ХАРПЪР
Дръпнах се назад на леглото толкова бързо, че едва не падам от другата страна. Картите се разпръскват навсякъде. Мога да усетя ударите на сърцето си в гърлото. Крилато създание изпълва вратата, черни очи блестят на светлината на факлите и не знам дали да се скрия под другото легло или да грабна едно от оръжията на Грей.
Лилит ли ме намери? Тя ли е изпратила това чудовище след мен? Или това е Рен? Дали тя…
– Харпър. – Грей е на крака и протяга успокояващо ръка към мен. – Спокойно.
Той е спокоен. Твърде безгрижен.
Тогава забелязвам, че „привържениците“ на Джейк и Грей са последвали съществото в стаята. Както и Тайко. Те изглеждат по-разтревожени от реакцията ми, отколкото от… това.
Те не се побъркват.
Никой не се побърква.
Джейк хвърля поглед от мен към съществото.
– О! – Той изглежда засрамен и развеселен по начина, по който само един брат може да бъде. – Хей, Харп. Това е Изак. Той е крейвър. И приятел.
Крейвър. Не разбирам как това място все още има способността да ме шокира. Изак е едновременно ужасяващ и красив, без риза и бос въпреки студа, кожата му е с цвета на гръмотевични облаци. Висок е колкото Грей, въпреки че тъмните му крила го карат да изглежда по-висок и е слаб, с изпъкнали мускули по ръцете. Пръстите му завършват с нокти.
– Принцесата на Диси – казва той и гласът му е сух и дрезгав, а когато говори, краищата на зъбите проблясват на светлината. Той ми се покланя и не мога да кажа със сигурност, но мисля, че има намек за подигравка.
Преглъщам.
– Здравей?
Той влиза по-навътре в стаята, докато аз се опитвам да се изправя. Слабият ми крак е още по-слаб поради ранения ми глезен и се чувствам тромава и несигурна, докато пъхам краката си под себе си. Напълно бях откачила, което не се случва често, и усещам сърцето си все още в гърлото. Трябва ли да се извиня? Да направя реверанс? Да избягам, обхваната от ужас?
Хвърлям поглед от Джейк към Грей.
– Това ли е… ти ли… – Очите ми се присвиват, докато се опитвам да си спомня какво може да направи Лилит, щетите, които може да причини. Не мога да се отърся от чувството, че нещо подобно ме беше гонило през територията на Айрънроуз. Не го видях ясно, но си спомням тежки крила, които блокираха лунната светлина, тъмна форма, която сякаш поглъщаше сенките. Мислех, че е Лилит или нещо, което тя е създала. – Той истински ли е? – Питам Грей. – Или е омагьосан?
Грей се намръщи. – Истински е.
– Омагьосан! – казва Изак и поне звучи развеселен, защото си представям, че ако беше ядосан, можеше да ме разчлени за секунди. Той се приближава и аз се напрягам.
Той спира от другата страна на леглото и виждам, че очите му са наистина черни, никъде няма бяло, а зъбите му изглеждат остри като бръснач. Спира ми дъха, но отстоявам позицията си.
– Младият принц беше прав – казва той. – Веднъж каза, че си смела. Принцеса по дух, ако не и по рождение.
Младият принц. За момент си помислих, че има предвид Рен, но не мога да го свържа с това определение.
Вероятно трябва да има предвид Грей… което означава, че Грей веднъж е казал това за мен. Откакто дойдох тук, той беше толкова хладнокръвен и дистанциран, че си помислих, че е прекъснал приятелството ни по начина, по който някога се е отказал от семейството си, но може би… може би греша.
Навлажних устните си.
– Не знам дали съм смела.
– Дойде да търсиш помощ от магьосник – казва Изак. – Стоиш и се изправяш срещу мен, въпреки че мога да надуша страха ти.
– Изак – казва Грей и в тона му има предупредителна нотка, но също така и малко раздразнение.
Изак го поглежда и хладен ветрец се завихря из стаята, който ме кара да потръпна.
– Тя ти донесе проблем, който не можеш да преодолееш с меча си.
– Тя донесе проблем, който не сме длъжни да разрешим – казва Нола Верин от мястото си до стената.
Лек писукащ звук близо до пода привлича вниманието ми и аз поглеждам надолу, готова за поредното кошмарно създание, но това е малкото оранжево коте на Тайко. Салам. Котето се вие през краката на Изак. Крейвъра го взима в ръцете си с плавно движение и котето почти веднага се отпуска на гърдите на създанието и започва да мърка. Смущаващо е да видиш такова плашещо същество да е почти… нежно.
– Чувал съм достатъчно за тази магьосница, за да вярвам, че трябва да го разрешите – казва Изак спокойно. Чистите му черни очи гледат към крака ми. – Тя ви е донесла и острие от специална стомана.
Правя крачка назад автоматично, ръката ми пада върху дръжката.
– Знаеш какво е това?
– Да. – Той протяга ръка с нокти. – Може ли?
Колебая се.
– Какво значи специална стомана? – казва Ноа.
– Свързана е с магия – казва Лия Мара.
– Да – казва Грей. – Веднъж имах гривна, изработена от магьосницата, която ми позволяваше да премнавам през пространството.
– Тази кама вероятно отблъсква магията. – Кревърът свива пръсти, показвайки оръжието. – Може ли, принцесо?
Не искам да му го давам. Мислех, че ще дойда тук с план да спася Рен, но вместо това не намерих някой, на когото да вярвам.
Очите на Джейк намират моите от другия край на стаята.
– Харп – казва брат ми тихо. – Не се притеснявай. Можеш да му го дадеш.
Навлажнявам устните си, после изтеглям острието.
Ръцете на Изак се обвиват около дръжката. Той внимателно поставя котето на легло.
– Подай ми ръката си – казва той на Грей.
Очите на Грей не се отделят от моите, но безстрашно протяга ръка. Крейвърът плъзга острието по ръката му. Един от пазачите до стената изругава на техния език.
Грей си поема дъх и се дръпва назад, хващайки с ръка раната. През пръстите му капе кръв. Той мести поглед от Изак към мен.
– Както казах – казва Изак, гласът му е тихо ръмжене. – Отблъсква магията.
Грей вдига ръка. Кръвта все още тече свободно. Той се взира в раната с изражение на удивление, примесено с разочарование.
– Не мога да я излекувам.
– Наистина. – Изак ме поглежда. – От къде взе това?
Ноа въздъхва и грабва руло муселин от масата.
– Поне мога да бъда полезен с нещо.
Грей гледа свирепо Изак.
– Със сигурност можеше да направиш по-малък разрез.
Но крейвъра все още ме наблюдава. Температурата в стаята сякаш пада с петнадесет градуса и аз потръпвам.
– Кажи ми, принцесо. – Думите излизат с тихо ръмжене. – От къде взе това?
Напрежението в стаята се удвои.
– От Рен – казвам тихо. – Той го купи.
– От кого? – Пита Лия Мара.
Колебая се – но Рен вече загуби. Тук съм. – От шпионин – прошепвам.
– Шпионин! – извиква Нола Верин. Тя се втурва през стаята. – Какъв шпионин? Какво си…
– Достатъчно. – Гласът на Лия Мара е тих, но силен. – Как се казва този шпионин?
– Чесли Дарингтън – казвам аз. – Тя каза, че семейството ѝ е убито от Карис Луран. Успява да се придвижва сред вас. – Отново се колебая. – Каза, че има хора в Сил Шалоу, които са заговорничели срещу трона, че има фракция срещу магията, която е събрала артефакти.
Грей и Лия Мара се споглеждат и аз преглъщам.
– Тя е мъртва – прошепвам. – Лилит уби всички в замъка – и тя беше там тази нощ. Тя е сред тях.
В стаята цари абсолютна тишина за най-дълго време, докато Ноа не вдига муселина от ръката на Грей и казва:
– Ще имаш нужда от шевове. Ще взема игла.
Грей въздъхва и отново хвърля гневен поглед на Изак.
Погледът на Лия Мара стана още по-преценяващ.
– Разкажи ми повече за тази Лилит. Наистина ли мислиш, че тя ще унищожи Ембърфол?
– Тя негодува срещу Рен за ролята на семейството му в унищожаването на нейния народ – казва Грей.
– Сил Шалоу също изигра роля в това – казва Изак. – Магьосниците не биха били принудени да търсят убежище в Ембърфол, ако бяха добре дошли тук. – Той спира, наднича към мен и още един полъх на студен вятър шепне по бузата ми. – Защо реши, че аз съм омагьосан?
Буквално нищо от пристигането ми тук не се разви така, както очаквах. Но може би трябваше да обмисля очакванията си, преди да мога да започна отначало.
– Заради това, което тя беше причинила на Рен – прошепвам. – Заради това, което тя ми причини.- Хвърлям поглед към Грей. – Заради това, което тя ти причини и на теб.
Той не казва нищо. Погледът му тежи.
– Знаеш и сега какво му причинява – продължавам. – Помниш. Знам, че го помниш. – Гласът ми се пречупи. Бяхме толкова близо до нещо… нещо, преди скейвърът да влезе тук, и ми се искаше да мога да върна времето към този момент. – Моля те, Грей. Знам, че няма какво да предложа. Нямам кралство, нямам съюзници. Но моля те. Трябва да ми помогнеш да го спася. Моля те.
Никой от тях не изглежда така, сякаш иска да ми помогне. Никой от тях дори не изглежда да съчувства. Грей е безмълвен. Джейк е безстрастен – не е тайна какво чувства той към Рен.
– Веднъж и аз го молех за милост – казва Грей.
– И аз също – казва Тайко и гласът му е тих, но ясен.
Това ме удря като стрела в гърдите. Знам, че е така. Спомням си. Вероятно нямам право да искам нещо от Грей от името на Рен.
– Какво иска тя? – пита Лия Мара. – Тази чародейка.
– Тя иска да управлява Ембърфол – казвам аз. – Тя иска да принуди Рен да застане до нея.
– И защо е толкова жестока?
Въпросът ме напряга.
– Има ли значение? Защо някой е жесток?
– Винаги има причина – казва Лия Мара. – И ако тя възнамерява да излезе като мой противник вместо вас, смятам, че въпросът е уместен. -Тя идва и застава до Грей. Когато вдига поглед към него, той отвръща на погледа й и изражението му се променя, омеква.
Очаквам да попита дали Лилит ще бъде заплаха за нейната страна, или дали си струва да използва внезапната слабост на Рен.
Вместо това, Лия Мара се протяга, за да хване ръката му и пръстите му се свиват около нейните толкова нежно, че е почти толкова странно, колкото когато Изак вдигна котето.
Лия Мара казва:
– Той е твой брат, Грей. – Гласът ѝ е толкова тих. – Искаш ли да го спасиш?
Грей се поколебава, после ме погледна.
– Защо е купил тази кама?
Разбирам какво пита. Дали Рен е купил камата, за да я използва срещу него? Или я е купил, за да я използва срещу Лилит?
Не знам какво да кажа.
Не съм сигурня, че има нужда да казвам, каквото и да е.
– Война е – прошепвам.
Челюстта му се стяга и Грей взема камата и я пъха в колана си. Той поглежда назад към Лия Мара, после към чакащите войници, включително брат ми.
– Лилит няма да спре с Рен – казва той. – Тя знае, че Сил Шалоу планира да атакува. Може да не се интересува от войната, но има голям интерес от конфликти. Рен би се опитал да пощади войниците си, да ги защити с най-малко човешки жертви. – Още една пауза. – Лилит това не я интересува. Тя ще го принуди да изпраща войник след войник в битка, докато всички умрат. Неговите и нашите.
– Мислиш ли, че можеш да я спреш? – казва Лия Мара.
Грей поглежда към Изак.
– Можем да се опитаме.
За първи път, откакто съм тук, надеждата процъфтява в гърдите ми. – Чакай. Наистина ли?
– Той вече има полк, разположен на границата – казва Грей. – Ще ни трябва малък отряд от войници. Тя не очаква нападение, поне за още няколко дни. Капитан Солт, избери от твоя отряд. Не повече от десет. Ще трябва да тръгнем при пълен мрак.
– Грей – прошепвам с глас, пълен с удивление. – Ще го направиш ли? Ще го спасиш ли?
– Ще спра Лилит – казва той и гласът му е студен и мрачен. – Ще защитавам Сил Шалоу. – Той прави пауза. – Животът на Рен не е моя грижа.
Той се обръща, но все едно ме е намушкал с камата, преди да си тръгне. Трябваше да притисна ръка към корема си.
– Ела – казва Лия Мара. Тя хваща ръката ми. – Ще се погрижа да те настаним.
Не искам да харесвам нищо тук, но дворецът наистина е великолепен. Дадена ми е голяма стая с огромни прозорци, които гледат към разпръснати полета и планинския склон. Надявах се Джейк да дойде да поседи с мен за малко, но го нямаше. Не съм виждала никого. Носят ми храна, но в по-голямата си част ме оставят сама. Слънцето сякаш залязва зад планините, разливайки розови и лилави ивици по блестящия град.
Дори не знам дали ще ме вземат със себе си. Ще ме оставят ли тук? Ще бъда ли затворник, в случай че нещата с Рен не тръгнат на добре? Не бях обмисляла това. Грей беше толкова студен, когато се обърна и започна да издава заповеди.
Сега аз го помолих за милост.
Но си спомням как и той молеше. Но това ли е всичко, което има значение? Те са прекарали цяла вечност заедно, понасяйки най-ужасните неща, които мога да си представя и връзката им ще се сведе до един лош избор? И дори да е така, дали лошият избор беше на Рен, когато нареди на пазачите си да вземат камшици, или лошият избор беше на Грей, когато реши да бяга, когато избра да запази в тайна своето първородство?
С кого се шегувам. И двамата грешаха. Понякога правим толкова лоши избори, че добрите бледнеят.
Една ръка почуква на вратата и аз почти подскачам.
– Влез – викам. Надявам се да е брат ми.
Вместо това е Грей. Той е сам.
Толкова съм изненадана, че се взирам в него за дълъг момент, преди да стана от стола и да се изправя.
– Грей.
– Ще наредя да ти донесат броня – казва той без предисловие. – Няма да ти бъде позволено да носиш оръжие.
– С вас ли идвам? – Питам изненадано.
– Има опасения, че това е капан.
Свивам устата си.
– Значи съм твой заложник.
Изражението му не издава нищо. – Честно казано, надявах се да ми бъдеш като съветник. Войниците ми няма да знаят какво да очакват, докато се насочваме към Ембърфол. – Той прави пауза. – Това ще помогне да повярваме в добрите ти намерения.
– Ако имам шанс да спася Рен, ще направя всичко, от което се нуждаеш.
Той не казва нищо за това. Хвърля поглед към крака ми. – Все още си ранена. Мога да те излекувам.
Замръзвам на място. – С магия?
– Би било по-добре, за да не си бреме по време на пътуването.
– Добре. – Сядам на стола. – Не бих искала да съм бреме.
Грей не се колебае. Приближава едно ниско столче и сяда пред мен, без да губи време посяга към връзките на ботушите ми. Ноа е зашил ръката му и се вижда малък ред черни възли. Грей е толкова съсредоточен, толкова ефективен, но въпреки това потръпвам. Имам толкова много спомени за него, всичките от първите ми дни в Ембърфол. Начинът, по който ме беше хванал за ръката и ми показа как да държа кама. Начинът, по който стоеше зад гърба ми и ме учеше как да хвърлям нож. Как хващаше юмрука ми, когато ме учеше да нанасям удари, или начина, по който коригираше стойката ми, когато за първи път започнах да се уча с меч.
Начинът, по който беше наранен и ужасен в покоитеми, след като Ноа го заши, как очите му продължаваха да търсят моите за успокоение.
Как разкопча нарамниците си в мръсната уличка във Вашингтон, окръг Колумбия, закопчавайки ги на предмишниците ми.
„Нямам монети или скъпоценности, които да ти оставя, каза той. Но имам оръжия.“
Начинът, по който ме спаси от войниците на Сил Шалоу на бойното поле, как ме придърпа в ръцете си. „Аз ще я пазя“ каза той на Рен.
О, Грей. Мога да разбера защо е ядосан на Рен, но никога не съм мислила какво би означавало за мен и Грей да сме на противоположните страни в тази война. Може би можех да изиграя картите на съдбата по различен начин и да сме повече от приятели, но не го направих. Той не го направи. Мисля си за онзи момент в двора зад Кривия глиган, когато той тръгна с Лия Мара, а аз се върнах при Рен. Чудя се къде щяхме да сме сега, ако бях направила различен избор. Ако имах друг избор. Чудя се какво би било да гледам на Рен като на враг, като на някой от другата страна на бойното поле, и тази мисъл кара сърцето ми да спира.
Каквито и да сме аз и Грей, не искам да сме врагове. Не искам той и Рен да бъдат врагове. Гърлото ми се стяга. Не мога да дишам.
Трябва да съм издала звук или направила движение, което да привлече вниманието му, защото той вдига тревожен поглед.
– Милейди? – пита той тихо.
Милейди. Не мога да го приема. Хвърлям се напред и обвивам ръце около врата му.
– Моля те, Грей – казвам, притискайки обляното си в сълзи лице в рамото му. – Ти беше мой приятел. Моля те, не бъди такъв.
Това е може би най-безразсъдният ход в света, защото той има около четири милиона оръжия, а в този замък има много хора, които смятат, че би било по-лесно, ако съм мъртва точно сега.
Но Грей ме хваща, силните му ръце нежно докосват кръста ми. Той навежда глава и аз усещам повече, отколкото чувам въздишката му. Той не ме е прегърнал съвсем, но и не ме отблъсква.
– Моля – казвам аз. – Не искам да бъда твой враг.
– Нито пък аз. – Гласът му е много нисък, много тих. – И аз не искам да бъда враг на Рен.
Отдръпвам се малко назад, за да го погледна. – Но… няма да го спасиш.
– Подготвяхме се за война, Харпър. Предложих му доверие. Предложих му приятелство. Предложих му братство. Той ги отхвърли всички и аз трябваше да се примиря с това. Иначе тези войници тук почти не ми вярват. Това, което чу от Солт и Нола Верин, няма да е краят. Не мога да превърна това в спасителна мисия. Те биха отказали.
– Можем да отидем сами! Бихме могли….
– Сами? Прекарах седмици в страната на Лия Мара, убеждавайки тази армия, че съм съюзник на тяхната кралица. Да убедя тези войници, че съм на тяхна страна. Как бих могъл да изчезна посред нощ с принцесата на Диси?
Всичко това изглежда толкова безнадеждно. – Но ….
– Не, Харпър. Няма да им причиня това. – Очите му потъмняват, тонът му се изостря. – Със сигурност няма да ѝ го причиня.
Заставам неподвижна. В гласа му има защитна нотка, която не съм чувала преди. Погледнах в очите му. Налага се да се отдръпна още повече, като се намествам на стола, за да го погледна. Бях се съсредоточила във всички тези разговори за лоялност и стратегия, които толкова много ми напомнят за Рен, но сега се офкусирам върху последната част от това, което той каза, върху интензивността в погледа му.
О,о!
Той е влюбен в нея.
– Мога да предприема действия, за да защитя Сил Шалоу – продължава Грей. – И ще го направя. – Той прави пауза. – Не мога да обещая, че ще защитя Рен – казва той. – Но мога да дам обет да унищожа Лилит, ако мога.
– Ако Рен оцелее, тогава какво? Какво ще се случи с тази война?
– Каза, че иска мир, нали?
– Така е – казвам аз. – Иска. Заклевам се.
– Добре. – Грей смъква ботуша от крака ми, отново се връща към работа. – Ако оцелее, тогава може да го докаже.
Назад към част 34 Напред към част 36
