БРАНДЪН САНДЕРСЪН – Евършор ЧАСТ 7

Глава 6

Полетяхме покрай бреговата линия и се приземихме до Плувките нагоре по течението на друг плаж под скалите, които защитаваха извисяващия се град Извор на мечтите. Каменните скали явно бяха изтъркани с времето от вятъра в ребра и хребети, а пясъчникът беше прошарен със стотици червено-оранжеви пластове. Наредих на ескадрилата да оставят тайниксите си в кутиите в корабите – китцените знаеха за хипердвигателите, но все пак не исках да афишираме, че разполагаме с толкова много от тях. Оставих Снъгълс и Бумслъгър извън кутията им, но им дадох строга инструкция да останат. Исках да имам поне един хипердвигател, до който да имаме достъп набързо, ако нещата се объркат, така че си заслужаваше рискът те да не се подчинят.
Присъединих се към Каури, а моята ескадра и медиците ни последваха зад завоя на скалата. Плажът надолу по пътя беше покрит с китцени, които изглежда играеха в прибоя и се отпускаха на пясъка, поне докато не ни забелязаха. Бяхме гиганти за тях и аз внимавах къде стъпвам, без да искам да изравня някое място за пикник.
Тези китцен се забавляваха, напълно забравили за войната с Върховенството. Ние бяхме пришълци, които донесоха конфликта със себе си.
Той щеше да дойде за тях независимо от всичко, но все пак се чувствах трагично да нарушавам мира. Чудех се какво ли е да живееш по този начин, на място, където всеки следобед можеш да отидеш на плажа, да седнеш и да се забавляваш.
Концепцията ми се стори чужда, но звездите ми казаха, че трябва да е хубаво.
Китцените се събраха на едно място и ни наблюдаваха. Някои изглеждаха уплашени, други любопитни, но никой не ни нападна. Каури изплува отпред, като размаха двете си лапи към останалите китцен. Не бях сигурен какво точно означаваше това, но те изглежда вярваха, че ни държи под контрол, защото никой друг не дойде след нас с искане да се дуелираме до смърт с техния шампион.
Вървяхме по тясна пътека към града – не, за тях това беше широк път. Пътят беше осеян с малки могиловидни постройки, изсечени в скалата или оформени от сложно обработен пясъчник. Постройките имаха сводести врати с прикрепени към тях малки каменни или метални вратички. Някои от тях имаха табели на език, който не можех да прочета, а на други имаше малки саксии с цветя, поставени на праговете или в сандъчета, висящи от кръглите прозорци.
– Светци и звезди – каза Сейди някъде зад мен. – Това е толкова сладко!
Тя не грешеше. Напомни ми за една история, която майка ми ми беше разказвала, когато бях дете, за човек на име Гъливер, който пътувал до земя, пълна с малки хора, които се страхували от него заради размера му. Той се сприятелил с тях, но по-късно бил изгонен, когато потушил пожар в двореца, пикаейки върху него.
Като дете намирах тази част от историята за забавна. Сега си мислех, че малките хора може би имат право.
Защитих очите си от слънцето и погледнах нагоре по хълма към планинския град. Докато пътят се изкачваше нагоре, малките постройки на Нора започнаха да се трупат, вкопани в стените на скалата или изваяни една върху друга в малки хълмове с врати от всички страни и на всички нива. Чудех се дали те се отварят в малки многоетажни къщи или всеки вход води към отделна стая, изолирана от останалите. Докато вървяхме, малки китценски колички на въздушна възглавница спираха отстрани на пътя, за да ни позволят да минем. Те си говореха, някои от тях бяха твърде далечни или слаби, за да може щифтът да ги преведе, макар че аз долових няколко думи.
– Хората се завърнаха!
– …не изглеждайте заплашително…
– …не мога да им се доверя, вижте как…
– …дай си сметка за тях, това означава ли…
Погледнах назад и установих, че Кималин е спряла, наведена до нещо, което приличаше на магазин за озеленяване с варели и купчини тухли и земни маси, подредени по видове. Китцен чакаше отпред, докато други двама използваха голяма метална лебедка, за да натоварят огромен декоративен камък на задната седалка на камион.
Не можах да чуя какво каза Кималин – тя нямаше щифт преводач, така че така или иначе нямаше да бъде разбрана. Но след това китценът се отдръпна и Кималин вдигна скалата – която беше само с размера на половината й длан, но все пак огромна за дребните същества – и я постави в задната част на камиона.
Едно от тях наведе нос към нея и аз се надявах, че това е жест на благодарност. Нямаше нужда да ни обвиняват в увреждане на имущество или отправяне на обиди. Китцените, които бяхме срещнали досега, не изглеждаха така, сякаш биха оценили, че се отнасят снизходително към тях.
– Смяташ ли, че тя трябва да прави това? – Попитах Еф Ем.
– Тя не наранява никого – каза Еф Ем.
Куна се приближи зад нас.
– Състраданието е универсално – каза той. – То се наблюдава във всички култури, макар че се предава по различен начин.
Еф Ем въздъхна.
– Предполагам, че може да има някаква културна норма, за която не знаем, но всеки от нас може да наруши някоя от тях по всяко време и да предизвика междузвезден инцидент.
– Мамка му, животът ни стана странен – казах аз.
– Това е истината – каза Артуро и ни последва по пътя. – Беше по-просто, когато се борехме с Крел.
По-просто, но и в застой. Нашият народ беше прекарал осемдесет години в борба за живота си, което означаваше, че имаме много специализирани умения. Бяхме добре смазана машина за оцеляване, но ни липсваше нещо, което тези хора имаха. Това не беше точно щастие. Ние го имахме, макар и да беше смекчено от болка и страх.
Може би просперитет. Мир. Чудех се дали това щяхме да видим на РеДаун, ако бяхме прекарали известно време в техните градове.
Каури се бе отдалечила малко пред нас и се бе навела назад, наблюдавайки ни.
– Имате ли нужда да спрете и да си починете? – попита тя. – Съжалявам, ако изпреварвам човешката ви издръжливост. – Нейните колеги от кораба вървяха по пътеката пеша и изглеждаха добре. Изминаха много крачки, но не изглеждаше да се изморяват.
– Не, ние сме добре – казах аз. – Просто оценяваме красивия ви град.
– Някога това беше домът на Хешо, най-почтения и величествен, който не беше крал. Той е загинал в битката с Гробокопача на вашата планета. – Тя леко въздъхна. – Той ни липсва. Върховенството настояваше, че трябва да преминем към демокрация, за да преминем към първично гражданство, и мисля, че тази промяна беше добра за нас. Но ми се иска лорд Хешо да беше останал тук с нас, за да види инициативата на своя народ. Той и неговите предци преди него са ни служили добре в продължение на векове.
Каури продължи да ни води нагоре по пътеката и пред нас се откриха върховете на град Извор на мечтите. Скалата беше разцепена на малки вертикални хребети, а ефектът беше достатъчно неравен, за да бъде естествен, а не създаден от китцен. Скалата беше пълна с дупки и пътеки, така че китцените можеха да се промъкват от тунел в тунел по цялата скала на горния град. Градът се издигаше на височина само покрай скалата; отпред се откриваше обширен градски пейзаж, който запълваше каменната площ между отвесната скала и пясъка на плажа.
Тук, покрай стената, лицата ни се изравняваха с по-високите етажи на пътеките и тунелите. Мамка му, нямаше да се поберем в техните сгради. Не можехме да седнем с тях в домовете им или да влезем в магазините им. Представих си как бихме се чувствали на Метален рой, ако внезапно пристигнат кораби, пълни с шестдесетметрови гиганти. Те нямаше да могат да се поберат в нашите асансьори, нямаше да могат да посещават нашите пещери.
Щяхме да сме ужасени. Беше чудо, че в миналото китцените били посрещали хората. А тези хора се бяха възползвали от доверието им – това не беше наша вина, но сега ние бяхме отговорни за преодоляването на тази история.
– Каури – казах аз – знам, че трябва да говориш с вашия сенат, но къде изобщо ще можем да се срещнем с тях?
– Сенатът ни заседава в една голяма аудитория – каза Каури. – Можем да ви посрещнем там, но ще трябва да останете на трибуната. Страхувам се, че не разполагаме със столове, които да ви поберат. Унищожихме всички жилища на хората, след като те бяха изгонени от нашата планета по време на Втората човешка война. Може би ще успеем да намерим някакви здрави маси, на които да седнете.
Притеснявах се за способността ни да седнем дори на най-здравите маси. Както каза Еф Ем, не искахме да предизвикваме междузвездни инциденти.
– Можем да седнем на земята – казах аз. – Ако има място.
– Стига това да не е прекалено голяма обида – каза Каури. – Искаме да се срещнем с вас като с равни, но не познаваме вашите обичаи.
– Не – казах аз. – Не е обида. Къде точно са Коб и Бабчето? – Те също нямаше да се поберат в тези сгради. А ако бяха в безсъзнание, звезди, нямаше да се поберат в китценска болница.
– Нашите места за пируване са точно зад завоя на скалата, а шатрата с вашите хора е отвъд тях – каза Каури. – Може би ще успеем да издигнем още една палатка, достатъчно голяма, за да ви засенчи, докато се храните, но построяването на първата ни отне доста усилия.
– Не е необходимо – казах аз. – Моля ви, заведете ни при Коб и Бабчето.
Поехме по тесен път през поляната след скалите, като пътищата продължаваха да пустеят, докато минавахме през тях. Когато стигнахме от другата страна на града, пътят отново зави към плажа и Каури представи местата за пиршества, които в общи линии представляваха широка пясъчна ивица с каменни маси и малки беседки, разположени срещу скалата. Някои от хората на Горо – разпознах ги по доспехите им – филетираха големи като тях риби и ги товареха на конвейери, които се търкаляха в пещи, издълбани в скалата.
– Мамка му, не знам дали можем да ядем храната тук – казах аз.
– Какви са тези неща? – Попита Аланик, като се взираше в рибата. – Изглеждат… слузести.
Хм. Предполагам, че на РеДаун няма да имат риба. Ние имахме някои, които отглеждахме във вани, и няколко, които живееха на свобода в подземни езера.
– Това са риби – каза Куна. – Те ги вадят от океана и ги ядат. По-добре ще е да опиташ плодовете. – Те направиха жест към купичките и чинийките, които бяха подредени на банкетните маси. – Би трябвало да са вкусни за вашия народ.
Аланик не изглеждаше развълнувана, макар че се отнасяше учтиво към храната, която ѝ бяхме дали на Метален рой, въпреки че повечето от нея беше направена от водорасли.
– Ако искаш да оставиш част от хората си тук, можеш – каза Каури. – Палатката до болницата е по-напред.
– Това звучи добре – казах аз. Махнах с ръка на Кел и Уиноу – нашите медицински специалисти – да се присъединят към нас.
Погледнах към Аланик. Китценът сякаш реагираше по-добре на нея, тъй като тя не беше човек.
– Ще дойдеш ли с мен?
– Разбира се – каза тя.
– Искаш ли да дойда? – Попита Еф Ем.
– Не – казах аз. – Остани тук и може би да направим някаква дипломация?
Еф Ем ме погледна опустошително.
Куна се запъти към китцените, като наблюдаваше готвенето им. Намалих гласа си.
– Опитай се да се увериш, че Куна не ги обижда прекалено много – казах. – И че Нед не се е съгласил доброволно да се дуелира със същества, които са една десета от размера му, става ли?
– Мога да се опитам да се уверя, че няма да се запише отново за доброволец – каза Еф Ем.
– Добре. Нямам нужда това да ми тежи на съвестта.
Еф Ем се обърна към останалите и ги насочи към плажа.
Нора, в която според Каури се намираше болницата, беше огромна и се извисяваше във въздуха. В самия комплекс имаше много малки вратички, през нито една от които не можеше да влезе възрастен човек. Китценът се нуждаеше само от малка част от разстоянието между главите на хората.
Каури ни поведе към една палатка, която беше издигната отпред. Изглеждаше така, сякаш много по-малки палатки бяха прикрепени една към друга на дълги стълбове, образувайки структура с размери около три метра дължина и два метра ширина. Покривът беше на височината на раменете ми, така че когато Каури маневрира с платформата си близо до входа и дръпна входа на палатката, трябваше да се наведа, за да погледна вътре.
Там, на две платформи, толкова ниско до земята, че си помислих, че първоначално може да са били китценски банкетни маси, лежаха Коб и Бабчето. Телата им бяха покрити с много одеяла, натрупани върху всеки крайник и върху торса.
Кел и Уиноу се скриха вътре, а Каури продължаваше да държи отворен капака на палатката, докато разглеждаха Бабчето и Коб. И двамата дишаха, видях с облекчение, но очите им бяха затворени, а едната страна на лицето на Коб беше покрита със синини. Някакво медицинско оборудване беше прикрепено отстрани на масите и китцени, облечени в малки бели роби и шапки, го преглеждаха. Един от тях стоеше на стълба, която стигаше до височината на коляното ми, и сменяше малката бутилка на нещо, което приличаше на импровизиран инфузионен стълб.
Поне бяха живи и вече бяха получили медицинска помощ.
– Предполагам, че ще искате да ги върнете у дома при вашите хора – каза Каури.
– Да – казах аз. – Доведохме медицински транспортен кораб и нашите медици ще наблюдават прехвърлянето.
Аланик гледаше двамата със загриженост на лицето си и поклати глава.
– Все още не съм сигурна, че това е Бека Нощносянкова.
Примигнах. Човекът в леглото приличаше на бабата на Спенса.
– Защо казваш това?
– Защото не е сайтоничка – каза Аланик.
Протегнах ръка, опитвайки се да усетя вибрацията, която винаги усещах в близост до друг сайтоник. Усетих как вълните ѝ се разнасят от Аланик.
Но тя беше права. Нищо от Бабчето. По-далеч усетих, че нашите тайникс все още са в корабите ни, но нямаше други сайтоници.
Но имаше нещо, вибрация, която идваше от скалите зад нас. Не беше концентрираната честота на сайтоничен разум, а по-скоро… облак от нещо.
– Усещаш ли го? – Попитах. – Странното бръмчене откъм скалите?
Аланик се намръщи.
– Не – каза тя. – Не откривам никакво сайтонично присъствие тук.
Това беше странно и нямах представа какво означава. Преместих се покрай Уиноу до леглото на Бабчето и отметнах одеялото от ръката ѝ от едната страна, а после от другата, проверявайки за холограмни гривни.
Нямаше такива. И ако Върховенството се опитваше да ни измами, къде беше пружината на капана? Посегнах нагоре и разроших косата на Бабчето с ръка. Тя се движеше точно така, както очаквах.
– Мисля, че това е тя – казах аз. – Но си права, сайтониката ѝ изглежда е изчезнала. Какво се е случило с тях? И защо са се озовали тук?
– Бабчето се държеше странно, преди да направи хиперскок – каза Аланик. – Тя ми каза, че може да определи къде е Коб на кораба, което няма смисъл. Той не е сайтоник, така че тя не би трябвало да може да го намери чрез негативната сфера.
Това беше странно.
– Но тогава ти знаеше, че е тя – казах аз. – Защото си била запозната с нейния ум. Както и аз. Тя не беше фалшива свръхсила.
– Тя също така каза, че чува гласове, които я викат и я молят за помощ – каза Аланик. – Тя попита дали са моите хора.
Свих очи. Това можеше да е намеса на Върховенството в сайтониката ѝ. Като това, което се случи с бащата на Спенса.
Погледнах към медиците.
– Какво е състоянието им?
– Изглеждат стабилни – каза Кел.
– Съсредоточихме се върху това да ги подхранваме и хидратираме – добави Каури. – Нашите летописци имат някои данни за това от какви хранителни вещества се нуждаят вашите хора.
– Куна каза, че вашите хора нямат сайтоници – казах аз – но че все пак имате информация за тях.
– Да – каза Каури. – Нашите лесовъди са съхранили записите, изучават ги и ги разбират, но от векове не сме имали китценски сайтоници. Някои от моите хора вярват, че това е проклятие, че не сме доказали, че сме достойни да си възвърнем силите.
Това беше жалко. Все пак подробните записи на сайтоницични сили биха били полезни.
– С удоволствие бихме разговаряли с вашите летописци – казах аз.
– Разбира се – каза Каури. – Ще изпратя съобщение, че сте поискали аудиенция при тях.
– Междувременно можем да натоварим Коб и Бабчето в транспортния кораб. – Нещо странно се случваше с Бабчето, може би и с двамата, и те се нуждаеха от по-добри медицински грижи, отколкото нашите медици можеха да окажат тук, на място.
– Мисля, че първо трябва да се срещнете с нашите сенатори – каза Каури. – Ако изведете хората си от планетата преди срещата, Горо може да се опита да използва това като доказателство, че се опитвате да се изплъзнете или че се подготвяте за нападение.
Поколебах се, като погледнах към Уиноу.
– Не мисля, че няколко часа ще имат значение – каза Уиноу. – Освен ако условията им не се влошат.
Това беше справедливо. Погледнах Коб още веднъж. Лицето му беше бледо, но дишаше. Беше жив.
Щяхме да го събудим. Трябваше да го направим.
Трябваше да намери начин да се измъкнем от тази каша.

Назад към част 6                                                                      Напред към част 8

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *