БРАНДЪН САНДЕРСЪН – Евършор ЧАСТ 8

Глава 7

Когато се върнахме в зоната за хранене, намерихме Еф Ем да седи с кръстосани крака на една от масите и да прекарва пъпеши с големината на главата си през машина с много координирани остриета, които ги режеха на точни резени. Нед и Артуро седяха зад нея и зареждаха цитрусовите плодове на малки вретена, които се въртяха около остро острие, което отстраняваше кората на дълга, тънка ивица. Нед слагаше обелките в много малки контейнери за отпадъци, които двама китцен заместваха с празни контейнери, след което се отдалечаваха, за да предложат пълните контейнери на ограда, пълна с миниатюрни козички, с размер, подходящ за китцен, който може да язди като кон. Кималин и Сейди овкусяваха рибата с много малки шейкъри за подправки, докато Катнип и Ти-Сал стояха на колене до фурните и с помощта на ръчни контролни уреди отстраняваха рибата от конвейерите с помощта на шпатули, задвижвани от акливията.
– Съжалявам – каза ми Каури. – Вие сте наши гости. Не биваше да молим вашите хора да приготвят храната.
Хана се затича и седна в краката ми.
– Не сме ги молили – каза тя. – Те се включиха доброволно. Всъщност Еф Ем настояваше.
Еф Ем вдигна вежди към мен от другия край на пясъчния павилион.
– Не се обиждаме – казах аз. – Благодарим ви, че ни позволихте да ви служим.
Еф Ем се усмихна.
Това беше блестящо от нейна страна. Опитвахме се да ги убедим, че не сме нашественици. Обзалагам се, че хората, които бяха влезли и ги бяха обявили за колония, не им бяха предложили да им помогнат с приготвянето на храната.
– С какво мога да помогна? – Попитах.
Аланик и аз бяхме заведени до въртящи се шишове, където тиквичките се пекоха на огън. Бяхме инструктирани да използваме миниатюрни шишета с пулверизатор, за да хидратираме въртящите се зеленчуци с кафеникава течност, която миришеше едновременно на сладко и пикантно.
Напръсках малко върху пръста си и го опитах. Звезди, беше вкусно.
Не след дълго пристигна Горо. Шампионката му се возеше на чинията до него, а мечът ѝ беше прибран в ножница и препасан през гърба.
Горо не изглеждаше щастлив да види как всички ние помагаме за приготвянето на храната. Той ме погледна особено обидено. Аз трябваше да бъда врагът, нашественикът, когото той беше дошъл да победи.
Поставянето на Еф Ем начело на дипломацията явно беше правилно решение.
Когато приключихме с приготвянето на храната, няколко китцена изнесоха останалите отпадъци и готварски инструменти, а Каури се върна с още един китцена, яхнал втора, по-малка чиния.
– Това е Джуно – каза ми тя. – Един от нашите лесовъди. Той предложи да вечеря с теб, макар че ще изчака до края на заседанието на сената, за да ти предаде знания.
– Съжалявам, че това е необходимо – каза Джуно, – но сред нас има хора, които смятат, че нашето летоброене е излишно или дори застрашително. Единствено волята и постоянното покровителство на най-почитания, който не беше крал, поддържаха нашия орден. Не желаем да вървим срещу волята на сената или да си навличаме гнева на…
– Хора! – Изръмжа Горо от главата на една от големите маси. – Време е да започнем да пируваме. Няма да ви предложа добре дошли! Вие идвате като нашественици и затова ви поднасяме поздрав, подходящ за онези, които се осмеляват да мислят да завладеят Леговището на вечната светлина, което се полюшва леко на брега на времето! Пълен корем, който да ви направи вяли, за да може моят шампион по-лесно да ви прониже с меч!
– Е, това е обезпокоително – промърмори Еф Ем до мен.
– Поне е откровен за това – добави Аланик.
– Да пируваме! – Извика Горо и всички китцени повториха последните думи с вдигнати във въздуха юмруци.
Започвах да се чудя дали не съм допуснал сериозна тактическа грешка, като съм на вечеря с тези същества. Мислех, че постъпваме правилно, като се държим дипломатично и се опитваме да докажем, че не сме тук, за да ги завладяваме. Но сега се притеснявах, че те ще открият някаква слабост, която биха могли да използват срещу нас.
– Джуно – казах, когато един от китцените ми донесе малка чиния – за тях това сигурно беше огромна чиния за сервиране – отрупана с риба и ядки. – Знам, че не искаш да споделяш знанията си с нас, докато сенатът не се съгласи, но мога ли да попитам дали някоя от тези храни е отровна за хората?
– Разбира се – каза Джуно. – Фотофорите на камбала са леко отровни, но те са премахнати. Нашите данни показват, че хората са яли повечето от нашите храни и наистина са натоварвали ресурсите ни, опитвайки се да изнасят някои от най-ценните ни деликатеси за собствена изгода. За да отговоря на въпроса ви, единствените храни, които ядем и които биха били отровни за вас, са няколко вида плодове и някои от летните ни ракообразни, но нито една от тях не ви е била предложена днес. Не се заблуждавайте, Горо иска да ви убие, но ще го направи само с разрешението на сената и по начин, който е най-изгоден за него.
На масата на Горо чух как той сравнява рибата си с достоен враг, убит в битка. Това ми се стори пресилено, но веднъж бях чул Спенса да мърмори нещо, което звучеше много като „страхувай се от гнева на моите много меки чорапи“ в деня на реквизицията, така че вероятно би го одобрила. Не бях сигурен как битка с един от нас с меч би могла да му е от полза, но явно имаше предвид някаква крайна игра.
Еф Ем се втренчи в собствената си риба и отхапа.
– Вкусно е.
– Ех – каза Нед и се настани с кръстосани крака на пясъка до Кималин. – Малко е рибна.
Еф Ем му намигна.
– Това е буквално риба.
– Точно така – каза Нед. – Но… рибена риба.
– Напълно – каза Катнип. – Ненавиждам, когато храната ми е прилагателно към собственото си съществително.
– Точно така – каза Нед.
– Както казва Светицата – добави Кималин. – Ти си това, което ядеш.
– Ей, вижте! – Каза Сейди: – Там има лодки! – Тя посочи към водата, отвъд вълните. Шумът на океана беше по-слаб на това място на плажа. А там, на синьо-зеленото пространство, което сякаш продължаваше безкрайно, докато не се слееше с небето… Мамка му, тя беше права. Там имаше кораби. Ветроходни съдове, които не можеха да бъдат по-дълги от метър-два, поклащащи се нагоре-надолу във вълните.
– Разбирам основите на това как работят корабите – казах аз. – Но как правят това? Как плават там, в цялата тази вода, без да се притесняват, че тя ще ги погълне?
– Понякога се случва – каза Джуно. – Водата е опасна, особено за моряците, които са попаднали във внезапна буря. А що се отнася до това как се справят с нея – как се лети в чернотата на космоса? Струва ми се също толкова непознато и много по-обширно.
Това… беше наистина добра забележка.
– Не знам – каза Артуро. – Не можеш да се удавиш в космоса.
– Но можеш да се задушиш – каза Нед. – Което звучи също толкова неприятно.
Храната изведнъж се почувства тежка в устата ми. Сложих вилицата си, която първоначално може би е била някакъв градински инструмент.
– Или да замръзнеш до смърт – добави Катнип. – В космоса е студено.
– Океанът може да е студен – каза Джуно. – В зависимост от теченията и времето на годината.
– Все пак не се разхерметизираш, ако скочиш в океана – каза Нед. – Това, мамка му, звучи гадно. Знаеш ли, че може да накара слюнката ти да кипне в устата?
– Ех, Нед – каза Еф Ем. – Ние ядем.
Корабът на Върховенството се взриви пред очите ми. Телата на родителите ми бяха изхвърлени в пространството, течностите се изпразниха, очните им ябълки закипяха.
Поклатих глава и поставих чинията си. Това не се беше случило. Първо бяха разкъсани от остриетата на ума.
Дали не са?
– Океанът прави обратното – каза Джуно. – Налягането в дълбините му е толкова голямо, че може да те смаже.
– Уау – каза Нед. – Това е страхотно.
Звезди. Защо всичко в галактиката сякаш се опитваше да ни убие? Бях започнал този разговор, но сега трябваше да се махна от него.
– Извинете ме – казах и станах, оставяйки храната си зад себе си. Отдалечих се от града, тръгнах по плажа към водата.
Над океана се изстреля снаряд и аз помръднах. Нима водата сега ни нападаше?
Но не, това беше птица – цяло ято от тях, с прибрани към тялото крила, които се стрелкаха като куршуми във вълните, а после се размахваха, за да ги издигнат отново, носейки ги във въздуха с риба в уста.
Звезди. Бях виждал снимки на птици, но да ги гледам как се плъзгат над водата като толкова много изтребители…
Беше невероятно, но това не пречеше на ръцете ми да треперят.
Избърсах студената пот от челото си. Мамка му, бях си тръгнал от пиршеството. Нима бях развалил дипломатическите ни отношения? Дали не обиждах по някакъв начин китцените? Дали те щяха да възприемат това като заплаха?
Това нямаше значение. Не можех да се върна. Не можех да дишам. Докато се взирах в океана, целият той ме притискаше, цялата тежест на милиони мили вода се стовари върху тялото ми.
Беше твърде много.
– Джорген? – Каза Еф Ем. Обърнах се, за да я видя да ме гледа със загриженост.
Мамка му, не и загриженост. Всичко друго, но не и загриженост. Искаше ми се да ме погледне по начина, по който ме беше погледнала на платформата на РеДаун, когато ми се беше разсърдила, че съм ѝ казал, че не е трябвало да освобождава охлювите от Метален рой. Беше ми толкова ядосана, когато просто посочих очевидното – тя беше нарушила командната верига, нарушила беше заповедите ни и беше изложила другарите ни на опасност.
Ти няма да си моят командир на полета – каза тя.
Тогава това ме беше погълнало, но го намирах за безкрайно предпочитано пред това, което знаех, че ще каже сега.
– Добре ли си?
– Добре съм – казах аз.
– Джорген – каза Еф Ем. – Не си добре.
– Да – казах аз. – Добре съм.
– Това е нелепо. Не можеш да си добре. Родителите ти…
– Не е сега моментът! – Казах. – Ние сме по средата на дипломатическа мисия! Трябва да поговорим със Сената, за да можем да върнем Коб и Бабчето у дома.
Щом върнем Коб обаче, Стоф определено щеше да го обяви за неразположен. Това нямаше как да се избегне. Всъщност според протокола вече трябваше да съм казал на Стоф, че сме намерили Коб и той наистина е в безсъзнание.
Аз… не исках да го направя. Веднага щом го направех, Стоф щеше да е в пълното си право да започне да действа като адмирал. Нямах представа какво щеше да направи, но каквото и да беше… не му вярвах. Коб знаеше кое е най-доброто за ЗСД, за нашите хора, за Метален рой. Той трябваше да е този, който да командва.
Той щеше да ни преведе през това.
Еф Ем ме гледаше със стиснати устни, сякаш се опитваше да задържи всичко, което искаше да каже.
– Не става дума за Коб – каза тя накрая. – Не става дума за Бабчето и не става дума за нашата дипломатическа мисия.
– Точно така – казах аз. – И това са единствените неща, които имат значение в момента.
– Това не е вярно – каза тя. – Ти имаш значение, Джорген. Това, което се е случило с теб, има значение.
Стиснах юмруци, отвърнах се от нея, за да погледна към морето. Особено голяма вълна се носеше по плажа и ми се искаше да се издигне докрай, да ме отмие в морето и да приключим с това. Представях си как водата ме дърпа надолу, как ме смазва, както Джуно каза, че ще стане, как цялата тази тежест блокира въпросите, исканията, нуждите на всички останали.
Преди миг цялата тази вода ми се стори ужасяваща. Сега я почувствах като освобождение.
– Джорген – каза Еф Ем – трябва да поговориш с някого. Не е задължително да съм аз, но каза ли нещо за родителите си? На някого?
Не бях. Не можех. Не и докато не разбера, че всички са в безопасност.
– Трябва да се подготвим за срещата на сената – казах аз. – Иди да попиташ Каури какво можем да направим, за да я подкрепим в убеждаването на сената, че сме тук с мир.
– Не мисля, че…
– Направи го, Еф Ем.
– Джорген…
– Това е заповед.
Погледнах към нея, а тя се взираше в мен. Сега в нея имаше някакъв гняв и това беше добре. Много по-добре от съжаление. За миг си помислих, че отново ще ми се скара, ще ми обяви, че не съм й щурмови командир и не мога да й казвам какво да прави. Да каже това, което и двамата знаехме: че само се преструвам, че управлявам, че никога не съм знаел какво правя, че съм некомпетентен да командвам и че се провалям във всичко – дори и в това.
– Добре – каза Еф Ем, завъртя се и тръгна обратно по плажа. Покрай нея видях, че останалата част от ескадрата е приключила с храненето. Каури ги придружи до водата, където Нед и Кималин събуха обувките си и навиха гащеризоните си, оставяйки водата да измие краката им. Аланик и Артуро седяха на пясъка и се смееха.
Не можех да си спомня какво е усещането да се смееш.
Чудех се дали това означава, че вече съм се удавил.

Назад към част 7                                                                 Напред към част 9

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!