БРАНДЪН САНДЕРСЪН – Евършор ЧАСТ 4

Глава 3

Аланик ме заведе в една от малките заседателни зали. Начело на квадратната маса седеше най-странният стол, който някога бях виждал. Изглеждаше така, сякаш е направен изцяло от дървесни клони, шлифовани, полирани и изкривени в усукани форми, които се простираха спираловидно нагоре по облегалката. Когато се приближих, видях, че е непрекъсната дърворезба от едно голямо парче дърво.
– Ти ли го донесе тук? – Попитах.
– Да – каза Аланик. – Това беше предложението на Артуро. Казах, че мебелите ви ми се струват странно квадратни, а той каза, че ако ще прекарвам часове в търсене на Бабчето и Коб в негативното царство, може и да си донеса удобно място за сядане. Това е любимото ми място от собствения ми дом.
Седалката беше по-скоро от полирано дърво, отколкото от възглавница, и Аланик се сгъна на нея с прибрани крака под нея.
Тук имаше още един стол – който наистина изглеждаше квадратен до нейния, но имаше възглавници, покрити с обикновен кафяв плат, и ми се стори много по-удобен. Зачудих се дали Артуро не го е използвал. Изглежда прекарваха много време заедно.
Потънах в стола.
– Не знам дали ще мога да бъда полезна в това.
– Ако искаш да опиташ – каза Аланик – не може да навреди.
Облегнах се назад в стола и затворих очи. Като се протегнах със сайтоничните си сетива, усетих, че Аланик е на стола до мен, а Бумслъгър и Снъгълс се настаниха в скута ми. Разширих фокуса си и открих другите охлюви от другата страна на платформата, а също и вибрациите, които показваха, че на планетата има още тайникс, които не сме успели да открием.
Вероятно трябваше сам да ги търся там, тъй като ги усещах, а наземните екипи – не. Може би Коб щеше да използва това като извинение, за да ме изпрати за известно време, след като се върне. Това щеше да е по-добре, отколкото отпуск по болест. Поне щях да имам върху какво да се съсредоточа, какво да правя.
– Добре – каза Аланик. – Ще стигнем далеч от Метален рой. Вселената е като гигантска карта и можем да разглеждаме местата отблизо или от разстояние. Разбираш ли какво имам предвид?
– Не съвсем – казах аз. – Мога да се фокусирам върху съзнанието на един човек или да усетя сайтонична… вибрация на група. Но не виждам места, а само хора.
– Хора! – Изтръби Снъгълс. Мислех, че й харесва да се включва.
– Хм – каза Аланик. – Вероятно затова ти е трудно да правиш с хиперскок.
– Мога да визуализирам физическо място в съзнанието си – казах аз. – Както мога да си представя дърветата на РеДаун, защото съм ги виждал, и да изпратя тази картина на Снъгълс.
– Снъгълс – изтръби Бумслъгър с обич.
– Тогава забрави за местата – каза Аланик. – Мисля, че опитът ни с тях е различен. Вместо това се опитай да достигнеш до хората, но вместо да ги търсиш, слушай.
Това звучеше също толкова безсмислено, но поне не изискваше от мен да търся неща, които не мога да видя.
– Като казваш да „слушам“, имаш предвид за нещата, които чуваш? Или както Спенса чуваше звездите, както аз чувах охлювите. Като например вибрациите на Вселената?
– Нито едното, нито другото – каза Аланик. – Като например, когато говоря в ума ти. Слушай за гласовете на другите. Можеш да прихващаш комуникациите им, независимо дали са хиперкомуникации или между видови. Всичко това преминава през негативната сфера и ако ти преминаваш през нея по същото време…
Добре. Това има смисъл.
– Благодаря ти за обяснението – казах аз. – Когато Бабчето ме учеше на тези неща, тя най-вече ме караше да меся хляб и ми казваше да слушам звездите. Помагаше ми, странно, но не беше съвсем интуитивно.
– Това не е толкова лоша тактика, колкото си мислиш – каза Аланик. – Моето обучение беше подобно. Мога да се опитам да ти обясня нещата, но в крайна сметка интуицията ти е единственият начин, по който ще се научиш.
Мразех това. Харесвах неща, които могат да бъдат обяснени, за предпочитане с доказани педагогически техники, писмени справочни материали и много конкретни примери. Сайтониката беше обратното на това във всяко едно отношение и не можех да не почувствам, че която и сила да раздаваше тези правомощия, ги беше дала на грешния човек, когато избра мен.
Спенса се възползва от правомощията си и ги оползотвори. Аз се лутах в тъмното.
До себе си усещах ума на Аланик, който разширяваше сетивата си, протягайки се към Никъде. Опитах се да направя същото, като отначало търсех други съзнания, а после се вслушвах в гласове.
Чудех се дали бих могъл да открия Спенса по този начин, по начина, по който тя ме беше достигнала от Към Никъде. Умът ми преминаваше през него и ако тя беше там, логично беше да мога да я намеря отново. Надявах се всеки ден, а още повече след експлозията, че ще я чуя. Исках доказателства, че е добре, новини, че е намерила начин да се върне.
Но повече от всичко отчаяно исках да чуя отново гласа ѝ.
Разширих съзнанието си, вслушвайки се.
И тогава, едва доловимо, чух откъслечно нещо. Глас в нищото.
Слънчеви изригвания в района… избягвайте района“.
– Чух нещо! – Казах. – Нещо за слънчево изригване.
– Това е метеорологичен доклад – каза Аланик. – Намерих го. Това е предаване на Върховенството сред техните хиперскачащи кораби, което ги предупреждава за опасности, докато се движат из галактиката.
Разбира се, Аланик вече го беше чула. Но това не променяше факта, че го бях открил. Бях изгубил надежда, че ще мога да правя хиперскок, но Аланик каза, че технически всеки сайтоник би трябвало да има достъп до всички сайтонични сили, дори ако различните от тях биха могли да бъдат по-трудни за някои, отколкото за други.
Може би не съм бил напълно безнадежден случай. Може би все още можех да овладея това или поне да придобия някакви първоначални умения.
Продължих да слушам. Звуците бяха дребни проблясъци на огромна площ, като тайникс, който се крие сред всички пещери на Метален рой. Открих друго предаване, което даваше нещо, което звучеше като навигационни координати, и капитан на кораб, който се оплакваше от някои от подчинените си на своя командир. Всички тези сигнали бяха хиперкомуникационни – те не произхождаха от нищото. Но ако Спенса беше тук, трябваше да има начин да се свържем с нея.
Спенса“ – помислих си аз. – „Ти там ли си? Чуваш ли ме“?
– Престани – каза Аланик. – Заглушаваш всичко останало.
Лицето ми почервеня. О. Точно така. Разбира се, че Аланик можеше да чуе това. Тя седеше точно до мен и буквално търсеше сайтонични сигнали.
Аз също мога да чуя всичко това“ – каза Аланик. – „Би било чудесно, ако успеем да открием Спенса тук и да намерим начин да я върнем у дома, но може би бихме могли да се съсредоточим върху един въпрос в даден момент“?
– Разбира се – казах аз. – Съжалявам.
Седях и се вслушвах в отекващата празнота на вселената, като се опитвах да не излъчвам мисли, които да надделеят над търсенето на Аланик. Все още ми се искаше да мога да търся Спенса, вместо да претърсвам светските хиперкомуникации при евентуален шанс някой да изпраща антиспенсови послания през нищото. Колкото повече мислех за това, толкова повече ми се струваше, че вероятността да открия такова съобщение точно в момента на изпращането му е едно на милион. И беше разочароващо да чувам как Върховенството използват тази технология, сякаш тя е основно радио – те бяха превърнали хиперкомуникацията в част от своята цивилизация, докато останалите едва сега си пробиваха път от тъмните векове.
Спенса щеше да се ядоса за това. Сигурно се ядосваше за това. Искаше ми се да е тук, тя щеше да е по-добра в това от мен. Спенса вероятно щеше…
Спенса“!
Отворих очи, мигайки бързо. Това не беше гласът на Аланик, нито на охлювите.
Дали съм си го представял? След всичко, което се бе случило, бях ли загубил ума си?
Протегнах ръка отново, като се съсредоточих върху гласа.
„Моля, отговорете“.
И тогава той започна отново.
Спенса, човек от Метален рой…
– Намерих нещо – казах аз.
– Къде? – попита Аланик. Усещах как умът ѝ се протяга към моя, следвайки ме в нищото.
Върни ги! Моля…“
– Чувам го – каза Аланик. Тя се съсредоточи върху думите, докато те се повтаряха отново – това беше непрекъснат сигнал, излъчван в цикъл. Докато слушахме, думите ставаха все по-ясни.
Спенса, човекът на Метален рой“! – гласеше съобщението. – „Това е Плува нагоре по течението! Имаме вашите хора и бихме искали да ги върнем! Моля, отговорете“.
– Те имат нашите хора и искат да ги върнат? – Отговорих.
– Това казаха. – Аланик се намръщи. – Дали имат предвид Коб и Бабчето?
– Или други хора – казах аз. – Не знаем дали има и други планети затворници като нашата, или сме останали само ние.
– Ако намерят цяла планета с хора, наистина ли ще се свържат със Спенса, за да ги върнат?
– Не знам – казах аз. – Не знам какво е „Плува срещу течението“. Нямам никаква представа кой се опитва да се свърже с нас. – Върховенството знаеше за Спенса и че тя е свързана с нашата планета. Знаеха, че е изчезнала, и несъмнено се опитваха да я намерят. Това може да е опит да я примамят да излезе наяве, както направиха с родителите ми.
Предполагах, че има някакво успокоение в това да знам, че ако е заседнала в Към Никъде, не може да попадне в този капан.
– Мога да определя координатите – каза Аланик. – Бих могла да ги дам на тайникса в хиперкома ти, за да можеш да отговориш.
– Трябва ли да отговорим? – Попитах.
– Това е следа – каза Аланик. – Единствената, с която разполагаме. А ако наистина имат Коб и Бабчето…
Протегнах ръка към съобщението, слушайки го да се възпроизвежда отново.
– Можеш ли да ме научиш как да установя съобщението? – Попитах. – Можем ли да отговорим директно?
– Каза, че не си сигурен дали трябва да отговориш. Не искаш ли да обсъдиш това с командирите си? Мислех, че това е твоят отговор за всичко.
Аланик ме беше разбрал.
– Да – казах аз. – Но искам да знам какво е възможно. Това са умения, които трябва да усвоя, дори и да не знам дали трябва да отговорим на това конкретно съобщение.
– Тогава слушай – каза Аланик. – Знаеш ли как можеш да разбереш кой ум е моят в негативното царство? Не се опитваш да говориш с мен и случайно да достигнеш до тайникс. Дори можеш да различиш отделните охлюви, нали? Да – каза тя.
– Да – казах аз. – Отначало ги бърках, но сега мога да различавам един от друг, стига да съм запознат с тях.
– Местата също са такива. Всяко от тях има свое индивидуално… усещане. И дори да не можеш да видиш цялата вселена, би трябвало да можеш да разпознаеш разликата в усещанията.
– Като вибрациите – казах аз. И… сега, когато тя го каза, наистина усетих отчетлива вибрация, идваща от съобщението.
Можех ли да използвам това, за да общувам с него? Можех ли да говоря със записа, сякаш е човек?
– Ако се опитам да говоря с него, ще ме чуе ли някой? – попитах. – Това е хиперкомпютър, а не друг сайтоник.
– Зависи от това дали има човек, който да слуша от другата страна – каза Аланик. – Но можеш да опиташ.
Тя беше права, че трябва да включим Стоф в тази операция. Исках да държи нещата под око, да се увери, че никой не е измислил нови ужасни идеи в отсъствието на Коб. Но не можех да оставя нито ЗСД, нито Националното събрание в пълно неведение. Може би напоследък разтягам границите на правомощията си, но ако започна да пазя тайни от началниците си, ще ги наруша изцяло.
Все пак никой от тях не беше сайтоник. Дори да разчитах на Стоф, ние с Аланик пак щяхме да сме единствените, които можеха да общуват с тези хора.
Съсредоточих се върху вибрациите на записа, опитвайки се да се отнасям към него така, сякаш е съзнанието на друг сайтоник или на някой от тайниксите.
Чуваш ли ме“? – Попитах аз.
Записът спря внезапно, точно по средата на едно изречение.
Здравейте“? – Каза гласът от другата страна на записа.
Мамка му. Бяха ме чули. Гласът се усещаше по-различно от пълноценния сайтоничен разум, но аз успях да насоча вибрацията.
Това човешката планета Метален рой ли е“?
Ако им кажа, че са стигнали до нас, това ще издаде ли нещо? Върховенството вече знаеха къде се намираме.
Така е“ – казах аз, но оставих въпроса така.
Съобщението се промени.
Човек“! – Каза то. – „Това е Каури от Китцен, капитан на „Плуване нагоре по течението“! Можеш ли да ме свържеш със Спенса“?
– Интересно – каза Аланик.
– Какво е интересно? – Попитах.
– Това, че са китцен – каза тя. – Или твърдят, че са такива. Те са още един от видовете, които Върховенството смята за по-нисши. Те са малки космати същества, не по-различни от дървесните катерици, но са толкова интелигентни, колкото и УрДейл. Никога не съм срещала такива, но съм виждал снимка. Изглеждат… очарователни.
Значи или говорех с капан на Върховенството, или с дървесна катерица, която познаваше Спенса. Не бях сигурен кое е по-обезпокоително.
– Добре – казах аз. – Права си, че трябва да привлечем вниманието на командването към това. Това е твърде деликатно, за да се справим сами. Трябва да отидем с това при комуникациите и да уведомим Стоф.
– Ако си сигурен, че това е разумно – каза Аланик.
Не бях сигурен, че е така, но и не бях готов да тръгна съвсем сам. Просто наблюдавах ЗСД заради Коб, докато успеем да го намерим.
Нека да поговоря с началниците си и да ви се обадя“ – казах аз.
Очакваме с нетърпение завръщането ви“ – каза гласът.
– Ако са катерици, то те са много ентусиазирани – каза Аланик.
– Вярно е. – Съсредоточих се още веднъж върху вибрациите на предаването. Аланик каза, че може да го предаде на Фейн в хиперкомуникатора, но аз исках да се науча да правя и това. Изчаках, докато вибрацията не ми се стори позната, така, както можех бързо да намеря съзнанието на Аланик сега, когато я познавах. И тогава върнах съзнанието си обратно към Метален рой, където усещах жуженето на тайниксите наоколо, а след това към стаята, където усещах Аланик да седи до мен.
Докато се привличах навътре, минавайки покрай умовете на тайниксите на платформата, районът около мен изведнъж се почувства… по-плътен, сякаш беше изпълнен със стотици издигнати хребети в иначе празното пространство. Те бяха там, а после, когато се съсредоточих върху тях, спонтанно отсъстваха.
– Усети ли това? – Попитах.
– Какво усети? – Аланик каза.
– Тази… текстура. Сякаш изведнъж имаше нещо друго в Към Никъе с нас.
– Нещо в нищото? Като очите?
– Не, не мисля така – казах аз. Мамка му, надявах се, че това, което бях почувствал, не е някакъв знак за предстояща атака на Гробокопачи. – Може би не е било точно в Към Никъде. По-скоро усещах нещо през Към Никъде, навсякъде около нас. Не повече сайтоника, но…
Аланик ме погледна, като поклати глава.
– Не съм забелязала нищо. Не усещам нищо тук, освен теб и охлювите.
– Може би тогава съм си го представял. – Идеята, че си губя ума, беше някак си по-малко страшна от мисълта, че някое друго ново нещо се появява от нищото, за да ни преследва. – Трябва да поговоря с Куна и Стоф, за да разберем какво ще правим по-нататък. Ако китценът наистина протяга ръка към нас, трябва да го проследим.
Каквито и да бяха мотивите на Стоф, надявах се той да продължи да бъде сговорчив.

Назад към част 3                                                                 Напред към част 5

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!