Рошамандес и Бенедикт
– Бъди спокоен – каза той. – Каквото и да си видял, каквото и да ти се е случило, сега си в безопасност. Бъди спокоен и говори с мен. Разкажи ми точно какво си видял.
– Рош, това беше неописуемо! – Каза Бенедикт.
Бенедикт седеше на бюрото с глава, сведена върху сгънатите си ръце, и ридаеше.
Рош, познат на толкова много други през вековете като Рошамандес, седеше до пещерното огнище в старата каменна стая и гледаше своя беглец със смесица от нетърпение и неудържимо съчувствие. Никога не бе успявал да се откъсне напълно от кипящите емоции на Бенедикт, а може би и никога не бе искал да го направи. От всички свои спътници и бегълци през вековете той обичаше най-много Бенедикт – това дете на меровингския кралски род, което навремето беше толкова мечтателен латински учен, толкова нетърпелив да разбере онези години, които светът сега наричаше Тъмни векове. Как плачеше, когато го въведоха в Кръвта, сигурен в окончателното си проклятие, и как се върна само, за да се поклони на Рошамандес вместо на своя християнски бог – никога не повярва в един свят, неопетнен от страха от гибел. Но този голям суеверен страх все пак беше част от вечния чар на Бенедикт.
И това нещастно дете имаше дарбата да прави другите кръвопийци по-добри от себе си с течение на времето. Сега това беше доста голяма загадка за Рош, но беше факт.
Именно Бенедикт беше направил младия Ноткер Мъдрия от Прюм, който вероятно е оцелял и до днес, луд гений, поддържан от музиката толкова, колкото и от човешката кръв.
Хубавият Бенедикт, който винаги радваше с поглед, ако не и със слушане, и чиито сълзи можеха да бъдат също толкова съблазнителни, колкото и усмивките му.
Рошамандес беше облечен в дълга монашеска роба с качулка от тежка сива вълна, с дебел черен кожен колан на кръста и големи дълбоки ръкави. Но всъщност мантията беше направена от фин кашмир, а катарамата на колана му беше от калай и разкриваше деликатно моделирано лице на Медуза с извиващи се змии вместо коса и виеща уста. Носеше изящно изработени кафяви кожени сандали, защото не усещаше студа тук, на този скалист зелен остров във Външните Хебриди.
Имаше къса и много мека златистокафява коса и големи сини очи. Беше роден преди хиляди години на остров Крит от родители с индоевропейски произход и бе слязъл в Египет, когато бе на двадесет години. Кожата му имаше гладък кремав загар на безсмъртните, които често излизат на слънце, за да минат за хора, и това правеше очите му да изглеждат чудно светли и красиви.
Сега двамата с Бенедикт говореха на английски – езикът, който споделяха през последните седемстотин години, повече или по-малко, като старофренският и латинският бяха изчезнали от ежедневната им реч, но не и от библиотеките им. Рош владееше древни езици, езици, които Бенедикт не познаваше.
– Изгори ги всичките – проплака Бенедикт. – Унищожи ги напълно – каза той с приглушения си, безнадежден глас.
– Седни и ме погледни – каза Рошамандес. – Говоря с теб, Бенедикт. Сега ме погледни и ми кажи какво точно се е случило.
Бенедикт седна на стола, дългата му кафява къдрава коса беше разрошена и падаше в очите му, а момчешката му уста трепереше. Разбира се, лицето му беше изцапано с кръв, както и дрехите му – вълненият пуловер и сакото от туид. Отвратително. Абсолютно отвратително. Вампирите, които разсипваха кръв по дрехите си било от жертви, било от сълзи, бяха анатемосани! Нищо не възмущаваше Рошамандес толкова в съвременните измислени и филмови вампири, колкото тяхната пълна нереалистична небрежност.
А Бенедикт изглеждаше съвършено като евтин телевизионен вампир с тази кръв по себе си.
Той завинаги щеше да бъде образът на осемнайсетгодишен младеж, защото такъв е бил, когато са го направили кръвопиец, точно както Рошамандес винаги щеше да изглежда като мъж с няколко години по-възрастен от него, с по-пълни гърди и по-тежки ръце. Но Бенедикт винаги бе имал детски характер. Никаква хитрост, никакво лукавство. Може би никога нямаше да го надрасне в земния живот. Нещо, свързано с Христовата заповед: „Ако не станете като деца, няма да влезете в Царството небесно“. В младостта си Бенедикт не само е бил монах, но и мистик.
Кой би могъл да знае?
От друга страна, ако това има значение, Рошамандес е бил най-голямото от десет смъртни деца и мъж на дванадесетгодишна възраст, защитавайки майка си. Дворцови интриги. В деня, в който тя била убита, той избягал в морето и оцелял благодарение на разума си, като натрупал състояние, преди да се отправи нагоре по Нил, за да търгува с египтяните. Бил е в много битки, оцелял е невредим, но е натрупал богатството си по-скоро с инстинкт, отколкото с насилие – докато робите на кралицата, които пиели кръв, не го заловили и не го измъкнали от лодката.
Рошамандес и Бенедикт били красиви и с хубави кости, избрани за Кръвта заради привидното си физическо съвършенство. Рошамандес беше довел в Кръвта десетки такива красавци като Бенедикт, но никой не беше оцелял с него, не беше останал с него, не го беше обичал така, както Бенедикт, и когато си помислеше за моментите, в които беше прогонвал Бенедикт, той потръпваше вътрешно и благодареше на някой тъмен бог на света на кръвопийците, че винаги е успявал да намери Бенедикт и да го върне обратно.
Бенедикт подсмърчаше и от време на време стенеше по неподражаемия си очарователен начин, опитвайки се да си възвърне владението. Смъртната душа на Бенедикт се бе формирала в доброта и нежност и истинска вяра в доброто и тези качества той никога не бе губил.
– Добре, така е по-добре – каза Рошамандес. – А сега си припомни всичко това за мен.
– Със сигурност си го видял, Рош, видял си образите. Всички тези кръвопийци не биха могли да загинат, без да уловиш образите.
– Да, видях, разбира се – каза другият – но искам да знам как точно ги е пресрещнал, когато са били предупредени. Всички те са били предупредени.
– Но това не е точно така, ние не знаехме къде да отидем или какво да правим. А младите, те трябва да ловуват. Не си спомняш каква мъка е това за млад вампир. Не знам дали някога е било мъчение за теб.
– О, престани с всичко това – каза Рош. – Казали са им да се махнат от Лондон, да се махнат от този хотел, да се преместят в провинцията. Бенджи Махмуд ги е предупреждавал нощи наред. Ти ги предупреди.
– Е, много от тях го направиха – каза Бенедикт с тъга. – Много от тях го направиха. Но след това ние получихме съобщение. Бяха забелязани и изгорени там – в Котсуолдс и в Бат – и навсякъде!
– Разбирам.
– Виждаш ли? Интересува ли те? – Бенедикт избърса яростно очите си. – Не мисля, че ти пука. Ти си точно такъв, какъвто те описва Бенджи Махмуд. Ти си старейшина на племето, на когото не му пука. Никога не ти е пукало.
Рошамандес гледаше настрани, през сводестия прозорец, към потъмнялата земя долу и гъстата назъбена гора, която се крепеше на скалата над океана. Нямаше начин на света да разкрие истинските си мисли пред любимия си Бенедикт. Старейшина на племето, наистина.
Бенедикт продължи да говори.
Старите бяха загинали през изминалата нощ. След като се събуди, Бенедикт откри обгорелите останки на двама от тях точно в къщата. Беше изтичал да предупреди останалите. Излезте.
– Тогава се запалиха стените – каза той. – Исках да ги спася, да спася един от тях, всичко, всичко, което можех. Но покривът се взриви и ги видях в пламъци около мен. И видях това нещо, това нещо, което стоеше там и изглеждаше парцаливо и гротескно, и то също гореше. Възможно ли е това? Кълна се, че то гореше. Изкачих се нагоре. Направих това, което трябваше да направя.
Той отново избухна в ридания и зарови лице в изкривената си ръка на бюрото.
– Постъпил си правилно – каза Рошамандес. – Но сигурен ли си, че този е предизвикал пожара?
– Не знам – каза Бенедикт. – Мисля, че е бил той. Беше привидение. Беше от кости и парцали, но мисля, че… не знам.
Рошамандес се замисли. Кости и парцали в огън. Всъщност вътрешно не беше никак толкова спокоен, колкото се преструваше сега. Всъщност беше ядосан, ядосан, че Бенедикт едва не е пострадал, ядосан за всички аспекти на това. Но продължи да слуша мълчаливо.
– Гласът – заекна Бенедикт. – Гласът, той казваше такива странни неща. Самият аз го чух преди две нощи, като ме призоваваше да го направя. Казах ти. Искаше ме и аз му се изсмях. Тогава им казах, че ще намери някой, който да свърши мръсната му работа. Предупредих всички. Много от тях си тръгнаха тогава, но мисля, че са мъртви, всички, които си тръгнаха. Мисля, че то намери някой друг и този някой беше там и чакаше. Това за Париж не е вярно, нали? Всички говореха за Париж, преди да се случи това…
– Да, вярно е за Париж – отвърна Рошамандес. – Но клането беше прекъснато. Някой или нещо се е намесило, спряло го е. Кръвопийците все пак избягаха. Имам чувството, че знам какво се е случило там. – Но той отново замълча. Нямаше смисъл да разкрива всичко това пред Бенедикт. Никога не е имало.
Рошамандес се изправи на крака. Започна да се разхожда с ръце, събрани като за молитва, и бавно и спокойно обикаляше старата каменна стая, като постепенно се приближаваше зад Бенедикт и слагаше успокоителна ръка на главата му. Той се наведе и целуна главата на Бенедикт. Погали с палец бузата му.
– Ето, ето сега, ти си тук – промълви той. Той се отдръпна и застана пред двойните арки на прозорците.
Рошамандес беше построил този замък в стила на френската готика, когато за първи път беше дошъл на север в Англия, и все още обичаше тези тесни заострени арки. Зората на истински деликатния и богато украсен готически стил го беше развълнувала до дъното на сърцето му. Дори и сега, когато се разхождаше из големите катедрали, той можеше да се разплаче.
Бенедикт нямаше представа колко често Рошамандес ходеше сам да се разхожда из катедралите в Реймс, Отон или Шартър. Някои неща можеха да бъдат споделени с Бенедикт, а други – не. Бенедикт никога не влизал в голяма катедрала, без да изпита криза с космически размери и да заплаче от мъка по изгубената си вяра.
На Рош му хрумна, че прословутият вампир Лестат би го разбрал, Лестат, който не почиташе нищо и никого, освен красотата – но тогава беше лесно да обичаш знаменитости като Лестат, нали, да си ги представяш като идеални спътници.
По-късните допълнения към този замък Рош бе проектирал в стила на висшата готика за собствено удоволствие и сърцето му се стопляше, когато смъртните, които понякога се натъкваха на това място, го смятаха за триумф.
Колко мразеше да го безпокои всичко това тук. Колко много трябва да го мразят другите безсмъртни, онези, които са направили светилища като това, за да могат да имат малко спокойствие.
Никога не беше модернизирал мястото. Беше също толкова студено и сурово, колкото и преди петстотин години – замък, сякаш израснал от скалистите отвеси на западния бряг на стръмен, недостъпен и неукротим остров.
Преди около двадесет години бе успял да инсталира генератори в улея под скалата, резервоари за бензин, да задълбочи и подобри източното пристанище за своите лъскави модерни лодки, но електрическата енергия тук бе запазена изцяло за телевизорите и компютрите, никога за осветление или топлина. И тези компютри му бяха донесли първата дума за цялата тази лудост, а не телепатични гласове, които той отдавна се беше научил да изключва напълно. Не, Бенджи Махмуд му беше казал, че времената се променят.
Как искал да запази нещата такива, каквито винаги са били.
На този остров нямаше никой освен тях двамата, а долу в дефилето – старият смъртен пазач, жена му и бедната му слабоумна дъщеря. Старият смъртен пазач се грижеше за резервоарите с бензин, за генераторите и за почистването на тези стаи през деня, за което му плащаха добре. Той се грижеше за кабинния крайцер на Рош в пристанището, този голям мощен крайцер „Уоли Стелт“, който Рош можеше да управлява без усилие сам. Бяха на четиридесет мили от най-близката земя. Точно така искаше да запази Рошамандес.
Вярно е, че някога великата Махарет го беше призовала. Това беше през деветнадесети век и тя се появи на бойните му стени – самотна фигура, облечена в тежки вълнени дрехи, която любезно чакаше покана да влезе.
Бяха играли шах, бяха разговаряли. И тя си беше тръгнала. Първият брод и Кралската кръв вече не означаваха нищо за никой от тях. Но той беше останал с впечатлението за непреодолима сила и мъдрост, да, мъдрост, макар да не обичаше да го признава. И ѝ се бе възхищавал въпреки предпазливостта си и неприятното осъзнаване, че дарбите ѝ значително надхвърлят неговите собствени.
И друг път страховитата Севрейн е била тук, макар че той я бе зърнал само в дъбовата гора, която покриваше долния южен бряг на малкия остров. Да, това беше Севрейн, беше сигурен в това.
Беше слязъл в долината и я бе потърсил. Но тя беше изчезнала и доколкото му беше известно, никога не се беше върнала. Беше облечена великолепно, в златни одежди с богати светкавици. И наистина, така я описваха онези, които твърдяха, че са я виждали – великолепната Севрейн.
Друг път, когато сам управлявал лодката си през бурните морета край ирландския бряг, я видял високо на един скат да го гледа. Искаше му се да хвърли котва и да отиде при нея. Изпратил ѝ е съобщение. Но телепатията беше слаба или изобщо не съществуваше сред тези, които бяха създадени през първите хиляда години, а сега изглежда беше станала още по-слаба. Той не долови никакъв поздрав от нея. Всъщност тя беше изчезнала. След това той претърси Ирландия за нея, но така и не откри и най-малкия признак за нейното присъствие или за жилище, или завет, или клан. А се знаеше, че великата Севрейн винаги е имала около себе си няколко жени, женски клан.
Нито един друг кръвопиец не беше идвал тук. Така че това беше и винаги е било царството на Рошамандес. И той не завиждаше на никого, нито на ерудирания и философски настроен Мариус, нито на другите нежни и добре възпитани вампири от Завета на артикулиращите.
Да, искаше му се да познава онези нови поетични вампири, да, трябваше да го признае, искаше да познава Луи и Лестат, да, но можеше да живее с този копнеж векове наред. А след няколко века те можеше да изчезнат от Земята.
Какво все пак представляваше един безсмъртен като Лестат, който имаше по-малко от триста години в Кръвта? Едва ли можеше да се нарече такова същество истински безсмъртен. Твърде много хора умираха на тази възраст и след нея. Така че да, той можеше да изчака.
А що се отнася до Арманд, той щеше да го презира до края на дните си. Много му се искаше да го унищожи. Отново можеше да изчака, но напоследък си мислеше, че времето за отмъщение на Арманд може би наближава. Ако Рошамандес все още беше във Франция, когато Арманд пристигна там, за да поведе Децата на Сатаната, той щеше да унищожи Арманд. Но по това време Рош отдавна си беше отишъл. И все пак той трябваше да го направи, трябваше да опустоши онзи парижки завет. Винаги си е мислел, че някой друг древен човек ще го направи, но е грешал. Лестат го беше унищожил, но не със сила, а с нови начини.
Ах, но това е моето кралство, помисли си той сега, и как е възможно всичко това да идва до моите брегове?
Никога не беше ловувал в Единбург, Дъблин или Лондон, за да не му се иска веднага да се върне у дома, в тази зона на тишина и безметежност.
А сега това нещо, този Глас, заплашваше спокойствието и независимостта му.
А той отдавна говореше с Гласа, нещо, което нямаше намерение да доверява на Бенедикт. В момента беше бесен на Гласа, бесен, че Бенедикт е в опасност.
– А какво ще го спре да дойде тук? – Попита Бенедикт. – Какво ще му попречи да ме открие тук, както откриваше всички онези, които се опитваха да избягат? Изгорило е някои от тях, които са толкова стари, колкото мен.
– Не чак толкова стар като теб – каза Рошамандес, – и не с твоята кръв. Там очевидно е имало един стар, в плен на Гласа. Сигурно те е взривявал, когато стените са се издигнали. Ако другите са горели около теб, значи те е имал на прицел. То е било в тази сграда и те е имало. Но не е могъл да те убие.
– Когато ми говореше, то ми казваше ужасни страшни неща – каза Бенедикт. Той се беше съвзел малко и седеше отново. – Опитваше се да ме обърка, да ме накара да мисля, че имам тези мисли и по някакъв начин съм негов слуга, че искам да му служа.
– Иди, изчисти цялата кръв от лицето си – каза Рошамандес.
– Рош, защо винаги се тревожиш за такива неща? – Попита Бенедикт. – Аз страдам, аз съм в агония тук, а единственото, което те интересува, е кръвта по лицето и дрехите ми.
– Добре – каза Рошамандес. Той въздъхна. – Така че кажи ми. Какво искаш да знаеш?
– Онова нещо, онова нещо, когато ми говореше, имам предвид преди пожара…
– Няколко нощи назад.
– Да, тогава. Каза ми да изгоря останалите, че не може да дойде на власт, докато не бъдат унищожени, че иска да ги убия заради него и че очаква от мен да съм готов сам да се хвърля в пламъците заради него.
– Да – каза Рошамандес, като се засмя тихо, – и на мен ми е нашепвал много от тези рапсодични глупости. Той има възвишена представа за себе си. – Той отново се засмя. – Той обаче не е започнал с такава висота. В началото беше просто: „Трябва да ги убиеш. Виж какво ти причиняват.“
Отново не даде да се разбере, че е изпаднал в ярост, в ярост сега, когато Гласът се бе опитал след всичките им многобройни интимни разговори да привлече неговия Бенедикт. Дали Гласът виждаше през очите на Рош? Дали чуваше през ушите му? Или можеше само да разпъне палатката си в мозъка на Рош и да говори, да говори и да говори?
– Да, но тогава той започна всичко това за неговото идване на себе си. Какво има предвид? – Бенедикт стовари юмрук върху старото дъбово бюро. Беше изкривил лицето си като разгневен херувим. – Кой е той?
– Престани – каза Рошамандес. – Сега бъди тих и ме остави да помисля.
Той отново седна до каменното огнище. Пламъците в него горяха ярко, подхранвани от хладния вятър, който от време на време нахлуваше през прозорците без стъкла.
Рош бе говорил с Гласа от седмици. Но Гласът мълчеше вече пет нощи. Да не би Гласът да не можеше да се занимава с две задачи едновременно, да не би, ако притежаваше някой нещастен отмъстител и го караше да гори, да не можеше да говори учтиво на Рош по едно и също време или дори в една и съща вечер?
Преди пет вечери Гласът беше казал:
„Ти от всички ме разбираш. Ти от всички разбираш властта, желанието за власт, какво е в основата на желанието за власт.“
– Какво е то? – Рош бе попитал Гласа.
„Просто“, отговори Гласът. „Онези, които желаят власт, искат да бъдат имунизирани срещу властта на другите.“
След това пет нощи мълчание. Хаос по целия свят. Бенджи Махмуд излъчваше по цяла нощ от прословутата къща „Тринити Гейт“ в Ню Йорк, а записите на предаването се въртяха през деня, за да могат да ги чуят и тези в други части на земното кълбо.
– Може би е време да открия за себе си какво се случва тук – каза Рош. – Сега ме слушай. Искам да слезеш долу и да останеш там. Ако някой благ емисар на това нещо се приземи в нашия зимен малък рай, там долу ще бъдеш в безопасност от него. Остани там, докато се върна. Това е същата предпазна мярка, която се взема от други хора по света. Под земята си в безопасност. А ако това нещо ти говори, този Глас, ами опитай се да научиш повече за него.
Той отвори тежките дъбови врати с железни скоби към спалнята. Трябваше да се преоблече за пътуването – още една ужасна досада.
Но Бенедикт дойде след него.
Огънят в спалнята беше нисък и светеше красиво. Тежки червени кадифени драперии покриваха отворените прозорци, а каменните подове тук бяха покрити със стари дъбови дъски и постлани с персийски килими от коприна и вълна.
Рош излезе от робата си и я захвърли настрани, но тогава Бенедикт се втурна в прегръдките му и го задържа здраво. Той зарови лицето си във вълнената риза на Рош и Рош погледна към тавана, мислейки си за цялата тази кръв, размазана по собствените му дрехи.
Но какво значение имаше това?
Той прегърна здраво Бенедикт и го придвижи към леглото.
Беше старо легло с касичка от двора на последния Хенри. Великолепно нещо с богати кобилици и те обичаха да лежат заедно в него.
Той съблече сакото на Бенедикт, а после ризата и пуловера му и ги пусна на тъмните бродирани завивки. Легна до него, пръстите му се стегнаха върху розовите зърна на гърдите на Бенедикт, устните му опипваха гърлото на Бенедикт, а после притисна главата на Бенедикт към собственото си гърло и каза:
– Пий – под носа си.
Веднага тези остри като бръснач зъби пробиха и той усети мощното гладно привличане на сърцето си, докато кръвта изтичаше от него към сърцето, което биеше срещу него. Отвори се поток от образи. Видя горящата къща в Лондон, видя онова отвратително призрачно нещо, видя онова, което Бенедикт сигурно е видял, но не е регистрирал – как това нещо пада на колене, как гредите се срутват върху него, как една ръка се отчупва и се хвърля в огъня, как черните пръсти се свиват. Той чу как черепът се пръсна.
Образите се разтвориха в удоволствието, което изпитваше, дълбокото тъмно пулсиращо удоволствие, което изпитваше, докато кръвта се извличаше от него с все по-голяма скорост. Сякаш някаква ръка беше хванала сърцето му и го стискаше, а удоволствието се разнасяше на вълни от сърцето му и преминаваше през всичките му крайници.
Накрая той се обърна, откъсна Бенедикт от себе си и впи зъби във врата му. Бенедикт извика. Рош го притисна към кадифената покривка, изтегляйки кръвта с всички сили, като умишлено изпращаше спазъм след спазъм през Бенедикт. Той отново улови образите. Долови гледката на Лондон долу, когато Бенедикт се бе издигнал в небето. Долови рева и аромата на вятъра. Кръвта беше толкова гъста, толкова остра! Факт е, че всеки един кръвопиец на тази Земя имаше различен и уникален вкус на кръвта. А този на Бенедикт беше сочен. Отне му цялата решителност да се отпусне, да прокара език по устните си, да се облегне на възглавницата и да се загледа в разядения от червеи дъбов таван на леглото.
Пращенето на огъня изглеждаше изключително силно в празната стая. Колко червена беше стаята, от огъня, от тъмночервените драперии. Такава примамлива, красива и успокояваща светлина. Моят свят.
– Сега слезни в мазето, както ти казах – каза Рош. Той се изправи на лакът и целуна грубо Бенедикт. – Чуваш ли ме? Слушаш ли ме?
– Да, да, и да. – Изстена Бенедикт. Очевидно беше отслабнал целият от удоволствието, но Рошамандес беше взел само това, което беше дал, като прокара звънтящата червена лента на собствената си кръв през вените на по-младия, преди да я вкара обратно в себе си.
Той слезе от леглото и пред отворената врата навлече тежък кашмирен пуловер и вълнени панталони, после вълнени чорапи и ботуши. За това пътуване избра дългото си руско палто, черното кадифено военно палто от царските времена с черна лисича яка. Нахлузи шапка върху косата си. След това взе от долното чекмедже на скрина всички документи и валута, които можеше да му трябват, и ги сложи здраво във вътрешните си джобове. Къде бяха ръкавиците му? Сложи ги, като хареса начина, по който дългите му пръсти изглеждаха в гладката черна кожа.
– Но къде отиваш? – Попита Бенедикт. Той седна, разрошен, с розови бузи и красив. – Кажи ми.
– Престани да се притесняваш толкова – каза Рошамандес. – Отивам на запад в нощта. Ще намеря близначките и ще стигна до дъното на това. Знам, че този Глас трябва да идва от една от тях.
– Но Мекаре е безмозъчна, а Махарет никога не би направила такива неща. Всички знаят това. Дори Бенджи го казва.
– Да, Бенджи, Бенджи, великият пророк на кръвопийците.
– Но това е вярно.
– Слизай долу, Бенедикт, преди сам да те завлека там. Вече трябва да тръгвам.
Беше чудесно убежище, тази стая в мазето, едва ли не подземие с дебелите животински кожи и изобилието от маслени лампи и, разбира се, с дъбовия огън, готов за запалване. Телевизорът и компютрите там бяха сравними с тези тук, а тънка въздушна шахта всъщност вкарваше постоянно малко свеж океански бриз от малък отвор в скалата.
Когато Бенедикт излезе, Рош отиде до източната стена, вдигна тежкия френски гоблен с еленски лов, който я покриваше, и бутна назад вратата на тайния си кабинет – една от онези врати, които бяха претеглени така, че никой смъртен сам да не може да ги помръдне.
Познатият мирис на пчелен восък, пергамент, стара кожа и мастило. Хм. Винаги спираше за миг, за да се наслади на нея.
Със силата на ума си бързо запали банка свещи върху железни шипове за свещници.
Изсечената в скалата стая беше отрупана с книги до тавана, а на една от стените висеше огромна карта на света, нарисувана от самия Рош върху платно, на която бяха изобразени градовете, които той най-много обичаше, в правилна връзка един с друг.
Той стоеше там и се взираше в нея, като си спомняше всички доклади за Изгарянията. Бяха започнали от Токио, преместиха се в Китай, после в Мумбай, Калкута, Близкия изток. А след това избухнаха лудо в цяла Южна Америка, в Перу, Боливия и Хондурас.
След това беше засегната и Европа. Дори Будапеща, където се намираше любимата опера на Рош. Безумно.
Отначало изглеждаше, че е имало план, но той се беше разпаднал на напълно случайни атаки – с изключение на едно нещо. Изгарянията в Южна Америка се бяха случили в дъга, която се беше превърнала в груб кръг. Единствено там се появи такъв модел. И точно там се намираха близначките, той беше сигурен в това, дълбоко в Амазония. Онези, които знаеха със сигурност, бяха наистина умни, а той, разбира се, беше твърде близо до близначките по възраст, за да има телепатично предимство пред тях. Но той знаеше. Те бяха в Амазония.
Ексцентричната Махарет предпочиташе местата в джунглата и винаги го бе правила, откакто Свещеното ядро бе взето в сестра ѝ. От време на време долавяше слаби проблясъци на близначките в сънищата си, излъчвани от други съзнания, предавани на още други съзнания и така нататък. Да, те бяха в джунглите на Амазония, ужасната двойка, която бе откраднала Свещената кръв от Египет на Акаша.
Бунтовници, еретици, богохулници. Беше се хранил с тези стари приказки. Всъщност именно те бяха причината за всичко, нали? Близначките бяха внесли злия дух на Амел в царството на Акаша. Всъщност не го интересуваше тази стара митология, но ценеше иронията и закономерностите в човешкото поведение, точно както ценеше тези елементи в книгите.
Е, той не изпитваше особена любов към Акаша, която беше бясна тиранка, когато го завлякоха при нея и го принудиха да пие от Свещения извор и да се закълне във вечна вярност. Ледена, безмилостна богиня. Управлявала е от хиляда години. Или поне така казваха. Как го беше инспектирала, прокарвайки твърдите си палци по главата, лицето, раменете, гърдите му. Как нейните непукистки жрици го бяха изследвали във всичките му части, преди да го обявят за съвършен, за да стане бог на Кръвта.
И каква съдба го е очаквала като бог на кръвта? Или да се бие под командването на принц Небамун със защитниците на кралицата, или да бъде зазидан в планинско светилище, да гладува, да сънува, да чете мисли, да отсъжда за селяните, които му носят кървави жертви на свещените празници и го молят с безкрайни суеверни молитви.
Скоро щеше да избяга. Беше го планирал отрано. Странник от остров Крит, мореплавател и търговец, той никога не беше вярвал на тъмните заплетени вярвания на стария Египет.
Но бе отказал да изостави Небамун по време на най-тежкото си изпитание, Небамун, който винаги е бил любезен с него. И нямаше да избяга, когато Небамун се изправи пред кралицата, обвинен в държавна измяна и богохулство заради лекомисленото и егоистично превръщане на една жена в кръвопиец.
Превръщането на жени в кръвопийци беше упадъчна и мръсна практика на бунтовниците от Първото поколение и напълно забранена за Кралската кръв. За боговете на кръвта и за преданите войници на Кралската кръв имаше нужда само от една жена – Кралицата. Защо някой би се осмелил да направи кръвопиец от жена? Вярно, случвало се е няколко пъти, но само с неохотната благословия на Кралицата. Дори собствената си сестра тя не беше привлякла в Кръвта. Нито пък дъщерите си.
Беше сигурен, че Небамун и Севрейн, неговата невеста, ще бъдат умъртвени, когато Рош забави собственото си бягство. Но това не се беше случило.
Всемогъщата кралица, която смяташе и най-малката си прищявка за отражение на Божествения разум, бе „обикнала Севрейн „, когато я бе погледнала. И бе позволила на Севрейн да пие мощната ѝ кръв и я бе нарекла своя слугиня.
Що се отнася до Небамун, заради неговите прегрешения и самонадеяност, времето му на войник беше свършило. Затворен в светилище за вечни времена, той трябваше да размишлява върху престъпленията си. Ако служеше покорно в продължение на един век, можеше да му бъде простено.
В ранните часове на утрото, когато стражите на светилището спяха в пиянски ступор, Рош се промъкна до тухлените стени и помоли Небамун да му говори.
– Бягай, напусни това място – каза Небамун. – Тя ми отне скъпоценната Севрейн и ме обрече на това сурово и непоносимо съществуване. Ще дойде време, когато ще избягам от тези стени. Напусни сега това място, приятелю мой. Отдалечи се колкото се може повече. Намери бунтовниците от Първия брод, ако можеш, а ако не можеш, доведи други в Кръвта. Всичко, което сме защитавали, са лъжи, натрупани върху лъжи, натрупани върху лъжи. Кръвопийците от Първия брод казват истината. Тя не е богиня. В нея има демон, наречен Амел. Виждал съм работата на този демон. Бях там, когато той я облада.
За подобни думи щяха да му изтръгнат езика. Но никой не бе чул тази нощ през тухлената стена, освен Рошамандес. И Рошамандес завинаги щеше да обича Небамун за тези смели думи.
Минаха петдесет години, преди Рошамандес да се върне и да разбие на пух и прах онова светилище, освобождавайки Небамун. Що се отнася до Севрейн, тя отдавна беше предала кралицата. Тя също нямаше полза от старата религия. За нейната глава бе обявена цена. Тя беше мразена, както и близначките. Прокълната заради русата си коса и сините си очи, сякаш само тези природни дадености я характеризираха като магьосница и предателка. И тя беше изчезнала.
– Е, стари приятели, където и да сте – каза Рошамандес на глас в тишината на малката си библиотека. – Може би скоро ще се наложи да се срещнем заради това бедствие. Но засега аз излизам, за да разбера сам каквото мога.
Разбира се, той знаеше къде е Небамун, знаеше го от векове. Небамун беше станал Грегъри през Общата епоха и поддържаше в най-голям лукс семейство кръвопийци с вдъхваща страхопочитание стабилност. Почти всяка година лицето на този древен и могъщ Небамун проблясваше с пълна яркост на телевизионния екран, докато някой смъртен коментатор говореше за огромната фармацевтична империя на Грегъри Дъф Колингсуърт, за светските му сделки на различни континенти, дори за прочутата му кула във Фин дьо Сикъл на брега на Женевското езеро.
Колко от тези телевизионни погледи разпознаха това лице? Вероятно никой. Може би с изключение на Севрейн. Но тогава може би Севрейн беше с Грегъри. И може би те също са чули Гласа.
Може би Гласът е бил превъзходен ласкател и лъжец. Може би Гласът е настройвал кръвопийците един срещу друг.
„Само теб обичах най-много – твоето лице, твоята форма и твоя ум“ – бе казал Гласът на Рошамандес.
Хммм. Ще видим това.
Той духна свещите. По някаква причина телекинетичните му сили никога не можеха просто да ги накарат да угаснат. Трябваше да го направи с дъха си. Ето как го направи.
Върна се в спалнята си и отвори другата броня, която наистина беше истинска броня, в която държеше оръжията си, онези предмети, които беше събирал през годините повече заради сантимента, отколкото по някаква друга причина. Взе от рафта острия нож, който обичаше най-много, и завърза ножницата за кожения си колан в палтото си. После извади друго оръжие – малко зеленикаво оръжие от съвременната война, наричано просто ръчна граната. Знаеше какво може да направи това. Беше го виждал многократно по време на големите войни, които бяха опустошили Европа през двадесети век. Прибра я в палтото си. Знаеше как да дръпне щифта и да я хвърли, ако възникнеше нужда.
След това излезе на високите ветровити бойници и се загледа в мъгливото небе и в студеното, бушуващо сиво море.
За миг се изкуши да се откаже от всичко това, да се върне в библиотеката си, да запали отново свещите и дъба, който сам бе нарязал за малката камина, да се свлече в кадифения си стол, да вземе една от многото книги, които бе чел напоследък, и да остави нощта да премине като много други.
Но той знаеше, че не може да го направи.
В назидателните думи на Бенджи Махмуд имаше сурова и неизбежна истина. Той и другите като него трябваше да направят нещо. Винаги се е възхищавал на Махарет и е ценял малкото време в миналото, което е прекарал с нея. Но не знаеше нищо за нея в тази епоха, освен това, което другите бяха написали. И беше време сам да отиде да я види и да стигне до дъното на тази загадка. Реши, че знае точно кой е този Глас и че е време Рош и Гласът да се срещнат.
Никога не се бе прекланял пред ничия власт, но избягването на войните и разправиите на Неживите му бе струвало скъпо. И не беше сигурен дали е готов да се съгласи или да мигрира отново. Гласът беше прав за властта. Търсим власт, за да не попадаме под чужда власт, да.
Преди дълги години този студен остров, отдалечен от британския континент, беше идеален за неговото отстъпление, дори и да му бяха нужни сто години, за да построи този замък, подземията и укрепленията му. Беше донесъл тук дървета за безплодните оврази и проломи, засаждайки дъб, бук, елша, бряст, явор и бреза. Бил е благосклонен господар към смъртните, които са построили този замък, изкопали са многобройните му тайни стаи от скалите и са създали убежище, което хората не биха могли да превземат с обсада.
Дори и през последните два века това място беше съвършено. Беше лесно да пренася въглища и дърва за огрев от континента, а в малкото пристанище държеше собствена лодка за развлечение за онези моменти, когато искаше да излезе в бурното море.
Но сега светът беше съвсем различен.
Крайбрежни хеликоптери редовно патрулираха в района, сателитни снимки на замъка можеха да се намерят на всеки компютър, а добронамерени смъртни често си правеха оглушки, опитвайки се да потвърдят сигурността и благополучието на жителите.
Дали сега не беше същото и за другите безсмъртни, онези легендарни вампири музиканти, които живееха в Алпите, например Ноткер Мъдрият с неговите цигулари и композитори и безсмъртните момчета сопрани? Тези момчета бяха такова удоволствие. (Не беше нужно да кастрираш едно момче, за да го фиксираш като сопран завинаги. Достатъчно е да му дадеш Кръвта.) А не беше ли същото и за Махарет и Мекаре в техните отдалечени джунгли, и за всеки друг изгнаник от света, който е разчитал на оцеляването в непроходимите пустини, които вече не са?
Само умните хора като Грегъри Дъф Колингсуърт и Арманд Льо Руз – които можеха да виреят сред смъртните – бяха необезпокоявани от свиването на планетата. Но каква цена са платили.
Къде ще трябва да отидат безсмъртните, за да построят своите цитадели? В планинските вериги под морето? Трябваше да си признае, че напоследък си го беше помислил – голям разточителен дворец от космическа стомана и стъкло в дълбока тъмна океанска теснина, достъпен само за онези, които са достатъчно силни, за да плуват до най-ниските дълбини. И да, може би разполагаше с богатството да създаде такова своеобразно убежище за себе си, но се ядосваше, ядосваше се, че трябва дори да си помисли да се откаже от този прекрасен остров, където беше у дома си от стотици години. Освен това му се искаше да вижда дървета и трева, звезди и луна от прозорците си. Харесваше му сам да сече дърва за собствените си огнища. Искаше да усеща вятъра по лицето си. Искаше да бъде част от тази Земя.
От време на време се замисляше: Ами ако се съберем и използваме значителните си сили, за да унищожим половината от човешката раса? Няма да е толкова трудно, нали? Особено когато хората не вярват, че съществуваш. Унищожаването на едро и анархията щяха да създадат нови пустини по цялата планета, а кръвопийците щяха да ловуват безнаказано и отново да имат надмощие. Но тогава Рош обичаше и технологичните постижения на свиващата се планета – големи телевизори с плосък екран, записана поезия и музика, DVD-та и стрийминг на документални и драматични програми и филми до зрителите навсякъде, великолепни електронни озвучителни системи, сателитно излъчване, телефони, мобилни телефони, електрическо отопление и модерни строителни техники, синтетични тъкани, високи сгради, яхти от фибростъкло, самолети, найлонови килими и модерно стъкло. Сбогуването със съвременния свят би било мъчително, независимо колко добър е станал ловът.
Е, добре… Той така или иначе нямаше желание да унищожи половината от човешката раса. Не изпитваше закърняла неприязън към смъртните. Изобщо не изпитваше такова.
Но Бенджи Махмуд беше прав. Трябва да имаме място тук! Защо от всички творения трябва да бъдем прокълнати именно ние? Какво правим, което другите създания не правят, би искал да знае той. А факт е, че ние се крием повече един от друг, отколкото от смъртните. Кога смъртните са притеснявали Рош? Кога са притеснявали Ноткер Мъдрия, ако той все още е бил в своето алпийско музикално училище за немъртви? Или пък умната Севрейн?
Той вдиша дълбоко свежия морски въздух.
В радиус от четиридесет мили нямаше нито една човешка душа с изключение на семейството на стария пазач, което гледаше американска телевизионна програма и се смееше в малката си къщичка там долу, в топлия им салон с целия синьо-бял порцелан, който висеше в шкафа, и малкото им бяло куче, което спеше на рогозката пред печката.
Беше готов да се бори за всичко това, нали? И беше готов да се бори с други хора за него. Но засега изричаше молитва към създателя на вселената, като искаше единствено своята безопасност, безопасността на Бенедикт и скорошното си завръщане.
Но едва след като молитвата напуснала устните му, той изпитал голямо съмнение. Какво искаше да направи и защо? Защо да предизвиква мъдрата Махарет в собствения ѝ дом? И със сигурност пристигането му там без предупреждение щеше да бъде възприето като предизвикателство, нали?
Може би щеше да е много по-добре да отиде в Ню Йорк, да потърси други безсмъртни, които се занимават с кризата, и да им разкаже какво точно знае за непостоянния и коварен Глас.
В главата му внезапно се чу звук, толкова истински, колкото шепот на ухото му. Затворен от ревящия вятър, той беше силен и отчетлив.
„Слушай ме, Рошамандес, имам нужда от теб.“ Това беше Гласът. „И ти трябва да дойдеш при мен сега.“
Ах, това ли чакаше? Аз ли съм помазаният?
– Защо аз? – Попита той, думите му се изгубиха във вятъра, но не и за Гласа. – И защо трябва да ти вярвам? – Попита той. – Ти ме предаде. Ти почти погуби моя любим Бенедикт.
„Откъде трябваше да знам, че Бенедикт е в опасност?“ – каза Гласът. „Ако бяхте отишли в Лондон и бяхте изпълнили заповедта ми, нямаше да има опасност за твоя Бенедикт! Имам нужда от теб, Рошамандес. Ела при мен сега.“
– Да дойда при теб?
– Да, в джунглите на Амазонка, любими мой, точно както си предполагал. Аз съм в затвора. Аз съм в тъмнина. Бродя по пътеките на моите пипала и пипала и на моите безкрайни изсъхнали и навити и нишковидни крайници, търся, търся тези, които да обичам, но винаги – винаги – се отвързвам и се търкалям обратно в този ням и полусляп затвор, в това жалко вяло и съсипано тяло, което не мога да съживя! Това нещо, което не се движи, не чува, не се интересува!“
– Значи ти си духът Амел, нали? – Каза Рошамандес. – Или искаш да ме накараш да повярвам в това.
– Ах, в тази жива гробница стигнах до пълно самочувствие, да, в този вакуум, в тази мрачна пустота, и не мога да избягам от нея!
– Амел.
„Не мога да я притежавам!“
– Амел.
„Ела при мен, преди някой друг да го направи. Рошамандес, приеми ме в себе си – в твоето великолепно мъжко тяло с език и очи и всичките му крайници и членове – преди някой друг да го направи, някой прибързан и глупав, способен да използва мен и моята все по-нарастваща сила срещу теб!“
Мълчание.
В шок и почуда той стоеше там, неспособен да вземе съзнателно решение. Вятърът го блъскаше, пареше очите му, докато не се разкъсаха. Амел. Свещеното ядро.
Преди дълги векове тя бе гледала на него с такова възвишено презрение. „Аз съм изворът. Аз притежавам Ядрото!“
На север се разразяваше буря. Той я виждаше там, усещаше бурята, усещаше как потокът се приближава към него, но какво значение имаше това?
Той се издигна нагоре, набирайки скорост, докато се издигаше в ледения студ, и после се обърна на югозапад, чувствайки се чудно безтегловен и силен, насочвайки се към открития Атлантически океан.
Назад към част 15 Напред към част 17
