Епилог
Гневът на очите се стовари върху мен, докато се носех под вечните им погледи. Но едва ли го усещах, погълната от цялата сила на болката на Джорген, от гнева му, дори от негодуванието му към мен, че го откъснах оттам. Задушавах се, усещайки всеки грам от него по костите си.
Изпаднахме от негативната сфера и чувството избледня, но ехото от него остана, сякаш току-що бях гледала как умират собствените ми родители.
Членовете на „Звездна ескадра“ се изкачваха по корабите си, придвижваха се към прозорците близо до входа на хангара, за да наблюдават как корабът на Върховенството се разкъсва на парчета, корпусът му се разкъсва, двигателните му системи се взривяват в тихи облаци прах и дим. Куна стоеше отстрани и гледаше останките на кораба на Върховенството, които се разпръскваха на фона на звездите.
Джорген издаде задушаващ звук и повечето от ескадрилния състав се обърна и ни видя там, а по лицата им се отразиха шок и облекчение. Артуро затвори очи, сякаш беше сигурен, че и двамата сме изчезнали, и трябваше да се успокои за миг. Родж забърза по тунела от контролната зала зад нас.
– Съжалявам – каза той. – Не знаех какво да правя с него, аз…
– Не беше по твоя вина – казах аз. И това беше вярно.
Това беше по вина на Върховенството. Всяка една част от него.
Джорген се взираше в парчетата на кораба, които се извиваха спираловидно навън, а шрапнелите се разпръскваха във всички посоки. Лицето му беше като статуя, въпреки че усещах мъката, която държеше в себе си.
– Дали Бабчето… – започна Родж.
– Тя се измъкна – казах аз. – Както и Коб. Видях ги. – Сканирах планетата, търсейки в негативната сфера друг сайтоничен разум, но не успях да усетя такъв. Протегнах ръка още по-далеч, търсейки Бабчето – или дори Коб, за когото тя каза, че усеща в негативната сфера, макар да бях сигурна, че не е сайтоник.
Не можах да ги намеря. Те не бяха тук. И не бяха останали мъртви пространства, които да ги скрият.
– Те успяха да се измъкнат – казах аз. – Но… не знам къде са.
– Поне не са били тук – каза Еф Ем. Тя сложи ръка на рамото на Джорген, но той я отблъсна.
– Слизаме на платформата Прайм – каза Джорген.
– Добре – каза Еф Ем, – но мисля, че трябва да спреш за минута…
– Сега – каза Джорген. – Съжалявам, Аланик. Ще закъснеем малко с връщането в РеДаун. – Той се обърна и погледна към плаващите парчета от кораба – мястото, където бяха загинали и двамата му родители. – Има някои неща, за които първо трябва да се погрижим.