БРАНДЪН САНДЕРСЪН – Евършор ЧАСТ 22

Глава 21

Когато битката приключи, скочих с Джуно до скалата над Извор на мечтите. Приливната вълна беше ударила долния град, докато ме нямаше, и имаше значително наводнение, макар че горният град беше останал непокътнат и водата не беше достигнала до скалите при библиотеката. Няколко от сградите бяха получили повреди от падащи кораби или огън от деструктори и парчета отломки бяха разпръснати по перките и хребетите на града.
– Съжалявам, че това се случи – казах на Джуно.
– На мен също – каза Джуно. – Но моите хора си тръгват днес по-богати, въпреки неуспехите.
– Върнахте си сайтониците – казах аз.
– Това е повече от това – каза Джуно. – Вече не сме изолирани.
Все още имаше толкова много неща за разбиране, толкова много работа за вършене. Вечно присъстващите политически кавги щяха да продължат.
Но Джуно беше прав. Вече не бяхме сами. Все още се борехме за живота си, но сега поне можехме да се борим рамо до рамо.
Примижах към Метален рой, който висеше в небето като втора луна, ярка сфера от метал и блестящ щит. Звезди, не знаех колко дълго трябва да го оставим тук, но щях да оставя Коб да направи това решение. И всички решения оттук нататък, веднага щом му обясня всичко.
Един транспортен кораб хиперскочи по средата на пътя под скалата, вероятно носен от някой от тайниксите от Платформа Прайм. Примижах, наблюдавайки как светлините в кабината на кораба осветяват мъж в униформа на вицеадмирал.
Стоф излезе от кораба и се придвижи към библиотеката. Медиците тъкмо изтегляха Коб и Бабчето надолу по стълбите, все още на носилката. Оставиха Коб на върха и понесоха Бабчето, който протестираше шумно през целия път надолу към транспортния кораб.
– Трябва да отида да говоря с началниците си – казах на Джуно. – По-добре ще е, ако този път не дойдеш с мен.
– Всичко е наред, скитнико на сенките – каза Джуно и вдигна книгата си. – Имам много неща за записване.
– Усмихни се – казах аз и я подканих да ни прехвърли до кораба. Когато пристигнахме, чух как Бабчето крещи на медиците.
– Мога да ходя! – Каза тя. – Може да съм стара и сляпа, но не съм немощна!
Отстъпих настрана, докато медиците упорито я носеха към транспортния кораб.
– Всичко е наред, бабо – казах аз. – Никой не мисли, че си неспособна.
– По-добре да не е така – каза Бабчето. – Или ще им покажа.
Бях сигурна, че ще го направи.
Стоф вече беше стигнал до страната на Коб. Еф Ем се приближи до мен – видях кораба ѝ, паркиран сега нагоре по пътя, до този на Сейди.
– Сър – каза Стоф. – Толкова сме развълнувани, че се върнахте. Постигнахме големи успехи в осигуряването на съюзи с урдаилите и китцените.
– Това е добре – каза Коб. Той погледна към мен, сякаш чакаше да кажа нещо. Лицето му все още беше в синини, а лявото му око беше частично подуто.
– Вярно е, сър – казах аз. – Имаме напредък. – Знаех, че Стоф щеше да си припише заслугите за всичко сега, когато се беше получило, а аз не исках да започвам война с него. Бях прекалено уморен от тази, която току-що бяхме водили. Бяхме спасили животи и бяхме сключили съюзи. Това беше важното, а не дребнавата политика кой какво е поръчал.
Погледнах към Еф Ем, мислейки си, че тя ще се радва, че не аз съм избрал тази битка.
– Стоф няма нищо общо с това – каза тя.
– Извинете? – Каза Стоф.
Коб погледна към нея.
– Имаме ли разрешение да говорим свободно, сър? – Попита тя.
– Мисля, че вече започнахте да го правите – каза Коб, гласът му беше дрезгав. – Така че продължавайте.
– Стоф няма нищо общо със съюза с китцен – каза Еф Ем. – Той отказа да направи призива за изпращане на ескадри в тяхна помощ. Той хвърли цялата отговорност върху Джорген, така че ако изборът беше погрешен, Джорген да поеме отговорността за него.
Устата на Стоф се отвори.
– Вярно ли е това, синко? – Попита Коб.
– Да – казах аз. – Макар че, в защита на Стоф, аз дойдох със замах.
Еф Ем ме погледна остро, сякаш не разбираше защо говоря в защита на Стоф, но това беше истината.
– Казах му, че вече сме упълномощени от вас да сключваме съюзи – продължих аз – и че няма да чуем нищо повече от събранието за разговори с Върховенството. – Бях почти сигурен, че съм намекнал, че няма да чуем нищо повече от асамблеята никога, но това очевидно не беше дългосрочно решение.
– Преди да знаем къде се намирате – каза Стоф – сметнахме, че е най-добре да изпълним последните ви заповеди.
– Кои сме ние? – Попита Коб. – Последното, което проверих, е, че в отсъствието на адмирала работата на вицеадмирала не се върши от комисия.
Стоф се заинати.
– Ако не ме беше послушал – казах аз – може би никога нямаше да намерим вас и госпожа Нощносянкова. Не знам колко време щяха да издържат телата ви с духовете ви в портала, но не мога да си представя, че щеше да е дълго.
Коб ме погледна с поглед, който казваше, че не си помагам, но това беше вярно. Стоф беше страхливец, но не ми пречеше, когато това имаше значение.
– Въпросът е – каза Еф Ем – че Джорген е този, който намери предаването на Каури, което ни доведе до вас на Евършор. Той направи призива да пътуваме дотук, за да те намерим, и да се опитаме да изпълним последните ти заповеди към нас и да сключим съюзи за Метален рой. А когато всичко се обърка, Джорген е този, който направи призива да привлечем още ескадри, да включим Родж и екипа му в преместването на платформите и в крайна сметка да направим заедно с тях откритието, че можем да преместим планетата.
Коб ме погледна. Не можех да отрека нищо от казаното от нея. Това бяха фактите.
– Това е вярно, сър. Макар че тя пропусна частта, в която проявих остриета на ума на среща, пълна с извънземни политици. Така че не всичко беше наред.
– Да, ама – каза Коб – изглежда, че добре си преодолял тази грешна стъпка.
– Сър – каза Стоф. – Сигурен съм, че разбирате, че се опитвах да направя само това, което е най-добро за хората от Метален рой. Явно се бяхте доверили на Ръководителя на полетия Уест и затова аз…
– Това е достатъчно – каза Коб. – Стоф, разходете се.
Челюстта на Стоф отново падна.
– Господине? – Каза той.
– Разходете се – повтори Коб.
Стоф му намигна, а после се обърна и си тръгна.
– Наистина беше добре, че ме послуша – казах аз. – Ако не ме беше оставил да вземам решенията, можеше да изгубим цялата планета Китцен.
– Може и така да е – каза Коб. – Но командир, който отхвърля трудните решения, не е никакъв командир. – Той ме погледна, сякаш обмисляше нещо. Наведе се за миг и се закашля, а ние с Еф Ем се спогледахме разтревожено.
Нямах представа какво е направило с тялото на Коб полузатвореното зад портала, но той изглеждаше, че го понася зле.
– Сър? – Попитах го.
– Еф Ем, бихте ли ни извинили? – Каза Коб, когато отново можеше да говори.
Сърцето ми падна. Ето го и него. Той щеше да ме сдъвче за това, че съм поел контрола. Решенията, които бях взел, бяха далеч над моят ранг. Не трябваше да правя нещата, които направих, въпреки че те бяха спасили човешки живот.
Стоф щеше да ме обрисува като ренегат, ако нещата се развиеха зле, но това нямаше да е много широка четка.
Еф Ем ми хвърли един притеснен поглед, после кимна и се обърна да си тръгне. Коб седна в леглото, като погледна с раздразнение медицинските устройства, които все още бяха прикрепени към ръката му.
– Съжалявам, че постъпих прибързано, сър – казах аз. – Мога да ви информирам за всичко, да ви въведа в крак.
– Чух доста неща по радиото накрая – каза Коб, гласът му все още беше напрегнат. Той ме погледна, сякаш се опитваше да се съсредоточи. – И онова нещо, което направихте, говорейки директно в съзнанието на всички. Това е сайтонично, нали? Не си ли проявил някаква друга безбожна сила, за която трябва да знам?
– Не, сър – казах аз. – Това е сайтоника. Как… колко време слушахте по радиото? Казах им да се обадят веднага щом се събудите…
– А аз им казах да си държат устата затворена и да ви оставят да работите – каза Коб. – Беше ясно, че държиш нещата под контрол.
Това… изглеждаше преувеличено.
– Може и да не сме направили всичко точно по правилата – казах аз, – но постигнахме напредък по отношение на съюза и имаме много повече познания за функционирането на собствената ни технология. Мисля, че ще останете наистина доволни от това, с което имаме работа. Имаше някои трудни моменти, сър, но се справихме с тях. И сега, когато сте обратно…
– Поехте невероятна отговорност – продължи Коб.
– Съжалявам, сър – казах аз. – Правех най-доброто, което можех, с ресурсите, с които разполагах. И мисля, че преценката ми беше малко нарушена от това, което се случи с родителите ми…
– Съжалявам за това, което им се е случило – каза Коб. – Медицинският екип ме осведоми. Те са загинали при експлозията?
– Да – казах аз.
Коб поклати глава.
– Не бяхме съгласни, но те не заслужаваха да свършат така.
Очите ми започнаха да горят от сълзи, но аз ги отблъснах.
– Нищо от това не променя невероятната работа, която сте свършили тук – каза Коб.- Ако това е, което правите, когато преценката ви е „нарушена“, бих искал да видя какво правите, когато мислите ясно.
– Просто се опитвах да направя това, което си мислех, че бихте направили, ако бяхте тук – казах аз.
Коб ме погледна и аз се заинатих.
– Може и да не съм предвидил това перфектно – добавих аз.
– В този случай това изглежда само за добро. – Той погледна нагоре към облаците и отново поклати глава. – Толкова добре владееш нещата, че ще те повиша във вицеадмирал.
Звезди. Вицеадмирал? Това беше прескачане на много рангове. Макар че ми харесваше идеята, че ще мога да съветвам Коб директно, какво остава за всичко, което бяхме направили и научили, откакто той беше заменен от онзи завод за Върховенството.
– Благодаря ви, сър – казах аз.
– Веднага щом се погрижим за това – каза Коб, като се закашля отново – мисля, че е ясно, че не съм в състояние да ръководя, особено когато сега скачаме с цялата си планета из галактиката. – Той се отпусна обратно на носилката си и се загледа в небето. – Така че ще трябва да се освободя от задълженията си, докато не стана годен за командване.
Примигнах срещу него, опитвайки се да внуша на тези думи нещо различно от това, което мислех, че означават.
– На кой от вицеадмиралите възнамерявате да дадете оперативно командване, сър?
– Знам, че изтънчеността не е силната ти страна – каза Коб, – но ако можеш да разбереш как да преместиш цяла планета, мисля, че сам можеш да си отговориш на този въпрос.
Светци и звезди.
– Не можеш да говориш сериозно. Имаш толкова повече опит…
– С всичко това? – Той махна с ръка, разглеждайки града Китцен, корабите над нас, Метален Рой, който блестеше в небето, сякаш винаги е бил там. Той изсумтя, държейки се за страната, а после отново отпусна ръката си. – Не, адмирале, бих казал, че вие и вашата ескадра сте единствените, които имат някакъв опит в справянето с всичко това. И нашите военни, и коалицията от извънземни раси са готови да ви последват в битката срещу толкова могъщ враг, че вероятно не би трябвало да имат никаква надежда за оцеляване, още по-малко за победа. Но те имат. Те разговарят за това по радиото, всички ние се съпротивляваме заедно.
– Не съм искал да поемам контрола – казах аз. – Само се опитвах да издържа, докато се върнеш. Никога не съм искал…
Единият ъгъл на устата на Коб се повдигна.
– Не – каза той. – Добрите никога не го правят.
Взирах се в него.
– Ти говориш сериозно.
– Сериозно. Не възнамерявам да те изоставя. Има цяла купчина документи, свързани с позицията, и ще е добре за теб да имаш някой, който да ти помогне да не се бъркаш в тях. Но явно ти си най-подходящ за стратегическо командване. Светецът знае, че сте по-подходящ за това от мен. – Коб вдигна вежди към мен и мустаците му потрепнаха. – Освен ако не искаш да откажеш повишението.
Той ме наблюдаваше внимателно, очаквайки отговора ми.
Погледнах нагоре към небето, към блестящата луна на Евършор и Метален Рой, който висеше там заедно с нея. Бях ни довел дотук с надеждата, че Коб ще ме освободи от отговорността да ни измъкне от това – ако не невредими, то поне живи. Мислех, че има край, точка, в която мога да разтоваря всичко, което лежи на плещите ми.
Ако кажа „да“, това може никога да не свърши. Но ако откажех, щях само да го прехвърля на някой друг. Нямаше никой друг освен Коб, на когото да се доверя да ни води, докато се изправяме пред това, което предстои. Бях ни тласнал толкова далеч, за да можем отново да се възползваме от неговата преценка.
И ако той смяташе, че това е най-доброто, така да бъде.
– Не, сър – казах аз. – Ще го приема.
– Добре. – Коб сложи ръка на ръката ми. – Иска ми се родителите ти да могат да видят какво си постигнал. Те биха се гордели с теб.
Нещо в мен се пропука.
По времето, когато бях в Силите за отбрана на Висина, се чувствах изгубен и неадекватен. Чувствах се подценяван и унижаван както пред колегите си, така и пред началниците си. Бях взел решения, които никое човешко същество не би трябвало да прави, бях и прав, и грешен в тях и трябваше да живея и с двете. През цялото това време бях запазил контрол, защото така бях възпитан да правя.
Но в този момент фасетата на моето спокойствие се разпадна като повреден покрив. Пред очите на моя висш офицер, той все още ли е мой висш офицер? – се разплаках.
– Ще се оправиш, синко – каза Коб и стисна ръката ми. – Ако имаш нужда от помощта ми, вече можеш да се свържеш с мен, независимо къде съм. Което е малко обезпокоително, между другото. Ако искаш да си създадеш навик, намери някакъв начин да ме предупреждаваш. Ще трябва да свикна с това.
– Ще се опитам, сър – казах аз.
Коб поклати глава към мен.
– Можеш да правиш каквото си искаш със Стоф – каза той. – Това е твое решение.
– Не мисля, че той трябва да командва повече – казах аз. – Но не искам и да го наказвам. Той наистина можеше да усложни нещата и да убие много повече хора.
– Това изглежда като добро решение – каза Коб. – Не е първото ти.
– Благодаря ви, сър.
– Сега, ако нямате нищо против – каза Коб, – ще затворя очи за минута.
– Разбира се, сър – казах аз.
– А Джорген?
– Да, сър?

Назад към част 21                                                                 Напред към част 23

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *