Кирил
Той спеше месеци наред. Понякога с години. Защо не? В една пещера на планината Фуджи е спал векове наред. Имало е години, когато е спал в Киото. Сега е в Токио. Не му пукаше.
Беше жаден и обезумял. Сънуваше лоши сънища, сънища за огън.
Изпълзя от скривалището си и излезе по гъмжащите от хора нощни улици. Дъжд, да, разхлаждащ дъжд. Нямаше голямо значение за него коя е жертвата, стига да беше млада и достатъчно силна, за да оцелее след първото ухапване. Искаше да има сърца, които да изпомпват кръвта в него. Искаше тази кръв да бъде изпомпвана от друго сърце през неговото сърце.
Докато навлизаше все по-навътре в градския квартал Гинза, неоновите светлини го радваха и го правеха щастлив. Светлините трептяха, танцуваха, надбягваха се нагоре, надолу и на другия край на големи движещи се картини. Светлини! Той реши да не бърза.
Странно беше, че когато излизаше от скривалищата си, винаги знаеше езиците и начините на хората, които бяха най-близо до тях. Никога не беше толкова изненадан, колкото възхитен от техните действия. Дъждът не можеше да спре струпването на хора тук, красивите, свежо изрисувани и ароматизирани деца на този век, толкова богати, толкова невинни, толкова готови да му предоставят глътка след глътка от кръвта си.
– „Пий, защото те искам. Имам много работа за теб.“
Ах, беше онзи досаден глас, онова същество, което говореше в главата му. Кой беше този арогантен шогун кръвопиец, който си мислеше, че може да казва на Кирил какво да прави?
Той избърса устните си с обратната страна на ръката си. Човешките същества се взираха в него. Е, нека да гледат. Кафявата му коса беше мръсна, разбира се, както и парцалите, които носеше, но той ускори крачка, умело, бързо се отдалечаваше от любопитните погледи. После погледна надолу. Беше бос. А кой ще каже, че аз не мога да бъда бос? Той се засмя под носа си. След като се нахранеше, се къпеше, измиваше се както трябва и се правеше, че се „слива с околните“.
Как ли е стигнал дотук, до тази страна, зачуди се той. Понякога успяваше да си спомни, а понякога не.
И защо търсеше точно това място – тясна сграда, която продължаваше да вижда в съзнанието си?
– „Знаеш какво искам от теб.“
– Не, не знам – каза той на глас – и не се знае дали ще го направя.
– „О, да, ще го направиш“ – дойде отговорът много отчетливо точно в мозъка му. „Ако не направиш това, което искам, ще те накажа“.
Той се засмя.
– Мислиш, че можеш?
Откакто се помнеше, другите кръвопийци го бяха заплашвали, че ще го накажат.
Много отдавна, на склона на планината Фуджи, един древен кръвопиец му беше казал:
– Това е моята земя! – Е, познайте какво се случи с него? Той се засмя, когато се сети за това.
Но много преди това се бе присмивал на заплахите на хората около него – онези жреци на храма ѝ, които пиеха кръв и винаги заплашваха да го накажат, ако не изпълни волята ѝ. Беше се възхищавал на плахостта на кръвопийците, които се подчиняваха на безсмислените ѝ правила. А когато беше довел своите бегълци направо в храма, за да пият кръвта ѝ, тези страхливи жреци се бяха отдръпнали, без да смеят да го предизвикат.
Последния път беше довел онази хубава девойка, онази гъркиня, Евдоксия, и ѝ беше казал да пие от Майката. Свещениците бяха изпаднали в ярост.
А какво да кажем за Майката? Дотогава тя не беше нищо повече от статуя, пълна с Кръв. Толкова за историите за божественост и високо призвание, за причините да страдаш, да се жертваш и да се подчиняваш.
Дори да се върнеше назад, доколкото си спомняше, към първия път, когато беше в нейно присъствие, заведен там от старейшината, за да пие от нея и да стане бог на кръвта, той смяташе, че това е глупост, лъжа. Беше достатъчно хитър, за да направи това, което му казаха. Ах, тази кръв беше толкова приятна. А какъв беше животът му преди това – тежък труд, глад, постоянните издевателства на баща му. Добре, ще умра и ще се преродя. И тогава ще ви разбивам лицата с новите си божествени юмруци! Знаеше, че богът на кръвта е безкрайно по-силен от човешкото същество. Искаш да ми дадеш тази сила? Ще преклоня коляно. Но ще съжалявате за това, свястни мои приятели.
– „Пий“ – каза съществото, което говореше в главата му. – „Сега. Избери една от жертвите, които светът ти предлага.“
– Не е нужно да ми казваш как да го направя, глупако – каза той и изплю думите в дъжда. Беше се спрял и те го гледаха, а после направи тази фигура, която беше усъвършенствал, падайки на колене, после се изправи, с наведена глава, като се запъти към един дълбок, но малък магазин в тясна сграда, където само една сервитьорка чакаше клиент и се приближи към него с протегнати ръце, питайки го дали е болен.
Беше толкова просто да я вкара насила в склада зад малката емпория и да я държи здраво в едната ръка, докато впиваше кътниците си във врата ѝ. Тя трепереше и се мяташе като птица в прегръдката му, думите се задушаваха в гърлото ѝ. Кръвта беше сладка от невинност, от дълбоки убеждения за хармония между всички същества на планетата, от някакво възвишено чувство, че тази среща сега, която замъгли съзнанието ѝ и накрая я парализира, трябва да има смисъл. Иначе как би могло да ѝ се случи такова нещо?
Тя легна на пода в краката му.
Той размишляваше върху качеството на кръвта. Толкова богата, толкова здравословна, толкова изпълнена с екзотични вкусове, толкова различна от кръвта по времето, когато е бил създаден. Ах, тези здрави и мощни съвременни хора, на какъв свят от храни и напитки се радваха. Кръвта изостряше зрението му, както винаги, и успокояваше нещо в него, за което нямаше име.
Изключи електрическото осветление в склада и зачака. След секунди в магазина влязоха двама клиенти – едро зяпнало момче и бледо изтощено европейско момиче.
– Върнете се тук – каза той, като им направи знак, усмихна им се и съсредоточи скъпоценната си сила точно върху очите им, като ги погледна от един на друг. – Елате.
Това беше любимият му начин да го прави – с по едно нежно гърло във всяка ръка, като вземаше първо едното, после другото, смучеше, притискаше, разнасяше горещата солена кръв в устата си, после отново го правеше, после отново първата жертва, оставяше и двете да отслабват с една и съща нежна скорост, докато не се задоволеше. Не можеше да пие повече. Три смъртни случая вече бяха преминали през него в разтърсващи спазми. Беше горещ и уморен и имаше чувството, че може да вижда през стените, както и да преминава през тях. Беше пълен.
Той взе ризата на момчето, бяла, свежа и чиста, и я облече. Дънковите панталони също бяха добре. И коженият колан му пасваше. Обувките бяха големи и меки, с връзки, и му се сториха хлабави, но това беше по-добре, отколкото да го гледат, по-добре, отколкото да се бие с някоя малка банда смъртници и после да бяга от тях, макар че и това беше достатъчно лесно да се направи.
Сега с четката за коса на младата европейка той изчисти всичкия прах и пръст от кафявата си коса. А с роклята ѝ избърса лицето и ръцете си. Стана му тъжно да ги гледа мъртви, тримата, неговите жертви, и трябваше да признае, че винаги му е било тъжно.
– „Какви сантиментални глупости“ – каза съществото, което говореше в него.
– Ти млъкни, какво знаеш! – Каза той на глас.
Той мина през ярко осветения магазин и се върна обратно в тълпата по улиците. Осветените кули се издигаха от двете му страни; светлините му се струваха толкова красиви, толкова вълшебни, изкачващи се все по-високо и по-високо в небето – сини и червени, жълти и оранжеви ленти и всички тези изкусни надписи. Харесваше японските надписи. Накара го да си спомни за старите писмености, когато хората внимателно са изписвали думите си върху папируси и стени.
Защо отби от красивата улица? Защо остави зад себе си тълпите?
Ето го малкия хотел, който търсеше. Там се криеха от света, досадните млади, глупавите и блъскащи се кръвопийци-разбойници.
– „Ах, да, и ти ще ги изгориш сега, ще ги изгориш всичките. Изгори сградата. Имаш силата да го направиш. Силата е в теб, тук, при мен.“
Наистина ли това искаше да направи?
– „Направи това, което съм ти казал“ – каза сега с думи гневният глас.
– Какво ме интересуват всички онези кръвопийци, които се крият там? – Каза той на глас. Нима те не бяха просто изгубени и самотни и не се влачеха през вечността точно както и той? Да ги изгори? Защо?
– „Силата“ – каза съществото. – „Ти имаш силата. Погледни сградата. Позволи на топлината да се събере в съзнанието ти, съсредоточи я и я изпрати.“
Толкова отдавна не беше опитвал да направи нещо подобно. Изкушаваше се да провери дали може да го направи.
И изведнъж го направи. Да. Усещаше топлината, усещаше я така, сякаш главата му щеше да експлодира. Видя как фасадата на малкото хотелче се разклаща, чу как се пука и видя как навсякъде избухват пламъци.
– „Убий ги, докато излизат!“
За секунди хотелът се превърна в огнена кула. И те се втурнаха право към него, право на пътя на този, който ги изгаряше. Беше като игра, хвърляше лъча към един, а после към друг и още един. За миг всеки от тях беше отделен факел, който бързо угасваше на дъждовния паваж.
Главата го болеше. Той се запъна назад. Една жена стоеше до входа и ридаеше, протягайки ръка към един от младите, които бяха изгорели до основи. Тя беше стара. Трябваше да има такава жега, за да я изгори. Не искам да го правя. Не искам да правя нищо от това.
– „Ах, но ти искаш! Сега я вдигни от болката и страданието…“
– Да, такава болка и такова страдание…
Той изпрати взрива към нея с цялата си сила. Вдигайки ръце, тя хвърля своя взрив към него, но лицето и ръцете ѝ вече почерняват. Дрехите ѝ горяха. Краката ѝ се подкосиха. Още един взрив и тя беше свършена, после още един и още един и само костите ѝ отделяха дим, докато се топяха.
Трябваше да е бърз. Трябваше да стигне до онези, които бяха избягали отзад.
Прекоси горящата сграда и лесно ги откри, когато отново се появи в дъжда.
Двама, трима, после четвърти и вече нямаше.
Той седеше облегнат на една стена и дъждът пропиваше бялата му риза.
– „Ела“ – каза диктаторският глас. – „Сега си ми скъп. Обичам те. Изпълнил си волята ми и аз ще те възнаградя.“
– Не, махай се от мен! – Каза той с отвращение. – Аз не изпълнявам ничия воля.
– „О, но ти го направи.“
– Не – каза той. Изправи се на крака, платнените обувки бяха мокри и тежки. С отвращение ги свали от краката си и ги захвърли. Вървеше напред и напред. Беше излязъл от този огромен град. Вървеше далеч от всичко това.
– „Имам работа за теб на други места“ – каза съществото.
– Не и за мен – каза той.
– „Ти ме предаде.“
– Плачи сам за това. Това е нищо за мен.
Той спря. Чуваше други кръвопийци в нощта на далечни места. Чуваше гласове, които крещяха. Откъде идваха тези ужасни викове? Каза си, че не го интересува.
– „Ще те накажа“ – каза съществото – „ако ми се противопоставиш“. Гласът му отново беше гневен. Но много скоро, докато Кирил вървял все по-напред и по-напред, съществото млъкнало. Съществото изчезна.
Доста преди утрото Кирил стигнал до откритата местност и се окопал дълбоко в земята, за да спи колкото може по-дълго. Но по залез слънце досадният глас се върна при него.
– „Няма много време. Трябва да отидеш в Киото. Трябва да ги унищожиш.“
Той пренебрегна заповедта. Гласът ставаше все по-зъл и по-зъл, както и снощи.
– „Ще изпратя друг!“ – Заплаши гласът. „И някоя нощ скоро ще те накажа.“
Той продължи да спи. Сънуваше пламъци, но не му пукаше. Вече не искаше да прави това, независимо какво щеше да се случи. Но по някое време през нощта видя как гори старото вампирско убежище в Киото. И отново чу онези ужасни писъци.
– „Ще те накажа!“
С перфектна имитация на американския жаргон, който беше обикнал, той отговори:
– Успех с това.
Назад към част 7 Напред към част 9
