Ан Райс – Принц Лестат ЧАСТ 10

Мариус и цветята

В продължение на часове той рисуваше яростно, а единствената му светлина в старата разрушена къща беше старомоден фенер.
Но светлините на града се вливаха в изпочупените прозорци, а огромният рев на движението по булеварда беше като рев на река и го успокояваше, докато рисуваше.
Левият му палец се закачаше за старомодна дървена палитра, джобовете му бяха пълни с тубички с акрилна боя, той използваше само една четка, докато тя не се разпадне, покривайки разбитите стени с блестящи картини на дърветата, лозите, цветята, които беше видял в Рио де Жанейро, и лицата, да, винаги лицата на красивите бразилки, които срещаше навсякъде, разхождайки се из нощната дъждовна гора на Корковадо или по безкрайните плажове на града, или в шумните ярко осветени нощни клубове, които посещаваше, събирайки изражения, образи, проблясъци на коси или оформени крайници, както можеше да събира камъчета от пенестия бряг на океана.
Всичко това той изливаше в трескавата си живопис, бързайки, сякаш всеки момент щеше да се появи полицията със старите досадни наставления. „Господине, не можете да рисувате в тези изоставени сгради, казахме ви.“
Защо го правеше? Защо толкова мразеше да се намесва в света на смъртните? Защо не се съревноваваше с онези блестящи местни художници, които разстилаха стенописите си в подлезите на магистралите и по рушащите се стени на фавелите?
Всъщност щеше да премине към нещо много по-предизвикателно, да, много го беше обмислял, искаше да се премести в някое забравено от Бога пустинно място, където да рисува по скалите и планините, уверен, че всичко ще се възстанови с времето, когато неизбежните дъждове ще отмият всичко, което е създал. Там нямаше да се състезава с човешки същества, нали? Нямаше да нарани никого.
Изглежда, че през последните двадесет години от живота му девизът му беше същият, който много лекари бяха приемали на този свят: „Първо, не вреди“.
Проблемът с оттеглянето в пустинно място беше, че Даниел щеше да го намрази. А да държи Даниел щастлив беше второто правило в живота му, тъй като собственото му усещане за благополучие, способността му да отваря очи всяка вечер с някакво желание действително да възкръсне от мъртвите и да отпразнува дара на живота, беше свързано и поддържано от това да прави Даниел щастлив.
А Даниел със сигурност беше щастлив сега в Рио де Жанейро. Тази вечер Даниел ловуваше в стария квартал Леда в Рио, пируваше бавно и незабелязано сред танцуващите, пеещи, забавляващи се тълпи, пиян несъмнено от музика, както и от кръв. Ах, младите с тяхната ненаситна жажда.
Но Даниел беше дисциплиниран ловец, майстор на малката напитка в тълпата и убиец само на злодея. Мариус беше сигурен в това.
Бяха минали месеци, откакто Мариус бе докосвал човешка плът, месеци, откакто бе спуснал устни към нагорещения еликсир, месеци, откакто бе усетил крехкия, но неукротим пулс на някое живо същество, борещо се съзнателно или несъзнателно срещу безмилостния му глад. Беше един тежък, мощен бразилец, когото преследваше в тъмните гори на Корковадо, като го запращаше все по-дълбоко в дъждовната гора, а после го измъкна от скривалището му за дълга и бавна трапеза.
Кога ли се бе случило така, че артериалната кръв не е достатъчна и той трябва да изтръгне сърцето и да го изсмуче докрай? Кога започна да му се налага да облизва и най-жестоките рани заради малкото сок, който те даваха? Той можеше да съществува и без това, но все пак не можеше да му устои и затова се стремеше – или така си казваше – да извлече максимума от това, когато пируваше. След това имаше само една осакатена каша от останки, която трябваше да погребе. Но той си беше оставил трофей, както често правеше – не само хилядите американски долари в пари за наркотици, които жертвата беше носила, но и един прекрасен златен часовник „Патек Филип“. Защо беше направил това? Е, изглеждаше безсмислено да се погребва такъв артефакт, но часовниците напоследък бяха започнали да го очароват. Беше станал леко суеверен по отношение на тях и го знаеше. Това бяха забележителни времена и самите часовници отразяваха това по сложни и красиви начини.
Засега го остави така. Никакъв лов. Няма нужда от лов. А часовникът беше закрепен на лявата му китка, изненадващо украшение за него, но какво от това?
Той затвори очи и се заслуша. Извън слуха му движението по булеварда заглъхна и гласовете на Рио де Жанейро се извисиха, сякаш разрастващият се метрополис с единадесет милиона души беше най-величественият хор, събиран някога.
Даниел.
Бързо се втренчи в спътника си: високия слаб младеж с виолетови очи и пепелява коса, когото Лестат така сполучливо бе нарекъл „слуга на дявола“. Именно Даниел беше интервюирал вампира, който се казваше Луи дьо Поант дю Лак, и по този начин преди десетилетия неволно и съвсем невинно беше дал началото на сборника с книги, известен като „Вампирски хроники“. Именно Даниел бе завладял повреденото сърце на вампира Арманд и бе пренесен от него в Мрака. Именно Даниел бе тъгувал в продължение на много години – шокиран, ненормален, изгубен, неспособен да се грижи за себе си – под грижите на Мариус, докато само преди няколко години не му бяха възвърнати здравият разум, амбициите и мечтите.
И ето го Даниел, в стегнатото си бяло поло с къси ръкави и гащеризон, който танцуваше диво и красиво с две стройни жени с шоколадова кожа под червените светлини на малък клуб, а подът около тях беше толкова претъпкан, че самата тълпа изглеждаше като един извиващ се организъм.
Много добре. Всичко е наред. Даниел се усмихва. Даниел е щастлив.
По-рано тази вечер Даниел и Мариус бяха в Общинския театър на представление на Лондонския балет и Даниел беше помолил по привлекателен джентълменски начин Мариус да се присъедини към него, докато обикаля нощните клубове. Но Мариус не можеше да се насили да отстъпи пред тази молба.
– Знаеш какво трябва да направя – каза той и се насочи към старата пастелносиня разрушена къща, която беше избрал за настоящата си работа. – А ти стой далеч от клубовете, които кръвопийците посещават. Обещай ми!
Никакви войни с тези малки дяволи. Рио е огромен. Рио със сигурност е най-голямото ловно поле на света с гъмжащите си маси и високото си небе, обсипано със звезди, океанския бриз, огромните си сънливо зелени дървета, безкрайния си пулс от залез до изгрев.
– При най-малкия признак на неприятност се връщаш при мен.
Но какво ще стане, ако наистина има проблеми?
Ами ако имаше?
Дали Бенджи Махмуд, излъчващ от Ню Йорк, е бил прав, че къщата на завета в Токио е била умишлено опожарена до основи и всички бягащи от нея са били изгорени по пътя си? Когато на следващата нощ бе изгоряло „вампирското убежище“ в Пекин, Бенджи бе казал:
– Това ново изгаряне ли е? Дали това изгаряне ще бъде толкова страшно, колкото предишното? Кой стои зад този ужас?
Бенджи не е бил роден, когато се е случило последното Изгаряне. Не, и Мариус не беше убеден, че това наистина е ново Изгаряне. Да, къщите на ковените в Индия бяха разрушени. Но твърде вероятно бе това да е просто война между мръсниците, от която Мариус бе видял достатъчно през дългия си живот, за да знае, че подобни битки са неизбежни. Или пък някой древен, на когото са му писнали интригите и схватките на младите, е излязъл да унищожи онези, които са го обидили.
И все пак Мариус бе казал на Даниел тази вечер:
„Стой далеч от онзи дом на завета в Света Тереза.“ Сега той изпрати посланието телепатично на Даниел с цялата сила, която можеше да вложи в него. „Ако видиш друг кръвопиец, върни се тук!“
Имаше ли отговор? Слаб шепот?
Не беше сигурен.
Застана неподвижно, палитрата в лявата си ръка, четката вдигната в дясната, и го осени най-странната и неочаквана идея.
Ами ако самият той отиде в къщата на заклетите и ги изгори? Знаеше къде се намира. Знаеше, че там живеят двайсет млади кръвопийци, които я наричат убежище. Какво щеше да стане, ако сега отидеше и изчакаше да настъпят ранните часове, когато те ще се приберат по домовете си, ще се измъкнат обратно в мръсните си импровизирани гробове под основите, а после ги изгори до последния, като удряше гредите с Дара на огъня, докато постройката и обитателите ѝ не изчезнат?
Той можеше да го види, сякаш го правеше! Можеше само да усети как Огнената дарба се концентрира зад челото му, само да усети онзи прекрасен прилив на сила, когато телекинетичната сила изскочи като език на змия!
Пламъци и пламъци. Колко прекрасни бяха тези пламъци, които танцуваха на фона на въображението му като на забавен каданс, търкаляха се, разширяваха се, търкаляха се нагоре.
Но това не беше нещо, което той искаше да прави. Това не беше нещо, което някога през цялото си дълго съществуване беше искал да направи – да унищожи собствения си вид заради самото удоволствие от това.
Разтрепери се, чудейки се как изобщо му е хрумнало подобно нещо.
„Ах, но ти искаш да го направиш.“
– Искам ли? – Попита той. Отново видя онази стара колониална къща, която гореше, онова многоетажно имение в градините в Санта Тереса, белите арки, погълнати от пламъци, младите кръвопийци, които се въртяха в пламъците като вихрени дервиши.
– Не. – Той го изрече на глас. – Това е отблъскващ грозен образ.
За един миг той застана неподвижно. Заслуша се с всички сили за присъствието на друг безсмъртен, на някое нежелано и натрапчиво същество, което можеше да се приближи до него повече, отколкото би трябвало да допусне.
Не чу нищо.
Но тези чужди мисли не бяха дошли от него и през него премина хлад. Коя сила извън него беше достатъчно мощна, за да направи това?
Чу слаб смях. Беше близък, сякаш невидимо същество шепнеше в ухото му. Всъщност то беше в главата му.
„Какво право има този боклук да заплашва теб и любимия ти Даниел? Изгори ги; изгори къщата около тях; изгори ги, докато бягат.“
Той отново видя пламъците, видя квадратната кула на старото имение, която бе погълната, видя адобените керемиди на покривите, които каскадно падаха в пламъците, и отново децата на Кръвта тичаха…
– Не – каза той тихо. Той вдигна четката в смела демонстрация на безгрижие и хвана гъста мазка от зеленото на Хукър върху стената пред себе си, оформяйки я почти механично в експлозия от листа, все по-детайлни листа…
„Изгори ги. Казвам ти. Изгори ги, преди да са изгорили младежа. Защо не ме слушаш?“
Той продължаваше да рисува, сякаш го наблюдаваха, решен да игнорира тази възмутителна намеса.
Изведнъж то стана по-силно, отчетливо, толкова силно, че сякаш не беше в главата му, а в тази дълга сенчеста стая.
„Казвам ти да ги изгориш!“ Гласът му беше почти ридаещ.
– А ти кой си?
Нямаше отговор. Просто изведнъж тишината на старите предсказуеми шумове. Плъхове, които се разхождаха из тази стара къща. Фенерът, който издаваше слабо пръхтене. И онзи водопад от движение, който никога не спираше, и самолетът, кръжащ над него.
– Даниел – каза той на глас. – Даниел.
Нощните шумове го обгърнаха внезапно, оглушавайки го. Той захвърли палитрата и извади айфона си от джоба на палтото, като бързо набра номера на Даниел.
– Ела вкъщи сега – каза той. – Ще те посрещна там.
Той постоя за миг блокиран в стаята, гледайки дългото разстилане на цвят и фигура, което беше създал на това анонимно и маловажно място. После загаси фенера и го остави зад себе си.
След по-малко от час той влезе в апартамента си в хотел „Копакабана“ и намери Даниел да лежи на кадифения диван в зелен цвят, кръстосал глезени и подпрял глава на ръката. Прозорците бяха отворени към верандата с бели балюстради, а отвъд тях се ширеше блестящият океан.
В стаята беше тъмно, осветяваше я само яркото нощно небе над плажа и отвореният лаптоп на полираната масичка за кафе, от който гласът на Бенджи Махмуд разказваше за мъките на Неживите по цялата планета.
– Какво става? – Попита Даниел и веднага се изправи на крака.
За миг Мариус не можа да отговори. Гледаше яркото, младежко и чувствително лице, привлекателните очи и свежата млада предсмъртна кожа и не чуваше нищо друго освен биенето на сърцето на Даниел.
Бавно проникна гласът на Бенджи Махмуд.
– … съобщения за млади вампири, обезсмъртени в Шанхай и в Тайван, в Делхи…
Учтиво, търпеливо, Даниел зачака.
Мариус мълчаливо премина покрай него и премина през отворените врати до белия парапет и остави океанския бриз да го облее, докато гледаше нагоре към бледите и светли Небеса. Долу плажът беше бял, отвъд движението, което се движеше по булеварда.
„Изгори ги! Как можеш да го гледаш и да мислиш за това, че те го нараняват? Изгори ги, казвам ти. Разрушете тази къща. Унищожете ги всички. Издирвай ги…“
– Престани – прошепна той и думите му се изгубиха във вятъра. – Кажи ми кой си.
Нисък смях, който се търкаля в тишината. И тогава Гласът отново беше до ухото му.
„Никога не бих наранил нито него, нито теб, не знаеш ли това? Но какво са те за теб, освен обида? Не се ли радваше, тайно, когато Акаша ги издирваше по улиците и задънените улички, в горите и блатата? Не ликува ли, че си стъпил на планината Арарат над света, невредими, заедно с могъщите си приятели?“
– Губиш ми времето – каза Мариус, – ако не се представиш.
„Навремето, прекрасни Мариус“, каза Гласът. „Навреме, и о, аз винаги съм обичал цветята…“
Смях.
Цветята. В съзнанието му проблеснаха цветята, които беше нарисувал тази вечер върху напуканата и олющена стена на изоставената къща. Но какво можеше да означава това? Какво би могло да означава това?
Даниел стоеше до него.
– Не искам да ме изоставяш отново – каза Мариус под носа си, все още загледан в блестящия хоризонт. – Не само сега, не и утре, не и след не знам колко нощи. Искам да си до мен. Чуваш ли ме?
– Много добре – съгласи се Даниел.
– Знам, че изпитвам търпението ти – каза Мариус.
– А аз не съм ли изпитвал твоето? – Попита Даниел. – Дали щях да съм тук или някъде другаде, ако не беше ти?
– Ще направим нещо – каза Мариус, сякаш успокояваше неспокоен съпруг, изискващ съпруг. – Утре ще излезем навън; ще ловуваме заедно. Има филми, които трябва да гледаме, сега не помня имената им, не мога да се сетя…
– Кажи ми какво става?
От хола се чу гласът на Бенджи Махмуд.
– Отидидете на уебсайта. Вижте сами снимките. Вижте снимките, които се публикуват всеки час. Смърт и смърт, и смърт за нашия вид. Казвам ви, че това е ново изгаряне.
– Не вярваш във всичко това, нали? – Попита Даниел.
Мариус се обърна и плъзна ръка около кръста на Даниел.
– Не знам – каза той откровено. Но успя да се усмихне успокоително. Рядко друг кръвопиец му се бе доверявал толкова напълно, колкото този, този, спасен толкова лесно и егоистично от лудост и разпад.
– Както кажеш – каза Даниел.
„Винаги съм обичал толкова много цветята.“
– Да, засега ме забавлявай – каза Мариус. – Стой близо… където…
– Аз знам. Където можеш да ме защитиш.
Мариус кимна. Отново видя нарисувани цветя, но не цветята на тази вечер в този огромен тропически град, а цветята, нарисувани отдавна на друга стена, цветята на една зелена градина, в която се беше разхождал в сънищата си, право в блестящия рай, който беше създал. Цветя. Цветя, които трепереха в мраморните си вази като в някоя църква или светилище… цветя.
Отвъд бреговете от свежи и ароматни цветя в осветеното от лампи светилище седеше неподвижната двойка: Акаша и Енкил.
А около Мариус се оформяха градините, които той беше създал за стените им, разкошни с лилии и рози и с извивките на зелени лози.
Вълнението на лозите.
– Влез вътре – каза Даниел нежно, подканящо. – Рано е. Ако не искаш да излизаш отново, има един филм, който искам да видиш тази вечер. Хайде да влезем.
Мариус искаше да каже „да“, разбира се. Искаше да се движи. Но той стоеше неподвижно до парапета и гледаше навън, като този път се опитваше да открие звездите отвъд завесата на облаците. Цветята.
От лаптопа на масичката зад него говореше друг глас – млада кръводарителка някъде по света, която молеше за успокоение по жиците или ефира, докато изливаше сърцето си.
– И казват, че това се е случило в Иран, едно убежище там се е издигнало в дим и никой не е оцелял, никой.
– Но тогава откъде да знаем? – Попита Бенджи Махмуд.
– Защото са го намерили така на следващата нощ и всички останали са били изчезнали, мъртви, изгорели. Бенджи, какво можем да направим? Къде са старите? Те ли са тези, които правят това с нас?

Назад към част 9                                                               Напред към част 11

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!