Глава 19
Преминахме през негативната сфера и се върнахме в нашата реалност, загледани в пурпурния мрак на нощното небе. Нямаше звезди, които да надничат през миазмата, не и толкова дълбоко. Само облачен мрак с петна от виолетово и червено, сякаш някой беше сложил многоцветно одеяло върху слънцето.
В тази част на планетата почти се бе разсъмнало. Дървото на Съвета се открояваше в далечината, а светлините на градските алеи проблясваха през червеникавия облак между нас.
– Звезди, никога няма да свикна с това колко странно е тук – каза Артуро по радиото.
– Красиво е, нали? – Отговорих.
– Толкова е красиво – съгласи се той. – От тях дърветата ни изглеждат като бебета. Някога те ми се струваха впечатляващи. Повечето от нашите растения растат във вани.
Протегнах ръка към дървото на Съвета. Разбира се, Куилан щеше да разбере, че съм изчезнала. Щеше да се досети какво правя. Но другите сайтоници вече се отдалечаваха от нас в посока към Кулата. Бяха се качили на корабите в бързината. Куилан се притесняваше.
Имаше право да бъде. Бях оставила група хора със свръхоръжие пред един от главните населени центрове на РеДаун.
– Другите сайтоници тръгват – казах аз. – Мислиш ли, че Досадник ще спази обещанието си да не стреля по дървото? – Гордеех се, че не съм забравила да използвам повиквателния знак по радиото, макар че все още не разбирах съвсем целта.
– Ще го направи – каза Артуро без колебание. – Притесняваш ли се, че няма да го направи?
Да, притеснявах се. Но да го призная ми се струваше слабост.
– Твоята позивна – казах аз. – Това е… Амфи?
– Амфибиа – каза той.
Преводача ми не го преведе.
– Какво означава това?
– Това е дракон от митологията на Старата Земя. Избрах го, защото е страшен и лети
– Ако ми трябва позивна, бих искала нещо, което лети – казах аз. – Това изглежда логично.
– Не е задължително да е нещо логично – каза той. – Може да бъде всичко, което искаш.
Това обаче изглеждаше по-трудно. Да избереш от всичко.
– На РеДаун нямаме същества, които летят. Те не биха оцелели в миазмата.
– Да, ама ние никога не сме имали и истински дракони. Но има и други неща, които летят, истински или не. Например орли. Или ангели.
– Чувала съм за тях! – Казах. – Летящи хора от старите ви религии. Когато моят народ за пръв път срещнал вашия чрез негативното царство, някои от тях ни смятали за ангели. Други смятали, че може би сме дяволи. Като ангелите, но зли, нали?
– Това е вярно. Но вие все пак сте по-скоро ангел, нали? Не ми харесва да мисля, че сме сключили сделка с дявола.
Той го каза шеговито, но това беше от онези шеги, които имаха нотка на истината.
– Тогава ангел – казах аз. – Определено.
– Подхожда ти – каза той. – Ангел с голям меч, който идва да въздаде справедливост.
Не бях сигурна, че съм точно това, но идеята да размахвам меча на справедливостта срещу Върховенството беше привлекателна, стига да беше метафорична. Нямах никакво желание да влизам в истинска битка с такова грубо оръжие.
– Един момент – казах аз. – Отивам да проверя какво става с Ринакин.
Настроих радиото си на канала, от който той излъчваше. Той все още беше там и говореше с един от ораторите на Единството за търговските ползи от капитулацията пред Върховенството. Прекарах сигнала през устройството за определяне на местоположението на кораба си, след което превключих на канала си с Артуро.
– Ринакин все още излъчва от дървото на Съвета – казах аз. – Сигналът идва от района на старата му резиденция. Основната му резиденция е далеч оттук, но той има място, където е пребивавал, когато е бил в Съвета, преди да загуби изборите.
– В какво летим? – Артуро попита. – Имат ли оръжейни установки? Други защитни съоръжения?
– Не – казах аз. – Поставянето на оръжия около централата на правителството би било твърде агресивно. Те се опитват да убедят Върховенството, че сме мирни. А Куилан и останалите ще са взели със себе си и по-голямата част от авиацията.
– Накрая Върховенството ни направи услуга – каза Артуро. – Аз ще я приема. Ще летим или ще скочим с хиперскок?
– Не бива да се приближаваме с нашите кораби – казах аз. – Да оставим корабите си. Можем да оставим и Чубс зад себе си. По този начин и двамата ще можем да се върнем тук, ако нещо се обърка.
– Последния път, когато хиперскочих от кораба си, го оставих на другия край на Вселената – каза Артуро. – Но ти си щурмовият командир в тази мисия. И бих предпочел приятелите ти там долу да не ни видят да идваме.
– Съгласна съм – казах аз и протегнах ръка към Нага. Проправих си път през негативното царство до сградата на Съвета, като формирах координатите в съзнанието си. Вече бях пътувала с хиперскок до резиденцията на Ринакин, така че знаех точно къде отивам.
И тогава повиках Нага да ме последва, докато скачах. Очите се спряха върху мен и усетих гнева им, сякаш искаха да ме свалят от небето. Това бяха два хиперскока в бърза последователност. Надявах се, че няма да ми се наложи да правя още много.
Озовахме се в кабинета на Ринакин, до широката маса от кораво дърво. Стаята изглеждаше непокътната, нямаше нищо общо с бъркотията, която беше, когато Ринакин редовно работеше тук. Рафтовете бяха празни, масата – полирана и чиста.
През сводестата врата чух глас.
Хванах Артуро за ръката и го издърпах зад вратата. Нага се гърчеше в чантата си и се опитваше да се завърти, за да ме погледне.
– Благодаря ти, Сесил – каза Ринакин. – Не е нужно да се връщаш за подноса. Ще го задържа до сутринта.
– Разбира се – отвърна друг глас. – Ако имаш нужда от нещо, не се колебай да се обадиш.
Ринакин вече не излъчваше. Намръщих се. С него се отнасяха като с гост, а не като със затворник. Може би Наналис искаше да запази това в тайна и от персонала, а Ринакин беше решил да се съгласи. Но това изглеждаше толкова… безгръбначно. Ринакин не беше от тези, които отстъпват, дори ако заплашват семейството му.
Чух щракането на лъжица в чаша с метална облицовка. Ринакин очевидно пиеше чай.
Зад мен Артуро мълчеше, но усещах дъха му върху врата си. Всяка част от мен изведнъж осъзна, че той стои толкова близо. Кожата ми настръхнаха.
– Как искаш да играем? – Прошепна Артуро. Щифтът разчете звука му, като преведе думите му толкова тихо, че едва ги чух.
Лъжицата щракна върху масата, последвана от тишина.
– Чакай тук – прошепнах в отговор.
Артуро кимна. Радвах се, че не изпитваше нужда да ме държи в полезрението си всяка секунда. Не се нуждаех от това да ме обгрижва като дете.
Но се поколебах. Той можеше да отскочи в един момент и да ме остави зад себе си. Можех да го последвам, разбира се. Можех да скоча обратно на тяхната планета и да им дам съвет, така че не ме плашеше това, че ще остана назад.
Осъзнах, че това е загубата на доверието им. Това, че бях сама.
Открих, че винаги съм била такава.
– Готова ли си? – Попита Артуро. Гледаше ме странно, сякаш не разбираше защо се колебая.
– Ще бъдеш точно тук нали – казах аз.
Той изглеждаше изненадан.
– Да – прошепна той, гласът му едва се дишаше. – Ще бъда тук, ако имаш нужда от мен.
Бях сайтоничка. След като инхибиторът беше изчезнал, аз бях на власт тук. Не се нуждаех от някакъв човек, който да ми пази гърба.
Но някак си това ме накара да се почувствам по-добре така или иначе.
– Добре – казах аз и заобиколих вратата и излязох в коридора отвъд. Коридорът се отвори към жилищното помещение на Ринакин. Не беше най-пищното място – Ринакин предпочиташе функционалността пред показността. Той седеше на възглавница, оформена с клони, които се преплитаха високо над главата му. Беше притиснал до устните си дървена чаша и ме погледна изненадано, когато се приближих.
Погледнах наоколо. Ако Ринакин беше таен затворник, може би го записваха и наблюдаваха, вместо да поставят явни пазачи. Допрях пръст до ухото си.
– Подслушват ли? измърморих.
Ринакин поклати глава и остави чашата си.
– Тук сме в безопасност – каза той. – Аланик, толкова се радвам, че се върна.
– Мога да те изведа оттук – казах аз. – Отървах се от другите сайтоници.
– Не е безопасно – каза Ринакин. – Аланик, научих толкова много, откакто съм тук. Няма време да ти обяснявам, но ти си в ужасна опасност.
Очевидно. И двамата бяхме в опасност.
– Трябва да дойдеш с мен – казах аз. – Ще ти обясня всичко, но ми позволи да те изведа оттук, преди Върховенството да разбере, че съм тук.
– Точно това е – каза Ринакин. – Трябва да дойдеш с мен. Имам кораб, който можем да използваме. Ще ти разкажа всичко по пътя.
Примигнах. Дали той беше използвал точно тази реплика за мен, която аз бях използвал за него? И защо изобщо не изглеждаше загрижен за това дали съм спасила семейството му?
– Наистина мисля, че трябва да проведем този разговор някъде другаде.
– Разбира се. Както казах, имам кораб…
Космите по врата ми се изправиха. Нещо тук не беше наред.
– Ринакин – казах аз. – Къде отидох, когато си тръгнах?
– Какво? – Каза Ринакин.
– Къде отидох? – Попитах. – Когато си тръгнах оттук. Къде ми каза да отида?
– Отиде да вземеш бойци и ги доведохте, за да спасят нашите съюзници в Дупката – каза той. – Чух всичко за това. Справила си се много добре.
– Добре – казах аз. – Откъде да взема съюзниците, Ринакин? Откъде?
– Аланик – каза Ринакин. – Времето е от съществено значение…
– Знам – казах аз. – Така че кажи ми къде ми каза да отида, когато говорихме за последен път.
Ринакин въздъхна, а после премести едната си ръка към устройство на китката си. Отстъпих крачка назад, страхувайки се, че това може да е оръжие.
Но той просто натисна един бутон.
Цитоничните ми сетива внезапно спряха, сякаш бях ослепяла моментално. Бях изгубена, сама, изолирана, неспособна да потърся компанията на безкрайността на всичко. Ринакин имаше някъде тук кутия за тайникс. Беше активирал сайтоничен инхибитор.
– Ти не си Ринакин – казах аз, най-вече да уведомя Артуро.
Човекът, който не беше Ринакин, се усмихна.
Назад към част 18 Напред към част 20
