БРАНДЪН САНДЕРСЪН – Евършор ЧАСТ 20

Глава 19

Артуро нареди ескадрите ни да се съсредоточат над Извор на мечтите, като се фокусират върху корабите, които са останали тук. Но това нямаше да помогне на китцените на околните острови. Някои от китценските сайтоници бяха прехвърлили корабите си с хиперскок след врага – видях как един с остриета на ума се опитваше да свали кораб, а друг използваше нещо, което приличаше на сътресение, за да зашемети ескадра от вражески изтребители. Сражаваха се храбро, но враговете бяха толкова много, а може би тепърва пристигаха още.
Нямаше да успеем да спасим всички.
Погледнах нагоре към небето, към сравнително по-малкия брой кораби. Това не беше добре. Върховенството щеше да унищожи външните острови и след това да се върне за Извор на мечтите, когато приключи. Не можех да го спра.
Думите от мантрата на Джуно отново се появиха в съзнанието ми, въпреки че китценът мълчеше до мен.
За да постигнеш контрол, първо трябва да приемеш, че нямаш такъв.
Аз обаче исках да имам контрол. Исках да сложа край на всичко ужасно, което се случваше, да спася народа си, да спася Спенса, да я извадя от Към Никъде и тя отново да е с мен в безопасност. Исках да се върна и да спася родителите си. Те бяха загинали, защото бяха предприели отчаян ход с надеждата, че ще могат да контролират съдбата ни, да създадат по-добър свят за мен, за всички нас.
Те не успяха. Не са могли да я контролират. И аз също не можех.
Затворих очи. В съзнанието ми корабът на Върховенството се взривяваше отново и отново.
Направи нещо по-добро от нас.
Но ние не бяхме, нали? Опитвахме се, но все пак се проваляхме.
– Бум – изтръби Бумслъгър.
– Бум – отговорих му аз.
Заля ме вълна на безпомощност. Не можех да спра това, което идваше. Беше все едно да се опиташ да спреш вълна в океана. Не можех да я спра, но можех да я оставя да ме залее и да остана на мястото си, след като отмине.
Радиото ми светна. Личният канал на Артуро.
– Амфи? – Казах.
– Досадник. Какво… какво ще правим?
Нуждаехме се от още помощ, но в този момент не бях сигурен какво друго можем да направим. Срещу всеки друг враг имаше смисъл да се оттеглим, да се надяваме, че ще се смилят над китцените. Но аз никога нямаше да разчитам на милостта на Върховенството.
– Защитете града – казах аз. – Изпрати Странница и Никога в Метален рой за още транспортни кораби. Попитай Ангел дали може да докара някакви транспортни кораби от УрДейл, за да евакуират други градове. Трябва да изведем колкото се може повече хора от тази планета, преди Върховенството то да събере още едно от тези планетарни оръжия.
– Прието – каза Артуро. Звучеше толкова празно, колкото и аз се чувствах. И двамата знаехме какво ни предстои да гледаме. Това щеше да е най-страшното злодеяние, което някой от нас някога е виждал.
Общият канал замига.
– Досадник? – Каза Еф Ем. – Китценските се качват на транспортния кораб. Да ги изпратим ли?
– Пълен ли е корабът? – Попитах.
– Скоро ще се напълни. Но… можем да видим най-близкия остров, Встрани от зората. – Беше взела този термин от Аланик и беше полезен, трябваше да призная на УрДейл. – Корабите обстрелват острова. Не трябва ли… да им помогнем?
В гласа ѝ се долавяше болка, не по-различна от тази на Каури. Еф Ем имаше дарба за това – да усеща какво изпитват другите хора.
Днес това можеше да бъде и проклятие, но поне успях да ѝ възложа задачата да спаси хората, които можехме.
– Изведете кораба – казах аз. – Отивам да проверя Родж. Ще се опитаме да ги спасим, но… не знам…
– Всичко е наред – каза Еф Ем. – Знам, че правиш всичко по силите си.
Точно от това се страхувах. Че това е най-доброто от мен.
И никога, никога не беше достатъчно добро.
– Джуно – казах аз, – ще те заведа на безопасно място.
Джуно погледна надолу към платформата си, към купчините книги, подредени в краката му.
– Трябваше да взема повече – каза той. – Книгите са дигитализирани – знанието няма да се загуби, но това са оригиналите. Трагедия е да ги загубим, но това важи с още по-голяма сила за моите роднини.
Гърлото ми се сви. Цялото им знание. То ни беше нужно, а Върховенството щеше да направи всичко възможно да го унищожи.
Звезди.
В съзнанието си посегнах към Метален рой, търсейки Родж. Усетих адреналина му още преди да съм го открил. Той и екипът му бяха изтощени в опитите си да пуснат платформата в действие, но все още бяха там и правеха най-доброто, на което бяха способни.
Докладваш ли?“ – Попитах го аз.
Имаме много охлюви в много кутии“ – каза Родж. – „И смятаме, че тези помещения са свързани с няколко платформи. Това е единствената причина, която виждаме, че ще ви трябват толкова много. Но Джорген, ние дори не знаем какво правят някои от тези системи“.
Думите на Аланик към мен на РеДаун отекнаха в съзнанието ми: Съсредоточи се върху това, което имаш. Ако успеем да докараме тук дори няколко от тези платформи, може би ще успеем да защитим повече градове, докато ги евакуираме. Имаше стотици и стотици китценски градове. Броят на жертвите пак щеше да е ужасен. Но… това щеше да е нещо.
Идвам“ – казах аз. – „Каквото и да имаш, трябва да го опитаме сега“.
Добре“ – каза Родж.
Погледнах към небето. Сега вече виждах това, за което говореше Еф Ем – светкавиците над водата, Върховенството, което стреляше по онзи остров. Еф Ем би трябвало да изтегли транспортния кораб, но това беше една малка група китцени сред толкова много.
Щеше да е нужно чудо, за да се измъкнем от това. Спенса ме учеше никога да не разчитам на чудо и се надявах, че това е вярно, дори ако този път тя не беше тук, за да ни помогне.
– Какво ще правиш? – Попита Джуно. Той стоеше с разтворена книга, подпряна на предмишницата си. В лапата си държеше малка пръчица над страницата.
Писалка, разбрах аз.
– Какво ще правиш? – Попитах.
– Правя запис – каза Джуно. – Оригинален разказ за действията на един ходещ по сенките.
– Никой няма да иска да чете за всичко, което съм направил – казах аз. Веднага осъзнах, че това не е вярно. Той можеше да е хроника на края на цивилизацията на Евършор. Това зависеше не от мен, а от това колко далеч искаше да стигне Върховенството в отмъщението си.
– Цял живот съм чакал да стана свидетел на делата на един ходещ по сенките – каза Джуно. – И ако този ден е последен за моя дом, ще имам честта да запиша, че това не е станало, защото вашите хора са ни оставили да страдаме сами.
По дяволите. Дали пък не бихме го направили ние? Можехме да евакуираме някои китцени, но ако не успеехме да обърнем битката в наша полза, щеше да се наложи да изтегля хората си. Не можех да ги оставя всички да умрат за нищо.
– Направете нещо по-добро от това, което направихме ние – каза майка ми.
Затворих очи. Не знаех дали мога, но щях да продължа да опитвам, докато не науча отговора. Положих ръка на платформата на Джуно.
– Снъгълс – казах аз – заведи ни при Дрейп.
Появихме се в стаята с кутиите и много по-малко блуждаещи охлюви, повечето от които бяха натикани в ъглите от инженерите.
Родж се завъртя от едно от контролните табла по стените.
– Джорген – каза той.
– Еф Ем е наред – казах аз. – Тя работи по евакуацията. Но Върховенството се разпръсква над планетата, бомбардирайки цивилното население. – Не знаех как оправдават това пред себе си. Не знаех как оправдават каквото и да било, но трябваше да го спрем. – Трябва да докараме тези платформи там. Толкова, колкото можем да преместим, колкото можем по-бързо.
Бръмченето на всички охлюви около нас беше непреодолимо и ми беше трудно да ги различавам един от друг. Опитах се да се съсредоточа върху хипердвигателните охлюви, но не успях, защото бяха толкова много. Не исках да давам общи инструкции на всички, тъй като не знаехме какво могат да правят много от тях.
– Къде е Фейн? – Попитах.
– Надявам се, че в кутията на хиперкомуникатора – каза Родж. Той се придвижи надолу по реда на кутиите. – Тук“
Намерих Фейн преди него – един от малкото подписи, които познавах в тази какофония.
– Фейн – казах аз. – Можеш ли да им кажеш да пренесат тези платформи в Евършор? – Показах му изображение на познатите му охлюви – Нага, Хепи, Чубс, Уискърс – всички летящи около планетата, а след това и някои от платформите, които се появяват в пръстен под облаците, откъдето могат да обстрелват вражеските кораби.
– Върви? – Изтръби ми Файн.
– Върви – отвърнах аз.
Той се поколеба за миг – помислих си, че разговаря с другите охлюви. И тогава усетих как се плъзгаме в нищото, а повърхността му се вълнува около нас като пръстени на езеро. Минахме под очите – сврака, това работеше. Щяхме да успеем да поддържаме ескадрите и поне да намалим щетите, които корабите можеха да нанесат на островите на Евършор.
Когато се появихме отново, погледнах през прозореца на контролната зала, очаквайки да видя звездите отгоре.
Вместо това видях самата планета – огромно водно кълбо, прорязано от острови с пясъчен цвят. Мамка му. Платформата беше прекалено високо и бяхме обърнати в посока, обратна на тази, която очаквах. Можех да видя задната част на няколко от корабите носители на Върховенството. Те можеха да са в обсега на хипероръжията ни, но…
Един от инженерите се обади.
– Щурмови командир – каза тя – ще искате да видите това.
Тя посочи мониторите за близост, които показваха планетата Метален Рой и всички платформи, движещи се около нас – целият пояс от тях.
Те все още бяха там.
По дяволите. Контролната зала беше проработила, но не беше преместила само някои платформи. Беше преместила цялата проклета планета.
– Върви – чух Фейн да тръби през нищото.
И навсякъде около мен нищото започна да пулсира, да се разкъсва и да експлодира.

Назад към част 19                                                                 Напред към част 21

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!