РЕН
В замъка Айрънроуз отново е есен. Първият хладен вятър за сезона нахлува през прозорците ми и аз потрепервам. От месеци не съм имал нужда от огън сутрин, но днес въздухът е студен и ми се иска да повикам слуга, който да запали огнището.
Но не го правя.
Близо цяла вечност се страхувах от началото на сезона, защото това значеше, че проклятието е започнало отново. Щях да бъда на осемнайсет, хванат в едно безкрайно повтаряне. Щях да бъда сам с Грей, моя бивш командир на гвардията, опитвайки се да намеря момиче, което да ми помогне да разруша проклятието, което измъчваше мен и целия Ембърфол.
Обаче, тази есен Грей го няма.
Тази есен имам момиче, което да застане до мен.
Тази есен, предполагам, за първи път, от много време, ставам на деветнайсет.
Проклятието е развалено.
Но не се чувства така.
Лилит, чародейката, която някога ме беше хванала в капана на проклятието, сега ме е хванала в капан, но по друг начин.
Харпър, първото момиче, което развали проклятието, Принцесата на Диси, която се закле да помогне на моя народ, е в двора под прозореца ми, тренирайки със Зо, най-близката ѝ приятелка. Зо, някога неин пазач, докато не помогна на Грей да избяга. Няма да отнема най-добрата приятелка на Харпър, но не мога да вярвам на човек, показващ разделена лоялност.
Напрежението вече е твърде голямо.
Харпър и Зо се разделят, дишайки тежко, но Харпър почти веднага възстановява позицията си.
Кара ме да се усмихвам. Церебралната парализа прави битката с меч предизвикателна – някои биха казали невъзможна – но Харпър е по-решителна от всеки, когото познавам.
Чувам тих глас зад себе си:
– Ах, ваше височество. Толкова е възхитително как принцеса Харпър вярва, че може да има превъзходство в това.
Усмивката ми изчезва, но не мърдам от прозореца.
– Лейди Лилит.
– Прости ми, че прекъсвам размишленията ти – казва тя.
Нищо не казвам. Не ѝ прощавам нищо.
– Чудя се как ще се върне обратно по улиците на своя Диси, ако не успееш да победиш нашествениците от Сил Шалоу.
Замръзвам. Тя често отправя такава заплаха, че ще отведе Харпър обратно във Вашингтон, окръг Колумбия, където няма да имам никаква възможност да се свържа с нея. Където Харпър нямаше да има на какво и на кого да разчита и нямаше начин да се върне в Ембърфол.
Лилит игнорира мълчанието ми.
– Не трябва ли да се готвиш за война?
Да. Предполагам, че би трябвало. Грей ми даде шестдесет дни да предам контрола над Ембърфол, преди да помогне на Лия Мара да го превземе със сила. Сега той е в Сил Шалоу и се готви да поведе армия срещу мен. Никога не съм сигурен дали мотивацията му е за ресурси – защото знам, че страната отчаяно се нуждае от свободни търговски пътища – или мотивацията му е да претендира за трона, който каза, че не желае.
Така или иначе, той ще атакува Ембърфол. Ще ме атакува.
– Подготвен съм – казвам аз.
– Не виждам да имаш армия. Намаш генерали, които да кроят стратегии. Не…
– Сега военен стратег ли си, Лилит?
– Знам как изглежда една война.
Искам да я помоля да си тръгне, но това само ще я накара да се забави. Когато Грей беше хванат тук с мен, се утешавах с факта, че не страдах сам.
Сега съм сам и е… мъчително.
В двора долу Харпър и Зо отново срещат остриета.
– Не преследвайте меча ѝ, милейди – викам аз.
Те се отдалечават и Харпър се обръща, за да ме погледне изненадано. Кафявите ѝ къдрици са усукани в непокорна плитка, която виси над едното рамо и носи кожени гривни и позлатен нагръдник, сякаш е родена да бъде кралица. Далеч е от умореното, прашно момиче, което Грей измъкна от улиците на Вашингтон преди толкова много месеци. Сега тя е принцеса-войн, с дълъг белег през едната буза и друг през кръста й, и двете благодарение на ужасната магьосница зад мен.
Когато ме вижда, очите й винаги обхождат чертите ми, сякаш подозира, че крия нещо. Сякаш ми е ядосана, въпреки че не го казва на глас.
Лилит чака в сенките зад гърба ми. Имаше време, когато Харпър ме покани в покоите си, за да ме защити от чародейката. Иска ми се да го направи отново.
Не съм влизал в покоите ѝ от месеци. Има твърде много неизказано между нас.
– Не знаех, че ни наблюдаваш – казва Харпър и прибира меча в ножницата си, сякаш е недоволна.
– Само за малко. – Колебливо казвам аз. – Прости ми.
Веднага щом го казвам, искам да мога да взема думите си обратно. Звучи сякаш се извинявам и за нещо друго. Предполагам, че е така.
Сигурно усеща напрежението в тона ми, защото се намръщи.
– Събудих ли те?
Сякаш вече мога да спя.
– Не.
Тя се взира в мен, а аз се взирам надолу към нея и ми се иска да мога да разгадая цялата емоция, която витае между нас. Иска ми се да ѝ разкажа за Лилит. Иска ми се да мога да спечеля нейната прошка – и да си върна доверието ѝ.
Иска ми се да можех да отменя толкова много неща.
– Не знам какво имаше предвид – казва тя накрая. – За преследването на меча.
– Мога да дойда да ти покажа – предлагам.
Изражението ѝ замръзва, но само за момент. Сърцето ми спира в гърдите. Очаквам да откаже. Отказвала е и преди.
Но тогава тя казва:
– Добре. Ела долу.
Сърцето ми подскача – докато Лилит не проговоря зад мен.
– Да – казва тя. – Върви, Ваше височество. Покажи ѝ силата на твоето оръжие.
Извъртам се втренчен в нея.
– Махай се оттук, лейди Лилит – яростно прошепвам. – Ако си толкова загрижена за подготовката ми за война, предлагам ти да намериш някакъв начин да бъдеш полезна, вместо да ме измъчваш, когато ти стане скучно.
Тя се смее.
– Както желаеш, принц Рен.
Тя протяга ръка, сякаш иска да докосне бузата ми, и аз се дръпнах назад, блъскайки се в стената. Докосването ѝ може да бъде като огън или по-лошо.
Усмивката на Лилит се разширява. Ръцете ми се свиват в юмруци, но тя изчезва.
От двора долу чувам Харпър да ме вика :
– Рен?
Поемам си напрегнато въздух и се връщам до прозореца. Слънцето е започнало да озарява небето, боядисвайки тъмната ѝ коса с искри от злато и червено.
Предполага се, че се подготвям за война, но имам чувството, че вече съм по средата на такава.
– Позволи ми да се облека – казвам. – Слизам след малко.
Назад към част 1 Напред към част 3
