РЕН
Губя представа за времето. Някъде вляво от мен нещо капе бавно, непрекъснато, но не знам дали продължава от часове, минути, секунди – или години. Не знам дали съм загубил съзнание или съм бил буден през цялото това време.
Болката не е изчезнала.
Лявото ми око не се отваря, а дясното ми е покрито с кръв, която е миглите ми. Мъртвото тяло на Дъстан е на сантиметри. Кръвта е образувала локва на пода между нас, но не мога да кажа къде свършва моята и къде започва неговата.
Спомням си това. Първия път, когато тя уби моите гвардейци. Когато ме превърна в чудовище, което уби семейството ми. Спомням си.
Не искам да си спомням.
Вдигам ръка, за да докосна лицето си, но намирам разкъсана кожа и нарязана плът и изведнъж не мога да дишам. Дръпвам ръката си надолу, но движението е твърде бързо и изскимтявам.
– Проблеми ли? – Пита Лилит и аз затварям здравото си око.
Тя не чака отговор. – Виж какво открих – казва тя и нещо силно и тежко изтропва на земята пред мен. Кръв и още по-лоши неща плискат, за да ме ударят в лицето, и аз се отдръпвам рязко.
Но тома ме принуждава да отворя очите си. Това е брониран нагръдник.
На Зо, мисля. Но може да е на всеки. Всеки от моите хора. Това е просто част от броня.
След това купчина червена плът се приземява отгоре му. За един дълъг момент мозъкът ми не може да разбере какво е това. Това са просто купчина кървящи мускули.
Но тогава разбирам какво е и сърцето ми спира.
– Сърцето ѝ, Ваше Височество – прошепва Лилит. – Както обещах.
Назад към част 25 Напред към част 27
