ГРЕЙ
Когато за първи път пътувах до Сил Шалоу с Лия Мара, нашата група беше разделена в началото, с ясни разделителни линии: аз и Тайко, Джейк и Ноа, Лия Мара и Изак. Това доведе до напрегнати разговори и неспокойни нощи, оставяйки всички раздразнени и заядливи.
Това пътуване обратно към Ембърфол е по-лошо.
Капитан Солт даде десет войници, както бях поискал, а повечето от тях са смъртоносни и опитни, но за моя изненада Солт включи и Тайко сред тях.
Когато го попитах за това, той каза:
– Момчето е от Ембърфол. Може да имате нужда от разузнавач, който владее добре езика.
– Мъдро – казах аз.
Солт изсумтя.
– Ще ни трябва и някой, който да изкопае ров за тоалетната.
За негова чест, Тайко правеше всичко, което се изисква от него, грижеше за конете, чистеше, носеше кофи с вода и копаеше дупки. Той никога не бягаше от тежката работа. Минаха три дни, а ние яздихме само през нощта, така че го гледам как се хвърля с лицето напред върху завивката си в момента, в който е освободен от служба.
Харпър се придържаше към брат си, което предизвика някои погледи от другите войници, така че се опитах да запазя дистанция и от двамата, избирайки вместо това да седя със Солт по време на хранене. Не искам да оставя на никого в нашата група впечатлението, че съм отделен от тях. За съжаление това значи по-малко разговори, защото Солт е хладен и дистанциран, говори само когато му го питам.
Единственият ми истински спътник е Изак, който се издига в небето, когато яздим през нощта, след това каца на разсъмване и иска от мен да упражнявам уменията си. Преди магията беше борба, защото не я разбирах – и не исках да я разбера.
Сега магията е борба, защото знам къде са моите ограничения – ограничения, които самата Лилит не спазва.
Започнах да гледам към леглото си със същото отчаяние като Тайко, но когато се опитвам да заспя, всичко, което правя, е да се тревожа. Не мисля, че Харпър би ме вкарала в капан, който, знам, занимава мислите на другите войници, но също така не съм сигурен дали Рен наистина искаше мир, или желанията му бяха по-стратегически. Знам, че Харпър вярва в най-доброто в него, но аз съм виждал най-лошото.
Знам, че тази кама е неподатлива на магия – дразнещите шевове по ръката ми са достатъчно доказателство за това. Но не знам дали ще е достатъчно.
Не знам дали мога да победя Лилит. Не знам дали мога да спася Рен.
Не знам дали мога да помогна за обединяването на двете страни.
И по-дълбока, по-мрачна, мисъл, която почти не искам да призная пред себе си: не знам дали мога да спазя обета си към Лия Мара. Може да имам магия, но нямам уменията, както Лилит. Тя прокле целия Айрънроуз, проклятие което изглеждаше вечно, и сега знам, че това изисква сложно наслояване на магия, до която не съм близо до овладяване.
Сънят се оказва неуловим в най-добрия случай, а аз съм не по-малко навъсен и рязък от останалите.
На четвъртия ден заобиколихме разположения полк на Рен, придържайки се близо до гората. Тази вечер ще трябва да излезем от гората на планинския склон, което ще бъде най-рискованатачаст от пътуването досега, така че тренирам с Изак за по-кратко време, а след това той отива да разузнае нашите пътеки, за да види дали ще срещнем някаква съпротива или дали има риск от разкриване.
Едва денят изгрява, а повечето войници вече са заспали. Изглежда, че са поставили Тайко да пази лагера, защото той седи срещу едно дърво недалеч от огъня. Мушнах се между дърветата, чудейки се дали ще го намеря задрямал, но трябва да имам повече доверие в него. Почти не издавам звук, но той се завърта на земята, поставя стрела на лъка още преди да се изправи напълно.
Хващам стрелата преди да полети.
Очите му са широко отворени, дишането му е малко учестено, но в погледа му цъфти облекчение. – Съжалявам. – Колебае се той, отпускайки тетивата на лъка. . Ваше Височество.
– Не съжалявай – казвам аз. – Беше бърз.
Похвалата го кара да се изчерви, само малко. Той прибира стрелата в колчана си и окачва лъка през рамото си.
– Това е първият път, когато ме помолиха да стоя на пост.
– Добър избор – казвам.
Руменината му става по-дълбока. – Повече се притеснявам, че ще заспя.
– Ще поседя с теб.
Той изглежда стреснат от това и може би малко предпазлив, но кимва. – Както искаш.
Аз седям и подпрял гръб на едно дърво на няколко крачки от мен той също сяда, слагайки лъка в скута си. Гората рано сутрин е тиха и студена, вързаните коне също толкова уморени, колкото и войниците. Почти не съм говорил с Тайко, откакто се изправих срещу него в суграшица преди няколко дни. С някой друг може да има известно напрежение между нас, но с него няма такова. Тъй като тишината е толкова приятна, оставям я да виси между нас, докато слънцето изгрява напълно, оставяйки мислите ми да се носят.
Ако не внимавам, ще заспя, затова се опитвам да запълня тишината.
– Сещаш ли се някога за турнира?
Турнира на Уоруик е мястото, където се покрих, когато за първи път избягах от Айрънроуз. Когато Рен започна да търси изчезналия наследник, месеци наред Тайко беше единственият ми спътник и първият ми довереник. Учех го на основни умения с меча на прашната арена, докато той не научи истината за това кой съм и не поиска да премине към същитинските уроци.
Тайко поглежда изненадано. – Уоруик? Постоянно.
– Колко пъти мислиш, че е разказвал историята за залавянето ни?
Тайко се усмихва. – Поне сто. Вероятно взима такса само, за да го чуят как я разказва.
Познавайки Уоруик, това е истината.
– Странно е отново да сме в Ембърфол – казва Тайко. – Не мислиш ли?
– Да.
Спомням си първата нощ, когато Рен и аз открихме, че войници от Сил Шалоу са в Ембърфол. Не очаквах сега да нося техните цветове, по-малко от година по-късно. Бях се заклел с живота си да защитавам Рен. Никога не съм очаквал, че ще се изправя срещу него.
Мисълта, че той се изправя сам срещу Лилит, ме наранява повече, отколкото би трябвало.
– Мислиш ли, че ще се сблъскаме със силите на Рен? – Пита Тайко и гласа му е по-нисък, по-тих, така че го поглеждам.
– Може би – казвам аз. Той мълчи, затова добавям: – Страхуваш ли се?
Той се колебае и за момент си помислих, че няма да ми го признае, особено не сега. Гласът му става още по-тих и той казва: -Страхувам се, че когато му дойде времето, няма да мога да убия някого.
Усещам, че има още нещо да каже, затова го поглеждам и чакам.
Може би е окуражен от мълчанието ми, защото продължава. – Другите новобранци изглеждат почти развълнувани от това – казва той. -Те мислят само за кръвта, която ще пролеем в Ембърфол.
Спомням си какво каза Ноа, първия ден, когато намерих Тайко да се крие в лазарета. Мислех, че другите може би са му се подигравали, заради младостта му, заради това откъде идваме, заради приятелството му с мен. Но може би изобщо не беше това.
„Не мисля, че правят нещо нередно“ беше казал Ноа. „Мисля, че те просто са войници.“
Спомням си дните си на обучение за кралската гвардия. – Такива мисли също не са необичайни тук – казвам аз.
– Знам. – Той се колебае.
Отново чакам. Горите около нас са толкова тихи, че мога да чуя как вятърът се плъзга между листата.
– Когато бях момче – казва той, – имахме котки, които спяха на гредите на нашата плевня. Една от тях имаше котенца и аз и сестрите ми ги обичахме. Играехме с тях в плевнята с часове, след като бяхме свършили с домакинските си задължения. – Той спира и слънчевата светлина се пробива през дърветата, рисувайки злато в косата му. – Една вечер, баща ми загуби игра на карти от няколко войници и нямаше парите, които беше обещал. Те разбиха къщата ни. Един от тях… той… майка ми… добре. – Гласът му се стегна и той си пое дъх, преди да промени темата. – Другите войници влязоха в плевнята. Имахме крава и един от тях извади меч и ѝ преряза гърлото. Сестрите ми крещяха, всички крещяхме, стискайки тези котенца. – Той се колебае, но след това гласът му се ускорява, сякаш не може да изрече думите достатъчно бързо. – Той извади кама и започна да изтръгва котенцата от ръцете на сестрите ми. Убивайки ги едно по едно. Той каза: „Харесва ми, когато пищят.“ – Очите на Тайко блестят от ярост. – Скрих котето си в ризата си. Той продължаваше да ме дърпа, но не ме интересуваше. И тогава каза: „Обзалагам се, че и ти ще пищиш.“ – Той потръпва и не мога да преценя кое е по-силно в гласа му – настоящият гняв или изживения страх.
Спира и е толкова неподвижен, че не мисля, че диша. Има още нещо в тази история. Трябва да има повече. Но това е най-многото, което някога ми е казвал, така че мълча.
– Той нараняваше сестрите ми. Нараняваше и мен. – Той се свива, очите му са вперени в дърветата. – Не можах да го спра. Баща ми извика войниците, така че той ме пусна – преди да може да го хванат. Но аз не – не мога да бъда такъв. Не мога да… се наслаждавам на това. – Той се намръщи, изглеждайки малко засрамен, че е признал всичко това.
Мисля си за онова коте в лазарета на Ной.
– Да си войник не означава да си жесток – казвам тихо. – Нито е весело.
– Така ли? – пита и вдига многозначително лъка, след което потупва камата, прикрепена към бедрото му. – Поне малко?
– Когато се присъединих към кралската гвардия – казвам – трябваше да отнема живот. – Моментът се беше запечатал в паметта ми по толкова много причини. Все още мога да чуя звъна на камбаната на арената, все още усещам миризмата на собствената си пот и страх. – Това беше човек, осъден на смърт, но все пак беше живот. Ако не успеех, щях да съм мъртъв и семейството ми щеше да гладува. Това жестокост ли е?
Той няма отговор за това.
Облягам се на дървото.
– Онези мъже, които са наранили семейството ти – не са го направили, защото са били войници, Тайко. Те може да са имали уменията и оръжията, но не това ги е направило жестоки. Да защитаваш себе си – да защитаваш народа си – това също не прави човека жесток. Когато дойде моментът да използваш смъртоносна сила, не се съмнявам, че ще го направиш добре и ще го направиш почтено.
Или ще умре.
Не казвам това. Сигурен съм, че го знае.
Очите му са насочени към хоризонта, но мога да кажа, че мисли.
Но тогава погледът му се изостря и той става на крака с едно плавно движение. Стрелата отново е в ръката му и на тетивата, точно когато очите ми виждат целта, намек за движение между дърветата на стотина ярда разстояние.
– Грей – казва той.
Вече съм на крака до него. Очите ми претърсват дърветата. Това може да е самотен разузнавач или може да е атака.
Там. Проблясък на червено и златно, почти скрит от дърветата – но достатъчно далеч от първия, че се съмнявам, че са разузнавачи.
– Чакай – казвам на Тайко и той кима, като държи тетивата опъната.
Слънцето изгрява отвъд гората, но все още е рано и тежки сенки все още има между дърветата. Докато гледам, още войници в златно и червено изглежда се появяват сред дърветата, идващи от всички посоки, лекичко преминавайки през дърветата.
Има повече от две дузини.
Тихо е замръзнал на място до мен, чакайки заповед, стрелата е готова. Но всички останали спят и… обръщам се да погледна… заобиколени сме. Не знам как са разбрали, как съ ни проследили, но няма значение. Ако извикам на другите, те ще нападнат. Ако Тайко стреля, те ще атакуват.
– Грей! – Тайко ме бута надолу, точно когато чувам плясване на тетива, и аз автоматично се навеждам. Една стрела се забива в дървото, където стоях.
– Отвърни на огъня – казвам аз, но той вече го прави, изваждайки стрели от тетивата.
Иска ми се да имам лък. Можех да отвърна и аз с него. Както е, аз съм на трийсет фута от спящия лагер и сега войниците се плъзгат между дърветата с по-голяма увереност. Те стрелят по мен, по Тайко, но аз отбивам стрелите от въздуха.
– Рукт – викам на спящите си войници. – Солт! Джейк!
В далечината мъж извиква и пада, а от врата му стърчи стрела.
– Това беше последната ми – казва задъхано Тайко и изважда меча си.
Хващам го за ръката.
– Хайде. – Стрелите изпълват въздуха около нас и една се отбива в бронята ми. Викам, докато тичам обратно към лагера. – Солт! Джейк!
Няма да сме достатъчно бързи. Твърде много са. Войниците на Рен изглежда се появяват между дърветата отвсякъде. Солт е на крака, крещи заповеди, но стрела го ранява точно през ръката. Друг войник дори не успява да се стане от земята, преди да една да се забие в гърдите. Сърцето ми бие силно, но сякаш всичко се случва на забавен каданс, с перфектна яснота. Ще бъдем настигнати: заклани или пленени.
Горе Изак пищи в дърветата и въздухът се разрежда, ставайки леденостуден. Чувам един от войниците на Ембърфол да псува. Стрелите сочат нагоре към небето. Един войник ме пресреща, мечът му среща моя със звук на сблъсък на стомана. Също толкова бързо го убих. Тайко прави същото.
Изак хваща друг войник, преди да успее да се доближи до мен. Порив на студен вятър преминава през гората. Той изкрещява към мен, след това се стрелва по-високо, хвърляйки едно острие. – Магия! – крещи той.
Магия. Вярно.
Не знам как мога да се съсредоточа върху магията, когато мечовете идват към мен.
– Ще те покривам – казва Тайко.
Мислите ми се разпалват твърде бързо, невъзможно е да се успокоят. Веднъж нокаутирах всички в двора на Рен чрез магия, но никога не съм успявал да го повторя. Успявал съм да отблъсна войниците един по един, по време на бой с мечове, но не и десетки.
Но си спомням нощта, когато работих върху това с Изак, влагайки силата си в земята. Не можех да измина голямо разстояние, но когато си помислех за Лия Мара, магията ми сякаш автоматично се увеличи. Допирам ръка до земята. Поемам си дъх. Зад гърба ми мечът на Тайко среща друг и ми се прииска да се завъртя, за да се присъединя към битката. Изпращам магията си в земята и тя се връща обратно към мен, без да иска. Това не е естествено. Изръмжавам отчаяно. Магията не действа така.
В периферното ми зрение проблясва движение и аз вдигам меча си, но Солт е там, покривайки другата ми страна.
Писъкът на Изак отеква в гората. Слънчевата светлина рисува всичко в ярък релеф и усещам миризмата на кръв във въздуха. Поемам си отново дъх и слагам ръка на земята.
Друг златно-червен брониран мъж се появява иззад едно дърво, мечът му се цели право в Тайко. Той има само една ръка и аз съм изумен да осъзная, че го разпознавам. Спомням си как се бореше, как не се поддаваше, дори когато беше изтощен и задъхан в праха на арената. Очите на Джеймисън се разширяват, когато ме разпознава, но не се поколеба.
Сребърни дъги в студения въздух. Тайко ще бъде секунда по-бавен.
Спускам силата си в земята и я тласкам. Вятърът пронизва дърветата, ледено студен в интензивността си, пълен със снежни вълни, появили се от нищото.
Джеймисън е повален. Всички войници са отхвърлени назад. Те са на земята, не се движат. До мен Солт диша тежко, от раната на ръката му тече кръв. На двайсет фута от нас повечето от нашите войници правят същото, изглеждайки зашеметени, че битката буквално изведнъж престана.
Аз съм еднакво зашеметен. Собственото ми дишане е несигурно.
– Убийте ги всички – призовава Солт на сисала.
Това ме връща към себе си.
– Не – отсичам аз. – Остави ги. Разваляйте лагера. Те няма да останат така за дълго.
– Да ги оставим? – повтаря той.
– Да. Остави ги.
Изак каза в листата близо до нас.
– Ваше Височество. Те ще ни последват.
– Тогава трябва да яздим бързо. Да тръгваме. – Хвърлям поглед към Тайко, който изглежда зашеметен по собствени причини. Потупвам го по рамото. – Както казах. Добре се справи. Много добре.
– Благодаря – казва той, но гласът му е кух. Той прибира меча си в ножницата.
– Това беше капан – сопва ми се Солт зад гърба ми и аз вдигам поглед и намирам Харпър и Джейк в средата на другите войници. Очите ѝ са широко отворени, уплашени и ядосани.
– Може би – казва тя. – Но не аз съм го устроила. – Тя крачи напред, към мен, заобикаляйки телата на войниците на Рен, които лежат в храстите. – Нямам нищо общо с това. Рен нямаше какво да… – Тя спира рязко, поглежда надолу и се намръщва. – Това … това е Челси.
Чесли.
– Шпионинът? Питам. – Шпионинът, който откри кинжала от ишеласанова стомана?
Солт също се насочва към нея.
– Шпионинът на Рен е сред тях? Събуди я. Ще я разпитаме…
– Не можеш – казва Харпър и гласът ѝ е беззвучен. Тя приклекна. – Уцелена е от две стрели. Почти съм сигурна, че е мъртва. – Тя вдига поглед към мен. – Не мога да повярвам, че е оцеляла от Лилит, за да е тук.
Солт и аз стигаме до нея едновременно. Харпър е права – две стрели стърчат от гърдите на жената. Има тъмна коса, сплетена на плитка на главата, и белег на бузата, който съм виждал сто пъти в Кристалния дворец.
Солт кълне на сисала, след което вади меча си и го забива в гърдите ѝ.
Харпър се дръпа назад.
– Мамка му. Тя вече беше мъртва.
– Заслужава по-лошо – сопна се той.
– Съгласен съм – казвам. Гърдите ми са свити от притеснение. Гледам другите войници. – Разваляйте лагера. Трябва да тръгваме.
Харпър ме поглежда.
– Какво не е наред? Познаваш ли я?
– Нейното име не е Чесли. Това е Елия Мая. Поглеждам към Джейк. – Тя не е просто шпионин. Тя е съветник на кралицата.
Назад към част 36 Напред към част 38
