ГРЕЙ
Джейк ме следва, което очаквах, но също и Солт и Нола Верин. Очаквах и Лия Мара да се присъедини към мен, но тя предпочете да остане, за да успокои Клана Сън и Тора. Тя не го каза, но е обезпокоена от това, че Харпър е тук.
Аз също, но вероятно не поради причините, които тя мисли.
Лилит се върна. Не знам как е оцеляла. Спомням си, че прерязах гърлото ѝ от другата страна, във Вашингтон, окръг Колумбия.
И сега тя отново измъчва Рен.
Чудя се колко време е продължило. Спомням си времето, когато видях Рен, след като избягах в Рилиск. Била ли е там, когато ме върна обратно окован във вериги? Тогава той беше толкова уплашен от магията. И отново, когато пристигнах с Лия Мара, за да му предложа шестдесет дни. Той трепна, когато се приближих. Въпреки всичко притеснението и несигурността ме спират. Знам какво може да направи. Знам какво беше направила.
Когато стигнахме до коридора, който води към лазарета, спирам и се обръщам към Джейк.
– Трябва да изчакаш тук.
Той поглежда към Солт и Нола Верин и докато Джейк никога не е бил в конфликт с никого тук, както аз, появата на Харпър промени това.
– Няма начин – казва той.
– Ако мотивите на сестра ти са чисти, няма от какво да се страхуваш – казва Нола Верин.
– Сестра ми нямаше да дойде тук, ако не беше отчаяна – сопва се Джейк.
– Стига – казвам аз и сдържам гласа си тих. Очите на Джейк са свирепи, челюстта му е стегната. Неговата преданост към сестра му няма да ни помогне тук. – Чакай тук – казвам му аз. – Моля те.
Гледам как предизвикателството набъбва в очите му и очаквам да се опита да мине покрай мен, проклета да е молбата ми. Когато Джейк и аз се срещнахме за първи път, той беше войнствен и враждебен, но също така е смел и лоялен, точно като сестра си. В момента, в който го помолих да застане като мой втори, казах: „Изпълняването на заповеди изисква доверие, Джейк. Трябва да ми се довериш.“
„Мога да направя това“, каза той тогава.
Това е първият път, когато го помолих да го докаже.
За един дълъг миг той не казва нищо и гневът замъглява изражението му. Но най-накрая прави крачка назад, за да застане до стената.
– Добре – изръмжава той.
Потупвам го по рамото и продължавам напред. Зад гърба ми Солт мърмори нещо на Нола Верин и аз въздъхвам вътрешно. Всичките ни опити да обединим народа си започваха да дават резултат, а сега изглежда, че всичко се разпада.
В лазарета винаги е малко студено, защото Ноа често е толкова разсеян от работата си, че забравя да добави още една цепеница към огнището и този следобед не е по-различен. Той седи на табуретка до тясно легло, където Харпър се е сгушила под свободно плетено одеяло, и изглежда, че увива глезена ѝ в парчета муселин. Никой от тях не гледа към вратата и Тайко седи на празното легло до тях, с малкото оранжево коте в скута си и дъвче ъгъла на нагръдниците му. Той говори срамежливо.
– Ноа каза, че трябва да го кръстя Салам. Означава „мир“ на… забравих.
– Арабски – казва Ноа.
– И тогава Изак каза…
– Чакай – казва Харпър. – Кой е Изак?
– Тайко – казвам аз и той се сепва толкова силно, че котето скача от скута му, за да изчезне под работната маса, където изсъска срещу мен раздразнено.
– Грей! -Казва Тайко, но бързо се поправя. – Ваше Височество. – Очите му се плъзгат към вратата и не знам дали вижда Нола Верин или капитан Солт, но лицето му побледнява. – Аз-аз-ученията бяха отменени-по-защото…
– Знам – казвам аз. – Тук съм, за да говоря с Харпър. Поглеждам към вратата. – Виж дали можеш да намериш Изак. Той трябва да бъде информиран за случилото се. – Чувствам се доста уверен, че Изак знае за част от случилото се, ако не и всичко, но Тайко има нужда от задача.
– Да – казва Тайко и кимва. – Веднага. – Той се измъква през вратата.
Ноа завързва превръзката.
– Можеше да ни дадеш още петнадесет минути – казва той сухо. – Мина известно време, откакто можех да говоря с някой, който знае какво е стетоскоп.
– Ще имаме време по-късно. – Харпър ме поглежда и после погледът ѝ се плъзга към въоръжените до зъби хора зад гърба ми. Изражението ѝ замръзва. – Или почакай. Може би съм на път да бъда екзекутирана.
Едно от най-възхитителните неща за Харпър е, че тя се изправя пред всяко предизвикателство без страх, дори когато няма абсолютно никаква причина да вярва, че ще излезе жива от конфронтация. Лия Мара беше изненадана, че Харпър е успяла да убеди войника да намери кралицата, но не бих се изненадал, ако Харпър би стигнала боса до Сил Шалоу, за да почука на входната врата на двореца.
– Няма да бъдеш екзекутирана. – Посочвам леглото, което Тайко току-що освободи. – Може ли?
– Разбира се. – Харпър поглежда зад мен към Солт и Нола Верин, като и двамата вероятно я гледат злобно. Светлина искри в очите ѝ, когато погледът ѝ се връща към моя. – Ваше Височество.
Не мога да разбера дали ме дразни или ми се подиграва, но го игнорирам. Леко се качвам на леглото и тогава, само за момент, ме поразява спомен: седях с Харпър точно така, в лазарета в Айрънроуз. Тогава аз бях пострадалият. Гърдите ми бяха стегнати с бинтове, а Ембърфол беше под заплаха от нашествие от Сил Шалоу.
Също като в момента. Само че този път сме на противоположни страни.
Искрата в очите ѝ се замъгли и знам, че си спомня същото.
След това примигва, отмествайки поглед и подозирам, че прогонва сълзите, но гласът ѝ е равен.
– Не мога да повярвам, че си тук.
– Аз също – казвам.
Тя се усмихва безчувствено.
– Сигурна съм, че е истина. – Тя отново поглежда към Нола Верин и Солт. – Кои са хората с теб?
Солт прави крачка напред и тонът му е злобен.
– Говориш за сестрата на кралицата…
– Капитане – срязвам го аз.
Очите на Харпър се присвиват и тя поглежда към Нола Верин.
– А, вярно. Помня те. Ти се опитваше да се омъжиш за Рен.
Нола Верин не помръдва.
– Радвам се, че не го направих – присмива се тя – ако принцът и хората му са толкова лесно победени от тази магьосница, нашите сили със сигурност ще…
Харпър пуска шала и се изправя, а ръката ѝ отива към камата на бедрото. Нола Верин вади острие.
– Достатъчно. – Изправям се и вдигам ръка между двете. Харпър е нестабилна на краката си, но изглежда готова да се изправи срещу Нола Верин с голи ръце, ако трябва.
– Моля, не разрушавайте лазарета ми – вика Ноа и двете момичета млъкват. Сигурно е излязъл в коридора, за да стои с Джейк.
Поглеждам към Харпър. Тя е толкова бледа, очите ѝ са помрачени и уморени.
– Ти трябва да седнеш – казвам.
Очите ѝ се движат между Солт и Нола Верин.
– Не мисля така.
– Джейк казва, че не си бягала от Ембърфол – казвам ѝ. – Че си дошла тук за моята помощ.
– Да – казва тя твърдо. – Така е.
– Трябва да знаеш, че няма да намериш човека, който някога беше се заклел в кралската гвардия. – Правя пауза. – Трябва да знаеш, че няма да намериш командир Грей.
Това привлича вниманието ѝ. Тя примигва. Залита.
– Да – прошепва тя. – Знам. – Но тя се взира в мен, сякаш точно това е търсила, някой, който би ѝ кимнал, би и казал „милейди“ и би поискал да му посочи най-близката заплаха.
– Седни, Харпър.
Тя не сяда и трепва, когато използвам името ѝ.
Това леко трепване дърпа нещо вътре в мен.
– Дойдох тук, защото ти беше мой приятел – казва тя тихо. – Все още ли си такъв?
Това удря по-силно.
Сигурно проблясва в изражението ми, защото очите ѝ омекват и тя прави крачка към мен. – Грей. Моля те. Дойдох тук, защото Рен беше твой приятел, защото…
– Той не ми беше приятел – срязвам я аз и тя се препъва назад, очите й блестят широко отворени. Гневът ми изненадва дори мен, сякаш е чакал през цялото това време да изплува. – Разбирам защо направи това, което направи, Харпър. Но той не беше мой приятел.
– И така… какво? Просто ще го оставиш там с нея?
– Ние сме във война!
– Война, която ти обяви.
– Не мога да спася живота на човек, който подготвя сили срещу мен – казвам аз. – Не може да мислиш, че…
– Той щеше да иска примирие.
Спирам кратко.
– Какво?
– Той щеше да иска примирие. – В очите ѝ блестят нови сълзи. – Или мир, или съюз, или каквото и да било. Той нямаше да се бие.
– Лъжи – сопва се Солт.
– Не е лъжа! – Отвръща Харпър.
Солт започва да ругае на сисала.
– Вашият принц изпрати полкове на границата.
Харпър ме гледа ядосано.
– Твоя също.
– Аз не съм техният принц – казвам. Тя вдишва, сякаш е готова да вдъхне огън, така че изострям тона си. – Харпър. Седни. – Посочвам леглото. – Сега.
Тя затваря устата си, но сяда. Очите ѝ станаха студени и твърди. Когато ме видя за първи път в караулната, очите ѝ бяха пълни с облекчение и отчаяние, но сега ме гледа като враг.
Не знам дали мога да променя това. Не знам дали искам да променя това.
Тя отново поглежда зад мен.
– Ако няма да ми помогнеш, просто ме пусни или ме хвърли в тъмница, или…
– С удоволствие – казва Нола Верин.
Въздъхвам и се отпускам на противоположното легло. – Кажи ми какво стана.
– Няма да го направя все едно съм на разпит. Кажи им да се махат.
– Тук ти не издаваш заповеди – казва Солт. – Ти си затворник.
– Тогава ме заключете. – Тя протяга ръце и по начин, който само Харпър може да постигне, тя е едновременно открито предизвикателна и победена. – Приключих.
– Ще ви позволим уединението, което искаш – казва Лия Мара от прага и аз се обръщам изненадан.
– Нола Верин – продължава тя. – Капитан Солт. Ще се оттеглите в коридора. – Те го правят, но Лия Мара остава на прага. – Принцесо – казва тя по начин, който не е подигравателен, но намеква, че знае всичко за Диси на Харпър. – Ще ви напомня, че се обърнах към вашия принц с надеждата за мирен съюз и той ме взе в плен и уби охраната ми.
Харпър се взира в нея.
– Не аз съм направила това.
– Знам. – Лия Мара прави пауза. – Освен това знам, че си помогнала на Грей да избяга, несъмнено с голям риск за себе си. – Гласът ѝ омекна, само малко. – Знам, че веднъж е потърсил помощта ти, когато е бил в голяма опасност.
Харпър преглъща.
– Направих го, защото ми е приятел. – Тя ме поглежда. – Защото беше мой приятел.
– Не мисля така – казва Лия Мара и Харпър се мръщи, но продължава. – Може да сте били приятели, но вярвам, че би направила тези неща за всеки, който поиска. Вярвам, че си мила и милостива – и затова не се поколеба да дойдеш в страна, която е обявила война на Ембърфол, с единственото намерение да намериш помощ за принц, причинил толкова много злини.
– Мила и милостива. – Харпър отново ме погледна, след което се намръщи. – Грей веднъж ми каза, че добротата и милостта намират граници и след това се превръщат в слабост и страх.
– Наистина ли? – Лия Мара влиза леко в стаята, приковавайки погледа ми със своя. – Вярваш ли в това?
Поглеждам отново към нея.
– Вече не.
Най-малкият намек за усмивка намира устните ѝ, а бузите ѝ придобиват най-слабия нюанс на розово. – Оставям ви да поговорите на спокойствие. Знам, че имате много за обсъждане. – Сестра ѝ започва да протестира и Лия Мара добавя: – Тъй като капитан Солт и Нола Верин не могат да запазят мълчание, ще им намеря какво да правят. – Тя се промъква през вратата, вземайки ги със себе си, оставяйки ни мълчаливи.
Харпър се взира в мен. Очите ѝ са предпазливи и несигурни. След миг тя преглъща и отвръща поглед.
– Не трябваше да идвам тук. Това беше грешка. – Гласът ѝ се пречупва и тя спира, за да се успокои. – Знам, че е война. Знам, че го мразиш. Просто… не знаех къде другаде да отида.
Дълго седим мълчаливи. Този момент ми напомня за друг, когато тя беше уморена и уплашена и в чужда земя – и тогава също не знаеше дали да ми се довери. Ставам от леглото, за да отида до работната маса на Ноа, докато намеря очукано тесте карти, след което се връщам и сядам срещу Харпър. Примъквам малка масичка между нас, след което ги разбърквам.
– Като в старите времена – казва тя и гласът ѝ отново се пречупва.
– Като в старите времена – съгласявам се. Картите се обръщат заедно и аз раздавам. Харпър взима своите.
– Кралски откуп? – Казва тя.
– Да. – Обръщам карта с лицето нагоре. Трите камъни. Избирам осмица камъни от ръката си и я оставям. – Вече рядко играя карти.
– Така ли?
– Тук играят на зарове.
– Как се играе на зарове? – Може би играта я успокоява, защото емоцията е изчезнала от гласа й и сега тя просто звучи уморена.
– Не съм аз човекът, който трябва да питаш. Ужасен съм в тази игра.
Това предизвиква смях у нея.
– Съмнявам се. Не си ужасен в нищо.
– Наистина съм.
Тя поставя карта. Играем в тишина известно време, тихият огън пука в камината. Не съм забравил колко много ми харесваше да играя карти, но не знаех, че ще събуди толкова много спомени. Не само с Харпър, но и с Рен. В началото, когато проклятието за първи път ни хвана в капан сами, му позволявах да спечели всяка игра. Той бързо разбра и беше бесен. Заяви, че не се нуждае от някой, който да се грижи за гордостта му – и що се отнася до картите, това вероятно е вярно. Той ме попита дали съм му позволявал да спечели и когато правехме спаринги на арената – и беше изненадан, когато признах истината, че нито един майстор на меча не би рискувал член на кралското семейство.
Тогава той извади меч и каза:
– Бий се с мен. Без да отстъпваш, командире. Това е заповед.
Така и направих. Обезвредих го за по-малко от минута. Все още го помня как дишаше тежко, взирайки се в мен, с ивица кръв по предмишницата му.
Спомням си, че бях стреснат, когато вместо да избухне, той се изправи и каза:
– Покажи ми как направи това току-що.
Едно от най-стряскащите неща за проклятието нямаше нищо общо с магията, нито мъченията, нито дори самата Лилит. Откритието беше, че Рен никога не осъзнаваше колко невеж и защитен е той – и колко много искаше да научи, щом имаше възможност.
Слагам карта на масата.
– Не го мразя – казвам тихо.
Харпър се поколеба, след което остави картите си, за да притисне пръсти към очите си.
– Той толкова много съжалява, Грей. Това, което направи – това го разкъсва. Кълна се, че казвам истината. Той наистина щеше да дойде при теб с искане за примирие.
– Вярвам ти. – Гласът ми е сериозен. – Не съм сигурен дали това има значение.
– Защо? – Тя се разплака. – Защо да няма значение?
Поемам си дълбоко въздух, за да отговоря, но тя казва:
– Веднъж ми каза, че ако Рен го позволи, ще понесеш мъченията на Лилит стократно. Сега е твоят шанс. Сега, Грей. Тя го убива. Тя е… – Гласът й се задавя от ридание. – Тя е толкова ужасна. Той се страхува от магията. Знаеш каква е тя. Знаеш какво ще направи тя.
Така е. Знам.
Това е твърде много. Има твърде много спомени. Гърдите ми са стегнати, мислите ми се изпълват с лед по начинът, по който се чувствам, когато трябва да предприема действия.
– Тя уби Дъстан – казва Харпър. – Тя разкъса гърлото му точно пред мен. И Зо – по някакъв начин на Лилит пораснаха крила или създаде друго чудовище, защото тя грабна Зо направо от гърба на коня ми. – Харпър притиска ръце към корема си. – Моля те, Грей. Моля те. Вземи Ембърфол, ако това искаш. Но моля те, трябва да ми помогнеш да го спася. Няма кой друг. Няма друг начин.
Поглеждам настрани. Нейните сълзи, нейните думи отново дърпат струните в мен. Не би трябвало да ми пука. Готвим се за война. Каква е разликата ако Рен умре от ръката на Лилит или от моята собствена?
– Моля те – прошепва Харпър. – Грей. Може да не ти е приятел, но ти е брат. Прекарахте цяла вечност заедно. Това трябва да има значение. Трябва да чувстваш нещо.
– Да – казвам аз и гласът ми е груб.
Тя се взира в мен.
– Тогава ще му помогнеш ли?
Вдишвам, но не съм сигурен какъв ще бъде отговорът ми.
Така или иначе няма значение, защото очите на Харпър се плъзгат зад мен и тя изпищява.
Назад към част 33 Напред към част 35
