РЕН
Замъкът е студен и тих, но нямам нищо против студа. Ако беше лято, вонята на телата щеше да е ужасна. Така или иначе съм готов да замръзна до смърт, така че не съм палил огън от дни. Все още нямам смелостта да се погледна в огледалото. Лявото ми око е тъмно и сляпо, откакто Лилит ни нападна, и когато докосна с ръка до лицето си, всичко, което откривам, са надигнати ръбове от дебели струпеи и подуване, което ме боли, когато върховете на пръстите го докосват.
Изминаха само няколко месеца, откакто проклятието беше развалено, след цяла вечност на изолация с Грей, но някак си бързо забравих колко тих става Айрънроуз, когато няма пазачи и слуги в залите, няма деца, които се смеят, докато тичат нагоре по стълбите, без дрънчане на чинии, без разпиляване на хартии, без дрънкане на мечове в тренировъчната арена.
Лилит остави телата в залите, като ми каза да мисля за моите престъпления, докато те гният около мен. Когато проклятието за първи път ме плени, тя направи същото със семейството ми, но тогава бях чудовище. Когато сезонът се поднови, всичко в двореца се върна в предишното си състояние от първата сутрин, когато тя ме прокле: никакви мъртви тела, никой.
Този път няма проклятие – и дори Лилит да предложи начин за излизане от този ад, аз бих отказал. Но може би тя знае, че съм научил урока си, или може би смята, че това е по-добре, отколкото да ме гледа как се провалям цяла вечност. Няма проклятие. Без сделка. Няма средства за облекчение. Всеки коридор на Айрънроуз мирише на кръв и смърт. Избягвах го с часове и се заключих в празна стая, но в крайна сметка трябваше да ям. Може би бях готов да замръзна до смърт, но гладуването до смърт ми се стори твърде много като измъчване на себе си.
Лилит вероятно няма да ме остави да умра. Тя няма да ми позволи да избягам. Тя обеща да ме последва, ако се опитам, да заколи всеки, който се осмели да ми предложи подслон. Така че оставам тук. Не съм я виждал от дни, макар че не смея да се надявам, че е приключила с мен. Грей го няма. Харпър е мъртва. Какво друго може да ми вземе? Отчаянието е всичко, което е останало.
Прекарах часове, измъквайки телата от замъка, влачейки ги върху кадифени килими едно по едно надолу по мраморните стъпала, след което ги натоварих във фургон, който сам впрегнах. Един кон липсва от конюшнята: Желязна воля, любимият ми кон – и този на Харпър също. В известен смисъл се радвам, че го няма, но се надявам да е избягал през гората, след като Лилит е убила Харпър и Зо. От друга страна, тя е злобна и достатъчно отмъстителна, за да убие и моя кон.
Колкото и ужасна да е тази задача, аз съм благодарен за нещо, което трябва да направя. Когато седя неподвижно, мислите ми кипят от агония за всичко, което съм загубил. Така или иначе би било по-лошо да оставим телата. Знам какво се случва с един труп, след като започне да се разлага, и нямам интерес да го гледам да се случва стократно.
От време на време разузнавач или войник идва в замъка, носейки съобщения, молби или запитвания за действията, които възнамерявам да предприема. Първият препусна в двора, хвърли един поглед към мен, влачещ тяло по калдъръма, и изкрещя – после избяга. Не знам какво е направила Лилит в горите около замъка, но чувах далечни писъци и шумолене в листата, а хората, които стигат до замъка, са малко. Може би е проклела друг принц и го е превърнала в чудовище.
Каквото и да е, оставя ме на мира и нямам желание да разследвам.
Въпреки студа във въздуха, спирам да се влача, за да изтрия челото си с ръкав, но докосвам раните по лицето, открадвайки дъха ми за момент. Три дузини овъглени тела вече лежат в редица под дърветата. Чувствам се грешно да ги горя, но не мога да ги погреба сам, а животните вече са започнали да ядят труповете.
Честно казано, не мислех, че нещо може да е по-лошо от това да останеш тук завинаги, превръщайки се в бушуващо чудовище сезон след сезон, но очевидно Лилит няма граници.
Без предупреждение тя проговаря някъде наблизо.
– Какво ще правиш с всички тях, Ваше Величество?
Гласът ѝ ме разтърсва и ми се иска да не беше така. Иска ми се да не можеше все още да предизвиква страх само с близостта си.
Не отговарям. Качвам се обратно на каруцата и цъкам на коня, за да се върна в замъка.
Някои хора успяха да избягат. Знам, защото не виждам телата им. Отначало се надявах някой да намери помощ, но бързо разбрах, че няма помощ. Никой не може да я спре.
Ръцете падат върху раменете ми, аз ахвам и се отдръпвам. Конят тръгва напред.
Лилит прошепва в ухото ми.
– Не мога да повярвам, че си мислеше, че ще използваш това глупаво оръжие, за да ме нападнеш. Сякаш никога не съм срещал такава стомана.
Потръпвам и се опитвам да се отскубна.
Тя се навежда по-близо, дъхът ѝ е горещ и гаден. – Сякаш не съм го дала лично на шпионина.
Поемам дъх.
– Толкова си изненадан – изкиска се тя. – Сякаш не съм играла тези игри с теб цяла вечност, принц Рен. – Тя прави пауза. – Кой мислиш, че е разпалил раздора в Сил Шалоу? Кой мислиш, че шепне предложения за убийство на всеки, който желае да слуша? – Езикът ѝ докосва ухото ми и е като целувка на нажежено острие. – Ти трябваше да го използваш на Грей, не на мен.
Потръпвам. Няма кой да я спре.
Беше безполезно дори да опитвам.
– Дори изпратих заповеди до вашите войски, Ваше височество. Използвайки печата ви. – Ноктите ѝ се впиват в раменете ми. Гърбът ми е скован от допира ѝ.
– Вашите войници на границата ще атакуват този полк от Сил Шалоу. Ще започнат войната в Ембърфол и ние ще победим. Изпратих войски да обкръжат замъка.
Това е глупаво. Ако иска да управлява Ембърфол, тя не трябва да позволява на войниците на Сил Шалоу да се доближават до замъка.
– Грей ще дойде за теб – кипи тя. – Острието го няма. Той ще те убие, да знаеш.
Да. Знам. Веднъж мислех, че трябва да убия наследника, за да защитя трона си – и той ще трябва да направи същото, ако иска да го заеме.
Мисълта предизвиква неочаквано стягане в гърлото ми. Толкова много неща ми се иска да бях направил по различен начин.
Щях да му се подчиня. Бих преговарял за мир. Това беше последната молба на Харпър.
Почти предсмъртното й желание.
Дъхът ми потръпва.
Сега Лилит заповяда на войниците ми да атакуват. Никой няма да чуе предложението за мир.
– Грей ще дойде за теб – казва тя – а аз ще чакам. – Свиреп вятър духа през дърветата, за да разроши косата ми и да ме накара да потръпна, а Лилит сключва ръце около врата ми. – Ще чакам, за да мога да убия единствения човек, който все още стои на пътя ми.
Назад към част 31 Напред към част 33
