РЕН
Не съм спал от дни.
Може би седмици.
Нощното небе е пълно със звезди пред прозореца ми, същите звезди, които съм гледал цяла вечност. Не осъзнавах какъв късмет имах, че Грей остана с мен през всеки ден от проклятието, защото тази самота, тази изолация е ужасна. Замъкът никога не е бил толкова тих, толкова тъмен, толкова студен.
Виждам отражението на лицето си в прозореца, окото ми, бузата ми, по-ясно, отколкото бих искал, но вече не ме интересува. Иска ми се да ги беше взела и двете.
– Трябва да си сложиш броня – казва Лилит. Не знам от колко време е тук, но е разочарована от мен. Вместо леки приказки или откровени подигравки, сега тя ми говори през стиснати зъби, с огън в гласа.
Вероятно има нещо общо с упорития ми отказ да задоволявам повече капризите ѝ. Не мърдам от прозореца.
– Носи си ги ти.
– Войниците на Сил Шалоу ще нахлуят след минути.
– След минути? – Казвам без да мръдна. – Войната намери ли ме най-накрая?
– Донесох меча ви, Ваше Величество. – Отражението на оръжието блести в прозореца. – Не искаш ли да се защитиш?
– Не.
– Имаш два полка, разположени край замъка, но не искаш да се покажеш и да ги водиш?
Обръщам се и се изправям срещу нея.
– Ако искаш да бъдат водени, води ги сама.
Тя ме гледа свирепо за дълъг момент. След това изпръхтява.
– Искаш ли сама да се изправя срещу Грей? Много добре. – Тя вдига меча, поставяйки острието на рамото си.
– Чакай. – Думата се изплъзва от мен и ми причинява болка да я произнеса.
Грей. Грей е тук.
Ужасен съм. Олекна ми. Гърдите ми са толкова стегнати, сърцето ми бие толкова бързо. Всеки удар сякаш пулсира името му. Грей. Грей. Грей. Той е мой враг. Той ми е брат. Той е тук. Тук. Не мога да дишам
– Той е тук, за да те убие – изсъска тя.
Да. Да, разбира се.
Това е война.
– Той ще дойде – прошепва тя – и ще извади меча си, и ще се опита да вземе всичко, което е твое.
Страхът преминава спираловидно в червата ми, докато не си помисля, че никога повече няма да дишам.
– Ти взе всичко, което е мое.
– Все още не. – Тя прокарва пръст по острието на меча и бликва кръв. – Помисли за своя народ, Ваше Величество. Бих могла да ти донеса главата на всеки един войник, който се е заклел да те защитава.
Взирам се в кръвта ѝ. Все още не. Тя е права. Тя не е взела всичко.
Грей е тук.
Да ме убие.
– Помисли за всички тела, които трябва да влачиш, Ваше Височество.
Очите ми се затварят. Поемам си треперещо въздух.
– Грей е тук, за да заеме твоя трон – казва Лилит. – Ако той победи, просто ще убия всеки от твоите поданици, един по един, докато ти гледаш. Докато бившият им принц гледа. Всяко дете. Всеки родител. Всяка жена. Всеки човек. Крайник от крайник. Сухожилие по сухожилие.
Трепвам.
Още веднъж тя заплашва с падането цялото ми кралство, докато войниците от Сил Шалоу блъскат по вратата ми, заплашвайки с война.
Само че този път съм сам. Харпър я няма. Грей е моят враг.
Поемам си дълбоко въздух. Главата ми блъска и гърдите ме болят.
Но аз посягам към меча.
Ботушите ми се удрят в мраморния под, отеквайки в празните коридори.
Ръцете ми треперят. Бронята ми е тежка. Или може би аз съм слаб.
Обещах на Харпър, че ще се опитам да постигна мир.
Това не е мир.
Както винаги, тук няма решение. Няма изход. Няма начин да спечелиш. Без значение какъв път избирам, съдбата винаги поставя Лилит в края му. Ще трябва да се бия и един от нас ще падне.
Опитвам се да намеря студените краища на мислите си. Тя ми взе всичко. Това не би трябвало да има значение. Грей няма да се поколебае да ме убие. Достатъчно доказателство е, че той е тук.
Този човек е твой брат.
Споменът за думите на Харпър спира дъха ми и спирам в коридора, задъхан. Трябва да сложа ръка на стената.
Лилит не е взела всичко.
Чувам шепот от някъде далеч в замъка. Скърцане, последвано от скърцане на дърво. Замръзвам. Крайниците ми се изправят почти по собствено желание. Ръката ми намира дръжката на меча ми.
Почти не чувам от ударите на сърцето си.
Броя до десет, до двадесет, опитвайки се да забавя дишането си. През всичките години, когато бяхме в капана на проклятието, никога не съм се страхувал от нашествие, никога не съм се страхувал от никого. Винаги съм имал Грей до себе си.
Сега съм сам.
Още едно стържене, може би стъпки. По близо.
Спирам да дишам напълно. Всеки удар на сърцето пулсира в агония. Със страх. Както винаги, изход няма. Няма начин да спечелиш.
Във въздуха се носи шепот. Може би думи. Приглушена заповед. Звук от движение.
Те са в замъка. Може би войници. Десетки. Стотици.
Няма значение. Сърцето ми е в гърлото. Тръгвам напред, за да ги посрещна, завивайки зад ъгъла към голямото стълбище с ръка върху дръжката на меча си.
Почти се сблъсквам направо в Грей.
Мислите ми се спъват и се паникьосват. Той просто е там, с ръка върху дръжката на собствения си меч. Свободната му ръка е вдигната, казвайки на войниците да чакат, вероятно. Изглежда малко изтощен от пътуването и уморен от пътя, а очите му са хладни и тъмни, но той е тук. Той е тук. Готов, облечен в зелено и черно на Сил Шалоу. Малка златна корона е вградена в бронята, точно над сърцето му.
Той е тук, за да те убие.
Точно, както тя каза.
Грей ме вижда и спира. Светът сякаш се свива до този момент, всички сезони на проклятието се стесняват до него и мен в празен замък. Отново и отново го молех да ме убие. За да спася народа си. Да ги пощади. За да сложа край на това. Отново и отново той отказваше. Дишането ми е силен шум в ушите ми, едва удавящ ударите на сърцето ми.
Тук няма път към победата.
Е, може би един. Изваждам меча си.
Погледът на Грей се изостря от тревога, но той винаги е бил бърз и смъртоносен и днес не е по-различно. Острието му е изтеглено и се цели в моето, преди да успея да мигна.
Отстъпвам назад, извън обсега му, и той прорязва път във въздуха.
Той идва след мен, но аз изпускам меча си. Той пада на мрамора, стоманата звънт в празната зала.
Следвам меча си, падайки на колене на студения под. Вдигам ръце.
– Аз се предавам. – Гласът ми се пречупи. – Грей, предавам се. Прости ми. Умолявам те. Моля те. Убий ме. Моля те. – Мърморя, но очите му са толкова тъмни, горят от емоция. Той не е мръднал. – Моля те, Грей. Трябва. Край. Тя я уби… – Гласът ми отново се пречупва. – Харпър. Тя си отиде. Лилит не може… тя не може… Моля те, убий ме.
Той прави крачка напред и аз ахвам. Грей никога не се колебае.
Но свободната му ръка се протяга и хваща моята. Хватката му е здрава и е изненадващо, че помня, колко ми е познато: от хиляди различни спаринги, завършили с мен в пръстта, от моментите, когато падах от кон, от моментите, когато Лилит ме оставяше в измъчена купчина и Грей щеше да ме изправи на крака.
От времето, последния път, когато стоях на парапетите на замъка, решен да скоча.
Когато Грей протегна ръка и ме хвана за ръката.
Дишането му е толкова бързо, колкото моето.
– Ти си принц на Ембърфол – казва той и гласът му е груб. – Не коленичиш пред никого.
Взирам се в него.
И тогава, без предупреждение или обяснение, Харпър се появява зад ъгъла, къдриците се разпускат от плитките ѝ. Тя говори със забързан шепот.
– Казах на Тайко, че не съм… – Погледът ѝ пада върху мен и лицето ѝ започва да се свива. – Рен. О, Рен.
Сигурно съм мъртъв. Или сънувам. Това е нов начин за Лилит да ме измъчва. Със сигурност.
Гледам между нея и Грей. Ръката му все още е здраво върху моята.
– Жива си – прошепвам.
– Жива съм. – Тя изтрива една сълза. – Избягах. Отидох за помощ.
Поглеждам обратно към Грей. Мислите ми не могат да обработят цялата тази емоция.
– Трябва да я измъкнеш оттук. Лилит е тук. Тя ще ни убие всички.
– Може би не. – Той ме дърпа за ръката. – Стани, братко. Имаме война за спечелване.
Назад към част 40 Напред към част 42
