ХАРПЪР
Радвам се, че най-накрая навън е студено, защото едно от нещата, които ми липсват най-много от Вашингтон, окръг Колумбия, е лесният достъп до дезодорант против изпотяване. Фрея има половин дузина буркани с лосиони, отвари и пудри, които да ме карат да мириша добре, но никой от тях не ме спира да се потя. Преполовила съм с разкопчаването на нарамниците си, когато завивам зад ъгъла, за да тръгна надолу по коридора, но чувам тихи гласове от стаята до моята и спирам рязко. Познавам гласът на Фрея, но ми трябва малко време, за да разпозная този на Джеймисън. Познавам го само като охрана и след това като войник, като човек, който е загубил ръката си в битка и е гледал как армията от Сил Шалоу унищожава целия му полк, но е готов да облече отново униформа, за да служи на Рен.
Бавното, нежно мърморене на гласа му ме изненада. Очевидно Фрея го познава като нещо повече от това. Колебая се на прага си и лека усмивка цъфва на лицето ми. Тя спомена Джеймисън в нощта на партито на Рен, но тихите им гласове ме карат да се чудя дали между тях има нещо повече от обикновено приятелство.
Прехапвам устни и се придвижвам, за да вляза в стаята си безшумно, за да не ги стресна. Нещата тук са толкова несигурни и да си спомня, че любовта може да цъфти навсякъде, дори и в най-мрачните времена, ми дава надежда
Но тогава чувам как дъхът на Фрея спира и Джеймисън казва:
-Трябва. Трябва.
Тя плаче? Вратата ѝ е отворена, така че се хващам за касата и удрям с кокалчета на пръстите си по рамката. Разделят се, но не толкова бързо, че да не забележа, че са се притиснали една към друг, а ръката на Джеймисън гали косата по гърба ѝ.
Фрея избърсва бързо очите си. Кичури на русата ѝ коса са се изплъзнали от панделките, които я държат назад от лицето ѝ, а бузите ѝ са изпъстрени с червени петна. На рамото на униформата на Джеймисън има влажно петно, но той застава мирно, когато ме вижда. – Милейди – казва той.
– О, милейди – казва Фрея. Тя отново избърсва очите си. – Прости ми.
– Не се извинявай. – Колебая се на прага. – Добре ли си?
– Разбира се. Разбира се. – Но дъхът ѝ отново спира.
Очите ми обхождат стаята, търсейки децата, но тях ги няма.
– Децата добре ли са?
– О! Да. Далия и Дейвин са долу в кухните. Бебето е в съседната стая и спи. – Тя си поема дълбоко дъх и приглажда с ръцете си полите на роклята. До нея Джеймисън е мълчалив. Не мога да разбера нищо от изражението му.
– О – казвам аз. – Добре. Добре.
Нищо не казвам. Те също.
Изведнъж това става някак неудобно.
– Чух – добре, ти плачеше. Аз просто… знаеш ли какво? Няма значение. Не е моя работа. – Отдръпвам се от вратата. – Просто ще бъда в стаята си.
Чувствам се такъв идиот. Лицето ми е горещо и се затварям в покоите си. Махам наручниците от ръцете си и разкопчавам колана на меча, след което хвърлям оръжията и бронята си на купчина до камината, за да изсъхне потната ми кожа. Въздъхвам и се опитвам да развържа ленения корсет, който е добър заместител на спортния сутиен, но не успявам, защото се завързва на гърба ми. Никога не съм разбирала защо има толкова много дрехи тук, които изискват помощ, за да се облечеш и съблечеш. В някои дни бих дала всичко за тениска.
Вратата ми се отваря тихо и не се обръщам, защото лицето ми все още гори.
– Много съжалявам – казвам. – Не исках да ви прекъсвам. Ти плачеше. Исках да се уверя, че си добре.
Хладните пръсти на Фрея отблъскват моите и тя сама поема връзките на гърба ми, но не казва нищо. Не мога да разбера дали е ядосана или все още е емоционална и иска малко пространство.
– Мога да направя това сама – казвам тихо. – Ако трябва да си с Джеймисън точно сега.
Пръстите ѝ дръпват силно връзките, придърпвайки тъканта толкова плътно към гръдния ми кош, че дори не мога да си поема въздух, за да извикам.
– Не, скъпа моя – казва злобен глас, който определено не е на Фрея. – Мисля, че трябва да бъда с теб.
– Лилит. – Едва успявам да кажа името. Боря се с хватката ѝ, опитвам се да се обърна, но тя затяга връзките още по-здраво. Тениска би се скъсала от този натиск, но този корсет е направен да издържи. Имам чувството, че ребрата ми ще се спукат за секунда. Опитвам се да вдишам, но едва успявам да поема дъх. Драскам по деколтето си, но не помага.
Просто захвърлих всичките си оръжия в ъгъла. Като идиот. Трябва да спра да се паникьосвам. Трябва да помисля.
За щастие имам месеци тренировки със Зо, на които да се доверя. Отдръпвам лакът назад и се радвам да чуя изсумтяването на Лилит, но тя не ме пуска.
Вместо това имам чувството, че пръстите ѝ потъват през корсета в кожата на гърба ми и всичко, което усещам, е огън. Лед. Милиони игли в гръбнака ми. Не виждам. Не мога да дишам.
– Виждаш ли? – Казва тя и гласът ѝ е като рев и шепот едновременно. – Няма нужда да те убивам, за да го контролирам. Просто трябва да напомня за това, което мога да направя.
Легнах на пода. Тя е на гърба ми. Мисля, че повърнах от болка. Не мога да кажа. Усещам вкус на кръв и жлъчка. Всичко ме боли, а аз хлипам срещу мрамора.
– Знам – пее тя. – Наистина съм ужасна.
Не мога да отговоря. Мислите ми не могат да се подредят достатъчно, за да кажа нещо. Мислех, че познавам болката. Мислех, че съм толкова свирепа и смела, а сега плача на пода.
– Ти стоиш до него – изсъска Лилит – сякаш той е достоен за това. Сякаш сам не си е причинил хиляди вреди.
Стискам зъби срещу ослепителната болка. Знам какво е направил Рен на хората си, но знам, че е направил всичко това, докато е бил злобно чудовище, създадено от самата Лилит. Той обвинява себе си за всичко, но не трябва. – Той… той никога… той никога…
– О, така ли?
Започва да ми притъмнява, но болката остава. Изведнъж мислите ми се изпълват със спомен: Грей и Тайко, приковани към стената в двора, факли, проблясващи в тъмнината, сенки, танцуващи, докато Рен издава заповед. Огнена линия минава по гърба ми като ухапване с камшик и аз се опитвам да извикам, но гласът ми е накъсан и немощен.
– Сигурна съм, че мислиш, че и това аз съм причинила – казва тя злобно и дъхът ѝ е горещ до ухото ми. Отдръпвам се.
– Нямам нищо общо с това – казва тя и изображението се променя, превръщайки се в стая тук в замъка. Рен стои до маса в покоите си, закопчавайки връхната си дреха, но изглежда… различно. Не мога да разбера защо.
– Моите стражи ще извикат каретата ви – казва той и гласът му е студен, безстрастен. – Изпратих да ви донесат чай.
– Но, Ваше Височество…
Не мога да видя жената, която говори, но познавам гласа. Това е Лилит. Виждам го през нейните очи. От този ъгъл тя трябва да е на леглото.
Това трябва да е преди проклятието. Ужасена съм и очарована.
Сцената продължава. На вратата се почуква леко и влиза млад слуга, носейки поднос с чай и деликатеси. Рен напълно го игнорира и момчето изглежда така, сякаш е свикнало да бъде игнорирано от кралските особи. Той оставя чинията на масата, но когато накланя каната, за да напълни чаша, тя пада, разбивайки се на мраморния под. Чаят се пръска навсякъде, включително ботушите на Рен.
Момчето трепва и поглежда Рен.
– Пр-простете ми, ваше високо…
– Охрана. – Рен не го поглежда.
На вратата се появява пазач и аз с изненада разбирам, че е Грей. Отново, като Рен, той изглежда малко по-различно. Не по-млад, просто… не е същият. Може би това е изражението в очите им или тежестта на присъствието им – или може би това е нещо, което все още не са загубили или спечелили.
Преди Грей да има шанс да каже нещо, Рен казва:
– Изведете го оттук. Накарайте го да съжалява за това. – Той кимва на Лилит и казва: -Сбогом, милейди.
После се обръща към вратата.
Очите на Грей са студени. Той хваща ръката на свитото момче.
Грей страшни.
Зад гърба ми днешната Лилит шепне: – Всички те са зверове, нали?
Видението изчезва и болката се връща толкова бързо, че извиках.
Пръстите на Лилит се впиват и имам чувството, че пробива кожата ми и стига до костите ми.
– Мислиш, че аз съм злодейката – казва тя и болката облизва вените ми. – Мислиш, че аз съм чудовището. Но кой определя това, Харпър?
Задушавам се от ридание. Все още съм с лице надолу върху мрамора и сълзите ми се събират на пода.
– Семейството на Рен уби моите хора – казва тя. – И ти ме обвиняваш, че искам отмъщение? Виждаш сама, той беше чудовище, преди да се появя.
– Не – задъхвам се. – Не, ти си…
– Очаквам да видя войските, принцесо – изсъска тя. – Очаквам да се подчиняват на мен, не на теб. Ясна ли съм?
Пръстите ѝ треперят. Петна пламват в зрението ми и мраморът под мен почернява.
За момент ми се струва, че съм припаднала, но не, подът се промени. Лежа на асфалта. Опитвам се да вдигна глава и виждам бледосивия бетон на бордюра и ръждясалите тръби на канализацията. Там е залепена обвивка на бонбони, ръбовете на която се развяват от вятъра.
Върнах се във Вашингтон, окръг Колумбия.
– Не! – Плача. Ако тя ме остави тук, няма как да се върна. Няма начин да помогна на Рен. Няма начин да..
Чува се клаксон на кола и аз вдигам глава. Един SUV се насочва точно към мен.
Изкрещявам и то изчезва. Върнах се в покоите си, а викът отеква в гърлото ми.
– Запомни – казва Лилит с горещ дъх в ухото ми. – Мога да те контролирам също толкова лесно, колкото и него.
– Не – викам. Подпирам се на тежестта ѝ, сякаш мога да я отхвърля. – Не.
Една ръка ме хваща за рамото и ме обръща. Изправям се, люлея се, крещя от ярост, дращя с ръце.
– Госпожице. Милейди. – Мъжкият глас ме принуждава да замълча и осъзнавам защо пръстите ми са стиснали кожа и катарами вместо кожа и коприна.
Дъстан е коленичил до мен и пръстите ми са стиснали бронята. Тя не ми счупи гръбнака. Тя изобщо не е счупила нищо. Гърбът ми е мокър, но не мога да разбера дали е от пот или кръв, а коремът ме боли. Треперя толкова силно, че зъбите ми тракат. Дишането ми е шумно и паническо в пространството между нас.
Дъстан и аз не сме приятели, но не сме и врагове. Не мога да отпусна пръстите си. Вместо това опрях лице в бронята му и заплаках.
Не знам колко дълго седя там, но не е дълго. Рен не бива да ме види така. Той вече е ужасен, че Лилит ще се върне. Отварям пръсти и се отдръпвам от Дъстан, за да установя, че не е сам. Фрея и Джеймисън стоят зад него, а на вратата има друг пазач.
Избърсвам очите си. – Кървя ли?
Дъстан оглежда лицето ми, след което хвърля поглед към тялото ми.
– Не. – Той прави пауза. – Магьосницата е била тук?
– Да. – Иска ми се да спра да треперя. Фрея ахва. Ръката ѝ се вкопчва в Джеймисън.
Дъстан започва да се изправя, вдишвайки, сякаш ще издаде заповед на пазача, който чака в коридора, и знам – просто знам – той ще извика принца. Рен ще абсорбира моята паника и страх, както винаги, и по този начин ще удвои неговите собствени. Лилит ще продължи да го контролира.
Изправям се на крака и пренебрегвам петната, пламнали във зрението ми, за да сграбча ръката на Дъстан.
– Командире. – Гласът ми звучи сякаш говоря през чакъл. – Не трябва да казваш на Рен.
Той поглежда ръката ми и гласът му пада.
– Госпожице. Не мога да запазя това в тайна…
– Можеш. Дъстан, трябва.
Той ме гледа втренчено и изражението му казва, че не може.
– Моля те. – Забивам пръсти в наручника му. Грей никога не би се поддал, но Дъстан би могъл. – Моля те, Дъстан. Тя иска… тя иска той да пусне армията си в действие. Тя иска да го контролира. Не можем да го позволим. Не така.
Очите му са твърди и не мисля, че ще се съгласи, но тогава Джеймисън прави крачка напред.
– Ако тази тя иска военни действия, ще ги има. Негово височество заповяда на силите ни да се отправят към границата.
Примигвам към него. – Така ли?
Фрея кимва. Бузите ѝ все още са розови от плач, но сълзите ѝ са пресъхнали. – Да – казва тя. – Джеймисън е част от полка, който се отправя към планинския проход.
Поглеждам между тях. Искам това да е добра новина, защото Лилит ще бъде удовлетворена, но не е така. Полкът, отправил се към планинския проход, ще бъде първият, който ще срещне войските на Сил Шалоу.
И вероятно първите, който ще умрат.
Както винаги, тук всичко е толкова сложно.
Не мога да мисля. Не мога да мисля.
Потривам лицето си с ръце и си поемам въздух.
– Дъстан. Моля те. Не виждаш ли, че тя се опитва да ме използва, за да го манипулира?
– Да. Виждам го.
– Тогава не можем да ѝ позволим…
– Знам също, че той управлява Ембърфол. – Той прави пауза. – А ти не.
– Виж – казвам аз. – Отиваме в Силвърмун. Той се опитва да спечели подкрепа, нали? Ако му кажем, че това се е случило, той може изобщо да не отиде. – Все още ме болят вътрешностите и се опитвам да не мисля колко ще боли да яздя кон след час. Опитвам се да не мисля за факта, че Рен може никога да не ме пусне да напусна покоите си, ако чуе какво е направила току-що Лилит.
Опитвам се да не мисля какво направи Рен на Грей и Тайко, когато се почувства предаден. Лилит току-що ми показа как постъпи Рен, когато едно момче разля чай в покоите му. Никога не съм виждала Рен да прави нещо подобно сега, но знам, че все още има частица от това вътре в него.
Опитвам се да не мисля как ще реагира Рен, ако Дъстан скрие нещо от него.
– Нека аз му кажа – предлагам аз. – Само… нека изчакаме, докато се върнем. – Дъстан все още не изглежда убеден, така че аз казвам: – Това са само няколко часа! Каква е разликата?
За един дълъг момент, той ме гледа неотклонно, след което въздъхва. Не съм сигурна дали това е съгласие или раздразнение, но така или иначе, той не казва на другия гвардеец да доведе Рен. Прави крачка назад и се обръща към вратата.
– Най-добре е да се подготвите, милейди. Негово височество ще бъде готов да тръгне скоро.
– Да. Да разбира се. – Започвам да дърпам панделката на корсажа, която вероятно ще трябва да се отреже, след като Лилит я дръпна толкова силно. – Фрея, ще…
– Да, милейди. Веднага. – Тя се отдръпва от Джеймисън и го изгледа дълго.
Чакай. Не искам да им отнемам времето, което им остава.
– Не. Съжалявам. Можете да завършите… каквото и да е.
Джеймисън клати глава. – Трябва да се върна в моя полк, милейди. – Той стиска здраво ръката на Фрея, преди тя да успее да се отдръпне, и ѝ се покланя, целувайки кокалчетата ѝ. – Ще изпратя съобщение, когато мога.
След това той си отиде и очите ѝ се напълниха.
– Съжалявам – прошепвам. – Ти и Джеймисън… не знаех.
– Не мога да позная себе си – казва тя. – Ние си говорихме. – Тя избърсва сълзите от бузите си и изправя рамене. – Простете ми. Ние трябва…
Пристъпвам напред и я прегръщам. Вътрешностите ме болят и ме дърпат и трябва да изхвърля Лилит от главата си и да прегърна приятелката си.
Фрея не е като Рен. Тя ми позволява да я държа и лицето ѝ се притиска в рамото ми – но само за миг. Започва да се отдръпва. – Държа се неуместно…
– Плакала съм над теб дузина пъти пред теб – казвам аз. – Мога да ти върна услугата.
Това кара дъха ѝ да спира и тя казва:
– Изгубих толкова много и не исках да се надявам… о, не мога да мисля за това. – Тя се отдръпва. – Чухте ли командира? Трябва да се облечете.
Бях права за корсета. Трябваше да прережем лентата, за да го махнем. И двете сме тихи и замислени, докато тя ми помага да облека по-елегантна рокля, след което ме кара да седна на столче пред огледалото, за да се опита да укроти къдриците ми.
В огледалото очите ѝ все още са червени и подути.
Мразя това. Всичко това. Всеки път, когато си почина за пет минути от тревогите, изскача нещо ново, за да ме удари право в лицето. Или да се забие в гърба или каквото Лилит направи.
– Мога да го помоля да задържи Джеймисън тук – казвам тихо. – Да му възложа …
– Не – казва тя рязко. – Той така или иначе не би искал това. Той смята за голяма чест да защитава Ембърфол. – Тя прави пауза. – Както и аз.
– Знам. – Преглъщам. – Аз също.
Ръката ѝ се отпуска на рамото ми и тя го стиска. – Знам. Вашата смелост сега е доказателство. Вашата смелост всеки ден е доказателство.
Вдигнах ръка, за да хвана нейната, и я стискам в отговор. Очите ми внезапно са влажни. – Веднъж ми каза, че когато светът изглежда най-тъмен, съществува най-голямата вероятност да видим светлина.
Тя ми кимна в огледалото, но тогава очите ѝ отново се напълниха. – Понякога се притеснявам, че светлината може да бъде угасена твърде лесно.
– Тогава просто я запалваме отново – казвам аз, въпреки че не съм сигурна, че това е вярно. Но не мога да гледам обляното й в сълзи лице и да кажа нещо друго. Отново си спомням за майка ми, как тя стоеше до баща ми толкова дълго, въпреки че той продължаваше да взема грешни решения. Мисля си за Рен и се чудя дали и аз не правя същото. Гласът ми почти трепери и трябва да се успокоя. – Запалваме я отново и отново, колкото пъти трябва.
Очите ѝ срещат моите и тя си поема въздух. – Да, милейди.
Една ръка почуква по рамката на вратата и аз се обръщам, очаквайки Рен, но вместо това виждам Зо, напълно облечна в кожената броня, носена от кралската гвардия. Трябва и аз да си направя такава. Тя изглежда строга и уравновесена и аз се изправям.
– Зо?
Нещо в суровото ѝ изражение се променя и тя се усмихва леко.
– Негово височество ме нае.
За малко да падна от табуретката си.
– Върна се в кралската гвардия ли?
– А… не. Ще бъда твоя охрана. Само твоя.
Искам да я прегърна, но сега, когато е в униформа, вероятно няма да е прилично. Отново стискам ръката на Фрея. – Виждаш ли? – Казвам ѝ. – Друга светлина.
Назад към част 17 Напред към част 19
