище, е неправилно!
Той отново започна да плаче. О, защо го бяха направили „най-“ човек! Защо той трябваше да бъде този, който чувства нещата толкова дълбоко? Той се обърна. В един миг си представи как останалите са с него и го утешават така, както винаги са го правили. И си каза, както го беше правил безброй пъти: Ако ти си жив, те са живи. Ако ти отново ходиш по тази земя, те биха могли да ходят по тази земя.
Но нещо в стаята се променяше.
Рошамандес седна до него на леглото.
Бавно Дерек се обърна и го погледна. Толкова чиста кожа, чиста като течност, сякаш бе излята върху съществото, сякаш никога не е било човек! Да, изглеждам човек, помисли си Дерек, а тези същества очевидно престават да бъдат хора с всяка изминала година.
– Разбирам, че си тук против волята си – каза кръвопиецът, като се наведе близо до него. – Аз искам да пия. Искам да ми се подчиниш, да ми позволиш.
Дерек се засмя горчиво.
– Какво, настояваш за моето разрешение?
Роланд се засмя беззвучно; лицето му беше образ на презрение.
Но преди Дерек да успее да каже повече, той усети ръката на отвратителното същество върху лявото си рамо и лицето на съществото, притиснато близо до дясната страна на врата му.
– Запомни, че не можеш да го убиеш – каза Роланд. – Погледни дълбоко, Рош. Извлечи истината от него в кръвта.
Защо Древният се колебаеше?
Дерек вдигна поглед към Роланд, беловласия Роланд с гравираните бръчки на смъртната старост, вписани може би завинаги в дългото му овално лице. Роланд със студените безразлични очи. Преди да дойде Арион, това лице беше единственото, което Дерек беше виждал в продължение на девет години.
– Не го съжалявай, Рош – каза Роланд, като гледаше директно Дерек. – Опитах всичко с него. Нищо не се получава. Той не иска да ми каже нищо.
Рош се отдръпна, сякаш се бе навел да го целуне и бе помислил, че е по-добре, а онази негова изпитателна дясна ръка стисна главата на Дерек и заглади косата му.
Въпреки себе си Дерек усети тръпки, сладки тръпки от това да бъде докоснат от друг човек с привидна обич, дори от такъв студен и нечовешки човек като това същество.
Той затвори очи и преглътна. Сълзите се стичаха по бузите му.
– Такова красиво създание – прошепна Рош. – И такъв младежки глас. Такъв приятен глас.
– Този Принц, вярва ли в доброто и злото? – Попита Дерек. – Заведи ме при него, използвай ме като разменна монета, както ти го наричаш. Може би той е по-добър от теб и от онзи, който ме държи тук, сякаш съм птица в клетка или риба в купа с вода! Аз имам сърце, не го ли разбираш! Аз имам…
– Душа? – Попита Рошамандес.
– Всичко, което е съзнателно, което осъзнава себе си, има душа – каза Дерек.
– Всичко? – Попита Роланд. – Откъде знаеш?
– Знам – каза Дерек. Но той не знаеше. Наистина нямаше представа. Знаеше точно как е бил създаден и от кого, но нямаше представа дали в пакета е включена душа. Не можеше да понесе мисълта, че няма душа. Отказваше дори да се замисли за тази идея. Но нали не можеш да се държиш така с идеите? С цялото си същество той знаеше, че има душа. Той беше душа! И душата му беше Дерек, а Дерек страдаше и Дерек искаше да живее! И Дерек искаше да бъде освободен от този затвор.
Рошамандес го прегърна нежно и приближи Дерек до себе си, а той отново се наведе да пие.
Дерек затвори очи и усети как зъбите докосват шията му. Стремеше се да изпразни съзнанието си, да прогони всички думи, всички образи и да усеща само острия бод на зъбите, меката целувка на дъха на съществото.
– Хм, топъл, солен, топъл като човешко същество – прошепна Рошамандес, гласът му вече беше пиянски, макар че не беше пил. Така беше с тях. Още преди да го нахранят, гладът ги правеше пияни. Очите им се заслепяваха. Сърцата им се спънаха. Превърнаха се в жаждата си. Ето как и защо можеха да изсмукват живота от хората и от Дерек. Те се превръщаха в зверове. Приличаха на ангели, но всъщност бяха зверове.
– Пий и намери душата ми – каза Дерек, – и знай, че това, което правиш, е грешно. Но тогава винаги е грешно, когато пиеш, нали? Всеки, когото убиеш, има душа.
– Отвори се, нежни – каза непознатият. – Не искам да ти навредя.
Дерек затвори очи и се обърна. След това се появи острата, тънка, пареща болка и веднага след нея – прилив на сладост, на още от онези пулсиращи тръпки по врата, гърба, ръцете и краката. Светът се разтвори, а заедно с него и смрадливият прах и сажди от килията в подземието. И той се носеше, докато това нещо извличаше кръвта от него на дълбоки и бавни глътки.
В мощен неочакван проблясък Дерек видя дълга маса, кръвопийци от двете ѝ страни и русокоса фигура с брадва в ръка. Принцът! Колко красиво същество и с такава съблазнителна усмивка. Принцът свали брадвата и вдигна отрязаната лява ръка. Двамата, Рошамандес и Принцът, се гледаха с ярост и русокосият Принц отсякъл ръката на Рошамандес! Дерек видя ръката и крайника на масата. Той усети болката, която Рош бе изпитал – отломки, които се впиха в рамото му и после изчезнаха.
Кажи ми къде е синът ми. Или ще умреш.
Значи това беше всичко, така ли? Дерек отслабваше: „Ти държеше сина му в плен, ето какво направи, и се чудиш, че той те е наранил? Ако можех, щях да те нараня. Бих те разсекъл крайник по крайник, а никога не съм наранявал никого. Заклел съм се никога да не наранявам човешки същества на тази планета, никога, но твоята човечност отдавна е пресъхнала в теб и аз с радост бих те измъчвал…
Нямаше го. Той беше изчезнал. Вече го нямаше боецът Дерек, който можеше да търси всичко в съзнанието на кръвопиеца. Той се носеше без тяло, без място.
Сън.
Атлантида, прекрасният град Атлантида… няма думи, не им давайте думи. Погледни. Но не назовавай. Но после той просто си беше там.
Те бяха изчезнали, чудовищата на настоящия момент в Будапеща.
Дерек беше във великата Атлантида заедно с другите, с роднините си, със своите – Капетрия, Гарекин и Уелф, всички заедно, хванати за ръце, сестра му и братята му – и гледаха как се появява Великият Амел. Великият беше безпогрешен, фина фигура на човешки мъж с неземно бледа кожа, зелени очи и гъста червеникаво-златиста коса. Бяха направили Амел да прилича на бог. Но бяха направили Дерек, Капетрия и братята им да изглеждат само като хора. Е, той наистина приличаше на бог, ако боговете са бледи и блестящи.
– Амел – каза Капетрия.
Дерек не искаше думи, не, но не можеше да ги спре, не можеше да спре думите, които изричаха. Той беше в съня, но не го контролираше.
И за един миг светът бе замръзнал. Нищо не се движеше, нищо не живееше, светът беше безжизнен и безсмислен и гласът на Рошамандес каза:
– Амел?
Изчезна. Вече нямаше Рош. Нямаше го и гласът. Няма повече защити. Само сега… топлата слънчева светлина, която се процеждаше през големия прозрачен луракастрен купол на Атлантида, красивата Атлантида…
Гласът на родителите. Трябва да влезеш в купола. Помни, че трябва да нанесеш удар срещу него вътре в купола.
Навсякъде около тях стоеше населението на Атлантида, тъмнооко и тъмнокосо, каквито бяха те, Дерек и Уелф, Гарекин и Капетрия. Но там дойде Великият с неземните атрибути на бог.
– Нашата грешка, виждаш ли – казаха Родителите, – защото той е повярвал, че е бог.
В ръцете си Великият държеше овален предмет, блестящ на слънчевата светлина, и навсякъде около Великия хората викаха, сочеха, ликуваха, кланяха му се и го възхваляваха. Навсякъде в прозорците на високите сгради и кули имаше лица, обърнати да видят Великия. Хората стояха горе на покривите и гледаха надолу към прясно обрано поле, което беше готово за предмета, който Великият сега засаждаше във влажната, ароматна почва.
Изведнъж всички запяха, запяха в една подвижна безсловесна мелодия. Хората се прегръщаха един друг и започваха да се поклащат, докато пееха. Капетрия обгърна Дерек с познатата си усмивка, която топло проблясваше върху него. А Дерек се държеше здраво за Гарекин. И фонтаните изляха водата си върху овала, който започна да става все по-голям и по-голям, а след това се разтвори, тънката му обвивка се отлепи като сбор от венчелистчета, от които започнаха да растат огромни високи блестящи стръкове.
– Но дали пеенето го прави? – Дерек попита Капетрия.
– Не, любими – каза тя. – То е изцяло химическо. Всичко това е химическо. Всичко, което виждаш тук, е химическо. Но не виждаш ли гениалността на това? Той кара обикновените хора да се чувстват част от него; дал им е ритуал, така че те да са обединени в него. О, той е бил толкова умен, толкова умен.
Великият стоеше отзад с палци, закачени за кожения му колан, и наблюдаваше всички, докато пееха и танцуваха, а очите му се движеха нагоре по кулите отсреща към хилядите същества, скупчени на всички тези тераси и във всички тези прозорци. Колко горд беше, колко щастлив. В очите му се появиха сълзи. Той стоеше там, с тежест върху левия крак, другият крак отпуснат, дългата му синя туника висеше свободно около него, толкова богато оцветена вълна, великолепно извезана със златни жълъди по подгъва, и толкова ярка катарама, която блестеше на колана му, и катарамите на раменете му. Как се славеше с нея, а после очите му се спряха на Дерек и дори за Дерек се усмихна.
Амел.
Големите прозрачни издънки на Луракастрия сега се разпростираха, разширяваха се, ставаха все по-дебели, а после се превръщаха в огромни платна от прозрачна блестяща материя, които се издигаха все по-високо и по-високо и ставаха все по-широки и по-широки, докато огромната заобикаляща ги тълпа започваше да ликува, както и да пее.
Дерек стоеше изумен и гледаше как сградата се разраства и се издига нагоре, как пред него се издигат и оформят стени и прозорци, как цялата вътрешност и външност на кулата се освобождава от овала, сякаш раждането ѝ в растеж не можеше да бъде спряно. Беше като да види как голямо дърво израства от семе за броени минути, изпъквайки с мощните си крайници, с най-малките си листа, с цветята си, със семената си.
Навсякъде хората се смееха, викаха и сочеха, прекъсвайки вълните на пеене, които не спираха. Кулата се издигаше все по-нагоре и по-нагоре, докато не стана висока колкото всички останали, великолепна сграда с врати, балкони и прозорци, израснала от овала, който сега се губеше под нея, докато пипалата ѝ се закотвяха дълбоко в земята. Дерек ги чуваше. Нещото растеше надолу също толкова сигурно, колкото и нагоре.
– Вижте луракастрията – каза един от хората до тях. – Виждам, че не знаете какво е това. Всичко в центъра на Атлантида е изградено от луракастрия, ето луракастрия – под една или друга форма, дори големият купол е луракастрия.
Дерек беше толкова щастлив. Толкова много щастлив. Как би могъл някой да иска да унищожи всичко това, да унищожи Великия, да унищожи всички тези хора, тези щастливи множества, тези души, чиито песни се издигаха към Небето под купола? Това беше немислимо за него, толкова немислимо, колкото и идеята за собствената му смърт. Обхвана го страх, толкова ужасен, че започна да трепери.
Той избледняваше. Не, не искам да тръгвам. Искам да бъда с теб, Капетрия. Дръж се здраво за мен! Капетрия, аз съм жив, аз съществувам все още. Къде си! Намери ме. Уелф, Гарекин, намерете ме.
Тъмнина.
Чернота.
Никакъв звук от собственото му сърце. Да, човекът щеше да е мъртъв сега. Знаеше това, но сякаш му отне цяла вечност да го разбере отново, да разбере, че всичко е свършило и че ще си върне ума и тялото.
Със сигурност Рошамандес го беше пуснал да си отиде. Но Дерек не усещаше нищо, нито нагоре, нито надолу, нито надясно, нито наляво. Но мозъкът му работеше. Клетките в костния му мозък работеха.
– Но аз го убих!
– Не, повярвай ми, не си го направил. Той изглежда мъртъв, звучи мъртъв, чувства се мъртъв. Но той не е мъртъв. Просто бъди търпелив. Нещото не е мъртво. Това е, което се случва с него, когато го нападнат; губи съзнание; спира да диша; но не е мъртво.
Мълчание. После отново ароматът на стаята, влажен камък, сажди от малката камина, за която нямаше нито дърва, нито въглища. Миризмата на кръвопийците, на кожата, която е била на слънце, за да я изгори през деня, докато спят, за да могат да минат за хора, и ароматите на дрехите им и парфюмите им. Мирис на книги, на стари страници. Знаеш, че това е обичайно; всичко, което живее, трябва да умре, преминавайки през природата към вечността. Е, не и аз.
– На вкус беше като човешка кръв, най-хубавата човешка кръв, само че беше по-гъста и малко по-сладка. Само малко…
– Да.
– Тя има хранителни вещества, които човешката кръв няма.
– Може би. Но не знам какви са те, по дяволите. Тя издържа по-дълго.
– Какво е това същество?
– Хубаво би било да имаш цяла конюшня от такива същества, нали? – Роланд се засмя. И се смя. Колко мразеше Дерек този смях. – И погледни го, кръвта вече се възстановява. Погледни ръцете му, пръстите му, ноктите му.
Нещо докосна Дерек, но той не можа да открие усещането. Навсякъде в себе си усещаше изтръпване и това изтръпване беше Дерек.
Но те продължиха да говорят. А душата му записваше всяка безсърдечна дума, която изричаха.
– Той не умира, не от нищо – каза Роланд, жестокият, този без чувства. – Нито от глад, нито от жажда. Оставих го един месец без храна или пиене. Не съм опитвал други средства. Но какво видя? Какво видя, което той не можа да скрие? Даде ли ти нещо?
Тогава се чу по-топлият глас на Рошамандес…
– Видях това място, този грандиозен град и това невероятно явление. Сякаш от яйцето израстваше небостъргач, сложна висока кула, направена от стъкло!
Не. Как е видял тези неща? Помогни ми. Дерек усети как сълзите се плъзгат по бузите му. Опита се да вдигне ръка към лицето си, но не можа да намери ръката си. Щеше да мине известно време, преди отново да усети тялото си. Но можеше да усети сълзите си. Помогни ми. Намерете ме. Измъкнете ме оттук – Гарекин. Гарекин, теб ли видяха в Санкт Петербург? Гарекин, брат ти е жив.
– Но това беше голям град, който бръмчеше като жив с електричество, течаща вода, енергия, безгранична сила – и кулите, никога не съм виждал нещо подобно, тези гигантски грандиозни кули… всичко изглеждаше полупрозрачно, сякаш направено от стъкло… а отвъд имаше огромни стъклени стени… огромен стъклен покрив…
– Можете ли да разпознаеш града!
– Не, никога не съм виждал нещо подобно! И видях спътниците му с него, същества, които приличаха на него, както каза.
– Знаех го. Знаех, че можеш да навлезеш по-дълбоко, отколкото аз някога съм навлизал – каза Роланд. – Какво още, кажи ми!
– Те приличаха на него, но едната беше жена и наистина всички имаха златни ивици в черните си коси. Имаха тези ивици, за да се разпознават помежду си. Или да ги идентифицират пред някой друг. И имаше имена, но не можах да ги уловя, не можах да уловя името на града, градът имаше име, макар че, знаех го – но улових едно име, едно име и това име беше Амел.
– Е, той ни е чувал да говорим за Амел от години. А сега, с Принца и Двора, е чувал Арион и мен да говорим за Амел отново и отново. От време на време ме е чувал да говоря за Амел и с други, които минават оттам. Той чува много добре. Може да чува разговорите, които водим в стаите горе.
– Не, името идваше от онова време и от онова място, сигурен съм в това, и той не искаше да го чувам, но нямаше контрол над него. Роланд, този Велик, този, който посади семето, което се превърна в небостъргач, това беше Амел!
Те се отдалечаваха. Бяха го оставили. Вратата се затвори, ключът се завъртя в ключалката. Болтовете се плъзнаха на мястото си. Тихи стъпки по стълбището.
– Опиши го.
– Червеникава коса, златиста. Висок. Изящно облечен, облечен сякаш в моето време. Роланд, дрехите им, дрехите им бяха прости, вълнени, но предимно копринени, като дрехите от моето време, но това не беше моето време. Не беше нито едно време или място, което някога съм виждал. Роланд, това можеше да е много преди моето време!
Те се отдалечаваха все повече и повече.
Дерек се напрегна, за да ги чуе. Какво съм направил!
Рошамандес заговори развълнувано.
– Това място, не знам къде се намира, но не виждаш ли, Роланд, не разбираш ли какво означава това?
Те съвсем внезапно преминаха на друг език. За миг думите объркаха Дерек, но той трябваше само да изчака, да се съсредоточи, преди да станат ясни. Той обаче усети, че това е по-стар и по-прост език, език, който са споделяли преди много векове. Скоро усещането стана ясно.
– Не, какво означава това? – Попита Роланд. Звучеше мрачно и пресилено, Роланд. Не притежаваше остроумието и страстта на своя приятел Рошамандес.
– Боже мой, Роланд, ако Амел е бил там, на това място, с това същество и неговите приятели, не виждаш ли, че той не е дух, изобщо не е дух, той е призрак!
– Какво значение има това? Тези духове идват отнякъде, нали? Може би всички те са духове. Каква е разликата между дух и призрак? Никога не съм чувал за някаква разлика. Какво значение има това за нас?
– Но Роланд, ако той е призрак, ако е живял преди, ако е имал личност и сила, защо това може да промени всичко!
– Не виждам това да променя нещо – каза Роланд. – Но ако Фаред и Сет са толкова заинтересовани, колкото и ти, те със сигурност ще искат това същество! Те ще са готови да платят за него, Рош, ще платят много. Бих могъл да използвам това плащане. Бих могъл да го използвам за векове напред. Имам нужда от такова плащане.
– Мога да ти дам цялото злато, което искаш, Роланд. Не мисли повече за никакъв проблем със златото. Сега ще ти платя щедро за съществото. Но ти не схващаш значението…
Далеч. Звуци от движение. Вибрации, които се движат надолу през земята под трафика.
Рошамандес все още говореше в прилив на развълнувани думи, Дерек вече не можеше да го разбере.
– Аз все още казвам…
– Не, грешиш. – И тогава отново се чу тътен като от водата в тръбите на тази къща или от колите по булеварда горе. И чудовищата бяха напуснали къщата.
Дерек седна. Беше му гадно, слабо, и беше жаден. Хвана се за стомната на масата до себе си. Празна. Чудовищата го бяха оставили без вода. Той отново легна, жаден от всяка пора на тялото си. С цялата си воля се опитваше да почувства бодрост, но тялото му беше мъртво.
Единственото, което чуваше сега, беше вибрацията на гласа на Рошамандес, а после той повиши глас в раздразнение.
– Не, не, засега те не трябва да знаят нищо за това, Роланд. Нищо. Никой не трябва да знае за това, докато не обмисля всичко.
Дерек падна обратно на възглавницата, гладен и студен. Той се взираше в далечната крушка, тази мръсна грозна светлина, която светеше в ръждясалата си клетка, и плачеше с цялата си душа.
– Нарежи го на парчета, разкъсай го крайник по крайник – прошепна той. – Ако само… – Кога ли той, Дерек, е мислил толкова отмъстително? И като си помисли човек, че никога не е разбирал това измерение на човешките същества, а сега беше толкова отровен от мечти за отмъщение, колкото може да бъде всеки човек.
Той се преобърна на лявата си страна и повдигна одеялото над рамото си. Беше ли безопасно сега да си спомня за онзи момент, когато кулата бе разцъфнала и израснала от яйцето? Беше ли добре да си спомня, че бяха заедно, че бродеха заедно из Атлантида в онези безкрайни топли дни и нощи? Отново се разхождаше под ръка с Гарекин под огромните извити зелени бананови листа и навсякъде, където погледнеше, имаше цветя, розови и червени, жълти и лилави, цветя с такива цветове – листенца, уловени да се въртят от вятъра.
По стените на Луракастрия се изкачваха лози и над него се поклащаха гроздове от венчелистчета, гроздове с форма на гроздове.
Арион го събуди. Арион беше влязъл и седна на леглото до него.
– Имам нещо за теб – каза той.
– Вода, моля те, умолявам те.
– О, донесох и това – каза Арион.
Дерек седна. Той отвори лъскавата пластмасова бутилка със студена вода и пиеше и пиеше.
– Обичам те за това – прошепна той. – Не съм пил вода от дни и нощи.
– Знам. Сложих ти вода в хладилника. Скрих няколко бутилки под леглото. Донесох ти и това.
Това беше ябълка, яркочервена ябълка. Дерек я взе без думи и я изяде до сърцевината, а после погълна семките и дръжката. Колко свежа и сладка беше на вкус. Той легна и се загледа в тавана. Толкова сладко. Видя безкрайните плодни дървета на Атлантида, жълтите и оранжевите плодове. Можеше да береш плодовете навсякъде и по всяко време. Но не мисли за това, за да не може това същество, колкото и да е добро, да прочете мислите ти.
Арион седеше и се взираше в далечината. Беше облечен семпло – с потник, дънки и старо кожено яке с лъскави износени лакти. Нямаше елегантността на Роланд, нямаше суетата, нямаше загрижеността за фините орнаменти. Изглеждаше тъжен, толкова ужасно тъжен.
– Вземи от мен каквото искаш – каза Дерек. – Бих те помолил да ме пуснеш оттук, но знам, че не можеш.
Арион се усмихна, но не на Дерек. После извади нещо малко от джоба си. iPod. Трябваше да е той, макар че Дерек не беше виждал такъв от години. Към него имаше тънък бял кабел и слушалка.
– Изчакай до сутринта – каза той, – когато си сигурен, че всички спят, и тогава слушай това нещо. Заредено е с музика и архивирани радиопредавания.
О, това беше съкровище!
Дерек прие устройството с благодарност и се опита да го разгадае, но за разлика от последния му iPod, неговия iPod отпреди десет дълги години, този беше плоско парче стъкло.
С няколко бързи докосвания Арион го съживи. Дерек проследи пръстите му и чу вълна от музика, вълна от смесени гласове. Той постави бялата слушалка в ухото си и чу гърления глас на жената, която пееше песента, която познаваше и обичаше, „Агент под прикритие за блуса“.
– Тина! – Прошепна той. О, това беше безценно. Това беше твърде чудно. Това беше като вълшебен портал, който го извеждаше от подлия му затвор.
Той се наведе напред, обгърна Арион с ръка и целуна студеното му лице. Като камък го почувства, толкова гладко, сякаш беше полиран камък. Всички се чувстваха така, тези кръвопийци.
– А сега гледай тук, внимавай – каза Арион. – Ще ти покажа как да намериш един конкретен радиоархив.
– С какво ще ми помогне този радиоархив? – Попита Дерек.
Арион седеше мълчаливо за момент и размишляваше, свъсил вежди, а iPod-ът държеше безучастно в ръка.
– Не знам – каза Арион. – Но това е нашето радио, нашето излъчване…
– Чувал съм за това и преди. От Двора, от Двора на Принца.
– Да, и не. Не знам. Мисля, че идва от Америка. Но това е нещо. Има две звукови нишки, една за хората и една по-ниска, една само за нас. Но ти ще можеш да го чуеш. Чуй го. Слушай го и може би ще ни разбереш. – Той показа на Дерек зарядното устройство. Той го взе и го включи в контакта зад малкия хладилник. – Разбира се, ако или когато разбере, че го имаш, ще ти го отнеме.
– И ще имаш сериозни неприятности, че си ми го дал.
– Това не ме интересува – каза Арион. – Дотогава може и да ме няма. Не знам. Това, че си затворен тук, е рак в мен. Но аз не мога да съгрешавам срещу моя домакин. – Той застана до хладилника с ръце в джобовете. Отново се взираше в далечината. Не обичаше контакта с очите. – Толкова ми е жал за теб – каза той. – Пълно е с музика. Просто слушай музиката, ако искаш. Не можех да понеса мисълта за теб тук долу, съвсем сам и по този начин.
Отгоре се чуха звуци.
– Изключи го и го скрий – прошепна Арион. – И го накарай да работи, след като заспим. Трябва да тръгвам.
За по-малко от час голямата къща се превърна в гробница. Смъртните слуги не идваха до късния следобед и никога не се осмеляваха да слязат по стълбите. Град Будапеща зашумя с дневния свят.
Дерек си играеше с iPod-а. Той изобщо не беше толкова сложен. И за нула време беше намерил архива на предаванията и се оказа очарован да чуе неестествения глас на кръвопиеца, който се обръщаше към целия свят под прикритието на музика с ниво на децибелите, което хората не биха могли да чуят. Сега това беше удивително умно. Той се облегна на леглото си и се заслуша.
– Бенджи Махмуд е тук от Ню Йорк в навечерието на Нова година, любими братя и сестри в Кръвта, за да съобщи, че всичко е наред във великия двор във Франция, където всички са добре дошли. И за да ви съобщя, че нашият любим Принц вече официално е предал нощното управление на племето на Съвета на старейшините, който скоро ще изготви за нас собствена конституция и закони. Междувременно тези, които искат да се ползват с благоволението на Съда, знаят как да се държат. Край на споровете, кавгите и битките. Край на храненето на невинните. Братя и сестри, помнете, както често казвам, че вече не сме без родители!
Дерек отново се разплака. Не можеше да си помогне. Стана, стиснал малката джаджа, докато слушаше, и обиколи малката стая. Пиеше още от водата, която Арион му беше донесъл, като през цялото време слушаше. Не му пукаше, че нямаше цел, за която да използва това ново знание за похитителите си. Това беше глас, който му говореше, и той не беше сам.
Назад към част 4 Напред към част 6
