РЕН
Никой не се е опитал да ме убие все още, но ми се струва като капан.
Стотици търговци и работници пълнят двора пред дома на великия маршал. Те са ядосани, всички крещят въпроси едновременно. Искат да знаят защо трябва да плащат данъци на Короната, ако съм решен да остана съюзник с държава, която не е довела армия. Те искат да знаят защо войниците нахлуха в Силвърмун, когато Великият маршал се опита да блокира достъпа преди няколко месеца. Те искат да знаят как ще спрем ново нашествие от Сил Шалоу.
Те искат да знаят защо смятам, че имам право да бъда тук.
Не мога да отговоря на нито един от въпросите им – и така или иначе няма значение. Те са твърде шумни, твърде ядосани. Дъстан и другите пазачи образуваха бариера между мен и хората, но за това посещение доведох само осем от тях. Конете ни са в конюшнята, така че не можем да избягаме.
Не разбирам как съдбата може последователно да дава толкова противоречиви сигнали наведнъж. Отново съм в конфликт с Харпър, но имам кама на кръста си, която може да спре Лилит. Най-накрая имам представа за движенията на армията Сил Шалоу, но пред мен има гневна тълпа.
Дъстан е сложил ръка на меча си, но още не го е извадил. Нито другите от пазачите. В момента хората са просто ядосани, но едно оръжие има потенциала да превърне гнева в смъртна присъда. Чувал съм докладите на Дъстан за опита им да хвата Грей, когато е бил в Сляпата котловина, как жителите на града са се обърнали срещу стражите и войниците и са ги изгонили от града.
Бунтът е заразен, казваше баща ми. Всичко, което е необходимо, е един неконтролиран бунтовник и ще имате още дузина след няколко дни.
Това са повече от дузина. Носех броня като символ на сила, но сега се чудя дали ще е и по необходимост. Предишното ми разочарование от Харпър изчезна, заменено с хаплива паника, че тя е някъде на пазара, почти без охрана.
Дори не мога да изпратя някой да я намери, защото първо трябва да си пробие път през тази тълпа.
Великият маршал, е на стъпалата до мен, стои отляво, но изглежда малко самодоволен. Неговата собствена охрана обгражда двора, но не предприема нищо. В този момент дори не съм сигурен на чия страна биха застанали, ако има схватка.
Чесли е вдясно от мен и изглежда мрачна. Държи ръката си върху собственото си оръжие. Тя ми разказа за единството и напредъка на Сил Шалоу, за подготовката, а тук дори не мога да намеря един човек, който да съгласува частната армия с моята.
Чувствах се като провал, докато траеше проклятието.
Сега се чувствам като провал по съвсем различна причина.
Поглеждам маршал Пери и сдържайки гласа си казвам:
– Кажете им да се разотиват
– Защо? – Казва той с безразличие. – Не искаш ли винаги от хората си да казват какво мислят?
– Не е така и ти го знаеш.
Един мъж крещи от тълпата: – Излъгахте за силите от Диси!
– Ти не си законният наследник! – Крещи една жена.
Друг мъж се втурва напред и блъска един от моите гвардейци, но бързо е съборен на земята. Едно дете наблизо крещи. Един от охраната започва да вади меч.
– Задръж! – Троснато казвам аз и той се поколеба. – Ще чуя какво искате да ми кажете, но няма да…
– Лъжец! – Крещи един мъж. – Лъжец!
Бързо, други повдигат същото напев. Този мъж отново блъска моя гвардеец и усещам разочарованието на пазача, на когато му е наредено да не вади оръжие. Когато блъскането не беше спряно, тълпата започва да блъска другите ми гвардейци. Някой плюе в лицето на Дъстан. Той свива челюстта си и задържа позицията си.
Чесли се приблизава към мен.
– Понякога даването на пример с един, привлича вниманието на мнозина.
– Ако ние първи пролеем кръв, това ще завърши с клане. Вероятно на собствените ми хора.
– Не говоря за тълпата. – Тя поглежда маршал Пери. – Имам предвид примера да е той.
– Целият дворът е заобиколен от собствената ми охрана – казва той през смях. – Давай, опитай.
Преди месеци, когато пътувах до Хътчинс Фордж с Грей, ни нападнаха от засада, но не може да се сравнява с това сега. Тогава Великият маршал и неговият сенешал бяха замислили да ме изнудват, за да ми вземат среброто, и когато не успяха, бях принуден да дам урок на сенешала. Заповядах на Грей да го убие – за първи път в живота си бях издал заповед да сложи край на нечий живот. Като чудовище бях причинил много разрушения и смърт, но за първи път носех отговорност като човек. Беше ужасно.
И сега би било ужасно.
Сърцето ми бие все едно някой е извадил оръжие срещу мен. Това е като момента, в който Грей отказа да разкрие името на наследника. Ембърфол е в опасност и съм принуден.
Мразя това всеки път, когато трябва да предприема нещо като това.
Мразя го. Но не виждам друг изход.
– Ще им кажеш да се оттеглят – напрегнато казвам.
– Няма да направя такова нещо – сопна се той.
– Това е предателство.
– Не е предателство, ако ти не си законният наследник.
– Командире – казвам и гласът ми е груб.
Той се обръща да ме погледне, а моите гвардейци са добре обучени. Друг се сменя с него, за да заеме мястото му. Ръката на Дъстан все още е върху меча му. Плюнката все още е на бузата му.
Не искам да правя това. Грей винаги е карал да изглежда така, сякаш е лесно да се предприемат действия, за да се извършат тези ужасни неща. Винаги съм мислил, че ще става по-лесно всеки път, когато трябва да изложа живота си на риск, но не е така. Става по-трудно.
Маршал Пери трябва да е разберял, че говоря сериозно, защото прави крачка назад. Гардовете му започнаха да се изместват напред. – Мислиш ли, че можеш да държиш хората си заедно по този начин? – Вика той. Той ме заплюва. – Не си по-добър от Карис Луран.
Пулсът ми е рев в ушите. Вдишвам, за да дам заповед. Кръвта му ще бъде върху камъните и няма начин да го променя, както не мога да променя това, което направих на Грей, но нямаше друг начин.
И сега няма друг начин.
Чувам само как тълпата си поема дъх. Пауза, колебание.
Едно момче крещи сред мелето.
– Татко! – Други го задържат, но той се отскубва и хуква към стъпалата. – Татко!
– Лутас – сопва се маршал Пери и гласът му е накъсан. – Лутас, махай се.
– Рен! – крещи Харпър някъде отдалеч. Гласът ѝ е толкова слаб, че почти не я чувам. – Рен!
Обръщам се и я виждам да си пробива път през тълпата, а Зо е зад гърба ѝ. Хората се блъскат срещу нея, но тя е безстрашна и смела и си проправя път с лакти. Усещам в сърцето си едновременно облекчение и паника. Всеки един от тях може да има острие. Всеки може да я използва срещу мен тук и сега.
– Татко! – Крещи момчето.
– Лутас!
Един от моите пазачи пристъпва напред с изваден меч.
Спомням си Грей до мен последния път, когато дойдохме в Силвърмун. Говорех за мъжеството на кралската гвардия в битка. Някога се казваше, че приближаването до кралското семейство е добър начин да загубиш главата си на улицата.
Отдръпвам очи от Харпър и се хвърлям напред, към момчето.
– Чакай! – Извиквам. – Задръж! – Но тълпата е твърде шумна, напрежението твърде осезаемо. Ръката на пазача започва да се спуска.
Избутвам го, вдигайки ръка, за да отклоня острието му. Мечът пада върху наручника ми и се изплъзва. Пазачът ме гледа шокирано.
Момчето е на земята, с вдигната ръка, диша шумно и на пресекулки.
Поглеждам нагоре, търсейки Харпър в тълпата. Когато очите ми се вдигат, виковете около нас се променят.
– Това е принцесата! – Крещят. – Принцесата, която е пълна с обещания.
– Дъстан! – Викам. – Намери я! – Но тогава срещам очите й в тълпата – и също толкова внезапно Харпър изчезва от погледа ми. Зрението ми се стеснява с единичен фокус. Забравих Великия маршал. Забравям хората. Забравям войната и магьосницата и стражите до мен.
Не усещам как се спускам по стъпалата. Не усещам как изваждам оръжието си. Аз съм в гъстата тълпа, отблъсквам хората, прибягвам до меча си, когато не се движат достатъчно бързо.
– Оставете я! – Крещя. – Не я докосвайте. – Гневът ми насища въздуха около мен, горещ и плътен. Когато стигам до Харпър и Зо и двете са на земята, но мъжете около тях отстъпват.
Зо изглежда невредима, но е на едно коляно, с вдигната кама и предпазва Харпър. Роклята на Харпър е скъсана, разкъсана от рамото до корсажа. Част от полите ѝ са в мръсотията. Камата ѝ я няма. Тя има мръсотия по белязаната си буза и се задъхва, стискайки ръка отстрани, но се опитва да се изправи.
Протегнах ръка, за да й помогна, но искам да забия меча си в гърдите на всеки един от мъжете около тях, няколко пъти.
Дъхът на Харпър спира и очите ми се приковават в нейните.
– Добре съм – казва тя, но гласът ѝ трепва, опровергавайки думите ѝ. – Добре съм. – Но тогава по-слабият ѝ крак поддава и тя започва да пада.
Хващам я, дърпам я към себе си. Едва тогава осъзнавам, че тя трепери.
Тълпата в момента е обхваната от нерешителност, но във въздуха се носи обещание за насилие. Не мога да кажа дали хората са по-разтревожени от това, което се канех да направя – или от това, което те се канеха да направят. Охранителите са зад гърба ми и за моя изненада Чесли ги следва надолу по стълбите с оръжие в ръка.
Гледам мъжете и жените около нас.
– Ще ни пуснете да минем – казвам. – Или ще екзекутирам всеки човек, който се изпречи на пътя ни.
– Рен – прошепва Харпър срещу бронята ми.
Не се шегувам, имам предвид всяка дума, която изричам – отсичам аз и трябва да изглеждам смъртоносно сериозен, защото няколко от мъжете се отместиха и отстъпиха крачка назад. Това не са войници. Това са търговци и докери. Тъкачи и месари. Малцина от тях са въоръжени. Сред тях има деца.
Дойдоха тук с въпроси и обвинения. Те плюха в лицето на Дъстан, блъскаха охраната ми, но не дойдоха за кръвопролитие.
Аз съм този, който почти щеше да го причини.
Дъстан пристъпва пред мен. Неговият собствен меч е изваден.
– Разчистете пътя – казва той рязко.
Те го правят.
– Рен – прошепва Харпър. Пръстите ѝ се забиват в ръката ми и тя се опитва да направи крачка, после се спъва. – Чакай. Не мисля, че мога да ходя. Само… само ми дай минутка…
Нямаме минута. Прибирам меча в ножницата. – Дръж се за мен – казвам и привличам ръката ѝ през рамото си, след което я грабвам в ръцете си. Тя е толкова яростно решена, че очаквам да протестира, но може би е също толкова разтърсена, колкото и аз, защото накъсаният ѝ дъх трепери на врата ми.
Докато излизаме от двора, крещящите въпроси и обвинения се възобновяват. Продължавам да гледам напред, стиснал ръце около Харпър, крачейки към конюшната, за да взема конете ни. Искам да обмисля начини да разреша това, да си върна уважението на хората тук. Да изградя моята армия, да направя по-голяма демонстрация на сила срещу тези, които Грей готви срещу мен.
Но вместо това, всичко, за което мога да мисля, е как дойдох тук с надеждата за демонстрация на сила и целеустременост, а сега това се чувства като отстъпление.
Мисля си как хората едва не умряха от ръката ми, когато просто дойдоха да търсят надежда и промяна.
Поглеждам надолу към Харпър и си мисля какво беше направила тя – какво беше спряла – и какво беше рискувала.
Това може да изглежда като отстъпление, но в този момент не се чувствам сякаш съм загубил нещо.
***
Харпър и аз не сме яздили така от първия ден, в който тя пристигна в Ембърфол. След това тя се опита да избяга от Айрънроуз и в крайна сметка спаси Фрея и нейните деца. Тогава Харпър яздеше зад мен, когато отидохме в страноприемницата на Кривия глиган, за да осигурим подслон за Фрея и децата ѝ. Тогава тя ме мразеше.
Честно казано и сега може би ме мрази. Нямам идея.
От друга страна, не мисля така. Ръцете й са стегнати около кръста ми, докато Желязна воля неотклонно препуска по пътя. Тя не се отдръпна, когато забелязах болезненото ѝ изражение и аз ѝ предложих да яздим един кон.
Не е казала нищо, откакто напуснахме града.
Нито пък аз.
Чувството, че ме е предала отпреди часове, когато научих за посещението на Лилит, изчезна и се сви в нищото. Сега това чувство ми се струва дребнаво и нагло, както в първите дни на проклятието, когато си мислех, че мога да тропна с крак и да дам заповед и светът ще се оправи. Тя се опитваше да ме защити, както и аз се опитвах да я защитя. Но научавайки го от моите гвардейци, ме накара да се почувствам слаб и безсилен. Сега, когато видях Харпър, съборена от мъжете в тази тълпа, аз… забравих всичко останало.
След като между нас и Силвърмуун имаше няколко мили, оставих коня да забави крачка. Зад гърба ми Харпър мълчеше. Дъстан яздише близо, но другите бяха отстъпили назад. Чесли е сред тях, яздеща до Зо.
На стълбите Чесли каза:
– Понякога даването на пример на един привлича вниманието на мног – и тези думи продължават да звънят в мислите ми. Все едно баща ми го беше казал. Той би убил маршал Пери без колебание и нямаше да прозволи да се стигне до тук.
Казвах на Харпър, че Грей не е подходящ за крал, когато нямам представа дали аз съм.
– Съжалявам – казва тихо тя.
Мекият глас на Харпър до рамото ми ме изненада. Не, извинението ме изненада.
Обръщам леко глава, търсейки очите ѝ, но тя гледа към околността, притиснала буза до рамото ми.
– Просто исках да те предупредя – продължава тя. – Искам да кажа… предполагам, че не си се нуждаел от това. Но съжалявам, че… провалих това, което правеше.
Прекарвам момент, опитвайки се да идентифицирам тона ѝ. Звучи подозрително подобно на начина, по който се чувствам: Несигурно. Неефективно. Уязвимо.
– Нищо не си провалила – казвам.
– Е, ти се канеше да кажеш нещо на тълпата и аз се втурнах…
– Щях да наредя да убият Великия маршал. Един от охраната ми се канеше да заколи сина му.
Тя шокирано замълча и не мога да кажа дали това е нещо добро или лошо.
– Както виждаш – продължавам аз. – Нищо не си провалила. Ти ме спря да предприема действие, което нямаше да мога да поправя. Правя пауза. – Искам хората ми да вярват, че ще постъпвам справедливо с тях. Прекарах толкова много време, прибягвайки до насилие, че започнах да го чувствам като единственото решение.
Тя все още мълчи, но усещам, че обмисля думите ми. Желязна воля дърпа юздите, затова ги отпускам сантиметра, за да изпъне шията си, после протягам ръка, за да я погаля под гривата му, точно там, където най-много харесва.
– Мислех, че ще си ядосан – казва Харпър.
– Ядосан? – Усещам как тя се размества, затова обръщам глава и зървам сините й очи. – Бесен съм, че маршал Пери се опита да ме хване в капан. Не мисля, че е имал намерение да се стигне до насилие, но можеше бързо да се превърне в това. Ядосан съм, че очаквах да спечеля още няколко хиляди войници за кралската армия, а сега си тръгвам с празни ръце.
– Не – искам да кажа, мислех, че си ми ядосан.
Колебая се, след това отпускам ръка върху нейната, където тя стиска здраво колана ми. Пръстите й са студени от вятъра, но стават по-топли под моите.
– Не. Благодарен съм, че дойде да ме предупредиш. – Точно навреме, докато обмислях заповедта, която щях да дам. – Благодарен съм, че дойде точно в този момент.
Тя отново замълча, но този път е съсредоточена, така че чакам.
В крайна сметка казва:
– Но … ти ми беше ядосан преди. Държеше се като глупак по пътя към Силвърмун.
– Ах. – Намръщвам се. – Минаваха ми мисли за предателство.
– Предателство. – Гласът ѝ е кух. – Като… с Чесли?
– Какво? – Обръщам глава отново. Полъх на студен вятър мина покрай нас, карайки я да потръпне. – Предателство с Чесли? Не разбирам.
Тя навежда глава. – Няма значение. За какво предателство си мислил ти?
– Лилит е била при теб.
Тя замръзва. Мога да усетя шока, който отеква в тялото ѝ. – Дъстан ти е казал.
– Той е моят командир на гвардията. Разбира се, че ми каза.
Тя се изправя, главата ѝ се повдига от рамото ми. – Трябваше да се сетя. – Тя повишава тон. – Хей, Дъстан. Може би трябва…
– Харпър. – Гласът ми е тих, успокояващ. – Веднъж ме помоли да не обвинявам хората си за тяхната лоялност.
Тя затваря устата си, след което въздъхва.
– Уф. Добре. – Тя прави пауза. – Не биваше да крие това.
– Нито ти.
Тя замълча.
– Лилит нарани ли те? – Питам.
– Нищо, което да остави белег. – Тя поема дълбоко въздух. – Тя е ужасна, Рен.
– Знам. – Правя пауза. – Не ти ли мина през ума, че мога да понеса такава новина?
– Ако не искам да бъда твоя пионка, не искам да бъда и нейна. – Тя се колебае. – Няма да ѝ позволя да ме използва срещу теб.
– И все пак Лилит успя да посее раздор. – Въздишам горчиво. – Това е нейният подарък.
Харпър не казва нищо за това. Яздим бавно и мълчаливо дълго време, докато Желязна воля не стана неспокойна и аз опъвам юздите.
– Благодаря ти – казва тогава Харпър и всякакъв гняв в гласа й изчезва. – За това, че ме измъкна от тълпата. – Потръпва тя. -Изглеждаше така, сякаш ще изравниш двора.
Подканям коня и той тръгва нетърпеливо в галоп. Харпър се вкопчи здраво в гърба ми. – Заради теб, милейди, щях да изравня целия град с земята.
Назад към част 20 Напред към част 22
