ХАРПЪР
Ако бях в настроение да мисля за мистични връзки, бих намерила за интересно, че странноприемницата изглежда се превръща винаги в място за утеха и топлина, когато нещо се обърка в Айрънроуз. Но тази вечер единственото, за което мога да мисля е, че Рен може да бъде разкъсан, докато всичките му пазачи и войници са мъртви.
Всичко, за което мога да мисля, е Зо, откъсната направо от гърба на коня, докато препусках в галоп. Или Дъстан, гърлото му беше изтръгнато точно пред мен.
Притискам очите си с пръсти и се опитвам да не се разрева, докато Евалин, съпругата на ханджията, зашива раната на крака ми и увива лапа около глезена ми.
– Ето, милейди – казва Коул, ханджията, с нисък дрезгав глас, докато ми подава чаша, пълна с топла медовина. Пръстите ми треперят, но я приемам.
– Съществото ли се върна? Пита Евалин, гласът ѝ едва ли е повече от шепот.
– Не… не знам какво беше. – Иска ми се Рен да беше тук. Той щеше да знае какво да каже и да накара хората си да се сплотят и да се бият с Лилит.
Но разбира се, ако Рен беше тук, ако беше добре, нямаше да има с кого да се бие.
Вчера бях права. Трябваше просто да ѝ кажа да ме остави във Вашингтон. Първоначално трябваше да ѝ кажа да ме заведе там.
Не мога да се боря с нея. Не мога да помоля никой друг да се бие с нея.
И знам, че ако се върна, тя просто ще ме убие. Вероятно ще го направи точно пред него.
Рен е прекарал живота си в мразене на магията, но точно в този момент ми се иска да имам частица от нея, защото бих…
Мислите ми замръзват. Светът сякаш се накланя около оста си само за секунда.
Нямам никакви пари. Дори нямам никакви дрехи, освен наметалото и пеньоара. Единственото оръжие, което имам, е този безценен кинжал, който беше безполезен в ръцете ми.
Но изведнъж имам план.
– Евалин – прошепвам аз и почти потръпвам, докато говоря, защото вече поисках толкова много от всички в тази стая. – Нямам… нямам никакво сребро, но имам нужда от вашата помощ.
Тя разменя поглед с Коул и нови сълзи се появяват в очите ми. Не знам какво мога да обещая. Дори не знам дали ще получа сребро.
Но и преди съм била бедна. И преди бях отчаяна. Рен ме дразнеше, че моля за помощ, но знам какво е, когато няма кой да ти я даде.
– Ако не можеш – казвам, избърсвайки сълзите – Разбирам. Знам… знам, че времената са трудни за всички…
– Госпожице. – Евалин поставя ръцете си върху моите и ги стиска силно. Поглеждам нагоре и срещам очите ѝ. – Ти направи толкова много за нас – казва тя. – Принцът също. Всичко, което имаме, е твое.
– Кажете ни от какво се нуждаете – казва Коул, а дълбокият му глас бучи. Поглажда гъстата си брада. – Заредени сме добре за зимата.
Плъзгам очите си.
– Имам нужда от дрехи. И карта. И достатъчно храна за… – Правя няколко бързи изчисления, опитвайки се да си спомня всичките пъти, когато Рен е говорил за разстояние и време при пътуване. Нямам представа дали това ще проработи, но нямам други възможности. – Четири дни. Така мисля. Може би пет.
Очите на Евалин се разширяват.
– Госпожице. В Диси ли се връщаш?
– Не – Сълзите ми пресъхват, когато надеждата пламва в гърдите ми за първи път. – Ще намеря Грей.
Назад към част 26 Напред към част 28
