БРАНДЪН САНДЕРСЪН – Евършор ЧАСТ 9

Глава 8

Все още бях настръхнал, когато Каури ни поведе към сенатското събрание, което се провеждаше на арена, вградена в скалата. Арената беше огромно пространство за китцен, съдържащо стотици и стотици малки тапицирани седалки, издълбани в пясъчника, които се издигаха до тавана в задната част на помещението. За Аланик едва имаше място да се изправи, а аз трябваше да се прегърбя, за да не си одраскам главата си.
Подът в долната част на седалките осигуряваше достатъчно място, за да седнем няколко души. Останалите останаха на плажа, а Еф Ем, Аланик и аз се опитахме да се вмъкнем заедно. Бяхме използвали липсата на място, за да оставим Куна извън срещата, но в действителност се страхувах от това, което можеха да кажат.
Трябваше да седнем с прибрани до гърдите колене, за да се поберем и тримата. Китцен се носеше на малка платформа с издигната стена около нея, като чаша, от която бихме могли да пием на Метален рой. Чашата имаше микрофон, прикрепен към предната ѝ част като към подиум.
– Аз съм Ади, директор на Сената – каза китценът. – Моята работа е да гарантирам, че заседанията протичат организирано. Няма да говорите, освен ако не ви бъде зададен директен въпрос.
– Ще ни бъде ли дадена възможност да се защитим? – Попитах. – Опитваме се да възстановим приятелите си и да предложим съюз, а ако не ни бъде позволено да говорим…
– Може да бъдете призовани да говорите, ако има въпроси – каза Ади. – Моля, не говорете не по реда си.
Може и да стане. Звезди, надявах се, че Каури е овладяла това.
Китценските сенатори започнаха да се подреждат, всички носеха копринени одежди в подобен стил. Цветовете варираха в широки граници и аз се зачудих дали се основаваха на лични предпочитания, или показваха от кой регион е китценът. Бяхме се приземили на този остров, но бяхме преминали през още стотици. Когато залата започна да се пълни, забелязах и физически разлики в китцените. Някои имаха по-дълги уши и по-малки муцуни, а други бяха с по-тъмна окраска на козината. Двойката отзад имаше по едно изрязано ухо, сякаш церемониално отрязано, а този, който зае място отпред, имаше редица сребърни обеци, пробити чак до върха от едната страна.
– Това са много китцени – прошепна Еф Ем до мен. – Ти ли ще говориш, ако има въпроси?
– Назначих те за наш специалист по дипломация – казах аз. – Ти трябва да го направиш.
Еф Ем си пое дълбоко дъх.
– Добре. Но ако кажа нещо погрешно, малко се страхувам, че шампионът на Горо ще ме прегази с меч. Не е лесно да се влиза и излиза оттук. Няма да можем да избягаме.
– Ще говоря, ако никой от вас не иска – каза Аланик.
– Не – каза Еф Ем. – Аз мога да го направя. Но…
Горо пристигна, яхнал диска си с шампиона до себе си. Беше оставил останалата част от свитата си навън. Мечът на шампиона все още беше в ножница и се надявах, че ще остане така.
Горо спусна платформата си, за да се изравни с най-долния ред столове, вероятно за да не закрива гледката на някой от сенаторите. Това го постави тревожно близо до коленете на Аланик, но тя не изглеждаше уплашена от него.
Трудно беше да се уплашиш от нещо толкова малко, но това не означаваше, че искам шампионът му да разреже глезените ни с меч. Дипломатическа катастрофа или не, някой можеше да пострада сериозно и това можеше да е някой от нас.
Ади свика срещата. Само около една трета от местата в сената бяха заети, но си представих, че вероятно има сенатори, които са отсъствали или които не са успели да се съберат в толкова кратък срок. Много от китцените ни гледаха подозрително, но никой от тях не ни заплашваше с извадено оръжие, така че това все пак беше подобрение.
Докато не започнаха да говорят.
Ади даде думата и на Горо, и на Каури, което ме изненада. Бях седял на достатъчно скучни речи на събранието, така че очаквах и тази среща да бъде почти същата. Но вместо това Горо и Каури започнаха нещо като дебат.
– С тези човешки нашественици – каза Горо – трябва да се справим. Като се има предвид дългата ни и жестока история с тях, ние знаем какъв език говорят гигантите. Те трябва да получат единствената комуникация, която разбират – бърз и жесток урок чрез бой. Техният вид е донесъл само разруха на нашите брегове и ние трябва да отмъстим на всички наши врагове.
Еф Ем се наведе и ми прошепна.
– Той казва, че насилието е единственият език, който говорим, но той е този, който продължава да се опитва да ни напада.
Това беше интересен аргумент. Исках да чуя още, но очевидно беше ред на Каури.
– Хората не са наши врагове – каза Каури. – Те дойдоха по моя покана, за да приберат приятелите си, които случайно са пристигнали тук и които дори в момента се лекуват. Те носят със себе си и обещание за съюз, който вече са сключили с УрДейл.
Повечето от присъстващите погледнаха Аланик, а Аланик им отвърна с каменно лице.
Тя не беше по-добра с хората от мен, но поне не ходеше да ги нарича по-малки. Тя се наведе към мен.
– Можеш просто да се биеш с него – каза Аланик. – Той буквално си го иска. Всеки от нас би могъл да го победи в битка.
– Ако го направим – каза Еф Ем, – само ще затвърдим представата им за нас като за опасни, агресивни и насилствени. Всичко това, което се опитваме да докажем, е че не сме такива.
Освен това китцените бяха бързи и обучени в дуелите. Не бих предположил, че ще успеят да нанесат добър удар на някой от нас и да ни наранят сериозно. Съмнявах се, че ще успеят да ни убият, но не исках нищо от това да лежи на съвестта ми.
Ако Спенса беше тук, тя щеше да погледне на това по друг начин. Щеше да се изправи срещу китцените и вероятно щеше да спечели зрелищно, а тази победа щеше да превърне по някакъв начин в съюз. Но нея я нямаше тук и аз правех най-доброто, което можех.
– Разбира се, те казват, че идват с мир – каза Горо. – Но всички знаем какви са хората.
– Не мисля, че знаем! – Каза Каури. – В миналото хората са ни нападали, но с тези хора имаме общ враг в лицето на Върховенството. Аз бях там, когато Уинзик призова Гробокопача, за да унищожи хората.
– Именно в тази битка загубихме нашия най-почитан и почитан Единствен, който не беше крал! – Каза Горо. – Ако не се бяхме намесили в междузвездните дела, той щеше да е с нас и сега.
– Решението на лорд Хешо беше да се отзове на призива на Върховенството – каза Каури. – Оспорваш ли волята му?
Горо изпсува.
– Не, но…
Каури продължи, сякаш Горо не я беше прекъсвал.
– Гробокопача веднага се обърна срещу хората на самия Уинзик, но той все още упорства. Предложи ни път към първично гражданство, но ние бяхме само пешки, предназначени да осъществяват насилието му вместо него. Ако не започнем да създаваме съюзи, ще останем сами, когато дойде разрушението.
– Това е всяване на страх – каза Горо. – Хората са истинската заплаха.
Каури отговори и двамата продължиха да спорят напред-назад.
Джуно, китценският летописец, седеше на първия ред близо до краката ми. Наведох се напред и му прошепнах.
– Винаги ли е така?
Джуно се наведе към мен.
– Не – каза той. – Нашият сенат е млад. Преди да изгубим краля си, той вземаше решенията, като инструктираше народа ни как да гласува. Тогава ни беше по-лесно да вземаме решения. Волите ни бяха съгласувани и имахме единство.
Аланик малко се начумери от формулировката, но аз разбрах смисъла му. Това беше начинът, по който работеше ЗСД. Нашият адмирал вземаше решенията, а останалите ги изпълнявахме. По този начин можехме да действаме бързо и решително.
Но това означаваше също, че можехме бързо да вземем погрешно решение, ако човекът на върха направи погрешен избор.
Помислих си за това, което каза Артуро, че животът ни е по-лесен, когато можем да мислим просто. Трябваше да убием Креляните, защото те се опитваха да ни убият. Нямаше морална двусмисленост, нямаше дипломация, която да трябва да се преодолява. Предполагах, че в известен смисъл родителите ми са правили нещо смело, опитвайки се да прокарат нов път.
При други обстоятелства може би щяха да са герои.
Горо изглеждаше притеснен, сякаш усещаше, че започва да губи спора.
– Трябва да решим този въпрос решително – каза той. – Позволете на моя шампион да се бие с шампион, избран от хората. Нашата сила ще определи победителя.
Изглежда, че той имаше само този единствен аргумент, а аз забелязах, че никой в сената не беше довел шампион с меч. Не бяхме виждали и никой друг, облечен като Горо в града. Той беше единственият, който настояваше, че процесът чрез битка е разумен начин на действие.
– Хората вече казаха, че не искат да ни навредят – каза Каури. – Те не искат да се бият с нас. Физическа схватка между китцен и гигант само ще причини ненужна болка.
– На тях може би! – Каза Горо. – Моят шампион ще повали гиганта като нашите герои от старо време! Те няма да устоят пред остриетата на…
Да, аргументите му започваха да достигат трескавия тон на човек, който знае, че губи. Но членовете на сената все още не бяха дали мнението си, така че защо му беше да го прави?
Горо ме погледна и изглеждаше… объркан.
Опитваше се да ни подмами да се бием с него? Това със сигурност би улеснило аргументите му.
Каури проследи погледа му и аз вдигнах ръка, показвайки, че искам да говоря.
– За следващия си аргумент – обяви Каури, – бих искала да представя свидетелските показания на Щурмови командир Уайт.
Горо се прегърби малко, изглеждайки недоволен.
– Джорген? – Прошепна Еф Ем. – Какво правиш?
– Опитвам нещо – казах аз.
– Това е абсурдно – промърмори Горо. – Човек не бива да говори пред сената.
– На Каури е позволено да влезе в показанията на друг, за да изложи аргументите си вместо нея – каза властно Ади. – Щурмови командир, можете да говорите.
Звезди, искаше ми се да бях по-подготвена за това. Бих предпочел да накарам Еф Ем да го направи, но нямаше време. Тя беше права. Ако дадем и най-малкия знак, че ще участваме в дуела на Горо, ще затвърдим и без това ужасните им предубеждения за нас.
– От името на моя народ – казах аз – съжалявам за това, което сте претърпели от човешка ръка. Но не сме заинтересовани да се бием с вас.
– Те пристигнаха с деструктори на корабите си – каза Горо, – и очакват от нас да повярваме…
– Ще изчакаш реда си – смъмри го Ади и Горо изръмжа малко, но си затвори устата.
– Нашите деструктори се използват за защита – казах аз. – На нас и на нашите съюзници. А ние много бихме искали вие да бъдете наши съюзници.
Косматите вежди на Горо се сгъстиха, а шампионката му се наведе и му прошепна нещо, макар че Горо й махна с ръка.
Каури се усмихна победоносно.
– Почивам си – каза тя. И кимна към мен.
Горо се опитваше да ни примами към нещо. И ако се бяхме хванали на стръвта и се бяхме сражавали с неговия шампион, щяхме да докажем, че всички са били прави за нас. Горо явно искаше това. Дали защото нашето присъствие отслабваше силата му, или смяташе, че прави услуга на народа си, като се опитва да разкрие истинските ни намерения?
– Много добре – каза Ади. – Спорът приключи. Сега ще чуем мнението на сената.
Каури се обърна и вдигна юмрук към мен в жест, който започвах да разпознавам едновременно като поздрав и одобрение.
Горо се понесе по-близо, а шампионката му стоеше до него със скръстени на гърдите си ръце.
– Не знам каква е играта ти, човече – измърмори той.
– Нямам игра – казах аз. – Освен да върна нашите хора у дома, да сключа мир с вас и да координирам съпротивата срещу Върховенството.
Горо присви малките си мънистени очи към мен.
– Вашият народ никога преди не е гледал на нас като на съюзници.
– И аз съжалявам за това – казах му аз. – Но ние не сме те. Ние сме загрижени за вашето благополучие и за благополучието на всички видове, за които Върховенството твърди, че са по-малки.
Погледнах към Еф Ем и тя кимна одобрително. Звезди, може би поне част от това ми се получаваше.
– Хм – каза Горо, като кръстоса ръце, за да отрази шампиона си. – Е, ще видим.
Лапи махаха във въздуха из цялата стая и Ади издигна микрофона си към тях, позволявайки на сенаторите да говорят.
Първите няколко сенатори се съсредоточиха върху аргумента на Горо – правото му да предизвиква новодошлите на бойно изпитание. Няколко от тях сметнаха, че няма нищо лошо в това да се удовлетвори искането му – макар че всички изглежда го смятаха за странно – и предложиха да бъдем задължени да назначим шампион или да напуснем планетата в немилост. Китценът с пръстените в ушите каза, че Горо няма власт над Извор на мечтите или околния остров, така че предизвикателството му е невалидно. Горо трябвало да изчака и да го отправи отново, ако някой от нас стъпи на неговия остров, който имаше още едно дълго име, което не разбрах съвсем.
Звезди, тук ставаше горещо. Бяхме вътре в скалата, където би трябвало да е по-хладно, но от горещината на толкова много тела на едно място в стаята започваше да става влажно и задушно.
Погледнах към Еф Ем, която слушаше разговора на китцените с очевидна и нарастваща загриженост.
– Това не върви добре – каза ми тя.
Беше права. Вместо да се съсредоточи върху това, което бях казал за мира, разговорът затъваше в оспорваната законност на искането на Горо. А междувременно сенаторите започнаха да коментират по-големия въпрос – дали ще се противопоставят на Върховенството, като работят с нас? Това би означавало да захвърлят целия си напредък към първично гражданство. Заради това те се отказаха от монархията си, което, изглежда, всички смятаха за голяма жертва.
– Лорд Хешо даде живота си, за да се опита да подкрепи каузата ни с Върховенството – каза един от китцените с назъбено ухо. – Как можем да обезчестим жертвата му, като изоставим мисията му?
Каури се изкиска, сякаш на драго сърце искаше да спори с това, но и тя, и Горо мълчаха, което, както разбрах, беше правило.
Не бяхме получили разрешение да говорим отново, а и не искахме да ги прекъсваме. Едновременно ми се искаше някой да попита за мнението ни, но и не бях сигурен какво ще кажа.
Ако Спенса беше тук, тя щеше да каже нещо. Тя нямаше да може да седи тук и да слуша това, без да им каже колко грешат. Нямаше да се притеснява за намирането на правилните думи – щеше да тропне с крак напред само на базата на смелостта си и щеше да се получи, защото Спенса беше невероятна.
И по някакъв начин тя имаше доверие в мен. Звезди, точно сега можех да се възползвам от малко от тази увереност. Позволих на ума си да се плъзне в нищото, търсейки я. Аланик седеше точно тук и макар да не я чувах в нищото, не исках и тя да отвори съзнанието си и да ме чуе, затова останах тих, гледах, слушах.
Китценските сенатори продължаваха да спорят, но аз долавях само откъслечни думи.
„Върховенството има власт. Кои са тези хора, че си мислят, че могат да победят…“
Към Никъде не беше тихо както винаги, лишено дори от онази странна повдигната текстура, която бях срещнал на платформата Прайм.
Все пак имаше нещо, там, в празнотата. Не Спенса, а… неин образ. Тя… почистваше част от изтребител. Не виждах района около нея, но я виждах и усещах… самотата ѝ. И чувство на загриженост за нея, което не беше мое. Тя идваше от образа, от нищото.
Звезди, Нищото беше загрижено за Спенса? То беше само странно място, не можеше да мисли или да чувства…
Можеше ли?
Китценът продължи, а споровете ставаха все по-ожесточени.
„… да застраши начина ни на живот. Не бива да работим с никого от тях, освен ако не искаме…“
Образът на Спенса избледня. Не изглеждаше да е от самата Спенса, но нямах представа откъде – или от кого – е дошло. Вече го нямаше и не можех да го намеря отново.
„…унищожение за нас и всички наши роднини. Ако не внимаваме…“
В съзнанието ми изникна образ – корабът на Върховенството, където загинаха родителите ми, нарязан на ленти и разширяващ се все повече на фона на черното пространство.
Изтласках го надолу и отново се протегнах през Към Никъде. Спенса беше някъде тук. Бях открил този образ, би трябвало да мога да я намеря. Дори и да не можехме да говорим, исках да знам, че е там…
Вибрацията, която бях усетил преди, се засили, сайтоничен резонанс някъде от острова. И тогава, силно в съзнанието ми, един глас извика:
„ПОМОГНИ НИ!“ и аз видимо се стреснах.
Освен Джуно, който ме погледна с тревога, другите китцени сякаш не забелязаха. Еф Ем и Аланик обаче го направиха и се обърнаха към мен.
„Добре ли си“? – попита Аланик.
„Добре съм“ – отвърнах аз. Прибрах се в себе си. Този глас – беше дошъл от нищото, но не беше Спенса. Не знаех кой е той. Може би Бабчето? Но тя беше тук, на Евършор, а не в нищото.
Мамка му, защо е толкова горещо тук? Пясъчниковите стени сякаш се приближаваха към мен. Исках да избягам, но не можех да се измъкна. Щеше да ми се наложи отново да пропълзя през струпаната врата на ръце и колене. Какво послание щеше да изпрати това?
Опитах се да се съсредоточа върху думите на сенатора, който говореше – много едър китцен с кафяви кичури в краищата на ушите си.
– Ако нашият най-почитан, който не беше крал, беше тук, той със сигурност щеше да се съгласи, че…
– Не осквернявайте името на Този, Който не беше крал! – прекъсна го друг. – В своята мъдрост той със сигурност би казал…
Звездите, изглежда, всички имаха мнение за това какво би направил техният Не-Крал, ако не беше загинал в битката с Гробокопача. Ние ли го убихме? Много е вероятно да сме го направили.
А когато назоваваха името му, звучаха неудобно като мен, който се опитвах да убедя вицеадмирал Стоф в това какво би направил Коб, ако беше тук.
Звезди, така ли звучах аз? Сякаш просто се опитвах да спечеля скалъпен спор, като накарам призрака на Коб да се съгласи с всичко, което казвам?
„Джорген“ – повтори Аланик – „добре ли си“?
„Добре съм“ – отвърнах аз и се разкрещях, доволен, че Еф Ем не ме чува.
„Не си добре“ – каза тя. – „Не можеш да бъдеш добре“.
Тя знаеше. Звезди, всички вероятно знаеха. Опитвах се да задържа всичко, но всичко се изплъзваше през пръстите ми и…
„Помогни ни“! – Повтори гласът в нищото.
Звезди. Не звучеше като Бабчето. Кой беше той? Нима не знаеха, че не мога да помогна на никого, нито на ескадрата си, нито дори на родителите си?
– Животът ни тук е стабилен – каза един сив китцен. Кожата около лицето му беше отпусната и той носеше малък бастун, на който се подпираше, докато седеше. – Защо да рискуваме да разгневим Върховенството? Трябва да работим с тях, иначе ще се окажем преследвани, както хората, и няма да има кого да обвиняваме, освен себе си.
По дяволите. Китцен може да имат по-лесен живот от нас. Може би можеха да изберат да отидат да играят на плажа следобед, да устройват пиршества или да се дуелират без нужда, защото са се скарали и им е било скучно, но ако това ги караше да мислят по този начин, значи беше лукс, който раждаше безгрижие. Родителите ми искаха този вид лукс за мен, за нас, и не го постигнаха – и затова бяха мъртви.
Видях лицето на майка ми зад стъклото, примирена със съдбата си.
Направи нещата по-добро от нас.
Но ние не се справяхме по-добре. Отново водехме същия проклет спор.
„Помогни ни“! – Каза гласът от Към Никъде. Не, гласове. Имаше много от тях. Може би не бяха истински. Може би това беше собственото ми съзнание, което си съчиняваше всички хора, които провалях – Коб, ескадрата ми и всички хора на Метален рой, които щяха да умрат, защото не знаех какво правя.
Не мога да се справя по-добре – казах мислено на майка ми. Тя не ме чуваше. Тя не беше тук с нас. Тя не беше в Към Никъде. Тя не беше никъде. Нямаше я. Скоро и останалите щяха да си отидат и всичко щеше да е по моя вина.
Опитах се да си поема дълбоко дъх, но не успях. Стаята беше задушна и стените се затваряха, а онзи кораб на Върховенството се взривяваше и свиваше отново и отново в съзнанието ми, а парчетата отломки се разлетяваха навън в празнотата. В гърдите ми имаше кухина, където някога беше душата ми, където се беше запазила онази част от мен, която обичаше родителите ми – която се грижеше и чувстваше. Сега там нямаше нищо друго освен празнота и за пръв път се зарадвах, че Спенса не е тук. Не исках тя да знае. Не исках да я виждам. Срамът от всичко това се навиваше в мен, а после избухна навън като кораба на Върховенството…
Бум.
Части от нищото се разкъсаха в съзнанието ми, сляха се във физически вълни и избухнаха като шрапнел от бомба. Експлозията застигна платформите, на които се носеха Каури и Горо, и ги наклони настрани, като изхвърли китцените на пода. Чашата на Ади се наклони бясно, а парчета от стените ѝ се отчупиха. Силата на удара повали няколко от китцените на предните редове назад по местата им.
Аланик ме хвана за ръката. Тя изглеждаше невредима, но…
Какво се случи?
Снъгълс и Бумслъгър изведнъж се появиха в краката ми.
– Бум! – Изтръби Бумслъгър. Всички сенатори се взираха в мен и много от тях започнаха да говорят наведнъж. Щипката не можеше да разчете какво говорят всички, но разбрах, че нито един от тях не е доволен от мен.
– Какво, по дяволите, беше това? – попита Еф Ем.
– Остриета на ума – каза Аланик. – Джорген, как…
– Не исках да го правя – казах аз. – Не исках да го направя. – Светци и звезди, току-що бях говорил за мир, а сега направих това насред дипломатическа среща?
– Бум – повтори Бумслъгър и започна да ме стиска за глезена, сякаш в знак на съчувствие.
Той не беше правил това. Двамата със Снъгълс бяха усетили това през нищото и бяха дошли да ме утешат. По някакъв начин бях проявил умствени остриета насред стая, пълна с разпилени дипломати, и сега…
– Ред! – Ади се обади. – Къщата ще се подреди!
Горо ме изгледа със задоволство.
– Сега виждаш! – Изръмжа той от пода, достатъчно близо, за да успее щифтът да го преведе. – Хората говорят само на езика на насилието! Това е единственото средство, на което ще реагират!
Не успях да доловя всичко, но няколко от китцените вдигнаха юмруци в този жест на солидарност.
Звезди, аз бях разрушил всичко.
– Това не е вярно! – Казах. Излезе по-силно, отколкото ми се искаше, гласът ми надделя над този на Ади, която призоваваше за ред.
– Това не е вярно – повторих и сенаторите започнаха да мълчат. Няколко от тях се бяха покатерили по облегалките на седалките си, за да ги използват като щитове. – Не сме тук, за да ви нараним – казах аз. – Искаме само да разберете, че разполагаме с инструменти за борба с Върховенството. Възможно е да ги победим, но само ако работим заедно.
Това беше лъжа на два фронта. Не бях направил това нарочно като демонстрация на сила и не знаех дали наистина имаме силата да победим Върховенството, дори заедно.
Но светци и звезди, сега аз бях в него.
– Разбирам. Много е трудно да се иска от теб да застанеш на страната на Върховенството. Знам, че те имат по-добри кораби и по-добра технология. Но това е вярно от много преди да се родя, а моят народ се съпротивлява успешно вече осемдесет години! Ние не знаем нищо за вас или за вашата култура, но знаем за тях, защото сме се борили с тях и сме оцелели. Не искаме това, което се е случило на нас, да се случи и на някой друг. Не искаме никой друг да бъде преследван, да трябва да живее в укрития, да бъде убиван на тълпи всеки път, когато само измъкне глава от земята.
Очите на китцените се разшириха, докато ме гледаха, и няколко от тях прибраха уши назад, което според мен можеше да е страх. Не знаех дали все още се страхуват от мен, или от Върховенството, но аз бях забъркал тази каша. Аз настоявах да дойда тук. Бях изгубил контрол по средата на най-важната дипломатическа среща, на която някога бях присъствал, и звездите, трябваше да го поправя.
– Може и да ви се струва, че тук има мир и благоденствие, но Каури е права. Върховенството се опитва да сключи сделка с Гробокопачите и те ще дойдат за всеки, който им се противопостави. Това може би е последният ни шанс да се противопоставим, преди да са получили властта, от която се нуждаят, за да контролират всяка планета в галактиката. Колко дълго мислите, че вашата планета ще издържи без съюзници?
Еф Ем сложи ръка на ръката ми и аз се стреснах. Мамка му, аз ли обърках това? Но до мен тя се усмихна и кимна.
„Продължавай“ – каза Аланик в съзнанието ми. – „Трябва да ги убедиш“.
Китцените ме гледаха шокирано, но никой от тях още не се беше оплакал, че говоря не на място.
Не знаех дали ще успея да ги убедя, особено след това, което току-що бях направил – звезди, какво бях направил? – но трябваше да опитам.
– Опитахме се да вразумим Върховенството – казах аз. – Те ни предложиха договор и ние изпратихме делегация, която да подпише споразумението. – Гърлото ми се сви, но заговорих през болката. – Върховенството ни предложи мир, а после затвори лидерите ни в един кораб и го взриви на парчета. Половината ни правителство изчезна. Няма да се бия с вас, защото ми е писнало от безсмислено насилие и смърт. Ако искате, ще съберем хората си и ще тръгнем. Но преди това искам да ви предложа възможността да се присъедините към нас. УрДейл вече го направи! Върховенството сключи сделка с УрДейл – и след това посети планетата им с боен кораб, който искаше да ги унищожи. Това ново правителство на Върховенството, това е, което те правят. И ако се опитате да ги вразумите, те ще дойдат и за вас. И аз не искам това да се случи отново. Не и това, което се случи… – гласът ми се пречупи – на моя народ.
С родителите ми.
В стаята беше толкова горещо, но ръцете ми бяха студени. Зрението ми се замъгли. Не можех да остана повече тук. Трябваше да изляза.
– Благодаря – казах аз. И се изправих, като се прегърбих, за да не си ударя главата в тавана, после се придвижих в клек по пътеката и се спуснах на ръце и колене, за да пропълзя през двойните врати навън от стаята.
Хладният въздух удари лицето ми и аз примижах срещу ярката слънчева светлина.
Обърнах се към плажа, като внимавах да не настъпя някого или нещо, и побягнах колкото се може по-бързо.

Назад към част 8                                                                 Напред към част 10

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!