Глава 21
Изтръгнахме се от негативната сфера и се плъзнахме по металната повърхност на „Скитащ лист“. Инерцията ни рязко намаля в отрицателната сфера, но ускорителите ни задвижиха отново напред, когато излязохме от нея. Прекъснах захранването им, като не спирах да гледам кораба, в който се намираше Ринакин, докато той се плъзгаше към основата на една от автокулите и се разбиваше.
Корабът ми се подхлъзна малко, като притисна шасито към метала на платформата, но не получи твърде големи повреди. Измъкнах се от него, като прибрах Чъбс под мишницата си, в случай че се наложи да скоча с хиперскок. Не знаех какво ще направят дионите с Ринакин, но предположих, че ако са негови пазачи, ще са по-малко склонни към насилие, отколкото не-Ринакин.
Със сигурност куполът се отвори и един от дионите насочи пистолет към мен и стреля.
Извърнах се встрани зад крилото на кораба им. Те нямаше да се заиграват, така че и аз нямаше да го направя. Взех координатите на мястото точно зад седалката на диона и ги изпратих на Чъбс.
Появихме се точно зад диона с оръжието и точно пред другия много изненадан дион, който нададе писък.
Корабът на Артуро се беше плъзнал по-далеч от моя и той се измъкна и се втурна към нас, но преди да пристигне, аз сложих ръка на всеки дион и изпратих на Чъбс координатите, които знаех най-добре.
Минути по-късно се появихме в дневната зона на дома ми. Няколко оперативни работници на „Единство“ ме погледнаха от мястото, където играеха на карти. Те не можеха да направят нищо друго, освен да гледат как изтласквам двата диона напред, а после отново се плъзгам в негативната сфера, като насочвам Чъбс да ни върне и двамата на повърхността на Скитащия лист.
Влязох в хангара и намерих Артуро, който ме гледаше с широко отворени очи. Гласът му беше заглушен от шлема, но все пак се чуваше.
– Щях да се опитам да ги ударя отново.
– Благодаря на вятъра, че не се стигна дотам – казах аз и се качих в задната част на кораба, търсейки Ринакин.
Кислородните генератори все още работеха тук, така че за щастие той не беше усетил миазмата. Ринакин ме погледна шокирано, макар че сигурно беше предположил, че аз съм този, който преследва кораба му. Едната страна на главата му беше зачервена и подута, вероятно от удара при кацането.
Хванах гегата и я издърпах от устата му.
– Кажи ми нещо, за да знам, че това наистина си ти – казах аз.
– Първият ни урок по сайтоника – каза Ринакин. – Опитах се да те науча да медитираш, а ти ми каза, че според теб това е загуба на време.
Това беше вярно. Все още нямах търпение да го правя, но сега поне виждах целта зад него. Ринакин погледна през рамото ми към Артуро.
– Ти ли го направи? Наистина ли сключихте съюз с хората?
– Работя по въпроса – казах аз. – Хайде. Трябва да отидем да ги проверим.
Помогнах му да се придвижи напред и развързах китките му. Беше наранил едната си ръка, макар че не знаех дали това е от удара или от грубото отношение на похитителите му. Артуро застана от другата му страна и ми помогна да го преведа през хангара и по тунелите към контролната зала. Докато минавахме под покривните прозорци, огледах небето за кораби, но беше твърде тъмно, за да видя някой. Когато наближихме залата за управление, платформата се разтресе и миазмът се отдели встрани, а оръжията с остриета на ума нарязаха миазма на ленти.
Ринакин се вгледа в посоката на огъня.
– Мисля, че съм пропуснал няколко неща.
– Пропуснал си – казах му аз. – Имаше някой, който се представяше за теб и произнасяше речи как се присъединяваш към каузата на прогреса.
– Това го знаех – каза Ринакин. Моите похитители ми пуснаха предаванията. Беше… неприятно да се слушам.
– Нямам време да обяснявам всичко – казах, когато стигнахме до вратата на контролната зала. – Трябва да изляза и да помогна на хората.
– Вие се върнахте – каза Родж, като се обърна от главния контролен панел, за да ни погледне с изненада.
– Това е Ринакин – каза Артуро и му помогна да влезе вътре. Ринакин се строполи на пода до една от кутиите на защитната система, държейки се за ръката.
– Досадник – каза Родж в слушалките си. – Мисията на Аланик беше успешна.
– Добре е да се чуе – каза Джорген по радиото.
– Браво, Аланик! – Чух Нед да казва.
– Някой последва ли те? – Попита Родж.
– Не – каза Артуро. – Аланик се погрижи за тях.
Той имаше предвид дионите. Не ги бях убила. Просто ги бях оставил на бунището. Не като онзи кораб, който взривих в небето. Досега щеше да е стигнал до ядрото, да се е разбил там и да е затрупал тялото на човека, който е изгорял жив вътре.
Артуро сложи ръка на рамото ми и ме издърпа навън.
– Добре ли си? – попита той с тих глас. – Трепериш.
Цялото ми тяло трепереше и въпреки че се опитвах да се овладея, не можех да го накарам да спре.
– Добре съм – казах аз.
– По дяволите, така ли е – каза Артуро. – Какво става?
Той не знаеше. Бях застрелял някого в небето и корабът му се взриви, преди да успее да катапултира, и аз го убих, а той не помисли нищо за това. Вероятно в битката тук, на платформата, бяха загинали повече хора. Чувах как Родж разговаря с Джорген по радиото вътре. Трябваше да отидем там.
Светът обаче изглеждаше нестабилен, сякаш платформата се клатеше на място.
– Говори с мен – каза Артуро.
– Трябва да отидем…
– И ще го направим. Но първо ми кажи какво не е наред.
Вероятно се притесняваше, че знам нещо, което той не знае, че имам някакъв план, който крия от него.
– Кълна се, че няма да те предам.
– Знам – каза той. – Вярвам ти.
Изглеждаше така, сякаш искаше да го каже, но все още ме гледаше със загриженост. Ако не мислеше, че ще ги предам…
Хватката на Артуро се стегна върху рамото ми.
– Аланик…
– Те не катапултираха – казах аз. Чувствах се добре да го кажа, сякаш изповядвах някакъв грях. – Аз свалих този кораб и пилотът не катапултира.
– О – каза Артуро. Той погледна надолу към земята. – Никога преди не си убивала?
– Не – казах аз. – Играем на игри в нашите кораби. Маркираме се един друг с лазери. Не знам какво правя там! И аз свалих някого и го убих. И това не би трябвало да има значение, защото те бяха врагове, но…
– И аз съм мислил така – каза Артуро. – Преди да разберем кои са Върховенството, когато те все още бяха зло без лице. Не ми пречеше да ги убия. Мамка му, чувствах се добре. Но сега, когато видях лицата им, все пак някои от тях… – Той поклати глава. – Не знам. Вече не е толкова лесно. Може би никога не е трябвало да бъде.
– Лесно изглежда по-добре – казах аз. – Когато врагът стреля по теб, трябва да отвърнеш на удара.
– Тогава това, което си направил, е било оправдано – каза Артуро. – Но усещането е ужасно.
– Да – казах аз. – Така е.
Това, че го казах на глас, ме успокои малко. Артуро свали ръката си от рамото ми. Искаше ми се да не го беше направил, защото това също ме успокояваше.
– Можеш ли да се биеш? – Попита Артуро.
Ако не го направех и някои от съюзниците ми не успееха, никога нямаше да си го простя.
– Да – казах аз. – Да, искам да помогна.
Артуро се облегна на рамката на вратата към контролната зала.
– Джорген трябва да даде заповед да се върнем вътре на платформата. Получихме това, за което дойдохме, и сега трябва да си вървим.
– Работят по въпроса – каза Родж. – Но се появи нов полет от кораби на „Единство“, който се справя по-добре със защитата на сайтоничните кораби. Ако не задържат врага в движение, сайтониците ще вдигнат инхибитора и тогава няма да можем да си тръгнем. Те биха могли да се възползват от вашата помощ.
Хората можеха да направят хиперскок, но щеше да им отнеме скъпоценни минути да съберат всички кораби на „Независимост“. Те ни бяха помогнали да направим това и ние не можехме да ги оставим.
– Хайде – казах на Артуро. – Да стигнем до корабите си.
Тръгнахме през тунелите и хангара. Артуро ме последва до моя кораб и провери щетите по шасито, докато се качвах вътре. Той се облегна на стъклото ми и отново сложи ръка на ръката ми.
– Сигурен ли си, че можеш да го направиш?
Ако беше някой друг, щях да го отблъсна, но Артуро не се държеше снизходително. Беше искрено загрижен.
– Ще се оправя, щом се кача във въздуха – казах аз.
Той кимна. Помислих си, че може би уважава този отговор.
– Добре. Нека се издигнем.
Друг взрив от умствени остриета разкъса пространството около платформата. Не исках да ни телепортирам на пътя на това, затова включих радиото си, докато Артуро и аз се носехме от платформата.
– Имам ги – каза Родж. – Досадник, врагът обикаля към твоята позиция.
– Прието, Родж – отвърна Джорген. – Виждам ги. Сейди, Еф Ем, отблъснете ги. Ще помоля някои от пилотите на „Независимост“ да ви помогнат.
– Върнахме се, Досадник – казах аз. – Тук е Амфи – все още не можех да си спомня останалата част от името му – и… Ангел.
– Оооо – каза Сейди. – Ангел. Това е хубаво.
– Казах ти – каза Артуро.
Усмихнах се.
– Къде да скочим?
– Добре дошла, Ангел – каза Джорген. – Излез откъм подветрената страна на дървото. Твоят приятел Куилан е там с група кораби на „Единство“, които го защитават. Изглежда, че всички сайтонически кораби вече са заели позиции.
Което означаваше, че трябва незабавно да излезем оттам, иначе можеше да попаднем в капан.
– Прието – казах аз. Избрах място между нас и Кулата и помолих Нага да ме последва, докато скачах с хиперскок.
Твърде късно осъзнах, че трябваше да използвам Чъбс. Злобата на очите се усещаше по-силна от всякога. Бяхме ги разгневили, привличайки гнева им. Поразиха нещо първично, което ми подсказваше, че искат да ми навредят и че някой ден ще ме грабнат от небето и ще ми отмъстят.
Двамата с Артуро излязохме от негативната сфера във въздушното пространство между платформата и Кулата и няколко кораба веднага се насочиха към нас.
„Аланик“ – каза Куилан. – „Предай хората си и ще мога да се преборя за помилването ти“.
Бяха разбрали с кого работя. Зачудих се дали са се приближили достатъчно, за да ни разгледат, или просто са заключили.
„Не“ – казах му аз. – „Но ще приема капитолирането ти по всяко време“.
„Защо да капитулирам, когато печелим“?
– Покрийте ме – казах на Артуро.
– Дадено – отвърна Артуро. Преминах в маневри за избягване, гмурнах се покрай няколко от корабите, когато те се насочиха към нас, тласкайки ни към Куилан.
Стигнах до негативната сфера, за да отвърна, и долових откъслечни части от гласа му.
„Взимайте си хора“ – казваше Куилан, към Върховенството – „елате и си вземете“.
По клоните. Той щеше да ни предаде още сега. Имаше своята разменна монета – мен, Ринакин и човешките ни съюзници – всички тук, на открито. Сигурно е решил, че това е достатъчно.
– Досадник – казах по радиото. – Куилан вика Върховенството. Не знам колко бързо могат да стигнат тук, но…
„Държете се за нас“ – човекът, с когото говореше Куилан, отговори. – „Мероприятия, влизащи в сила незабавно“ – трябваше да съм по-предпазлив.
Гласът на Куилан прозвуча панически, докато отговаряше.
„Току-що ги намерих – казах ви всичко, ние – бяхме напълно лоялни“
– Не мисля, че всичко върви по начина, по който Куилан е очаквал – казах на Джорген. – Но и не мисля, че ще се развие добре за нас. – Поне ако говореше на ум, не се концентрираше върху полето за сътресение, макар че можеше да не им е нужен за инхибитора.
– Рядко се случва – каза Джорген. – Имаш ли представа пред какво сме изправени?
– Не – казах аз. – Но…
„Аланик“ – каза Куилан. – „Това е твоя грешка. Ти докара това върху нас. Предай се сега или…“
„Млъкни“ – казах на Куилан и той го направи, макар че не можех да изтръгна от главата си колко уплашен се чувстваше.
С какво ли го беше заплашило Върховенството, че да е толкова разтреперан?
Точно в този момент вселената отново замлъкна. Притисната около кръста ми, Чубс изпусна хлипане.
– Вдигнали са инхибитора! – Казах. – Трябва да ги извадим от строя, иначе няма да можем да се измъкнем с хиперскок оттук. – Можехме да напуснем платформата, предположих, и да бягаме, за да спасим живота си. Но все пак щеше да ни трябва време, за да могат хората да изстрелят всички кораби на „Независимост“. Възможно е всички да не успеем.
– Досадник – каза Нед по радиото. – Загубихме още един от корабите на „Независимост“. Кималин трябваше да отстъпи, за да запали отново щита си, и не успяхме да ги задържим от…
– Бумслугър не може да изстреля хипероръжието, докато този инхибитор е включен – каза Родж. – Не знам какво друго да направя, за да помогна.
Колкото по-дълго ги оставяме да поддържат тази формация, толкова по-дълго Куилан ще трябва да се концентрира върху това да създаде сътресително поле над района, което да изведе от строя пилотите на „Звездна ескадра“ и „Независимост“, за да могат да бъдат свалени от въздуха един по един.
И тогава на показанията на сензора ми в небето над нас се появи нещо огромно. Наклоних кораба си нагоре, за да го видя по-добре през стъклото.
Това беше кораб на Върховенството. Боен кораб, ако се съди по огромното оръдие, насочено право към нас.
Към мен и моите съюзници. Към моите хора в Кулата.
– Досадник? -Каза Нед. – Виждаш ли това?
– Виждам го – каза Джорген.
– Това ли е онзи от Метален Рой? – Попита Еф Ем.
– Изглежда да – отвърна Джорген.
– И аз така мисля – каза Родж. – Това означава, че това са планетарни оръжия.
– Какво означава това? – Попитах.
– Означава, че РеДаун е в сериозна беда – каза Досадник. – Освен ако не успеем да измислим как да унищожим този кораб. Родж, мислиш ли, че остриетата на ума ще се справят със задачата?
– Не знам – каза Родж. – Не можем да ги използваме с включен инхибитор.
– Трябва да изведем тези сайтоници от строя сега – каза Джорген.
– Ти-Сал и Катнип се опитват да избягат с един – каза Нед. – Нуждаят се от подкрепление.
Извеждането само на един от сайтониците на РеДаун от позиция щеше да наруши работата на инхибитора. Вече не можех да ги усетя през потискащата тишина.
– Къде са сайтоничните кораби? – Попитах.
– Виждам ги – каза Артуро. – Следвай ме.
– Прието – каза Досадник. – Всички пилоти на „Звездна ескадра“ са свободни да осигурят подкрепление.
Артуро излетя под платформата и аз го последвах. Върховенството нямаше да извлече хората. Щяха да ги свалят, точно тук, близо до населения център. Не знаех колко щети може да нанесе това оръдие.
И не исках да разбера.
– Момчета – каза Родж по радиото. – Ще искате да чуете това.
Гласът на Ринакин прозвуча по общия канал.
– Хора от РеДаун – каза той. – Всички вие сте били измамени.
– Това ли е общото излъчване? – Попита Джорген.
– Да – каза Родж. – Той излъчва към планетата.
– Това е мрачен ден в нашата история – каза Ринакин. – Оперативните работници на Единството ме отвлякоха, а след това накараха агент на Върховенството да заеме моето място, предавайки ви съобщение, което самият аз никога не бих предал. Върховенството се обърна срещу нас, а сега един боен кораб заплашва Кулата. Но ние няма да се предадем и не сме без подкрепа.
О. Видях какво прави Ринакин. Затаих дъх, следвайки Артуро, докато той се отдалечаваше от платформата навън в миазмите. Сега вече виждах корабите отпред – Ти-Сал и Катнип се бореха с група изтребители на „Единство“.
– Днес се отбелязва историческото обединение на нашия съюз с хората – каза Ринакин. – Те дойдоха да ни помогнат в труден момент.
– Хм, Досадник? – Каза Родж. – Ринакин иска да те вкарам в…
– По радиото? – Каза Джорген. – Какво иска от мен? Добре, направете го.
Над нас оръдието започна да свети със зловеща синя светлина.
– Ще ни обстрелват – каза Еф Ем. – Не знаем колко време ще издържи щитът на платформата, така че е по-добре да сме бързи.
Двамата с Артуро стигнахме до корабите и се присъединихме към Ти-Сал и Катнип в огъня на деструкторите. Другите кораби отвърнаха на огъня, а друг кораб се стрелна към платформата.
Тогава това щеше да е корабът със сайтоник.
– Този – казах на Артуро, след което превключих отново на общия канал.
– Имам удоволствието да ви представя Джорген Уайт, човек от планетата Метален Рой, чийто народ отдавна се бори под потисничеството на Върховенството.
– Хм – каза Джорген. – Здравейте. Това съм аз.
Известието примигна – Артуро се опитваше да ес свърже с моя частен канал. Превключих на него.
– Да се разделим и да ги нападнем от двете страни – каза той.
– Готово – казах аз и се отклонихме един от друг, като все още се движехме към кораба със сайтоника.
– От колко време се борите за живота си срещу оръжията на Върховенството? От колко време? – Попита Ринакин.
Това беше добре. Постави акцент върху насилието им. Дръпна завесата върху фалшивия им мир.
– Цял живот – отвърна Джорген, като сега звучеше по-уверен в себе си. – Всъщност три поколения. Избиха ни, накараха ни да живеем под земята. Опитваха се да ни изтребят. Но ние все още сме тук и все още се борим.
– Да, Досадник! – Каза Нед.
Корабът на Върховенството пусна изстрел от оръдието. Щитът около платформата не се пръсна и заискри, но издържа – поне за момента.
– РеДаун е с теб – каза Ринакин.
– Нека бъде така – казах си аз.
– Нека бъде така! – Чъбс повтори.
Двамата с Артуро открихме огън по кораба със сайтоника. Те избягваха, но ние се промъквахме с тях, като ги улавяхме с един взрив, после с два, после с три. Щитът им угасна и аз изстрелях един последен удар…
И пропуснах, като избегнах потока от деструкторна стрелба, който се насочи към мен отстрани.
„Куилан“.
„Те ще ни унищожат всички, Аланик“ – каза той. Имаше ключа за говорене в инхибитора, но аз не можех да отговоря, защото не знаех. – „И това е по твоя вина“.
Той стреля по мен и аз отново се отклоних. Бях изгубила следите на първия сайтонически кораб, затова се надявах, че Артуро все още го има на прицел. Куилан се втурна към мен. Беше твърдо решен да ме заличи от небето.
Но аз нямаше да му позволя да ме надмине. Извърших завъртане и разтоварих деструкторите си директно в кабината му.
Щитът му изсвистя и се разсея. Корабът му продължи да лети към моя, толкова близо, че можех да го видя през стъклото, когато произведох последния изстрел. Той вдигна носа си нагоре.
Но беше твърде късно. Взривът на деструкторите отнесе носа на кораба му и разцепи кабината на две. Корабът му се свлече от небето.
Той не катапултира. Не мислех, че би могъл да оцелее след този взрив, но дори и да беше оцелял, нямаше да преживее падането.
Той беше врагът. Би трябвало да се чувствам добре, ако го убия.
Вече не е толкова лесно – беше казал Артуро. Може би никога не е трябвало да бъде.
Приближих се тъкмо навреме, за да видя как Артуро, Ти-Сал и Катнип стрелят по кораба със сайтоника. И пилотът, и сайтоникът катапултираха, а корабът падна от небето.
Вселената около мен оживя.
Корабът на Върховенството стреля отново. Щитът около платформата помръкна и спря да съществува.
Още един изстрел и той щеше да изчезне.
– Хипероръжието е отново в действие! – Каза Родж. – Досадник, трябва ли да излезем с хиперскок?
– Ако го направиш – казах аз – можеш ли да си сигурен, че корабът на Върховенството няма да стреля по дървото?
– Аланик е права – каза Джорген. – Трябва да приключим с това, ако можем, за РеДаун.
За РеДаун?
– За РеДаун! – Каза Чъбс.
Те щяха да останат и да ни помогнат. Дори и при такъв голям риск.
– Почакай, Родж – каза Джорген. – Мисля, че трябва да приближим оръдието.
– Ще поставите платформата по-близо до огромното оръдие? – Каза Еф Ем. – Това не им ли дава по-лесна мишена?
– Не искам да пропусна – каза Джорген. – Хипердвигателят готов ли е?
– Готов – каза Родж.
И тогава платформата изчезна и се появи отново в небето, като блокира гледката ми към бойния кораб. Авторешетките се изстреляха.
– Оръжейната система е готова – каза Родж. – По дяволите, те отново зареждат оръдието, Родж, така че побързай. Не мисля, че кулите ще са достатъчни. – Вдигнах носа си и се изстрелях през атмосферата, като се изкачих на ръба на платформата точно навреме, за да видя как умопомрачителните остриета пронизват бойния кораб, разрязвайки метала на дълги, тънки ленти. Оръдието се разби на парчета, а енергията, която беше натрупало, се върна обратно в себе си.
– По дяволите! Някой току-що кацна отвън – каза Родж. – Мисля, че трябва да сме изгубили инхибитора, когато щитът падна.
– Досадник? – Каза Еф Ем, като звучеше ужасен.
– Всички кораби да се съберат на „Скитащ лист“ – каза Джорген. – Протокол за отскок.
Не го изчаках да изпрати останалите. Изпратих покана на Нага и след това подканих Чъбс да направи хиперскок вътре в хангара.
Друг кораб се приземи пред мен, аз изскочих и последвах пилота му към командната зала. Беше варвакс – вид ракообразни, за които бях научила, когато се готвех да отида в „Към Звездите“, но изглеждаше толкова странно извън кораба си, разхождайки се в някакъв вид брониран апарат, който изглеждаше като направен от различни видове камък.
Тръгнах към него, макар че какво щях да направя срещу същество в броня, нямах представа. Знаех по-малко за удрянето на хора, отколкото Артуро.
Съществото стигна до вратата, далеч пред мен.
– Бумслъгър, помогни! – Родж извика отвътре.
От командното помещение излезе поток от сила и разряза бронята на варвака на парчета. Съществото в бронята се измъкна, а после отново изчезна в негативната сфера.
– Не мога да повярвам, че това се получи – каза Родж. Той стигна до вратата на командната зала и коленичи, за да вдигне Бумслугър. – Ще ти донеса цяла щайга хайвер, Бумслъгър. Обещавам.
Бумслугър се втренчи в Родж и изглеждаше доста доволен от себе си. И тогава Еф Ем се втурна и се хвърли с ръце около двамата, като ги блъсна силно в рамката на вратата.
– Не притискайте охлювите! – Джорген се затича точно зад мен. Никой не го послуша.
Артуро се приближи до мен, загледан през покривния прозорец в бойния кораб, който се разпадаше на парчета над нас.
– Досадник – обади се Сейди от своя кораб. – Имаме входящ сигнал!
Погледнах навън през входа на хангара и ги видях – множество кораби на УрДейл, боядисани в яркосиньо.
Още изтребители на „Независимост“, които ни идваха на помощ.
– Успяхме – казах аз. Върховенството със сигурност щеше да ни преследва отново, но вече не бяхме сами.
Назад към част 20 Напред към част 22
